Емили следваше потока от ученици, които се бяха отправили към стълбите, а пушекът пареше в ноздрите й. Над главата й просветваха аварийните светлини. Наоколо всички говореха на висок глас за странната експлозия, смееха се истерично или правеха нервни сравнения с Титаник. И макар да бяха минали инструктаж по безопасност още първия ден, когато стъпиха на кораба, като че ли никой не си спомняше коя е неговата спасителна лодка.
— Слушайте всички! — извика Джереми от високоговорителите. — Ако случайно се разделим, не забравяйте, че срещата е в хотел „Ройъл Армс“ в град Хамилтън на Бермудите.
Джереми повтори съобщението още три пъти. Докато Емили чакаше да слезе по стълбището, тя погледна към небето. Над главите им се появи самолет, идващ от летището на Бермудите, което сега се намираше само на десет минути път с лодка. Дали това беше самолетът, на който трябваше да се качат двете с Джордан? Тя си представи хората, насядали по местата си, стюардесите, обикалящи по пътеките, миризмата на току-що сварено кафе, носеща се из залата — и двете незаети седалки, които бяха предназначени за нея и за Джордан.
Опашката се придвижи леко напред и още няколко деца успяха да минат през вратата към стълбището. Момичето пред Емили, което бе сплело цялата си коса на плитчици, смушка приятелката си.
— Чух, че терористи са взривили кафенето.
— Не, ония двете момчета от шоуто са го направили — отвърна многозначително приятелката. — Знаели са, че номерът им не струва и затова са решили да взривят терена и да отмъкнат веспата.
— Това си го измисли. — Плитчиците завъртя очи.
— Може да е онова момиче, което по-рано днес скочи през борда — разнесе се друг глас. — Може така да си е отмъстила заради онзи, който я е издал на федералните.
— Това са глупости. — Гласът беше раздразнен. — Тя повече не се показа на повърхността, за да си поеме въздух. Сигурно е мъртва.
— Можеш ли да си представиш, че през цялото време е била на кораба? Кой ли я е предал?
„Престанете да говорите за нея!“ — искаше да изкрещи Емили. Сякаш Джордан беше някаква прочута знаменитост, някой странен и непознат. „Тя обичаше кафето си с много мляко — помисли си тя. — Беше безстрашна. Тя е най-невероятното момиче, което съм срещала някога“.
Емили затвори очи и си представи как тялото на Джордан потъва все по-надълбоко и по-надълбоко в залива, точно както беше станало с Табита. Искаше й се да удуши А. с голи ръце. Защо той просто не ги оставеше на мира? Защо А. трябваше да съсипе всяко едно нещо?
Тя усети как нечия ръка поляга на рамото й. На стълбите зад нея стоеше Ариа, облечена с бански и с тръстиковата си пола, обляна в пот. Хана и Спенсър също бяха там, облечени в обичайните си дрехи, но с ошашавени лица.
— Какво става? — попита Емили.
Ариа огледа децата на опашката, после издърпа Емили на площадката, която беше сумрачна, хладна и празна. Край тях преминаваха ученици, но като че ли никой не забелязваше, че те са там.
— Погледни. — Ариа извади от джоба си кръглия златен медальон, който бе носила цяла седмица, и го залюля пред носа на Емили. Двете му половинки се разтвориха. Емили погледна с присвити очи двете момичета на снимката. Едното беше Али. Когато осъзна кое е другото, отстъпи объркано назад.
— Това Табита ли е? — прошепна тя.
— Огърлицата е била нейна — каза Ариа. — Ноъл я намерил на брега, но аз проверих снимката на Табита в интернет, и със сигурност е нейната.
Спенсър поклати замаяно глава.
— Обзалагам се, че Наоми я е подхвърлила на Ноъл, за да я намери и да я подари на Ариа.
— Или пък Греъм го е направил — каза Ариа, която продължаваше да диша тежко. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. — Грешала съм за него, мацки. Той впери поглед в огърлицата, сякаш знаеше какво представлява тя, след което ме погледна така, сякаш знаеше всичко, което съм направила. Избягах от него и се скрих в котелното, но той ми се разкрещя през вратата. Извиках му, че съжаляваме за онова, което сме сторили на Табита, но това не го възпря. Каза, че ме държи под око и спомена снимката. Мисля, че той е сложил бомбата. Веднъж, когато разговаряхме, спомена за барут — сигурно знае как да предизвика експлозия.
