Опарени

18. Неустоим

В събота сутринта Спенсър нахлу в празната сводеста галерия, където я очакваха приятелките й. Емили крачеше нервно покрай празните видеоконзоли на „Кол Ъф Дюти 4“ и „Денс Денс Ревълюшън“. Ариа барабанеше с нокти по машината за размяна на монети. Хана хвана един разнищен конец на дънковите си шорти, а светлините на пинбол-машината проблясваха по лицето й. Косата й беше изгубила блясъка си, под очите й имаше тъмни кръгове. Сутринта им беше изпратила есемеси, в които искаше да поговорят по най-бързия начин.

— Не разполагам с много време — каза Спенсър, поглеждайки часовника си. Трябваше да се срещне с Рифър в сауната в десет часа — а сега бе десет без петнайсет.

— Снощи открих нещо. — Гласът на Хана беше писклив и потреперваше, сякаш бе изпила твърде много чаши кафе. — Погледнах в пощата на Наоми, точно както ми казахте да направя. Там имаше поредица от разменени писма с Мадисън Стрикланд, в които ставаше въпрос за катастрофата. Убедена съм, че знаят за нас.

— Чакай малко. — Ариа се сепна. — Значи Мадисън е жива?

— Наоми каза, че е жива, но е пострадала лошо — отвърна Хана. — Работата е там, че след това Наоми каза, че колкото и странно да звучи, донякъде се радвала, че Мадисън е катастрофирала. Това в никакъв случай няма как да е истина — не и след като прочетох имейлите.

Спенсър затвори очи и бавно въздъхна. В съзнанието й отново отекна пропукването на кости. Тя беше виновна за това. Сега вече знаеше как се чувства Ариа относно Табита — когато ти си човекът, който е бутнал или изпуснал някого, нещата някак си изглеждат по-различно.

— В имейлите споменават ли се директно имената ни?

— Не, но в едно от тях пишеше Те потъват. Те. Наоми сигурно знае, че сме замесени. Тя е написала писмото на пети юли — преди да върнем парите на Гейл, преди историята със Спенсър и Келси, преди всичко, което се случи през лятото. Освен това има и ново писмо от Мадисън, която казва: Гордея се, че правиш това за мен.

Емили прокара ръка по челото си.

— Добре, сега вече знаем, че Наоми е А. Или поне един от А-тата.

— Така изглежда. — Лицето на Хана беше изкривено от болка, когато произнесе тези думи. — На пръв поглед изглежда, че нищо не знае, но подозирам, че просто е много, много добра актриса.

— Ако Наоми е А. — или дори работи с друг А. — значи Наоми знае всичко. — Ариа извади телефона си и го показа на момичетата. — Вижте какво ми изпрати А.

Момичетата огледаха размазания образ от курорта „Скалите“, който се появи на екрана. Най-отгоре се виждаха петте момичета на покривната тераса. Една руса девойка стоеше непредпазливо до ръба; брюнетка с височината и фигурата на Ариа стоеше с протегнати ръце, готова да я блъсне. Ако някой беше наясно какво търси, това просто им осигуряваше доживотна присъда.

— Трябва да ги изтриеш! — Спенсър грабна телефона на Ариа и започна да натиска бутоните.

— Ами опитай. — Ариа скръсти ръце на гърдите си. — Софтуерът ми не е наред — не мога да изтрия нищо. Ако някой ги види — Греъм, учителите, ченгетата — с нас е свършено.

Хана рязко вдигна глава.

— Още ли си говориш с Греъм?

Ариа затвори очи.

— Той не е А., ясно ли е?

— Ами ако Наоми му разкаже какво сме направили? — прошепна Спенсър. — Може би тя ти е изпратила снимките, Ариа — човекът, с когото работи, може да ги е направил и да ги е споделил с нея. Ами ако спомене снимката на телефона ти и той направо откачи в желанието си да отмъсти и те нарани?

Ариа перна леко гнездото на машината, където падаха монетите.

— Наистина не ми изглежда такъв човек.

Хана преглътна.

— Какво ще правим с Наоми, мацки?

— И който там е вторият А? — додаде Ариа.

— Да ги караме един по един. — Спенсър се облегна на конзолата на „Гран Туризмо“. — Има ли начин да докажем, че Наоми наистина е А.?

Хана прехапа устни.

— Спенс, ти каза, че си видяла как някой тича в противоположната посока в нощта, когато Гейл беше убита. Смяташ ли, че е възможно да е било момиче?

— Предполагам — отвърна неуверено Спенсър. — Но не видях лицето й. — Тя погледна към Хана. — Можеш ли отново да преровиш компютъра на Наоми? Там може да има нещо, което да я свързва с убийството на Гейл. Трябва да провериш дали там са снимките, които е изпратила на Ариа — това ще докаже, че е А. Ако ги намериш, изтрий ги. Иначе може да ги изпрати на ченгетата.

