Опарени

30. Дългият път към дома

— Хванете се. — Джереми се наведе през борда и протегна ръце. — Аз ще ви издърпам.

Погледът на Хана прескочи от Наоми към Джереми, след това към капитана на лодката, мъжът с ниско нахлупената шапка. След това огледа останалите от спасителния екип. От всички страни в нея се взираха познати и непознати загрижени лица. Майк изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Ноъл Кан бе протегнал ръката си към Ариа, а лицето му беше толкова бледо, сякаш в него не бе останала и капчица кръв.

Една вълна се разби в Хана и за миг тя се озова под вода. Колкото и да не й се искаше да се качва в лодката, където беше Наоми, там беше по-безопасно. Тя умираше от студ. Ръцете и краката й бяха изгубили чувствителността си, а съдейки по замаяността си, очевидно беше напълно изтощена.

Тя сграбчи въжето и позволи на Джереми, Ноъл и останалите от спасителния екип да я издърпат на палубата. Някой метна кърпа около раменете й и тя остана за миг на мястото си, дишайки тежко. Трескавата дейност покрай парапета продължаваше, докато екипът издърпваше Ариа, Емили и Спенсър на палубата. След това Джереми застана пред тях с ръце на кръста.

— Какво си мислехте, по дяволите, когато откраднахте лодката и започнахте да се отдалечавате от брега? — извика той. Звездовидните му очила паднаха, но той дори не посегна да ги вдигне. — Осъзнавате ли колко сте загазили? Какво ще кажете в своя защита?

Момичетата се спогледаха. След това Спенсър пристъпи напред.

— Аз… изгубих нещо при гмуркането си днес следобед. Едно семейно бижу. Помислих си, че след като така или иначе се евакуираме, можем да минем набързо през пещерата и да видим дали не е тук.

Хана я гледаше втренчено, впечатлена от бързата реакция на Спенсър.

— Когато стигнахме до пещерата, всички влязохме в морето и заплувахме наоколо, за да го потърсим — додаде тя. — И тогава лодката ни спихна.

Джереми поклати глава.

— Дори не си помисляйте, че родителите ви няма да научат за това. И училището ви.

Хана преглътна тежко и усети как стоящата до нея Ариа се напрегна. Но в този миг нещо в нея се скъса. На кого му пука какви ги говори Джереми? Все пак те бяха решили да си признаят за убийството.

Моторът забръмча и Джереми нареди на всички да седнат. Спенсър, Ариа и Емили седнаха в единия край. Ноъл бързо зае мястото до Ариа и Хана нямаше друг избор, освен да седне на пейката в другия край на лодката. Мястото, за съжаление, се оказа точно до Наоми.

Тя седна, избягвайки погледа й. Но Наоми не спираше да я гледа.

— Добре ли си? — попита мрачно тя.

Хана извърна глава, свивайки рамене.

— Господи, Хана — рече остро Наоми. — Можеш поне да кажеш едно благодаря.

Хана рязко се обърна.

— З-за какво? — избъбри тя.

Наоми я погледна изненадана.

— Ами за това, че се разтревожих, като ви видях, идиотки такива, да отплавате в противоположната посока! За организирането на спасителния екип, когато не ви видях на брега! Наистина е адски трудно човек да ти бъде приятел.

Хана скръсти ръце на гърдите си.

— Ти никога не си искала да ми бъдеш приятелка, Наоми. Знам всичко. Ти потопи лодката ни. Ти искаше да потънем в морето. Ти и Греъм.

— Кой?

Хана се намръщи.

— Момчето, с което работиш.

Наоми я погледна така, сякаш по средата на челото на Хана се беше появило трето око.

— Боже, Хана, абсолютно си права. Двамата с Греъм, който и да е той, те последвахме с нашата тайна, свръхбърза шпионска лодка и потопихме твоята лодка, за да умреш. И двамата сме ужасни чудовища.

„Да, такива сте — помисли си Хана, като не спираше да трепери. — Вие сте чудовището на име А“.

Но нещо не беше наред. Наоми не се усмихваше многозначително. Нямаше презрително изражение на лицето. Нито се беше ококорила и ахнала, сякаш иска да каже „Този път ме пипнахте“. Вместо това поклащаше глава, сякаш Хана говореше като невменяема.