Спенсър притисна длан към устата си.
— Можел е да те убие!
— Знам. — Ариа преглътна тежко.
Емили потрепери.
— Според теб коя снимка е имал предвид?
— Не знам — отвърна Ариа. — Може би онази с Табита на брега. Мисля, че той работи с Наоми.
— О, Господи. — Спенсър отстъпи назад, изглеждаше замаяна.
— Но защо Наоми — или Греъм, или който и да е там — е подхвърлил огърлицата на Ноъл, за да я даде на Ариа? — попита Хана.
— Тя доказва, че сме убили Табита — рече Спенсър, навеждайки се напред, за да не я чуят групата момчета, които трополяха надолу по стълбите. — Тя ни свързва с нея и с онази нощ. А. се опитва да изгради непоклатимо обвинение.
Емили се облегна на стената.
— Не разбирам. Защо му е на А. да вади нови улики? Нали има снимките? Единият А. ни е видял. И ние наистина го направихме. Защо му е да събира допълнително доказателства?
Спенсър сви рамене, аварийните светлини оцветиха лицето й в червено.
— Не знам. Но ФБР са наблизо, търсят онова момиче, което скочи през борда. — След като каза това, тя погледна към Емили, после извърна глава. — Сега е идеалното време да ни издаде. За няколко часа ще ни арестуват, особено след като огърлицата е в нас.
Хана погледна към Ариа.
— Къде е Греъм сега?
Ариа забарабани с нокти по парапета.
— Нямам представа. Изчезна след експлозията.
Спенсър се намръщи.
— Това е доста странно, не мислиш ли?
Ариа сви рамене.
— Радвам се, че го няма. Страхувах се, че ще изскочи отнякъде и ще ме нарани.
— Това щеше да е по-логичното нещо, не мислиш ли? — Спенсър прегърна коленете си. — Радвам се, че си добре, но защо не те е изчакал, след като бомбата е избухнала? Защо си е тръгнал?
Емили се замисли за миг, наблюдавайки разсеяно тичащите по стълбището пасажери.
— Може би е изчислил погрешно избухването на бомбата и е трябвало да избяга, за да не пострада самият той.
— Или може би просто не е бил сигурен, че на покрива сме били ние? — попита Хана и направи пауза, за да се изкашля. — Дори онези снимки са доста размазани. Може би когато си побягнала от него, Ариа, той е получил своето доказателство. Може би двамата с Наоми ще кажат на ченгетата.
Спенсър се хвана за парапета и се изправи.
— Огърлицата определено ще ни свърже с престъплението. Ченгетата ще решат, че сме я откъснали от шията на Табита онази нощ.
Хана кимна.
— Трябва веднага да се отървем от нея. Не ни трябва нищо, което да ни свързва с Табита — особено, когато ФБР са тук.
— Трябваше да се отървеш от нея веднага, щом си разбрала какво представлява — каза Емили на Ариа. — Защо не я хвърли зад борда?
Ариа изглеждаше като замаяна. Светлината на флуоресцентната лампа на стълбището правеше и без това бледата й кожа да изглежда още по-призрачна.
— Не мислех съвсем ясно.
— Добре, че не си я хвърлила зад борда — рече решително Хана. — Наоколо обикалят милион ченгета. Все някой от тях щеше да я открие. Толкова хора те видяха да я носиш, Ариа — веднага ще направят връзката и тогава А. ще се погрижи да направят и връзката с Табита. Трябва да се отървем завинаги от нея така, че да не се върне никога при нас. Трябва да я привържем към нещо тежко, така че никой да не я намери.
Тонколоните пропищяха и момичетата погледнаха нагоре. Джереми дишаше тежко в микрофона.
— Още веднъж повтарям, хотел „Ройъл Армс“. Изпращаме имейли на всички, в случай, че някой забрави.
— Имам една идея — каза Спенсър, след като съобщението приключи. — Недалеч оттук има една пещера за водолази — групата ми по гмуркане днес се доближи до нея. Очевидно е много дълбока. Защо не се качим на някой от спасителните салове и не отидем там? Можем да се гмурнем до дъното и да заровим огърлицата под коралите.
Очите на Емили се разшириха.
— Но ние не сме разпределени на едни и същи салове. А и те побират повече от четирима души, нали? Ами ако застрашим живота на някого?
Спенсър сви рамене.
