Опарени

1. Пазете се, лъжкини!

В една буреносна понеделнишка сутрин в края на месец март, Спенсър Хейстингс се взираше в марковия куфар „Луи Вюитон“, който лежеше върху леглото й. Той бе натъпкан догоре с дрехи и принадлежности за предстоящото еко-пътуване до Карибите, организирано от „Роузууд дей“. То представляваше комбинация от екскурзия и семинар, посветен на екологията. В семейството им използването на куфара беше дългогодишна традиция, носеща късмет; той бе принадлежал на Реджина Хейстингс, прапрабабата на Спенсър. Реджина си направила резервация за „Титаник“, но решила да остане още няколко седмици в Саутхемптън и да отпътува със следващия параход.

Когато Спенсър хвърли вътре трета тубичка лосион против слънчево изгаряне, телефонът й тихо пропя. На екрана се появи балонче със съобщение от Рифър Фредрикс. „Здрасти, приятелче — пишеше там. — Какво правиш?“

Спенсър намери номера на Рифър в списъка с контакти и му се обади.

— Приготвям си багажа за пътуването — каза тя, когато той вдигна още след първото позвъняване. — А ти?

— Почти съм приключил — отвърна Рифър. — Обаче съм прецакан. Не мога да си намеря спидото.

— О, стига, моля те — подразни го Спенсър, навивайки кичур медноруса коса на пръста си. — Ти нямаш спидо.

— Този път ме хвана. — Рифър се изкиска. — Но наистина не мога да си намеря банските.

Сърцето на Спенсър подскочи при мисълта за Рифър по бански — през тениската му си личеше, че е доста мускулест. Училището му също щеше да участва в пътуването, заедно с още няколко частни училища от района.

Тя се беше запознала с него на организираната от Принстън вечеря в чест на всички новоприети студенти, която се бе провела няколко седмици по-рано, и макар първоначално да не си беше паднала по наркоманското му, хипарско излъчване, накрая се оказа, че той е най-хубавото нещо, което й се беше случило през онзи кошмарен уикенд.

Откакто се беше върнала в Роузууд, двамата непрекъснато се чуваха и си разменяха есемеси. По време на маратона на, „Доктор Кой“ по Би Би Си Америка, двамата се обаждаха един на друг, докато течаха рекламите, за да обсъждат чудатите извънземни приключения на доктора. Спенсър го научи да слуша „Мъмфърд енд сънс“, а Рифър я запозна с творчеството на „Грейтфул Дет“, „Фиш“ и други групи, и преди да се усети, тя здраво си беше паднала по него. Той беше забавен, умен и дори нещо повече — като че ли нищо не можеше да го разтърси. Рифър бе човешкият еквивалент на масажа с вулканични камъни — точното момче, от което Спенсър се нуждаеше в момента.

Тя се надяваше, че по време на пътуването между тях ще се случи нещо. Горната палуба на круизния кораб изглеждаше като идеалното място за първа целувка, докато лъчите на тропическия залез ги огряват като огромна клада. А може би щяха да се целунат по време на гмурканията — и двамата се бяха записали на курс за водолази. Може би щяха да плуват покрай неоново розови корали и изведнъж ръцете им щяха да се докоснат под водата, те щяха да изплуват на повърхността, да свалят маските си и тогава…

Рифър се изкашля от другата страна и Спенсър се изчерви, сякаш бе изказала мислите си на глас. Всъщност дори не беше убедена, че Рифър си мисли за нея — вярно, че в Принстън флиртуваше, но според нея той се държеше така с всички момичета.

Внезапно на екрана на телевизора примигна банер, който привлече погледа й. „Смърт в Ямайка: започва разследването на мъртвото момиче“. Появи се снимка на позната блондинка. Под нея имаше надпис: Табита Кларк.

— Ъъъ, Рифър? — рече рязко Спенсър. — Трябва да вървя.

Тя прекъсна разговора и се втренчи в телевизора. Там вече се беше появил сивокос мъж с мрачно изражение на лицето. Надписът под изображението гласеше: Майкъл Полсън, ФБР.

— Започваме да сглобяваме парчетата от причината, която може да е довела до смъртта на госпожица Кларк — каза той на групичката репортери. — Очевидно тя е пътувала сама до Ямайка, но ние се опитваме да разберем къде и с кого е била през онзи ден.