Хана усещаше солен вкус в устата си, а когато дишаше, дробовете я боляха. Може би причината бе изтощението й или че бяха решили да си признаят за Табита, но като че ли вече нищо нямаше значение. Когато погледна втренчено Наоми, тя се почувства изпълнена със смелост.

— Знам, че знаеш — каза тя.

Наоми се намръщи.

— Какво?

— Знаеш какво. — Хана заговори по-енергично. — Знаеш, че аз откарах Мадисън у дома в нощта на катастрофата. Не бях пияна, но една кола изскочи отникъде и ме изблъска от пътя, и аз се забих в едно дърво. Знаеш, че аз преместих Мадисън на шофьорската седалка и я изоставих, за да не загазя. Двете с Мадисън сте го разбрали, нали?

Наоми отпусна ръцете си в скута и лицето й пребледня.

— Какво?

Хана си пое дълбоко дъх и погледна към Джереми, който разговаряше с капитана. Защо Наоми изглеждаше толкова изненадана? Имейлите й до Мадисън показваха, че двете са разбрали истината. А съобщенията й от името на А. говореха ясно, че тя знае всичко. И въпреки това Наоми седеше до нея с пребледняло лице и треперещи ръце, а очите й се стрелкаха насам-натам.

Хана се почувства така, сякаш някой бе бръкнал в съзнанието й и бе преобърнал всичко на деветдесет градуса. Възможно ли беше да е бъркала за Наоми?

— Ти… не си знаела? — попита тя.

Наоми бавно поклати глава. Хана се извърна настрани и впери поглед в надвисналата над главите им луна. След това погледна към рибарския стикер, залепен на лодката, после към глупавите очила на Джереми, търсейки нещо сигурно и познато, в което да се вкопчи. Щом Наоми не знаеше, че Хана е била с Мадисън, тогава тя не бе имала никаква причина да я преследва. А щом нямаше причина, защо й е да бъде А.?

Беше ли Наоми изобщо А.?

Хана се почувства така, сякаш някой й беше казал, че небето е зелено, а водата оранжева. Тя погледна Наоми. Тя изглеждаше толкова уязвима и размекната, каквато бе на караокето или в клуба, или във фитнеса, когато беше молила Хана да излязат заедно. По бузата й се търкулна една сълза. Тя не спираше да хапе устната си, която беше почервеняла и подута.

Хана притисна длан към устата си. Внезапно й прилоша от угризения.

— О, Господи — прошепна тя. — Мислех си, че знаеш всичко.

Очите на Наоми проблеснаха. Устните й потрепнаха, тя свиваше и отпускаше юмруците си, сякаш обмисляше дали да не я удари. Но след миг затвори очи и въздъхна.

— Не, Хана. Не знаех.

— Ужасно съжалявам — прошепна Хана.

Наоми я погледна.

— Мислиш, че едно съжалявам решава всичко?

— Но наистина е така — възрази Хана. — Не съм искала това да се случва. Мадисън едвам си стоеше на краката, когато излезе от бара. Затова предложих да я закарам до тях — страхувах се, че ако не го направя, ще се случи нещо лошо. А ти самата каза, че по един странен начин катастрофата се е оказала нещо добро — вкарала я е в правия път.

Наоми погледна ужасено Хана.

— Господи, Хана. Предпочитам изобщо да не се беше случвала.

Хана затвори очи, внезапно осъзнала колко идиотски са прозвучали думите й.

— Разбира се — прошепна тя.

Наоми притисна пръсти към слепоочията си.

— Двоумя се дали да не се обадя на ченгетата веднага, след като се приберем у дома, и да им разкажа всичко. Знаеш ли, че братовчедка ми обичаше да играе хокей на трева през уикендите? Сега никога повече няма да може да играе. Сигурно до края на живота си ще куца. Месеци наред трябваше да ходи на терапия, което струваше маса пари на леля и чичо. Би трябвало да те накарам да им ги върнеш. Или може би да накарам богатия ти баща.

Хана отвори уста и отново ги затвори. Не можеше да каже нищо в своя защита. Наоми беше абсолютно права.

