Опарени

7. Съучастница в престъпление

Същата сутрин Ариа и около трийсет други ученици стояха в сянката на гигантска розова водна пързалка на горната палуба на кораба, жадно очаквайки началото на курса по „Еко лов на съкровища“. Въздухът миришеше на почистващ препарат за паркет, силен дезодорант и на корабното гориво, което капитанът беше настоял да е напълно екологично, въпреки че Ариа имаше своите съмнения. Те махаха пред лицата си с ветрила, мажеха се със слънцезащитни кремове с висок фактор, за да се предпазят от палещото карибско слънце, и обсъждаха развълнувано предстоящата игра.

Най-накрая ръководителката на играта спря да говори по телефона си и се обърна към групата.

— Добре дошли! — извика тя и луничавото й лице се усмихна. — Казвам се Гретчен Вайн, а вас ви очаква нещо вълнуващо. Мислете за този лов като за състезанието „Шеметна надпревара“ — даваме ви указания и пари, за да стигнете до нужното място, и първата група, която разкрие всички загадки, печели.

— Печели какво? — попита една брюнетка, чиито прашки се подаваха изпод ризата й.

Гретчен се усмихна и им показа два ваучера за онлайн магазина на Епъл, и всички ахнаха.

— Всеки от тях е на стойност хиляда долара.

После Гретчен раздаде малки червени несесерчета, на които пишеше: „ЕКО ЛОВ НА СЪКРОВИЩА“.

— Пазете указанията си тук — инструктира ги тя. — Трябва да ми показвате какво сте намерили в края на всеки ден.

— Ще имаме ли някакви лагерувания? Екстремен туризъм? Ролеви игри? — попита едно момче.

Гретчен се намръщи, като си играеше нервно с гердана си.

— Е, трябва да се връщате на кораба всяка вечер — иначе ще се наложи да изпратим издирващ екип. Пътешествията обхващат големи райони, но не бих ги нарекла екстремни. И не съм много сигурна какво имате предвид под ролеви игри — може би ще обясните?

Задалият въпроса — момче с дълга кестенява коса и гъсти вежди, махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение.

Гретчен им каза, че ще им се наложи да претърсват плажове, да се мъкнат през дюни, да си пробиват път през тропически гори в дъждовно време и да се придвижват през оживени градски улици, за да извличат информацията, която ще ги води към наградата. Ариа се спогледа развълнувано със седящите до нея. В групата имаше доста двойки, които се държаха за ръце, и тя изпита болезнен копнеж. Може би Ноъл щеше да избере търсенето на съкровища, ако знаеше за наградата.

— Добре, първото нещо, което искам да направите, е да се разделите на групи по двама — каза Гретчен, след като провери всички по списъка.

Двойките останаха заедно. Другите се обърнаха към хората, които познават. Ариа се заоглежда, но всички от „Роузууд дей“ вече си бяха намерили партньори. Дори нейната съквартирантка, приятно, скромно момиче на име Саша, която също се беше записала за търсенето на съкровища, се беше кооперирала с друго момиче с вид на зубрачка от нейното училище. Докато все повече и повече хора се групираха заедно, тя се чувстваше все по-неловко. Преди години, когато децата в „Роузууд дей“ се разделяха на отбори за състезания, кооперираха се в часовете по изкуства, или правеха групи за проекти по английски език, шантавата, лишена от приятели Ариа често биваше избирана последна. „Това е защото съм си привързала косата с розова лента ли е? — зачуди се тя. — Или е заради някоя моя вродена, смотаняшка черта, за която дори не подозирам?“

— Тези от вас, които нямат партньори, да вдигнат ръце — обяви Гретчен.

Ариа смутено вдигна длан съвсем ниско. Последваха я още неколцина.

Гретчен групира по двама онези, които нямаха партньори. Когато стигна до Ариа, й посочи момчето, което беше попитало за лагеруването и ролевите игри.

— Става ли двамата да работите заедно?

Младежът погледна към Ариа и сви рамене.

— Екстра е. — Той й подаде ръка. — Аз съм Греъм Прат.

— Ариа Монтгомъри. — Тя му се усмихна. Той имаше светлокафяви очи и носеше сиви еспадрили, измачкани шорти втора употреба и избеляла тениска с нещо наподобяващо щит от предната страна и малка дупка на рамото.

— Виждали ли сме се някъде? — попита тя. Изгледаше й познат, но тя не можеше да се сети откъде. — В Мейн Лайн ли си учил?

