Опарени

31. Сдобряване с горчиво-сладък привкус

Фоайето на хотел „Ройъл Армс“ беше издържано в бежово и кафяво и обзаведено със стандартни мебели и грозни метални лампи, които караха Спенсър да се чувства така сякаш се намира в хотела до летището на Филаделфия, вместо на Бермудите. Единственото специално нещо на фоайето беше, че то бе препълнено с младежи, които се бяха евакуирали от круизния кораб. Момчетата от „Причърд“ седяха на диваните. Група ученици от „Роузууд дей“ се бяха събрали в малкия ресторант, където три телевизора излъчваха срещи по крикет. Момичетата от „Вила Луиза“ се бяха облегнали на рецепцията и разговаряха с родителите си по мобилните си телефони. Всички се бяха чули с родителите си, които бяха бесни, че децата им е трябвало да се спасяват с лодки. Носеха се слухове за дела, заведени срещу круизната компания. Мейсън Байърс обяви, че баща му пристига с частен самолет на Бермудите същата вечер, за да го прибере от проклетото място. За случилото се дори говореха по новините — лента с надпис „БЕРМУДСКИЯ ТРИЪГЪЛНИК“ се появи в емисията преди крикета, последвана от кадри с десетки малки спасителни лодки, които се отдалечават от горящия кораб. За нещастие историята на сблъсъка им със смъртта също се беше появила в новините — на репортерите буквално им бяха потекли лигите, когато осъзнаха, че става въпрос за Сладките малки лъжкини. От новините Спенсър разбра, че властите все още се опитват да разберат какво е причинило експлозията в котелното.

— Чуйте ме всички! — извика Джереми в мегафона, опитвайки се с всички сили да остане весел. — Пожарът на кораба е угасен, но въпреки това с него не е безопасно да се плава, затова сме ви резервирали билети за самолет. Ще отпътувате или утре сутринта, или вдругиден. Опитваме се да ви резервираме стаи тук, затова не отивайте никъде. В противен случай ще останете на Бермудите, докато родителите ви не дойдат да ви приберат.

— Все едно това е нещо лошо — промърмори Спенсър и завъртя очи. Тя стоеше заедно с приятелките си в задния коридор до няколко компютърни терминала и машини за снаксове, и наблюдаваше отдалеч хаоса във фоайето. Никоя от тях не се беше съвзела напълно от престоя им в студената вода — раменете им все още бяха увити в хавлиени кърпи и ръцете им бяха настръхнали. Косата им бе изсъхнала донякъде, но в бретона на Ариа имаше заплетени водорасли. Емили държеше чаша горещ шоколад в ръцете си, а Хана все още трепереше. Но може би причината за това беше, че току-що им беше съобщила, че Наоми не е А.

— Тя не знаеше какво съм причинила на Мадисън — продължи Хана, след като Джереми завърши съобщението си. — Освен това тя е организирала спасителния екип. Очевидно истинският А. отново ни е пратил по фалшива следа.

Спенсър кимна, без да бъде особено изненадана. Веднага, щом Наоми се появи заедно със спасителния екип, тя бе започнала да се съмнява в подозренията си. Невероятно беше колко изкусно А. бе успял да подреди всичко така, че да изглежда сякаш Наоми ги тормози. Изпращаше им есемеси, когато тя бе наоколо. Настани я заедно с Хана в една стая.

Тя затвори очи.

— Но А. беше на кораба. И А. проби спасителната ни лодка, нали?

Ариа кимна.

— Съвпаденията са твърде много. Определено А. го е направил. Което означава, че Греъм е сам. Може би той е единственият А.

— Но аз не мога да разбера как е успял да ни проследи до пещерата, без да го забележим — рече озадачено Емили. — Намирахме се в открито море. Сигурно е действал бързо — ние не се бавихме много в пещерата.

