Прелестни създания

15.IX На разклона

Почти не говорехме, докато пътувахме към къщи. Не знаех какво да кажа, а Лена изглеждаше благодарна, че не го правя. Остави ме аз да карам, което беше добре, защото имах нужда нещо да ме отвлича, докато сърцето ми започне да бие отново в нормалния си ритъм. Подминахме моята улица, но не ми пукаше. Не бях готов да се прибера у дома. Не разбирах какво става с Лена, с къщата й или с чичо й, но този път тя щеше да ми каже.

— Пропусна улицата си. — Това бяха първите й думи, откакто напуснахме „Рейвънуд“.

— Знам.

— Мислиш, че чичо ми е луд, както всички останали. Просто го кажи — „стария Рейвънуд“. — Звучеше огорчено. — Трябва да се прибера вкъщи.

Не казах нищо, докато обикаляхме около Поляната на генерала, кръглия парцел с утъпкана трева, който май беше единственото нещо в Гатлин, което влизаше в туристическите справочници — статуята на генерала от Гражданската война Джубал А. Ърли. Генералът стоеше здраво на земята, което внезапно ми се стори ужасно погрешно. Всичко се беше променило, всичко продължаваше да се променя. Аз бях различен, виждах, чувах и правех неща, които преди седмица биха ми изглеждали невъзможни. Струваше ми се, че и Генералът трябва да се промени.

Завих по Дов стрийт и паркирах катафалката до бордюра, точно под табелата, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГАТЛИН, ДОМ НА НАЙ-УНИКАЛНИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ ПЛАНТАЦИИ В ЮГА И НА НАЙ-ДОБРИЯ МАСЛЕН ПАЙ В СВЕТА“. За пая не бях особено сигурен, но другото определено беше вярно.

— Какво правиш?

Изключих двигателя на колата.

— Трябва да поговорим.

— Не съм такова момиче. Не се натискам по колите с момчета. — Опитваше се да се шегува, но можех да го чуя в гласа й. Беше ужасена.

— Разкажи ми.

— За какво?

— Занасяш ли ме? — Едвам се удържах да не изкрещя.

Лена подръпваше гердана си, въртейки нервно капачка от кутия сода.

— Не знам какво искаш да ти кажа.

— Можеш да ми обясниш какво стана там.

Тя гледаше разсеяно през прозорците в мрака.

— Той се ядоса. Понякога си изпуска нервите.

— Изпуска си нервите? Искаш да кажеш, хвърля неща из стаята, без да ги докосва, и пали свещи от разстояние?

— Итън, съжалявам. — Гласът й беше спокоен и равен.

Но не и моят. Колкото повече отбягваше въпросите ми, толкова повече се вбесявах.

— Не искам да се извиняваш. Искам да ми кажеш какво става.

— С кое?

— С чичо ти и със странната му къща, която някой е успял да преобзаведе напълно само за дни. С храната, която се появява и изчезва просто ей така. С всички тези разговори за граници и за твоята защита. Избери си нещо.

Тя разтърси глава.

— Не мога да говоря за това. А и ти няма да разбереш.

— Откъде знаеш, като не ми даваш никакъв шанс?

— Моето семейство е различно от другите. Повярвай ми, няма да го понесеш.

— Какво трябва да означава това?

— Приеми го, Итън. Казваш, че не си като тях, но си. Искаш да бъда различна, но ако може, да е съвсем малко. Не изцяло различна.

— Знаеш ли какво? И ти си луда като чичо си!

— Дойде в къщата ми, без да си поканен, а сега се ядосваш, защото не харесваш това, което видя.

Не отговорих. Не виждах нищо през прозорците навън, не можех и да разсъждавам ясно.

— И си ядосан, защото се страхуваш. Всички вие се страхувате. Дълбоко в себе си всички сте еднакви. — Лена звучеше уморено, сякаш вече се беше предала.

— Не. — Погледнах към нея. — Ти се страхуваш.

Тя се изсмя язвително.

— Да, така е. Ти дори не можеш да си представиш нещата, от които се страхувам.

— Страхуваш се да ми се довериш.

Не каза нищо.

— Страхуваш се да се сближиш с някого достатъчно, за да забележи дали си дошла на училище или не.

Тя прокара пръста си по замъгления прозорец на колата и очерта колеблива зигзагообразна линия.

— Страхуваш се да се задържиш на едно място и да видиш какво ще стане.

Зигзагообразната линия се превърна в нещо, наподобяващо мълния.

— Ти не си оттук, права си. И не си просто малко различна.

Лена продължаваше да се взира през прозореца, в нищото, защото навън не можеше да се види нищо. Но аз можех да видя нея, виждах всичко.