Новините продължиха с убийство във Фиштаун. Внезапно пъстроцветните, веселяшки дрехи, прибрани чинно в куфара, й се сториха перверзни и абсурдни. Усмихнатото слънчице на тубата със слънцезащитен крем като че ли се хилеше злобно. Не можеше просто да замине на пътуване в тропиците, сякаш всичко беше наред. Нищо не беше наред. Тя беше хладнокръвна убийца и полицаите бързо стесняваха кръга около нея.

Откакто Спенсър и приятелките й бяха открили, че са убили Табита Кларк — а не истинската Алисън Дилорентис, както си мислеха — тя не можеше да си поеме спокойно дъх. Първо ченгетата решиха, че Табита се е удавила случайно, но сега вече знаеха, че е била убита. И не само те смятаха така.

Новият А. също го знаеше.

Спенсър нямаше представа кой може да е Новият А., коварният преследвач, който знаеше всичко за тях. Първоначално тя и приятелките й смятаха, че това е Истинската Али — може би беше оцеляла след падането от покривната тераса и беше решила да приключи с тях веднъж завинаги. Но след това властите идентифицираха останките на Табита и момичетата осъзнаха колко невероятно звучеше мисълта, че Али е оцеляла в пожара. Костите й може и да не бяха открити, но тя беше вътре, когато къщата се взриви. В никакъв случай не би могла да се измъкне, макар Емили да продължаваше да поддържа тази теория.

След това момичетата решиха, че А. може да е Келси Пиърс, която бе натопена за притежаване на наркотици от Спенсър предишното лято. Това беше напълно възможно — Спенсър не само й беше съсипала живота, но се оказа, че Келси е била в Ямайка по същото време, когато и четирите момичета са били там.

Но това също се оказа невярно. Следващият А. според тях беше Гейл Ригс, жената, на която Емили бе обещала — а след това отказала — нероденото си дете, и която се оказа мащеха на Табита. Но тази теория се провали, когато намериха Гейл мъртва на алеята пред дома й. На всичкото отгоре те бяха повече от сигурни, че Новият А. я е убил.

Което беше озадачаващо — и ужасяващо. Дали Гейл е знаела нещо, което не трябва? Или пък А. е възнамерявал всъщност да убие Спенсър и останалите? А той знаеше всичко. Не само им изпращаше снимки, на които момичетата разговаряха с Табита по време на вечерята в нощта, когато я бяха убили, но сред тях имаше и една, на която се виждаше потрошеното й тяло на плажа. Сякаш А. се беше настанил в очакване на брега, стиснал фотоапарат в ръка, предчувствайки падането, преди още да се беше случило. Освен това те бяха узнали още един странен факт: Табита е била пациентка в психиатричната клиника „Убежището в Адисън-Стивънс“ по същото време, когато там е била и Али. Приятелки ли бяха двете? Затова ли в Ямайка Табита приличаше толкова много на Али?

Телефонът на Спенсър отново изпиука и тя подскочи. На екрана се виждаше името на Ариа Монтгомъри.

— Гледаш ли новините? — попита Спенсър.

— Да. — В гласа на Ариа се долавяше паника. — Емили и Хана също са на линия.

— Какво ще правим, момичета? — попита Хана Мерин с треперещ глас. — Трябва ли да признаем на ченгетата, че сме били в курорта, или по-добре да си мълчим? Но тогава ако някой друг им каже, че сме били там, ще изглеждаме виновни, нали?

— Успокой се. — Спенсър отново погледна към телевизора. Сега на екрана се виждаше бащата на Табита, който беше и съпруг на Гейл. Той изглеждаше изтощен — което бе напълно нормално. В рамките на една година бяха убити дъщеря му и съпругата му.

— Може би трябва просто да се предадем — предложи Ариа.

— Полудя ли? — прошепна Емили Фийлдс.

— Добре де, може би трябва аз да се предам — отстъпи Ариа. — Нали аз я блъснах. Вината е моя.

— Това са глупости — отвърна бързо Спенсър, снижавайки глас. — Всички го направихме, не само ти. И никой няма да се предава, ясно ли е?

Погледът й бе привлечен от някакво движение, но когато се приближи до прозореца, не забеляза нищо подозрително. Годеникът на майка й, господин Пенитисъл, беше паркирал огромния си джип на алеята пред къщата. Новата жена, която се беше нанесла в дома на семейство Кавана от другата страна на улицата, беше коленичила в цветната леха и плевеше. Когато погледна наляво, Спенсър успя да различи прозореца на някогашната спалня на Алисън Дилорентис. Когато Али живееше там, розовите завеси винаги бяха дръпнати настрани, но новата обитателка на стаята, Мая Сен Жермен, винаги държеше дървените щори спуснати.