— Катастрофата причини много страдания на всички ни — изсъска Наоми с пламтящи бузи. — Истинско мъчение беше, когато все още не знаехме дали Мадисън ще оцелее. А ти си мислиш, че можеш да кажеш едно „съжалявам“ и това ще оправи нещата?

— Не трябваше да го казвам. — Хана наведе глава. — Ако искаш, разкажи на полицията. И на родителите си. И на Мадисън. Те заслужават да знаят истината.

Наоми стисна зъби и впери поглед в хоризонта.

— Просто не мога да разбера как някой може да направи нещо такова. А после, въпреки че си знаела, се престори, че си ми приятелка, сякаш нищо не се е случило!

— Не знаех, че Мадисън ти е братовчедка, докато не видях фалшивата ти лична карта — отвърна Хана. По бузите й се стичаха сълзи. — Когато свързах нещата, направо откачих. Помислих си, че знаеш за мен и Мадисън от самото начало — реших, че затова се държиш толкова мило с мен. Знаела си и искаш да си отмъстиш.

Наоми се намръщи.

— Държах се мило с теб, защото исках да станем приятелки. Писна ми от глупавите ни борби. — Тя я погледна невярващо. — Затова ли ровеше в компютъра ми, когато се върнахме от клуба? Да провериш дали наистина знам?

Хана кимна, изпълнена с чувство за вина.

— Бях убедена, че знаеш за Мадисън. Прочетох имейлите, които сте си разменяли и ти пишеш, че си разбрала кой е извършителят. Реших, че знаеш за мен.

— Някога замисляла ли си се просто да поговориш за това? Да се изясниш? — попита Наоми.

— Нещата са малко сложни — промърмори Хана. Нямаше как да разкаже на Наоми за А.

— Ти ли сложи онези снимки в компютъра ми?

Хана се намръщи.

— Кои снимки?

Наоми сви юмруци.

— Цяла папка с нови снимки, които незнайно как се бяха озовали на десктопа ми. Помислих ги за вирус и затова не ги разгледах, но когато реших да ги изтрия, те бяха изчезнали. Да не си се опитвала да ми развалиш компютъра?

Хана отвори уста, но от тях не излезе нито звук. Дали Наоми не говореше за снимките на момичетата от Ямайка? Да не би някой да ги беше подхвърлил там?

— Съжалявам — каза отново тя, без да знае как да й обясни случилото се.

Наоми се почеса по носа. Няколко мига се взираше във вълните, след това рязко се обърна към Хана.

— Искам да е ясно, че нямах представа, че в колата на Мадисън е имало някой друг. Тя беше толкова пияна онази нощ, че също не си спомняше. Но онова, което помнеше, бяха фаровете на кола, която се приближава срещу нея точно преди катастрофата. Точно това разследвахме, идиотка такава. Не теб.

Хана потрепна, но кимна смутено.

— Помня колата. На пътя нямаше никой и внезапно тя се появи, движейки се право срещу нас.

— Успяхме да намерим свидетел — рече неохотно Наоми. — Една жена живее в къщата на хълма, под който е катастрофирала колата. Тогава не е била у дома си, но има охранителна камера на алеята, която е заснела част от катастрофата. На кадрите има размазан образ на колата на Мадисън — няма как да се разбере, че вътре има двама души. Има и образа на втора кола, която изблъсква беемвето от пътя. Все едно го прави нарочно.

Сърцето на Хана заби ускорено.

— Имаш ли представа кой е бил?

— Имаме част от регистрационната табела, но само това. Ченгетата разпитаха Мадисън дали има някой, който да я мрази толкова много, че да иска да я нарани, но тя не познава такъв. Предполагам, че трябва и теб да попитам същото.

По гърба на Хана полазиха тръпки. Само ако знаеше кой иска да я нарани. Но може би точно така А. бе разбрал какво се беше случило онази нощ: той е бил зад волана на втората кола и е причинил катастрофата. И разбира се, беше станал свидетел на случилото се след това. Достатъчно бе да мине завоя, да угаси фаровете си и да наблюдава как Хана откача от страх.

Лодката забави ход и пред тях се появи пристанището на Хамилтън. Приятелките на Хана, които седяха в другия край на лодката, се извърнаха, за да го видят, след което погледнаха към Хана. Сигурно бяха наблюдавали разговора им, опитвайки се да разгадаят какво казваше тя. Хана се зачуди дали по поведението й ще успеят да разберат, че Наоми не е А.