— Може да ни е чул как обсъждаме отиването ни в пещерата и е тръгнал пръв — предположи Хана. — Или вече е бил там, когато сме пристигнали, и се е криел в някоя от пещерите.

Ариа присви очи.

— Не знам как е успял да стигне толкова бързо дотам след експлозията. Но предполагам, че всичко е възможно.

Спенсър завъртя сребърния си пръстен около пръста.

— Греъм сигурно е подслушал разговора ни в залата. И защото Наоми не се мяркаше наоколо, ние решихме, че сме на сигурно място.

— Някой виждал ли е Греъм? — прошепна Хана. — Може би точно сега ни подслушва.

Всички вдигнаха глави. Спенсър огледа тълпата във фоайето. Дженифър Фелдман пишеше нещо на айпада си край рецепцията. Лукас Бийти се разхождаше из фоайето и правеше снимки за годишника. Греъм не се виждаше никъде.

— Чудя се какъв ли ще е следващият му ход — рече неспокойно тя. — Смятате ли, че ще проговори веднага, щом се върнем в Щатите?

Ариа повдигна рамене.

— Мисля, че трябва ние да си признаем, вместо да му позволим да ни предаде.

Да си признаят. Спенсър си пое дълбоко дъх. Хана и Емили се размърдаха неспокойно. Очевидно всички размишляваха върху обещанието, което си бяха дали във водата.

Емили загриза кожичките около ноктите си.

— Страхувам се от онова, което ще се случи, след като разкажем всичко.

— Трябва да сложим край на това — рече Ариа. — Докато бяхме във водата, аз получих прозрение. Предпочитам съвестта ми да е чиста, вместо да живея в лъжа. Дори ако това означава да страдам, не мисля, че бих могла да преживея още един ден с тази тежест.

Спенсър кимна.

— И аз се чувствам по същия начин. Но ти подценяваш страданието, Ариа. Може да прекараме години в обикаляне на съдилищата. Може да прекараме остатъка от живота си в затвора.

— А. също може да ни измъчва до края на живота ни — каза Ариа.

— Но така може никога повече да не видим семействата си — каза Хана. — Всички, които обичаме, ще ни намразят.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи.

— Знам. Но както вече казах, мога да си призная само аз и…

— Не! — казаха в един глас Спенсър, Емили и Хана.

Спенсър докосна ръката на Ариа и тежко преглътна.

— Права си. Трябва да сложим край на това и признанието е единственият начин. Ще участвам.

— Аз също — каза след миг Хана. Емили кимна.

Те помълчаха известно време, заслушани в глъчката, която изпълваше фоайето. Джереми обяви още веднъж, че резервират места за всички до Филаделфия за полети през следващите няколко дни. При мисълта за това стомахът на Спенсър се сви. Щом се върнеха у дома, с живота им щеше да бъде свършено. Да можеше да остане завинаги на Бермудите.

Внезапно в арката на вратата изникна една фигура. Рифър застана там с ръце в джобовете.

— Може ли да поговорим? — попита той, поглеждайки към Спенсър.

Спенсър се обърна към приятелките си, които свиха рамене и кимнаха. Тя колебливо тръгна към Рифър и сърцето й внезапно затупка учестено. Щом се приближи до него той я сграбчи и я притисна в силна прегръдка.

— Току-що научих какво се е случило — промърмори той в ухото й. — Добре ли си? Какво търсеше със спасителната лодка при онези пещери?

Спенсър стоеше като вдървена, докато предпазливо оглеждаше залата, за да види кой ги наблюдава. Макар Наоми да не беше А., все някой й бе изпратил съобщенията да стои далеч от Рифър.

Но тогава тя се сети, че скоро ще си признаят всичко. Животът бе твърде кратък, за да стои далеч от него.

— Дълга история — призна си тя. — Но сега съм добре. Всъщност Наоми ме спаси. Предполагам, че все пак не е психопатка.

Рифър рязко поклати глава.

— Не, Спенсър, напротив. Тя ми призна всичко.