Спенсър седна на леглото си.

— Може би няма значение, че полицаите са разбрали, че Табита е била убита. Няма начин да открият, че сме били ние.

— Освен ако А. не проговори — рече предупредително Емили. — И кой знае на какво е способен — А. няма да се поколебае да ни обвини в убийството на Табита. Може да ни натопи и за убийството на Гейл. Нали бяхме там.

— Някой получавал ли е нещо от А? — попита Ариа. — Странно, че след погребението на Гейл нещо се умълча. — От погребението беше минала почти седмица.

— Аз не съм — отвърна Спенсър.

— Аз също — пропя Емили.

— Той сигурно планира следващото си нападение. — Хана звучеше притеснено.

— Трябва да го спрем — каза Спенсър.

Хана изсумтя.

— И как ще го направим?

Спенсър протегна ръка и нервно зачовърка златната закопчалка на куфара. Нямаше представа как да отговори. Който и да беше Новият А., той беше ненормален. Как се предугаждат ходовете на един луд човек?

— А. уби Гейл — рече тя след миг. — Ако разберем кой е А., можем да отидем в полицията.

— Да, и тогава А. се появява и ни разкрива на полицаите — отбеляза Хана.

— Може пък да не повярват на един убиец — отвърна Спенсър.

— Да, но А. има снимки, за да го докаже — изсъска Ариа.

— Но това не са точно наши снимки — рече Спенсър. — А и ако разберем кой е А., току-виж сме ги намерили и ще можем да ги изтрием.

Ариа изпъшка.

— Всичко това би звучало чудесно, ако сме примерно Джеймс Бонд. Но точно сега дори нямаме представа кой е А.

— Знаете ли, добре, че отиваме на това пътуване — каза след миг Хана. — Така ще имаме повече време да помислим.

Ариа се изсмя.

— Наистина ли смяташ, че А. ще ни остави на мира?

Хана ахна.

— Да не би да смяташ, че и той ще дойде?

— Надявам се, че не — отвърна Ариа, — но няма как да съм сигурна.

— Нито пък аз — обади се Спенсър. Тя също бе обмисляла възможността А. да се окаже на борда. При мисълта, че може да се озове насред океана заедно с един психопат, я побиха ледени тръпки.

— Как ви струва това пътуване до Карибите? — попита нервно Емили. — Имам усещането, че ще ми напомня за… всичко.

Ариа изстена.

— Поне няма да ходим в Ямайка — обади се Хана. — Круизният кораб щеше да спре в Сейнт Мартин, Пуерто Рико и Бермудите.

Спенсър затвори очи и си спомни колко развълнувана беше, че ще ходи в Ямайка през пролетната ваканция. Бяха решили да оставят зад гърба си Истинската Али, злобните послания на А., които бяха получили от нея, и преживяното в Поконос, което едва не доведе до смъртта им. Изпълнена с надежди, тя бе хвърлила в сака банските си, няколко тениски и същия лосион против изгаряне. „Всичко свърши — си беше помислила тя. — Животът ми вече ще бъде прекрасен“.

Спенсър погледна към часовника на нощното шкафче.

— Мацки, вече е десет часа. Време е да тръгваме. — Трябваше да се съберат на пристанището в Нюарк, Ню Джърси, малко след дванайсет.

— Мамка му — каза Хана.

— Ще се видим там — отвърна Ариа.

Всички прекъснаха едновременно връзката. Спенсър пусна телефона си в брезентовата плажна чанта, преметна я през рамо и повлече след себе си куфара на колелца. Почти бе стигнала до вратата, когато някакво движение отново привлече погледа й.

Тя отиде до прозореца и погледна към двора на семейство Дилорентис. В първия момент не можа да разбере каква е разликата. Тенис кортовете, построени от новото семейство над полуизкопаната дупка, в която бе намерено тялото на Кортни Дилорентис, бяха празни. Дървените щори на някогашния прозорец на Али все още бяха спуснати. Задната веранда, на която момичетата се събираха, за да обсъждат клюки и момчета, бе почистена от листата. В този миг тя го видя: насред двора лежеше детски спасителен пояс на червени и бели райета, върху който с големи, накъдрени букви като от пиратско писмо, беше написано:

Спенсър почувства как в гърлото й се надигат киселини. Макар наоколо да нямаше никой, тя все пак имаше усещането, че това е послание от А., „Побързай да се вкопчиш в него — като че ли гласеше то, — защото току-виж те накарам да вървиш по дъската“.