Хана стисна зъби.

— Но тя ме хвана, че надничам в компютъра й. Повече не искам да се връщам в стаята!

— Промъкни се вътре, когато нея я няма — предложи Ариа.

— Ами ако вече е изпратила снимките на ченгетата? — каза Хана. — Дори да намерим нещо за Гейл, те ще решат, че сме го подхвърлили, за да я дискредитираме.

— Съмнява ме, че Наоми го е направила — рече Ариа. — Защо иначе продължава да ни заплашва? Защо все още ченгетата не са почукали на вратите ни, за да ни арестуват?

Всички се спогледаха, без да отговорят. Ръцете на Хана трепереха. Емили не спираше да навива един и същ кичур коса около пръста си.

— За какво си говорите, момичета? — прогърмя глас зад гърбовете им. Всички подскочиха и се обърнаха. На вратата стоеше Джереми, очите му се криеха зад обичайните очила с форма на звезди. Спенсър потрепери. Колко ли дълго бе стоял там?

Ариа потрепна.

— Ами, за нищо — отвърна тя, пускайки телефона в джоба си.

Всички наведоха глави и тръгнаха към изхода. Джереми ги гледаше със странна усмивка на лицето. Когато Спенсър мина покрай него, той тикна нещо в ръката й.

— Снощи забрави това в ресторанта. Взех го, преди да си тръгна.

Тя погледна към предмета в ръката си. Беше полароидната снимка, която сервитьорката й беше направила преди серенадата. Стомахът й се сви; не помнеше Джереми да е бил там.

— Двамата сте много сладка двойка — пропя Джереми. — Толкова е хубаво да се види как разцъфтява една младежка любов.

Но когато той бутна очилата си нагоре и се врътна рязко, като войник, Спенсър изтръпна от ужас. Рифър. Трябваше да скъса с него — още сега.

В никакъв случай нямаше да отмъкне момчето на А.

Пет минути по-късно тя стоеше пред сауната. Вратата беше направена от дъсчени летви, които бяха потъмнели от влагата и времето. През процепите се процеждаше суха горещина, а във въздуха тежеше острия мирис на кедър. Тази миризма винаги щеше да й напомня за дядо Хейстингс, който толкова обичаше сауните, че си беше построил една в дома си във Флорида. Веднъж тя го беше заварила да лежи там гол и повече кракът й не стъпи в тази част на къщата.

Спенсър си пое дълбоко дъх, оправи връзките на банските си и бутна скърцащата врата. Вътре беше толкова горещо, че тя веднага започна да се поти. Единственото осветление в стаята идваше от тлеещите въглени в ъгъла. Тя веднага разбра, че някой седи на най-долното стъпало. Растите му висяха отпуснати върху раменете и той беше увил кърпа около хълбоците си.

Стомахът й се сви. Това щеше да е много, много трудно.

— Радвам се да те видя тук — каза той с флиртаджийски тон, и бавно се изправи.

— Рифър, аз… — започна Спенсър, но Рифър плъзна ръце по гърба й и устните му докоснаха шията й. Спенсър затвори очи и изстена. Той миришеше толкова хубаво на лимон и сол.

— Рифър, почакай. — Спенсър се отдръпна от него и се опита да успокои дишането си.

— Какво има? — Попита задъхано той. — Да не е твърде горещо? Искаш ли да се разхладим в басейна?

Спенсър преглътна тежко.

— Искам, но… Рифър, не мисля, че мога да продължавам с това.

Рифър я погледна втренчено. Единственият звук в помещението бе поскръцването на дъските.

— Защо? — попита той с треперещ глас.

Спенсър избърса една капчица пот от очите си.

— Заради Наоми — рече тя.

— Какво заради нея?

Тя седна на пейката и се загледа в сумрака. Само да можеше да му каже истината. Това е момичето, което и без това иска да ме убие — искаше й се да може да изрече. — Убивала е и преди. Нямам представа на какво е способна. Освен това се намираме насред океана, няма къде да се скрием, няма никаква полиция…

Но не можеше. Вместо това се прокашля.

— Тя наистина те харесва.

— Но аз не я харесвам. — Гласът му прозвуча озадачено.

Спенсър зачопли коричката на една раничка на коляното си. Внезапно се досети нещо и вдигна глава.

— Нали каза, че си се запознал с Наоми на едно парти в Принстън. Кога беше това?

— Преди месеци. Много преди да те срещна.

— Тя идвала ли е и друг път?

Рифър се замисли за миг.

— Да. Същия уикенд, когато ти беше в Принстън заради онази работа с гурме клуба. Но срещата ни беше кратка — нищо не се случи.

Спенсър примигна.

— Наоми е била там онзи уикенд?

— Да. Защо?

