Опарени

4. Здрасти, съквартирантке!

По-късно същата вечер Хана Мерин седеше заедно с приятеля си Майк Монтгомъри в едно плюшено сепаре в „Муунлайт кафе“, ресторант на открито, разположен на най-горната палуба на кораба. Таван им бяха ярките, проблясващи звезди, а лекият бриз със солена миризма от време на време угасяваше свещите по масите. Сервитьори сновяха насам-натам, разнасяйки огромни салати с органични зеленчуци, жарено пиле и най-вкусните пържени сладки картофки, които Хана беше опитвала някога. Реге групата изпълняваше песен на Боб Марли и всички музиканти бяха облечени с хавайски ризи.

Когато песента свърши, круизният ръководител, когото Хана беше започнала да нарича „Зловещия Джереми“ — заради това колко близо заставаше до хората, с които говори, и заради странната му усмивка, която изглеждаше като татуирана на лицето — грабна микрофона.

— Тия момчета са страхотни, нали? Но ако вие смятате, че сте по-добри, покажете уменията си в шоуто „Америка търси талант“, което ще се проведе в неделя вечерта! Започвайте отсега да упражнявате номера си! Първата награда е скутер „Веспа“!

Майк скръсти ръце на гърдите си.

— Двамата с Ноъл ще изпълним една хип-хоп песен.

Хана го изгледа странно.

— Смяташ да участваш в шоу за таланти?

Майк сви рамене.

— Не го ли чу? Първата награда е „Веспа“. А двамата с Ноъл измислихме няколко маниакални рими в Ямайка.

Хана едва не се задави с едно пържено картофче. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да й се напомня за Ямайка. Но днес всичко й напомняше за това зловещо пътуване; ягодовият аромат на нечий слънцезащитен лосион, марката портокалово безалкохолно, което се продаваше в едно от кафенетата, тениската на едно момче, чийто надпис гласеше „Ямайквай ме лудо!“. След два дни щеше да се проведе парти с ямайска тематика, в което нямаше никакъв смисъл, тъй като те изобщо нямаше да ходят до Ямайка на това пътуване.

Тя грабна друго картофче и го пъхна в устата си с твърдото намерение повече да не се сеща за Ямайка — или за която и да е от другите гадости, които се бяха случили. Както и фактът, че съвсем скоро беше станала свидетел на убийство. И, да, че тя беше нарочената мишена. Или че ченгетата бяха ей толкова близко до разкриването на онова, което момичетата бяха сторили с Табита. Какво щеше да се случи тогава? Семейството й щеше да бъде опозорено. Кампанията за сената на баща й щеше да е съсипана. Хана я очакваше дълъг живот в затвора.

Приятелят на Майк, Джеймс Фрийд, се появи до масата.

— Пич! — Той се настани на едно от свободните места. — Чу ли за момичетата от католическото училище, които участват в пътуването? Всичките са много я-к-и! — Той произнесе буквите с драматичен тон. — Очевидно умират да си го получат.

— Ехо, Джеймс? — Хана го изгледа страховито, напомняйки му, че тя е приятелката на Майк.

Той я изгледа апатично.

— Здрасти. — После отново се обърна към Майк. — Някои от плажовете на Сейнт Мартин допускат нудисти. Искаш ли да убедим католичките да се поразходят с нас?

— Определено. — На Майк със сигурност му потекоха лигите.

Хана го ощипа по ръката.

— Как ли пък не!

— Шегувам се — рече бързо Майк и се наведе към нея. — Освен ако не искаш да си направим тройка.

Хана отново го ощипа. След това преметна кестенявата си коса през рамо и погледна към Джеймс.

— За какво католическо училище говориш?

Джеймс отново я изгледа така, сякаш беше една от досадните конски мухи, които се въртяха около тях откакто корабът бе отплавал от пристанището.

— Не знам. Вила… нещо си.

— Вила Луиза? — произнесе с отвращение Хана.

— Мисля, че е това. — Джейм я погледна с присвити очи. — Защо, да не мислиш да ги шпионираш?

Хана заби нокти в мекото на дланта си.

