Опарени

22. На каквото си си постлал…

На следващата сутрин някой почука силно на вратата на Спенсър.

— Спенсър? — извика Рифър. — Там ли си?

— Иди си — отвърна тя с приглушен глас. — Болна съм.

— Какво ти е? — Рифър звучеше обезпокоен. — Мога ли да вляза? Моля те!

Спенсър скри лицето си под възглавницата си и изстена. Опитваше се да остане в стаята си колкото е възможно по-дълго. Беше получила есемеси от Ариа, Хана и Емили още от рано сутринта, в които приятелките й съобщаваха, че Хана засега не е успяла да проникне в компютъра на Наоми и да открие още нещо. После Емили и Ариа й се бяха обадили, за да я попитат дали иска да направят още една репетиция за шоуто на талантите — представлението беше вечерта, а те все още не бяха отработили всички танцови стъпки. Бяха се отказали да я врънкат, след като тя им каза, че не се чувства добре, но Рифър не се отказваше.

— Моля те-е-е! — провлачи той отново.

Спенсър въздъхна, изправи се и закуцука към вратата, потрепервайки всеки път, когато отпуснеше тежестта си върху изкълчения си глезен. Светлината в коридора беше ярка и тя примижа. Когато Рифър я видя, ченето му увисна.

— Какво ти се е случило?

— За кое от всичките неща питаш? За това, че смърдя на повръщано, или че цялата ми коса е олепена с дъвка?

— За всичките! — простена Рифър.

Спенсър хвърли поглед на отражението си в огряното от слънцето огледало в коридора и изтръпна. Достатъчно лошо беше, че цялата нощ беше повръщала заради някакви развалени мариновани скариди, които беше яла на вечеря — или поне предполагаше, че са били скаридите, макар че и други хора бяха яли същото и нямаха дори болки в стомаха. Плюс това тази сутрин се беше събудила с нов аксесоар в косата си — голямо парче дъвка. Щеше да е същинско чудо, ако успееше да я махне, без да си отреже цялата коса.

— Някой я е пъхнал в косата ми в блъсканицата на излизане от кафенето след вечеря — каза Спенсър. — Въртях се насам-натам в леглото и изведнъж се оказа, че е там.

Рифър седна в креслото, изглеждаше озадачен.

— Видя ли кой го направи?

— Не.

— Може да си дъвчела дъвка, преди да заспиш, и да си забравила да я извадиш?

Тя поклати енергично глава.

— Никога не дъвча дъвка преди лягане.

Рифър пристъпи към нея и я прегърна през кръста.

— Може би с това вселената иска да ти каже, че не бива да се крием повече?

Спенсър се измъкна от прегръдката му.

— Ние трябва да се крием.

— Все още? — Рифър сложи ръце на хълбоците си.

— Казах ти — рече Спенсър. — Не мисля, че е честно спрямо Наоми. И ти каза, че нямаш нищо против.

Рифър подсмръкна.

— Не знаех, че намеренията ти са толкова сериозни.

Той прекара ръце през косата й, като нямаше вид на отвратен от дъвката. Тя се опита да се възпротиви, но Рифър ухаеше на лосион против изгаряне и хлор; след секунда устните му бяха върху нейните и двамата паднаха на леглото на Спенсър. Кожата му беше нагорещена от слънцето. Спенсър се извъртя, за да може да помогне на Рифър да съблече ризата през главата си.

Хрръс.

Внезапно леглото пропадна. Подът се разтресе. Картината с изображение на кораба, поставена над леглото на Спенсър, се разклати на гвоздея си, после падна и се разби в матрака. Спенсър успя да покрие с ръце главата си точно преди това.

Рифър примигна.

— Знаех, че съм буен, но не знаех, че съм чак толкова буен.

Спенсър изпълзя на килима и се вторачи в рамката на леглото. И четирите крака бяха паднали настрани, сякаш вече не можеха да издържат тежестта на матрака. Но дървото на мястото на счупването не беше натрошено, както можеше да се очаква, а беше останало гладко — сякаш е било отрязано с трион.