— Виждала ли си колко спасителни салове има на кораба? Достатъчно са за всички.
— Всъщност тя е права — рече замислено Хана. — В някои от документите, които обработих в администрацията, се споменава капацитетът на кораба и колко пасажери има на него в момента. Макар да ни се струва, че сме хиляди, всъщност при нормалните круизи тук се возят поне още около стотина души.
Ариа преглътна тежко.
— Спенсър, аз не мога да плувам.
— Аз мога — напомни й Спенсър. — И съм сертифициран водолаз. Аз ще заровя медальона. Дори не е необходимо да слизаш от сала.
— Ами като приключим? — попита Ариа. — Ще се намираме насред океана. Как ще намерим останалите?
Спенсър не изглеждаше разтревожена.
— Нали чу съобщението — срещата е в хотел „Ройъл Армс“ в Хамилтън. Ще успеем да стигнем дотам.
Хана откъсна парче обелена боя от стената.
— Може да е опасно да плаваме с лодка сами, особено до толкова уединено място.
Спенсър махна с ръка.
— Ходила съм на Бермудите шест пъти със семейството ми. Познавам тези води.
— Навита съм — реши Емили. — Да вървим.
— И аз ще дойда — съгласи се най-накрая Ариа. Всички погледнаха Хана и тя неохотно сви рамене.
Момичетата се сляха с потока ученици, които отиваха на най-долната палуба. Спряха по пътя в склада за водолазни екипировки, за да вземат маска, резервоари с въздух и плавници. Вратите към отделението със спасителните лодки бяха широко отворени и пред очите им се разкриха синьо-черният океан и великолепното залязващо слънце. Всички бързаха да се изкатерят в спасителните лодки, без да обръщат внимание на това къде са разпределени. Приятелите сядаха заедно. Двойките се притискаха един до друг. Мнозина носеха питиетата си от партито преди конкурса. Повечето все още носеха костюмите си, също както и Ариа.
— Хайде — каза Спенсър и посочи една празна лодка в края на коридора. Всички хукнаха към нея и се изкатериха вътре, докато персоналът на кораба бе зает да пълни останалите лодки. Емили се хвана за гумената стена и впери поглед в пристанището. Брегът изглеждаше така, сякаш се намираше на мили от тях. Една лодка на ФБР премина с боботене вляво от нея и стомахът й се сви от притеснение. Всички облякоха спасителните жилетки, които миришеха леко на мухъл. Когато най-накрая се настаниха по местата си, Спенсър дръпна веригата, за да запали извънбордовия мотор.
В този момент някой сграбчи ръката на Емили.
— Има ли място за още един човек?
Емили се обърна и едва не изхълца. На палубата, вперила поглед в нея, стоеше Наоми.
— Ами… — изписка тя, без да се помести.
Погледът на Наоми прескочи от Емили към Спенсър, Ариа и Хана. Всичките изглеждаха като ударени с мокър парцал. Крайчетата на устните й увиснаха надолу.
— Мога ли да дойда с вас или не? — попита остро тя.
— Съжалявам, Наоми. Няма място. — Хана сграбчи Спенсър за ръката. — Тръгвай!
Спенсър даде газ и се отдалечи от кораба, като едва не събори Наоми във водата. Емили разтърка ръката си, където я беше докоснала тя. Кожата й беше настръхнала.
— Хей! — извика Наоми след тях. — Какво става тук, по дяволите?
— Не й отговаряй — промърмори Хана под носа си.
— Хей! — извика отново Наоми, наблюдавайки как Спенсър насочва лодката по-далече от брега. — Къде отивате? Това не е правилната посока!
Ариа изхълца. Хана изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. Сърцето на Емили биеше бързо като на уплашен заек. Спенсър беше стиснала здраво зъби, докато насочваше лодката право към пещерата. Миг по-късно се бяха отдалечили достатъчно, за да имат панорамна гледка към целия кораб. От кърмата се отделяха мъничките спасителни лодки. На най-горната палуба примигваха аварийните светлини. От прозорците се кълбеше черен пушек.
След това погледът на Емили се насочи към палубата, където екипажът организираше отплаването на останалите спасителни лодки. Наоми все още стоеше на мястото си, сложила ръце на хълбоците, и ги гледаше. Емили продължи да се взира в неподвижната фигура, която ставаше все по-малка и по-малка, все по-бледа и по-бледа, докато накрая не се изгуби във всепоглъщащия мрак.