Опарени

21. Сънят на Хана

— Хайде, хора, само още два пъти! — извика застаналата в дъното на фитнес залата имитаторка на Джилиан Майкълс3, вдигайки двете бледосини гири над главата си. — Направете го, нищо, че боли! Почувствайте пламъка!

Хана усещаше ръцете си като гумени, но с пъшкане вдигна гирите колкото се може повече. Когато се погледна в огледалото, лицето й се беше изкривило в гримаса на възрастна жена със запек.

След това остави тежестите на пода и въздъхна.

— Аплодисменти за всички! — извика инструкторката. Няколко души заръкопляскаха вяло.

Хана се отпусна върху рогозката си. Беше събота следобед и тя прекарваше вече втори час във фитнес залата — преди да изкара курса по аеробика, тя тича трийсет минути на пътеката, после се опита да доразпусне с двайсетина минути на „Стеърмастър“-а, но нищо не можа да й помогне да забрави за Наоми или А., или за Наоми в ролята на А.

Всички от курса се запътиха към изхода. Хана метна кърпата през врата си и ги последва. Но когато зърна грейналото лице на Наоми пред прозореца, тя бързо отстъпи назад.

— Здрасти, суперзвезда! — поздрави я весело Наоми, влизайки в залата. Тя беше облякла сиви хавлиени шорти, бяла деколтирана блузка без ръкави и кецове „Ню Балънс“. — Тая сутрин се измъкна много рано! През цялото време ли беше тук? Трябваше да ми кажеш, че идваш във фитнеса — щях да дойда с теб!

— Ами, реших го в последната минута — отвърна Хана, избягвайки погледа на Наоми, който й се струваше твърде обезпокоителен.

Наоми я хвана за ръката.

— Тъкмо разговарях с инструкторката по пилатес — тя е страхотна. Искаш ли да се запишем заедно за утре?

— Ами, да. — Хана зачопли кърпата си, изнервена от близостта на Наоми. В съзнанието й се появи образът на Гейл, която лежи безжизнена в алеята пред дома й. И това е дело на Наоми.

Наоми сложи ръце на хълбоците си.

— Да не си ми ядосана нещо?

— Разбира се, че не — изблея Хана, опитвайки се да прозвучи невинно.

— Добре, защото се държиш много странно — рече Наоми, а в гласа й се долавяше обида. — Отнасяш се с мен така, сякаш имам повърнато в косата.

Хана успя да повдигне безгрижно рамене.

— Просто съм изморена. — След това махна с ръка към фонтана, промърмори колко е жадна и се отправи директно към кранчето. Тя знае всичко, прогърмя гласът в главата й. Всичко, което ти каза, е лъжа. Въобще не е щастлива, че братовчедка й е катастрофирала — бясна е и търси отмъщение.

Когато се напи, установи, че Наоми я чака.

— Може ли поне следобед да репетираме за шоуто?

Хана се чувстваше като в капан. За щастие в този миг телефонът й пропя. Беше просто имейл от Shopbop.com за новите летни намаления, но Наоми не знаеше това.

— Майк иска да ме види — казва, че е спешно. Проклятие.

Наоми я погледна с подозрение.

— Искаш ли все още да си моя партньорка за шоуто?

— Разбира се! — излъга Хана, страхувайки се от онова, което би направила Наоми, ако й отвърне отрицателно. Тя я стрелна с извинителна усмивка. — Ще се видим по-късно, става ли? — След това, навела глава, тя се стрелна към стълбището и хукна нагоре към етажа, където се намираше стаята й — отчаяно се нуждаеше от смяна на дрехите. Страхуваше се, че Наоми ще я последва, но не я видя на площадката.

Хана отключи вратата и връхлетя вътре. Макар да бе отсъствала само няколко часа, стаята вече й се струваше чужда. Куфарът на Наоми се намираше на съвсем различно място. На леглото й бяха проснати съвсем различни дрехи, а столът бе преместен до прозореца. Хана се огледа за лаптопа на Наоми, но той не се виждаше никъде. Сигурно повече нямаше да го остави на показ.

Тя се отпусна за миг на леглото си, внезапно връхлетяна от умора. Главата й потъна в хладната, мека възглавница. Наболяващите я крайници се отпуснаха върху удобния матрак. Толкова беше хубаво да може да се отпусне след часовете упражнения. Тихият шум на вентилатора й действаше успокояващо и приспивно. Ще затворя очи само за минутка, каза си тя и дишането й се забави. Изведнъж над нея като тежко одеяло се спусна мрак и затули всичко.

Когато отново отвори очи, тя седеше в едно непознато беемве. От огледалото за обратно виждане висеше боров ароматизатор. Радиото бе настроено на някаква хип-хоп станция.

Тя примигна и погледна през прозореца. Навън валеше като из ведро. Обграждаха я високи сгради, а в далечината се виждаше неоновата табела на „Саут Стрийт Стейкс“.

Пасажерската врата се отвори и на седалката се тръсна някой.

— Наистина не е нужно да го правиш, Оливия — чу се познат глас. — Напълно съм способна да шофирам.

Хана примигна учестено. Това беше Мадисън. Русата й коса бе разрошена, лицето бе зачервено и тя носеше същата раирана тениска като онази нощ в бара. Хана отново се огледа. Това беше онази нощ в бара. Във въздуха миришеше на лято. Дъхът на Мадисън миришеше силно на алкохол. Хана усещаше леко соления вкус на маргарита в устата си.

Тогава я озари прозрение. Да не би да преживяваше онази нощ? Дали не можеше да промени съдбата? Ако слезе от колата, повика на Мадисън такси и я изпрати у дома, дали щеше да успее да се измъкне от тази каша? Тогава Наоми нямаше да има нищо срещу тях. Никога нямаше да се превърне в А. И този кошмар нямаше да се случва.

Но когато се опита да отвори вратата, за да излезе, пръстите й не реагираха. След това, против волята й, тя почувства как ръката й завърта ключа, и двигателят забоботи. Преди да се усети, Хана вече навлизаше в трафика. Спри! — каза си тя, но кракът й продължаваше да натиска педала за газта.

— Тръгни по Седемдесет и шеста Западна — промърмори Мадисън, сочейки знака над тях. Хана се опита да насочи колата в друга посока, но безуспешно. Установи, че излиза на магистралата, точно както предишния път.

Тя се съсредоточи върху пътя, който едва се виждаше през дъжда.

— Остани на Седемдесет и шеста докато не стигнеш до Двеста и втора — упъти я Мадисън.

Това беше пътят за Роузууд.

— Къде точно живееш? — попита Хана, макар вече да знаеше.

Мадисън се изкиска.

— Сигурно ще ме намразиш за това, но не си спомням точно. Родителите ми купиха нова къща миналата седмица и аз непрекъснато забравям адреса. Но мисля, че мога да се ориентирам как да стигнем дотам.

Една приближаваща кола в платното за насрещното движение обля предното стъкло с вода. Отбий! — каза си Хана. — Поне изчакай да спре дъжда! Но за голямо нейно раздразнение тя продължаваше да шофира.

Мадисън я упъти към Рийдс Лейн. Сърцето на Хана биеше лудо, докато взимаше завоите, в очакване на онзи ужасяващ момент. Ето го и него: сякаш от никъде се появи една кола и навлезе право в нейното платно. Хана изпищя и рязко завъртя волана. Мадисън издаде странен гъргорещ звук и главата й се удари в седалката. Гумите изсвистяха по мокрия път и преди Хана да се усети, колата се плъзна по насипа. Тя силно натисна спирачките, колелата блокираха и задницата поднесе настрани.

— Помощ! — изпищя тя. Колата приближаваше челно към един огромен дъб. Хана се опита да завие настрани, но беше твърде късно.

Разнесе се оглушителен трясък и заваля дъжд от натрошени стъкла. Хана прикри лицето си с ръка и почувства тласъка на отварящия се еърбег. Предпазният колан се вряза в рамото и кръста й, и после всичко спря. Когато отвори очи, радиото продължаваше да работи. Двигателят все още боботеше. Един клон стърчеше през предното стъкло. Навсякъде се виждаха натрошени стъкълца.