После тя се изправи и огледа гвоздея, на който беше висяла картината над главата й. Той едва-едва се държеше за стената, готов всеки момент да падне. Явно някой го беше разхлабил. През първата вечер от пътуването имаше силни вълни, и въпреки че тубите с паста за зъби на Спенсър и Кирстен бяха паднали от полицата в банята, мебелите и декорацията не бяха помръднали. Двете се бяха пошегували, че вероятно всичко в каютата е завинтено, а не е окачено на калпави гвоздеи.

Кожата на Спенсър настръхна. Мисълта, която бавно и коварно се прокрадваше в главата й през последните двайсет и четири часа, избуя с пълната си сила.

— Това е — обяви тя. — Не мога да издържам повече така. Това отиде твърде далеч.

— За какво говориш? — попита Рифър.

— Не разбираш ли? — извика Спенсър с треперещ глас. — Подхлъзването, хранителното отравяне, дъвката, и сега леглото? Някой ми причинява това нарочно!

Усмивката върху лицето на Рифър застина.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че сериозно.

— Кой би могъл да ти причинява това? И защо?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Не е ли очевидно? Наоми!

Рифър се опули.

— О, стига. Тя не е чак толкова луда.

— Разбира се, че е!

Спенсър заоглежда изнервено каютата.

— Не ти ли се струва, че този телевизор е твърде близо до ръба? — попита тя. После се вторачи в недокоснатия поднос със закуската, която беше поръчала на рум-сървиса и помириса предпазливо сладките. — Би ли пробвал тези мъфини, за да се видим дали Наоми не им е сложила наркотици?

Рифър я изгледа.

— Хм, Спенсър, ако в тях имаше наркотици, тогава аз щях да се надрусам. Но ти страшно си се заблудила. Наоми не се опитва да те подлуди.

— Напротив, опитва се! — извика Спенсър. Тя се хвърли към шкафа и надникна вътре, за да провери дали саковете й не са сложени така, че да паднат върху главата й. После вдигна срещу светлината шишенцето с хапчетата й против алергия. Бяха ли със същия син цвят като преди? А ако Наоми ги беше сменила с нещо друго — нещо опасно?

Рифър положи ръцете си върху раменете й.

— Трябва да се успокоиш. Не можеш да се мяташ насам-натам и да обвиняваш някого за лошия си късмет. Всичко, което ти се е случило, е защото ти си направила така, че да се случи, нали?

В гърлото на Спенсър заседна буца. Рифър беше прав за всичко, грешеше само относно причините. Може би тя беше предизвикала лошия си късмет — може би това беше кармична разплата за всички ужасни неща, които беше извършила. Натопяването на Келси. Помагането на Хана в случая с Мадисън. Табита. Това беше начинът, по който вселената я наказваше.

После тя замижа силно, идвайки на себе си. Това не беше карма — беше А.! И А. нямаше да спре, докато не постигнеше каквото иска!

Спенсър веднага осъзна какво трябва да направи. Тя погледна към Рифър, отново с буца в гърлото си.

— Трябва да скъсаме — каза тя.

Ченето на Рифър увисна.

— Какво?

— Съжалявам — изрече тя монотонно. Знаеше, че ще се пречупи, ако погледне Рифър в очите, затова се беше втренчила в ръцете си. — Това просто не е редно.

— Наистина мислиш, че тя те тормози, нали?

— Да.

— Защо не ме оставиш да говоря с нея?

Спенсър извърна поглед.

— Не можеш ли просто да направиш каквото те моля?

Рифър отстъпи назад, сякаш тя го беше блъснала. За миг в очите му проблеснаха сълзи, но после скулите му се вкамениха, той си пое дъх и се извърна.

— Хубаво — изрече той примирено.

— Съжалявам — каза Спенсър тихо. Но той вече беше хлопнал вратата.