Сърцето й затупка.

— Беше ли на партито, където… се случи инцидентът с курабийките? — Тя затвори очи и си представи всички ученици, натъпкани в онази къща. Не беше видяла Наоми, но пък беше толкова надрусана, а и цялото й внимание бе съсредоточено върху Харпър и останалите момичета от Айви.

— Не, на друго. — Рифър сбърчи вежди. — Има ли значение?

— Не, няма — отвърна Спенсър със слаб глас. Виеше й се свят. Ако Наоми е била в Принстън същия уикенд, когато Спенсър отиде на потлъка на Айви, възможно бе тя да бе добавила ЛСД в курабийките с марихуана. Не беше ли чула Спенсър зловещо хихикане, когато застана пред входа на Айви хаус? Не зърна ли една руса глава, същата като на Наоми, да се скрива в гората?

Възможно ли бе катастрофата на Хана да беше поставила началото на всичко това? Спенсър я беше умолявала да разкаже всичко. След Ямайка те нямаха нужда от тежестта на една нова тайна. Хана бе поклатила глава. „Не мога да причиня това на кампанията на татко“, бе казала тя няколко дни по-късно. Двете със Спенсър седяха в „Уърдсмит“, книжарница, която се намираше близо до „Роузууд дей“.

— Но ти дори не си виновна — рече Спенсър, потропвайки с крак. — Онази кола просто е изскочила от никъде, а после е изчезнала.

— Поне така мисля, че стана. — Хана затвори очи, сякаш се опитваше да си припомни сцената. — Но вече не съм съвсем сигурна. Може да съм се намирала в погрешното платно. Дъждът беше твърде силен, пътят криволичеше и…

Гласът й секна и тя скри лице в шепите си. Известно време единственият звук в книжарницата беше класическата музика, която се носеше от колоните. Спенсър погледна телефона си; беше получила съобщение от Финиъс, приятел от лятната програма на Университета на Пенсилвания, която посещаваше, в което той я питаше дали иска да дойде на купона същата вечер. Тъкмо се накани да му отговори, когато зърна някаква фигура между рафтовете, която беше вирнала главата си. Човекът бързо се скри от погледа й, преди Спенсър да успее да го види, но като че ли косата му имаше същия цвят като на Наоми.

Спенсър погледна предпазливо Рифър.

— Просто точно в момента не искам никой да ми се сърди.

Рифър повдигна ръце.

— Ще помогне ли, ако й кажа да ме остави на мира?

— Не го прави! — отвърна бързо Спенсър. — Аз… просто смятам, че не трябва да започваме нищо, докато не слезем от кораба.

Рифър изглеждаше съсипан.

— Наистина ли смяташ, че така е най-добре?

— Да.

Двамата се отдръпнаха един от друг. Рифър й обърна гръб и пооправи кърпата около хълбоците си. Спенсър направи грешката да погледне към мократа му кожа и широките му гръбни мускули. Стомахът й се сви. Като че ли придърпвана от невидими конци, тя отново се наведе към него. Той я притисна към дървената стена и силно я целуна.

— Знаех си, че не можеш да ми устоиш — пошегува се Рифър.

Спенсър се засмя смутено.

— Добре де, можем да се гушкаме скришом, докато не слезем от кораба.

— Стига да можем да се гушкаме, на всичко съм съгласен. — Той отвори вратата. — Да отидем в басейна. Имам чувството, че кожата ми се свари.

Спенсър кимна неохотно.

— Но ако видим Наоми, веднага си тръгваме.

— Съгласен.

Те зашляпаха по плочките на коридора към басейна. Група момчета се боричкаха на плиткото, а момичетата се препичаха на слънце в шезлонгите край бара. Под крака на Спенсър нещо изскимтя и едва когато се озова във въздуха, тя осъзна, че се е подхлъзнала. Падна тежко на плочките и си удари лакътя. Пред очите й причерня от болката в глезена.

— Ох! — извика тя и се сви на кълбо.

Рифър се отпусна на колене.

— Добре ли си?

— Не знам. — Спенсър докосна крака си. Той вече беше започнал да отича.

— На какво се подхлъзна, всъщност? — попита Рифър.

— Не знам. — Спенсър се огледа за предмета, който й се беше изпречил на пътя, но коридорът беше празен. Тогава тя долови познатия аромат на бебешко олио. На няколко сантиметра от мястото, където се беше приземила, се виждаше плитка локвичка. Но Спенсър беше минала по същия този коридор на път за сауната. Допреди няколко минути локвичката я нямаше — тя бе уверена в това.

Момичето усети как костите й се вледеняват. Внезапно в коридора отекна писклив кикот. Докато Рифър помагаше на Спенсър да се изправи, телефонът й пропя. Тя тромаво го извади от плажната си чанта и прочете новия есемес: