Опарени

27. Скрита изненада

Няколко часа по-късно Ариа се оглеждаше в огледалото с човешки ръст до концертната зала. Беше облякла същия оскъден бански, който носеше за първия си урок по плуване с Ноъл, тръстиковата пола, няколко мънистени огърлици и римските си сандали. Като допълнение към костюма беше сложила и едно цвете зад ухото си.

Тя огледа фоайето. Край нея мина едно момиче, което носеше портативен статив под мишница. Няколко деца носеха куфарчета с музикални инструменти. Джереми, който продължаваше да носи слънчевите си очила с форма на звезди, мина покрай тях с папка в ръка и уморен вид. Двама мъже в костюми и една жена с бална рокля, които сигурно бяха съдиите, вървяха след него. Всички обсъждаха оживено конкурса, а в залата се усещаше тържествен и празничен дух. Стотици балони се носеха под тавана, а подът бе украсен със звезди от холивудската Зала на славата.

Тя забеляза Ноъл до един от входовете и едва се сдържа да не избухне в смях. Той беше облякъл торбест, лъскав анцуг, а на врата си беше окачил няколко златни вериги. Тя изтича при него.

— Приличаш повече на учител по физическо, отколкото на рапър!

Ноъл извъртя бейзболната шапка на главата си настрани и скръсти ръце на гърдите си в гангста-стил.

— Само почакай да чуеш речитатива ни. Двамата с Майк сме адски добре подготвени!

— Кога излизате на сцената? — попита Ариа.

— Седем и половина. А ти?

Ариа погледна в телефона си; на всички участници в конкурса беше изпратена програмата на събитието.

— В седем — отвърна тя. — Мисля, че сме едни от първите. — Часът беше шест и половина.

Ноъл я хвана под лакът.

— Да отидем да пробваме храната.

Двамата влязоха в залата и тръгнаха по пътеката към сцената, край която бяха подредени бар и маси, отрупани с храна. Няколко редици със столове бяха изнесени, за да се освободи място за малък импровизиран дансинг. Докато заобикаляха група момичета, които упражняваха поредица от акробатически премятания, Ариа набра за пореден път номера на Емили. Отново беше прехвърлена на гласова поща. Това бе третият път през последните няколко часа, когато Ариа се опитваше да се свърже с Емили. Спомни си съобщението по телевизията, което бе чула, докато излизаше от стаята си. „МОДНИЯ КРАДЕЦ СКАЧА ОТ КРУИЗЕН КОРАБ В БЕРМУДИТЕ — гласеше то. — АГЕНТИ НА ФБР ПРЕТЪРСВАТ ПРИСТАНИЩЕТО“. Това определено обясняваше всички лодки на ФБР в залива, които Ариа бе забелязала при последното доглеждане през прозорчето си. Очевидно момичето не беше слязло от кораба в предишното пристанище, както беше казала Емили.

След сигнала Ариа каза: „Ем, аз съм в залата за конкурса. Надявам се всичко да е наред и да не си се отказала да участваш. Обади ми се, когато чуеш съобщението“. Тя пусна отново телефона в чантичката си, после огледа тълпите от участници, които сновяха във всички посоки. Спенсър също я нямаше никаква, както и Хана.

Ноъл грабна една празна чиния и се нареди на опашката пред масата, която бе отрупана със сребърни супници, пълни с храна.

— А къде е Греъм?

Ариа погледна встрани и стомахът й се сви.

— Не знам.

Ноъл повдигна вежди.

— Мислех, че вие двамата сте много добри приятели.

Ариа зачопли тръстиковата си пола.

— Търсенето приключи. Предполагам, че просто нямаме толкова много общо, както си мислехме.

— Уреди ли се с онова момиче, както обеща?

Ариа не отместваше погледа си от таблата с лъскави вилици и лъжици, която лежеше на масата.

— Оказа се, че не е неговият тип.

Тя усещаше погледа на Ноъл върху себе си, докато той се опитваше да разбере какво премълчава тя. Сигурно трябваше да му каже истината — нали все пак така се бяха разбрали — но ако той разбереше, че Греъм буквално я беше награбил, сигурно щеше да избие вратата на каютата му и да се опита да го пребие. По-добре беше да си мисли, че Греъм просто е изгубил интерес. Само ако можеше това да е истина. Мускулите на врата я боляха от дръпването му за огърлицата. Вбесеното му лице не спираше да проблясва в съзнанието й, а стомахът й се свиваше всеки път, когато си спомнеше как той я бе подгонил по стълбите.

— Хей, купонджии! — извика Джереми от сцената. Зад гърба му сновяха младежи с работнически тениски и скъсани дънки, които подреждаха оборудването. — Вярно, че все още не сме подготвили всичко, но за да ви настроя подходящо, съм ви подготвил голяма изненада. Към нас се присъедини един специален гост, който ще изпълни няколко песни, преди да започне шоуто. Затова без повече приказки, моля, посрещнете с ръкопляскания… „Веган Сънрайз“!

Ариа погледна питащо Ноъл; никога не беше чувала за тях. Децата заръкопляскаха вяло със същия объркан израз на лицата. Но когато членовете на групата излязоха на сцената и засвириха доста тежък китарен кавър на „When I Come Around“4, всички просто свиха рамене и затанцуваха.

Опашката за храна помръдна напред и Ариа и Ноъл започнаха да пълнят чиниите си. Тя провери няколко пъти телефона си, но нямаше никакъв отговор от Емили или Спенсър. Тълпата ставаше все по-шумна и възбудена; сякаш отникъде се появи някакъв момичешки лакът, който изби чинията на Ариа от ръцете й. Ариа се извъртя, за да я подхване, но глезенът й се изкриви и тя залитна. Усещаше как пада, но не можеше да направи нищо; след секунди вече се намираше на пода, а косата й беше пълна с вегетариански нудълс. Дочу тих звън. В първия момент си помисли, че това е вилицата й, която се удря в земята, но след като се надигна, осъзна, че е бил медальонът й. Той се беше отворил от удара.

— Добре ли си? — попита Ноъл, протягайки ръка, за да й помогне да стане.

— Да — отвърна Ариа, докато събираше разпиляната храна, доколкото можеше, за да я изхвърли в близкото кошче. След това отново хвана медальона си. Вътре имаше снимка на две усмихнати русокоси момичета, допрели бузите си. Когато се взря в тях, тя бавно осъзна, че ги познава. Момичето вдясно имаше кръгло лице, големи сини очи и леки следи от изгаряния по шията. Табита.

Ариа погледна към момичето вляво. Очите й бавно обходиха познатото лице със сърцевидна форма, големите сини очи. Тя се дръпна стреснато назад. Не. Не беше възможно.

Ариа отмести медальона по-далеч от лицето си, но очите на момичето като че ли продължаваха да я следят. Тя имаше онази манипулативна усмивка на победителка, която години наред беше очаровала Ариа. В гърлото й се надигна писък. Внезапно осъзна, че не може да диша.

Али.

— Ариа?

Ариа погледна нагоре и примигна. Ноъл я гледаше втренчено. Тя му се усмихна нервно и бързо затвори медальона. Но заключалката му беше счупена и капачето почти веднага отскочи обратно. Ариа отново погледна снимката. Не беше възможно. Сигурно съзнанието й въртеше номера. Тя се опита отново да го затвори, после погледна внимателно към външната страна на капачето. Под силната светлина на сценичните прожектори инициалът, който бе гравиран върху него, не беше Г или Р. Беше Т.

От Табита?

Внезапно в ума й прещрака нещо. С разтуптяно сърце тя грабна телефона си, отвори паметната страница на Табита и се втренчи в снимката на момичето на първата страница. Ето къде беше виждала огърлицата. На шията на Табита, преди да умре.

Тя хвана синджирчето с ръка.

— Къде всъщност намери това?

Ноъл я погледна объркано.

— Нали ти казах. На плажа на Сейнт Мартин. Защо?

Мислите на Ариа препускаха в милион различни посоки.

— Това е невъзможно — прошепна тя. Не можеше да е съвпадение. Дали А. я беше подхвърлил на Ноъл? Освен това тази снимка — Табита и Али наистина бяха приятелки.

Тя отстъпи назад, но краката й се подгънаха.

— Ариа? — Ноъл докосна ръката й. — Какво има?

— Просто трябва да… — рече тя със слаб глас. После тръгна, залитайки, към изхода. Телефонът й иззвъня. Беше Греъм. Паникьосана, Ариа прекъсна повикването и набра номера на Спенсър. Но отново й се включи гласова поща.

— Къде си? — попита настоятелно Ариа след сигнала. — Трябва да поговорим.

Ала тя се страхуваше да каже каквото и да било по телефона, затова затвори и ускори крачка. После се обади на Емили, но и тя не й отговори. Същото се случи и с Хана. Ариа изтича по пътечката и се спря пред асансьора, натискайки бутона за повикване няколко пъти.

— Ариа?

Ариа се обърна. Греъм стоеше до прозореца и я гледаше.

— Мина покрай мен — каза той с раздразнен глас. — Защо не отговаряш на обажданията ми? Трябва да поговорим.

— Аз… — Ариа замълча и погледна към медальона, който държеше в ръцете си. Греъм също го гледаше. Той сбърчи вежди. Устните му се свиха и той внезапно се протегна и докосна китката й. Тя ахна и побърза да стрие медальона в юмрука си, но беше твърде късно. Греъм сигурно беше разпознал огърлицата на бившата си приятелка. Сигурно я беше разпознал още предишния път.

— М-мога да обясня — заекна Ариа.

Греъм примигна.

— Можеш?

Бузите му пламтяха. Очите му горяха. Внезапно нещо друго прещрака в мозъка й и една ужасяваща мисъл прегази всички останали. Той знае какво съм направила.

Точно така. Греъм не искаше да говори с нея за това, че го привлича: искаше да я обвини, че е убийца.

Тя се обърна, търсейки трескаво някое място, където да избяга. В далечината проблесна червеният надпис „ИЗХОД“, който сочеше към стълбището.

— Ариа! — извика Греъм, впускайки се след нея. Той я хвана за ръката и я дръпна силно. Пръстите му изгаряха кожата й като гореща ютия. Тя изпищя, изтръгна ръката си от неговата, блъсна тежката врата и се затича надолу по стълбището. Никога не беше слизала на долните етажи и не знаеше какво има там. Пред нея се появи врата с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ“.

Стъпките на Греъм отекнаха на горната площадка.

— Ариа, върни се! — изрева той.

Тя връхлетя през вратата и се озова в огромна, просторна зала, пълна с корабни машинарии. Бълбукаха котли. Жужаха климатици. Най-различни уреди потракваха и бръмчаха. Теренът се осветяваше от няколко тавански лампи и преминаваше в няколко дълги, подобни на лабиринт коридори. Наоколо нямаше жива душа.

Вратата зад гърба й се отвори.

— Ариа! — извика Греъм и гласът му отекна в стените.

Ариа се шмугна зад един котел, но Греъм я забеляза и се затича към нея със зачервено лице и пламтящи ноздри, оголил зъби.

Тя рязко се обърна, търсейки отчаяно някой, който да й помогне, но беше съвсем сама. Тогава се огледа за някое място, където да отиде, да се скрие. Зад котлите имаше друга врата с табелка „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“. Ариа изтича към нея и я отвори. Стаята беше пълна с тръби, монитори и още котли. Гърмящият звук беше оглушителен и й напомни за форсиран двигател на мотоциклет. Дръжката на вратата изтрака и Ариа побърза да врътне ключа, след което затисна вратата с цялата си тежест. По бузите й се стичаха сълзи от страх.

— По дяволите, Ариа, не можеш да се криеш вечно! — Греъм започна да удря с юмруци по вратата.

— Моля те — изхълца Ариа, — просто си върви. Моля те!

— Няма да си тръгна, докато…

Някакъв двигател забръмча. Той се опита да надвика боботенето на машините.

— Трябва да… трябва да…

— Просто ме остави на мира! — проплака Ариа. — Съжалявам, чу ли? Ужасно съжалявам! Не съм искала да й сторя нещо! Просто бях толкова уплашена! Всички бяхме уплашени!

— Не можеш… Аз… той… и… — Гневният глас на Греъм се усилваше и затихваше. Ариа успяваше да долови само отделни думи. — … те под око!

— Моля те, върви си! — изпищя Ариа. — Казах, че съжалявам! Моля те, остави ме да си ида!

— … има снимка! — продължи Греъм. — … те под око!

Кръвта на Ариа се смрази. Той сигурно говореше за ужасната снимка на Ариа, която блъска Табита от покрива. Може би той я беше снимал. Може би точно той я държеше под око?

Мислите прелитаха една след друга в главата й, като падаща редица от плочки домино. Ами ако Греъм беше полудял заради Табита и не я беше оставил на мира, след като бяха скъсали? Може би я беше последвал в Ямайка, за да отправи нещата. Може би й беше правил снимки, без тя да разбере, и си беше намерил място на брега, откъдето да я снима на покривната тераса. Само че вместо да снима Табита с няколко нови приятелки, той беше станал свидетел на убийство. Може би я беше снимал и на брега, след като беше паднала и умряла. Може би дори той бе свалил огърлицата от шията й и я беше подхвърлил на Ноъл. Не беше ясно обаче защо не беше съобщил веднага в курорта, но пък може би беше решил сам да отмъсти. И така… се беше превърнал в А.

Ариа започна да трепери. Възможно ли беше това? Всичките предупреждения, които й бяха отправяли приятелките й, всеки път, когато й бяха казвали, че той има мотив, а тя винаги го защитаваше и му търсеше оправдания. Той имаше мотив. Би могъл по някакъв начин да се свърже с Наоми след катастрофата и да я вербува в екипа си.

Може би той беше убиец. Мъчител. И сега тя бе попаднала в капана на тази стая, а той беше пред нея.

Вратата кънтеше и се тресеше под ударите и ритниците на Греъм. Когато Ариа затвори очи, тя видя ужасеното лице на Табита, докато падаше. Представи си потрошеното й тяло на пясъка, галено от вълните на прилива. Ариа беше един ужасен човек. Заслужаваше Греъм да й е ядосан. Но не заслужаваше нищо от онова, което той беше извършил като А.

Бум!

Ариа изпищя и покри главата си с ръце. Звукът беше дошъл съвсем отблизо и цялата стая се разтресе. Светлините над главата й примигнаха и около нея се разнесе звънтенето на падащ по земята метал. Тя изхлипа и надникна между пръстите си. Да не би нещо да се беше взривило? Във въздуха миришеше ужасно на барут и изгоряла електроника. Това донякъде й напомняше за фойерверки. Или, може би, за самоделна бомба.

Противопожарната аларма започна да вие.

— Внимание, до всички! — разнесе се гласът на Джереми от високоговорителите. — Трябва веднага да се евакуираме! Моля, придвижете се до спасителните лодки и спазвайте реда!

Да се евакуират? Сърцето на Ариа заблъска в гърдите й. Тя дори не можеше да отвори вратата.

Отново наостри уши, в очакване Греъм да продължи да удря. Минаха няколко секунди, после минута. Най-накрая Ариа се осмели да открехне вратата. Над главата й проблясваха аварийните светлини. Стаята беше пълна с пушек. Един котел се беше катурнал настрани. По пода бяха пръснати парчета метал. Като че ли отвсякъде бълваше черен дим и огнени пламъци облизваха тавана. Почти сигурно бе, че взривът е станал в тази стая.

Ариа изпищя и отвори широко вратата. Трябваше да се махне оттук. Огледа се за Греъм, очаквайки всеки момент той да я сграбчи. Но дори в замаяното си състояние тя бързо осъзна нещо.

Греъм го нямаше.