Спенсър се намръщи.

— Какво ти е признала?

— Тя ти е погаждала номера. — Гласът му се снижи до шепот. — Разляла е бебешкото олио на пода, отрязала е краката на леглото ти, за да се счупи, всичко останало. Всичко, което си мислеше, се оказа истина.

Спенсър примигна учестено.

— И тя наистина ти го е признала?

Рифър кимна.

— Току-що разговарях с нея. Първо тя ми каза за спасяването, но след това призна какви ги е вършила. Като че ли се чувства гузна заради това. Аз също се чувствам гузен. Не ти повярвах. Можеш ли да ми простиш?

Спенсър го гледаше изумено.

— Аз трябва да ти поискам прошка. Аз се държах като ненормална. Аз скъсах с теб. Никога не трябваше да го правя.

Рифър я притисна силно към себе си.

— Разбира се, че ти прощавам — промърмори той. — Това беше едно много странно пътуване, нали? Наоми те измъчваше, онази бегълка скочи през парапета, а чу ли за експлозията? Сигурно е била умишлена.

Спенсър преглътна тежко.

— Не съм чула. — Тя се надяваше, че това е прозвучало искрено.

Рифър кимна.

— Пожарът е започнал в котелното. Според тях някой от пътниците го е направил.

Спенсър наведе глава, защото знаеше, че погледът й ще издаде всичко.

— Знаят ли кой го е направил? — попита тя.

Рифър сви рамене.

— Нямат представа. Опитват се да извадят охранителните камери от котелното, но две от тях са счупени. Дочух, че са успели да различат двама души на третата камера, но не могат да разберат кои са.

Спенсър погледна към Ариа, която разговаряше с Хана и Емили. Беше сигурна, че двете фигури на записа са Ариа… и Греъм. Тя затвори очи за миг, представяйки си Греъм като А. Та те дори не го познаваха. Всичко й се струваше толкова… безпристрастно. Що за ненормалник ще следи и измъчва убийците на приятелката си, вместо просто да ги издаде на полицията?

Ненормалник, наречен А., разбира се.

Тя погледна отново Рифър. Искаше й се да мисли за нещо друго.

— Толкова ми липсваше — призна си тя.

— И ти на мен — каза Рифър и се наведе, за да я целуне по шията.

Спенсър отметна глава назад, наслаждавайки се на чувството. Но внезапно група туристи, облечени в тениски с американското знаме, започнаха да си пробиват път през тълпата от деца и тя отново се съсредоточи върху реалността. Утре щяха да се обадят на ФБР. Как щяха да се развият събитията? Първо обаждането, после срещата със следователя, сълзливите признания? Тя си представи как привикват родителите им в затвора, пресата ги пресреща на входа с въпроси, имената им отново се появяват във вестниците, всички погледи са насочени към тях. Какво ли щеше да си помисли Рифър, когато разбереше за това?

Тя изстена тихо и го прегърна още по-силно. Когато беше малка, двете с Мелиса играеха една измислена от тях игра, наречена „Принц Чарминг“, в която си записваха всички черти, които трябваше да притежава бъдещото гадже. Първоначално Спенсър винаги копираше онова, което казваше Мелиса — висок, тъмнокос, красив, да кара хубава кола, да има добра работа — докато осъзна, че те описват баща си — повече или по-малко. Но дори когато си представяше своя собствен бъдещ принц, в списъка никога не бяха попадали определения като мирише на трева или може да цитира неизвестни песни на Грейтфул Дет. Но когато погледна към милото, нежно лице на Рифър, в гърдите й отново се надигна онзи копнеж, че някой ден нейният принц ще се появи — същият, който се появяваше всеки път, когато играеха играта. И макар Рифър да не бе от момчетата, с които бе очаквала да започне да излиза, той беше точно онова, което бе искала някога.

Но дали той щеше да я иска, когато разбереше какво бе направила?