Веждите на Греъм се сбърчиха.

— Не, учил съм във Филаделфия. — После той просия. — Чакай! Ти в ОКА ли си?

— Какво е това?

— Обществото за креативен анахронизъм — ухили се Греъм.

Ариа скришом се усмихна. Братовчед й Стюърт беше в ОКА, и постоянно говореше за това. Беше нещо като целогодишен Ренесансов фестивал, където хората осъществяваха ролева игра в средновековно общество. Всъщност той беше срещнал и съпругата си там — тя е играела ролята на кухненска прислужница, а той е събирал трупове на жертви на чумата в дървена каруца.

— О, не! — отговори Ариа след кратко забавяне. Но после добави, опитвайки се да е дипломатична: — Но винаги ми е звучало много яко!

— Трябва да се присъединиш! — възкликна Греъм развълнувано. — Има събиране в Камдън другия месец.

— Пак ще говорим за това — рече Ариа. — Но продължавам да смятам, че те познавам отнякъде. Бил ли си в чужбина? Аз съм живяла в Исландия няколко години, но съм пътувала и до Франция, Германия, Австрия, Холандия…

Греъм поклати глава.

— За последно бях в Европа с родителите си, когато бях на шест. Обаче миналата година бях на поход в Чили.

— Сигурно е било страхотно!

— Да — отвърна Греъм отнесено. — Бях на конференция на ОКА — избрахме нов крал. — После той я погледна сериозно. — Как ти се стори в Исландия?

— Магическо — отговори Ариа тихо, макар че когато понечи да опише поетично Исландия, всичко, за което се сети, беше последното й пътуване дотам, онова, което направи с Ноъл, Майк и Хана, и за което изобщо не искаше да си спомня.

Вместо това тя премести погледа си към кораба. Няколко ученици плуваха в басейна. Емили, която се беше записала доброволно за спасител, седеше на поста си и въртеше свирката около пръста си. Ариа се зачуди дали да не й помаха, но Емили изглеждаше така, сякаш мислите й са на милион километри оттук.

Ариа отново се обърна към Греъм.

— Е, във всеки случай съм наистина развълнувана от лова на приключения — каза тя, решавайки да смени темата.

— Аз също — отвърна Греъм. — Едно приятелче трябваше да дойде с мен, но промени решението си в последния момент.

— Да, аз се опитах да взема приятеля си с мен, но той предпочете да отиде на сърф — рече Ариа. — Но няма проблем. Явно имаше голямо желание.

Греъм кимна.

— И аз не съм много сигурен, че на приятелката ми щеше да й хареса тази игра. Тя би си паднала повече по правенето на тен на плажа.

— Тя на пътуването ли е?

Греъм потърка носа си, чувстваше се неудобно.

— Не. Ъ-ъ-ъ… ние всъщност вече не сме заедно, така че… — Той млъкна и седна на една от пейките, наредени около басейна. — Значи ти си от Мейн Лайн, така ли? Означава ли това, че си снобка?

— Далеч не — подсмихна се Ариа. — През повечето време се чувствам не на място там. Сякаш трябва да съм другаде.

— И аз се чувствах така в стария ми град — той също е доста старомодно място — каза Греъм. — Бях във възторг, когато семейството ми се премести във Филаделфия миналата година.

— А къде си живял преди това? — попита Ариа.

— Мейпълууд, Ню Джърси — каза Греъм.

— Мейпълууд — процеди Ариа. Според възпоменателната страница на Табита Кларк, тя беше посещавала гимназия в Мейпълууд.

Греъм въздъхна примирено.

— Нека позная — следиш случая Табита Кларк.

Ариа се почувства така, сякаш стомахът й е пълен с гореща, експлозивна смес.

— Познаваше ли я?

Греъм се загледа нанякъде, сините му очи помръкнаха. И тогава, преди той да успее да каже нещо, Ариа осъзна откъде й изглеждаше толкова познат. Тя си спомни за видеото, което беше гледала на възпоменателната страница на Табита Кларк и за привлекателното момче, танцуващо с Табита на училищния бал. Беше видяла и името му под публикации за благотворително пица парти в чест на Табита. Спомни си дори, че е чула гласа му по CNN — как разказва за последния път, когато е видял Табита, няколко месеца преди смъртта й.

Всичко това премина през съзнанието й за броени секунди. А после Греъм вдигна насълзените си очи към Ариа и изрече точно това, от което тя се беше опасявала:

— Да. Табита беше моята приятелка.