Хана погледна надясно. Главата на Мадисън бе наклонена под странен ъгъл. От носа й се процеждаше тънка струйка кръв. Когато Хана погледна надолу, тя изпищя. Мадисън нямаше крака.

— Мадисън? — прошепна тя с треперлив глас. После я хвана за рамото и я разтърси. — Мадисън?

Внезапно очите на Мадисън се отвориха. Хана се дръпна назад. Погледът на момичето бе ясен и тя гледаше в нея, без да мигне.

— Ти не се казваш Оливия — рече Мадисън с призрачен глас. — Името ти е Хана Мерин. Знам всичко за теб.

Хана се опули. Тя изблъска еърбега и се опита да се измъкне от колата, но Мадисън я улови за ръката, преди да успее да излезе. Когато се обърна назад, тя не видя лицето на Мадисън. Пред нея стоеше Али.

— Здрасти, Хана! — Ъгълчетата на устните й се разтеглиха в усмивка. — Липсвах ли ти?

Хана се изправи рязко в леглото, дишайки тежко. Намираше се в тихата, спокойна каюта на кораба. Завивките й бяха отхвърлени настрани и тя стискаше здраво възглавницата с треперещите си пръсти. Ощипа се по носа, опитвайки се да изтрие образа на Али от мислите си, но усмивката й като че ли се беше отпечатала върху мозъка й.

— Добре ли си?

Наоми седеше на своето легло и я гледаше с любопитство.

Хана подскочи.

— От к-кога стоиш там?

Наоми се усмихна; големите й сини очи изглеждаха напълно невинни.

— От скоро. Но ти беше заспала дълбоко. Приказваше разни шантави неща.

— К-какви неща? — ахна Хана. Сънят се върна в съзнанието й. Ами ако беше извикала на глас името на Мадисън?

Наоми сви рамене, но не отговори. Тя хвана Хана за ръцете и й помогна да стане.

— Имам изненада за теб.

— Изненада ли? — попита Хана със слаб глас.

Наоми извади една найлонова торбичка иззад гърба си и измъкна от нея две перуки в бонбонени цветове.

— Виж какво намерих в един от магазините на кораба! Няма ли да са идеални за утрешния ни номер! — Тя сложи синята перука на главата на Хана, после намести лилавата на своята глава. — Мисля, че знам защо се държиш толкова странно, Хана. Имаш сценична треска, нали? Притесняваш се да пееш пред толкова много хора. Но всичко ще бъде страхотно. Аз ще бъда точно до теб. Нищо няма да се обърка, обещавам. Все още ли си навита?

Внезапно миризмата на парфюма на Кейт Спейд, който Наоми винаги носеше, стана толкова натрапчива, че Хана си помисли, че ще повърне. Тя погледна към ръката си. Наоми продължаваше да я държи за китката и очите й проблеснаха, също като на Мадисън.

Хана бързо отдръпна ръката си.

— Т-трябва да вървя.

Наоми се намръщи.

— Защо?

Хана стоеше пред нея, неспособна да мисли. Единствената й цел беше да се добере до входната врата колкото се може по-бързо.

— Н-нещо изскочи — заекна тя.

— Ами шоуто?

Хана я погледна през рамо. Наоми изглеждаше наранена, но Хана знаеше, че това е само преструвка.

— Съжалявам — едва успя да прошепне тя. После отвори вратата, измъкна се в коридора и я затвори бързо зад себе си, преди Наоми да успее да я последва.

Почти бе стигнала до асансьора, когато зърна отражението си в огледалото на стената. Синята перука, която Наоми беше купила, стоеше изкривена на главата й. Половината й коса стърчеше право нагоре, останалата бе зализана на челото. Когато посегна да я отмахне, нещо изпърха и падна на пода. Приличаше на касова бележка. На гърба беше написано нещо със син химикал. Когато Хана се наведе, за да го погледне отблизо, сърцето й замря.