Тя погледна отново Наоми. Искаше й се да й каже много неща. Поне едно благодаря — ако не беше лодката, те щяха да умрат. Искаше й се да се опита да й се реваншира, макар да нямаше представа как. Но всяко едно от тези неща й се струваше напълно неуместно в момента. Едно беше да пази стореното от нея в тайна, нещо, което я измъчваше, но бе принудена да търпи. Съвсем друго бе, когато разбираше колко животи е променила. Това засилваше чувството й за вина и срам.

— Наистина ужасно съжалявам за всичко — отново промърмори тя.

— Ами, да, така и трябва да бъде — изръмжа Наоми. Когато отново погледна към Хана, в очите й се четеше отвращение, но после просто сви рамене. — Няма да кажа на никого, ако това те притеснява. Но си ми длъжница, ясно? И нека се надяваме, че ще успеят да намерят другия шофьор.

— О, благодаря. — Хана беше изненадана от внезапната проява на щедрост от страна на Наоми. Но тя просто завъртя очи и й обърна гръб.

Една вълна се разби в борда, опръсквайки лицето на Хана. Тя се облегна назад, изпълнена със смесица от срам и съжаление. Внезапно осъзна, че семенцето на приятелството, което беше покълнало между тях, вероятно бе изгубено завинаги. Бяха казани твърде много неща. Беше нанесена твърде много вреда — и всичко това се беше случило по вина на Хана. Може би нямаше да се избягват по коридорите в „Роузууд дей“, но повече никога нямаше да сядат заедно в Стийм. Поредното нещо, което А. беше съсипал.

Лодката спря край доковете и всички се наредиха на опашка за слизане.

— Знаеш ли, има още нещо, което може би трябва да ти кажа — рече мрачно Наоми, когато стъпиха на сушата.

— Какво е то? — попита Хана.

Наоми прибра кичур коса зад ухото си.

— Али ми се обади веднъж, след като се беше прибрала в Роузууд като Кортни. Разказа ми всичко. Че тя е истинската Али, но е била затворена в болница в началото на шести клас заради онази случайна размяна и че донякъде вие сте виновни за това.

Хана се ококори.

— Казвала ли си на някого за това?

Наоми поклати глава.

— Реших, че е пияна — историята прозвуча толкова налудничаво. Но тя не спираше да повтаря: „Мразя ги, Наоми. Те ми съсипаха живота. Съсипаха и твоя, не мислиш ли? Не ти ли дължат нещо?“.

— Ти така ли мислиш? — попита Хана.

Наоми сви рамене.

— Беше готино да сме приятелки на Али и аз наистина се ядосах, когато тя заряза мен и Райли заради вас. Но с времето започнах да си мисля, че така е по-добре. Али беше голяма командаджийка. И пазеше много тайни.

— Какви например?

Наоми я погледна странно.

— Ами например, че има сестра близначка, за която никой не знае? — След това се прокашля. — Но тя ми каза и още нещо по телефона. Каза: „Ще пипнем кучките, Наоми. Ще ги накараме да си платят за онова, което ми причиниха“.

— Господи — прошепна Хана. Али наистина ги беше накарала да си платят.

След това погледна към Наоми.

— Ще ми се да ми го беше казала по-рано. Ще ми се да беше казала на някого. — Ако Наоми беше приела думите на Али по-сериозно, момичетата може би нямаше да преживеят ужаса в Поконос. Ако Истинската Али беше изпратена обратно в Убежището — защото сигурно щеше да стане така, — в Ямайка нямаше да се случи нищо. Табита щеше да е просто странната приятелка на Али от Убежището, която просто се държеше странно, нищо повече.

Хана си представи как всяко ужасно нещо, което бяха сторили, се превръща в прах. Какъв ли живот щеше да живее тогава? Колко щастлива щеше да бъде, колко безгрижна? Колко страхотно щеше да бъде, ако в живота й не съществуваше А.!

По лицето на Наоми премина хитро, отмъстително изражение, което напомни на Хана за момичето, което тя познаваше от години, момичето, което винаги й е било враг.

— Предполагам, че това ни прави квит.