— Много смешно. — Две седмици по-рано тя беше спечелила обратно Майк след неговата „грешка“ с Колийн Бебрис, въпреки че А. беше изпратил на цялото училище засрамващ видеоклип, в който Хана се опитваше да изрови нещо мръсно за Колийн, като я шпионираше. Майк като че ли беше забравил за клипа, но всички в училище го помнеха. Момичетата от „Роузууд дей“ и от някои други частни училища се сбутваха и се подхилкваха, докато тя се качваше на борда. Когато след обед Хана се опита да покара колело във фитнеса, едно не далеч не толкова симпатично или слабо момиче от квакерското училище бързо сложи бутилката си с минерална вода върху уреда и й каза, че е запазен. Хана се чувстваше така, сякаш на гърба си имаше залепена табелка „СМОТАНЯЧКА“, за която не знае.

Тя беше чувала за момичетата от „Вила Луиза“, но не познаваше лично нито едно от тях. Децата от другите училища ги наричаха Вили горили. Те се разхождаха из мола „Кинг Джеймс“, облечени с карираните си сака и високи до коленете чорапи, и привличаха погледите на всички момчета. Всички Горили бяха слаби, руси и коя от коя по-красиви, а според слуховете имаха и невероятни сексуални умения. Мнозина имаха теории за това — светата вода, с която ги благославяха монахините, всъщност съдържала древен афродизиак. Униформите им се стеснявали на подходящите места. Всички имали ужасно консервативни родители, които им забранявали да разговарят, с което и да е момче и те си умирали за мъжка компания. Очевидно Кейт, доведената сестра на Хана, познаваше няколко момичета от това училище, но вместо да дойде на пътуването, тя бе предпочела да си остане у дома и заедно с приятеля си Шон Ейкърд да участват в някакъв благотворителен проект.

— Хей! — Майк смушка въодушевено Хана. — Може пък съквартирантката ти да е от „Вила Луиза“!

— В такъв случай няма да стъпиш в стаята ми — пошегува се Хана, но усети как я жегва безпокойство. Всички участници в пътуването щяха да получат съквартиранти на случаен принцип — Джереми се беше похвалил, че той лично е вадил имената от шапката на капитана. Никой не знаеше с кого ще се падне, докато не се качеше на кораба. Когато сутринта Хана се нанесе в стаята си, там нямаше и следа от съквартирантката й.

Възможността за съжителство с Вила горила въобще не я радваше. Хана можеше да се окаже по-грозната съквартирантка. И тя се чувстваше така, сякаш се движи по тънък лед с жадуващия популярност Майк, особено след като всички й се подиграваха.

Разговорът между Майк и Джеймс се прехвърли от момичетата към кражбите на предмети от стаите. Някои хора вече се бяха оплакали.

— Не става въпрос за айпади или мобилни телефони — рече Джеймс, — а за разни дребни нещица, като шампоани или чорапи.

— Пич, по-добре да си скрия боксерките — пошегува се Майк.

Тогава Джеймс измъкна една бутилчица от раницата си.

— Искаш ли? — попита той, предлагайки я на Майк, но не и на Хана. Когато развъртя капачката, отвътре се разнесе мирисът на прясно изцедени лимони.

Хана вдъхна аромата на маргарита — един от любимите й, макар за последно да го беше помирисвала като че ли преди векове. Внезапно си припомни последния път, когато бе усетила миризмата. Споменът беше свързан с една от тайните й; историята с Мадисън от миналото лято.

Онзи ден тя бе отишла с баща си във Филаделфия на политическа сбирка, организирана от един негов приятел — кампанията на господин Мерин все още не се беше задвижила, но той беше навлязъл в етапа на срещи и ръкостискания в търсене на финансова подкрепа. След края на сбирката баща й беше отишъл на вечеря в „Четирите сезона“, а Хана реши да се помотае по Саут стрийт и да се смеси с тълпата от туристи. Макар да бе развълнувана от мисълта, че баща й ще се кандидатира за сената, тайната за случилото се през пролетната ваканция продължаваше да я тормози. Ами ако някой узнаеше?

Тя забеляза, че някой й се усмихва от другата страна на улицата. Обърна се и видя привлекателен младеж, който стоеше пред един бар на име „Кабана“. Той изглеждаше много сладък с късо подстриганата си коса и излъчването си на колежанче.

— В момента питиетата се предлагат на половин цена — каза младежът, сочейки към бара. — Заповядайте на чашка.

— Аз, ъъъ, имам си приятел — бързо отвърна Хана.

Младежът се подсмихна.

— Аз съм барманът. В момента съм в почивка, не се опитвам да те свалям.

Хана надникна в бара. Той не беше точно нейния тип място — на прозореца беше лепната стара програма със срещите на „Филаделфия филис“, пред вратата беше просната изтривалка във формата на голо момиче, а вътре миришеше на вкиснала бира и цигари. Но в дъното на салона се виждаше старомоден джубокс, който свиреше класическа кънтри песен. Никой не знаеше, че старите кънтри парчета са й слабост. Прииска й се да седне в сумрачната зала и известно време да не мисли за нищо. Освен това барът не изглеждаше като място, където би отишъл някой от кампанийните приятелчета на баща й, което означаваше, че няма да я хванат.

Затова тя последва младежа към бара. Там имаше двама мъже с угрижен вид и една жена, които висяха на по една бира, а в дъното други двама играеха на дартс.

Барманът, който я беше придумал да влезе, зае мястото си зад бара.

— Между другото, аз съм Джаксън — рече той. — Какво да ти налея?

Всъщност на Хана не й се пиеше нищо, но си поръча маргарита. Когато вдъхна сладкия мирис на коктейла, някой й подвикна от другия край на бара:

— Хей, внимавай. Тези неща са коварно силни.

Там седеше слаба девойка със сини очи и високи скули, няколко години по-голяма от Хана. Имаше нещо спортно в широките й рамене, свежа кожа и високо вързана конска опашка. Тя кимна към питието на Хана.

— Сериозно говоря. Джаксън трябваше да те предупреди.

Хана облиза пръстите си.

— Благодаря. Ще го запомня.

Момичето грабна коктейла си, стана и се плъзна на мястото до нея.

— Доста е сладък.

Хана сви рамене.

— Изглежда така, сякаш участва в отбор по гребане. Не е мой тип.

Момичето отпи от чашата си.

— На бас, че не можеш да го извикаш да пийне с нас.

— Сигурно — отвърна бързо Хана. Не беше в настроение за веселба.

Момичето наведе леко глава настрани.

— Да не те е страх?

Хана потрепна. Али обичаше да предизвиква Хана, Емили, Ариа и Спенсър да правят най-различни неща, които не им се нравеха, и когато откажеха, тя им се подиграваше, че са страхливки. Винаги успяваше да ги накара да се почувстват като смотанячки.

— Хубаво. — Хана махна с ръка на Джаксън и поръча три водки фис — едната за него. Барманът и момичето се чукнаха, но Хана издебна когато не я гледаха и изля питието си на пода.

Момичето избърса небрежно устата си и се ухили одобрително на Хана.

— Как се казваш всъщност?

— Оливия — изтърси Хана първото име, което й мина през ума. Така се казваше сватбената агентка на баща й и Изабел, с която бе разговаряла по-рано през деня.

— Аз съм Мадисън. — Момичето вдигна празната си чаша. — Ще глътна още едно, преди да се запътя обратно към Пен. Там съм на изпитателен срок и ако доловят дори намек за алкохол в дъха ти, направо откачат. Ти къде учиш?

— В „Темпъл“. — Отново бърза мисъл — следващата седмица Емили започваше лятната програма на Темпъл.

Мадисън продължи да разпитва Хана, която продължаваше да си измисля. Каза, че тренира крос кънтри, че иска да стане адвокат и че живее в Ярмът, който се намираше близо до Роузууд. Харесваше й да се представя за някой друг. Двете най-добри приятелки на измислената Оливия не бяха убийци. Животът й изглеждаше завидно прост. Единственото истинско нещо, което сподели, беше, че скоро заминава за Рейкявик, Исландия, заедно с Ариа, Ноъл и Майк.

— Това ли беше мястото, където можеше да се пуши марихуана на улицата? — попита възторжено Мадисън.

Хана поклати глава.

— Не, онова е Амстердам.

Мадисън изглеждаше разочарована. Тя разказа на Хана, че живее наблизо, макар да не поясни къде. Първоначално говореше убедено, че наесен се връща в училище, но колкото повече се напиваше, толкова ентусиазмът й изглеждаше все по-пресилен и измислен.

След около час Мадисън вече настоятелно флиртуваше с всички мъже в бара — особено с Джаксън, който според нея често спирал в магазина, където работела. Накрая вече заваляше думите, изпускаше разни неща и разля шестото си питие върху бара. Хана изтича за салфетки, а Джаксън грабна празната чаша. Искаше й се да му каже да спре да налива на Мадисън — тя едва си стоеше на краката.

— Излизаме в кратка почивка, но скоро ще се върнем! — прогърмяха говорителите в залата, откъсвайки Хана от мислите й. Тя се огледа. Чинията с пържени картофки беше почти празна. Джеймс го нямаше, а Майк се занимаваше с мобилния си телефон. Тя стисна зъби, ядосана, че изобщо си е позволила да си помисли за Мадисън. Нали беше решила да не се сеща за гадостите в миналото си?

— Все още нямам сигнал — изръмжа Майк, без да спира да натиска бутоните. — Ами ако през цялото пътуване остане така?

— Екипажът ни каза, че няма покритие навсякъде — напомни му Хана. — Освен това за какво ти е телефонът? Да не би тайно да пращаш есемеси на някое момиче?

— Абсурд — отвърна Майк и се изправи. — Отивам да си разопаковам багажа. Искаш ли да се срещнем по-късно в стаята ти? — Очите му проблясваха игриво.

— Да, но само ако съквартирантката ми не е от „Вила Луиза“ — отвърна Хана. — Ще ти се обадя.

Тя се запъти по лабиринта от коридори към каютата си, която се намираше две палуби по-долу. По пътя зърна Зелда Милингс, популярна мацка от „Дорингбел френдс“, която винаги присъстваше на купоните на Ноъл.

— Хей, Зелда! — повика я тя.

Зелда я погледна, изсумтя и се престори, че говори по телефона. Хана бързо се огледа, притеснена, че някой може да ги е видял.

Когато завъртя ключа в ключалката и отвори вратата, стаята й се стори по-различна от предишния път. Лампата светеше, а телевизорът работеше.

— Ехо? — извика колебливо Хана и се огледа. Някой си беше хвърлил куфара на второто легло. Чифт яркожълти тесни дънки бяха захвърлени на пода. По матрака бяха пръснати копринен шал, няколко тениски — най-малък размер — и чифт еспадрили. Хана бързо огледа останалата част от стаята. Никъде не се виждаше карирана католическа ученическа униформа. Чудно.

— Ехо? — извика отново тя, този път по-весело.

На вратата на терасата се появи нечия фигура.

— Хана?

Погледът на Хана постепенно се фокусира. Пред нея стоеше момиче с дълги, гъвкави крака, платиненоруса коса и леденосини очи. Някой, когото тя въобще не бе очаквала да види.

— О! — рече тя, зашеметена. Това не беше момиче от „Вила Луиза“. Беше Наоми Циглър.

Хана се напрегна, подготвяйки се за потока от обиди, който щеше да се изсипе от устата на Наоми — сигурно нещо свързано с шпионските й подвизи. Или може би Наоми щеше да изпъшка и да излезе бързо от стаята, разочарована, че се е паднала с Хана, най-голямата смотанячка на кораба.

Но устните на Наоми се разтегнаха в усмивка.

— О, слава Богу! — избъбри тя и въздъхна с облекчение. — Толкова се притеснявах, че може да се падна с някой като Челси Бледсоу!

Тя изтича до Хана, която все още беше напрегната, и я хвана под ръка.

— Толкова се радвам, че си тук — извика Наоми. — Имам нужда от някой, с когото да купонясвам. Какво ще кажеш?

Хана облиза устните си. Искаше й се да попита Наоми къде е най-добрата й приятелка Райли Улфи, но след като се замисли установи, че не я беше забелязала никъде. Може би не се беше записала за пътуването.

Тя погледна към отражението си в огледалото над бюрото. Кестенявата й коса се спускаше в блестящ водопад до кръста, пъпките по челото й като че ли бяха изчезнали като по магия, а ръцете й изглеждаха слаби, с лек тен, а не подпухнали от ядене. Макар Наоми да се беше лепнала за нея, защото никоя от приятелките й не беше на борда, беше минало доста време от последния път, когато някое популярно момиче бе поискало да излезе с нея. И след като всички продължаваха да се присмиват на шпионските й изпълнения, предложението беше още по-изкушаващо. С Наоми до себе си, Хана за нула време отново щеше да се превърне в кралицата майка. А не беше ли това най-голямата мечта открай време?

Аз съм Хана Мерин и съм великолепна, обичаше да си казва тя, докато Мона беше най-добрата й приятелка. Е, може би напоследък да нямаше усещането, че е особено великолепна, но все пак искрата у нея не беше угаснала.

Тя се обърна към Наоми и я стисна за ръката.

— Да купонясваме.