— Ти си невероятно, абсолютно, изключително, извънредно, невъзможно различна. — Допрях ръката й съвсем леко, само с пръстите си, и веднага почувствах познатото преминаване на електричество. — Знам, защото дълбоко в себе си мисля, че и аз съм такъв. Затова, моля те, кажи ми. В какво точно си различна?

— Не искам да ти казвам.

По бузата й се стече сълза. Докоснах я с пръст и тя ме прогори.

— Защо?

— Защото това може да е последната ми възможност да бъда нормално момиче, пък било то и в Гатлин. Защото ти си единственият ми приятел. Защото ако ти кажа, няма да ми повярваш. Или по-лошо, ще повярваш. — Погледна ме с широко отворени очи. — И в двата случая няма да искаш да ми проговориш повече.

Някой почука рязко на прозореца и двамата подскочихме. Светлина от фенерче блестеше през замъгленото стъкло. Смъкнах бавно прозореца, ругаейки тихо под носа си.

— Да не сте се загубили по пътя към къщи?

Дебелака. Хилеше се така, сякаш беше намерил две понички на пътя.

— Не, сър. Тъкмо се прибирахме.

— Тази кола не е твоя, мистър Уейт.

— Не, сър.

Премести фенерчето си към Лена и свети ненужно дълго в лицето й.

— Тогава потегляй и се прибирай вкъщи. Не карай Ама да те чака.

— Да, сър.

Запалих двигателя. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Приятелката му, Аманда, седеше на предната седалка на полицейската кола и се кикотеше.

Затръшнах вратата на колата. Виждах Лена през прозореца от страната на шофьора как седи, без да помръдне.

— До утре.

— Да, добре.

Но аз знаех, че утре няма да се видим. Знаех, че ако потегли с колата, това ще бъде краят. Стояхме пред нашата къща и двамата бяхме наясно, че сме на кръстопът. Все едно се намирахме на разклонението на пътя към „Рейвънуд“ или към Гатлин. Трябва да избереш едната посока. И при нея беше така. Ако сега избереше да тръгне, катафалката щеше да мине по другия път на разклона, покрай мен. Точно като в онази сутрин, когато я видях за пръв път.

Освен ако не избереше мен.

Човек не може да избере два пътя. А щом веднъж поемеш по единия, няма връщане назад. Чух как двигателят забоботи, но продължих да вървя към входната ни врата. Катафалката потегли.

Тя не ме избра.

Лежах в леглото си с лице към прозореца. Лунната светлина проникваше през него, което ме дразнеше, защото ми пречеше да заспя, а в този момент исках само едно — този ден да свърши.

Итън. Гласът беше толкова плах, че почти не го чувах.

Погледнах към прозореца. Беше затворен, сигурен бях.

Итън. Моля те.

Затворих очите си. Резето на прозореца ми потрака.

Пусни ме вътре.

Дървените капаци се отвориха с трясък. Човек би могъл да помисли, че е от вятъра, но — разбира се — нямаше дори слаб повей. Скочих от леглото и погледнах навън.

Лена стоеше по пижама на моравата пред къщата ни. Съседите щяха да имат за какво да говорят месеци наред, а Ама щеше да получи инфаркт.

— Слез долу или аз ще се кача горе.

Инфаркт или поне припадък.

Седяхме отвън на предните стълби на къщата. Бях с дънки, защото не спя по пижама, а ако Ама излезеше и ме видеше с момиче по боксерки, до сутринта щях да бъда заровен в задния ни двор.

Лена се беше облегнала назад и гледаше към бялата боя, която се лющеше от верандата.

— Тази вечер за малко да завия обратно по улицата и да се върна при теб, но бях прекалено уплашена. — На светлината на луната можех да видя, че пижамата й е на някакви зелени и лилави цветчета и с китайски мотиви. — После, когато се прибрах вкъщи, бях прекалено уплашена, за да не го направя.

Взираше се сериозно в лакираните нокти на голите си крака. Явно искаше да каже нещо, но все още се колебаеше.

— Не знам как да го направя. Никога не съм го казвала преди, затова не знам как ще прозвучи.

Прокарах пръсти през разрошената си коса, опитвайки се да я приведа в някакъв ред.

— Каквото и да е, можеш да ми кажеш. Знам какво е да имаш смахнато семейство.

— Само си мислиш, че знаеш какво е „смахнато“. Нямаш идея за какво става дума.

Пое си дълбоко дъх. Каквото и да възнамеряваше да ми каже, очевидно беше много трудно за нея. Виждах как се мъчи да намери точните думи.

— Хората в моето семейство притежават определени сили. Аз също. Можем да правим неща, които другите не могат. Родени сме с тези дарби, това не зависи от нас. Ние сме такива, каквито сме.

Отне ми секунда да разбера за какво говори или поне това, за което си мислех, че говори.

Магия.

Къде е Ама, когато човек има нужда от нея?

Страхувах се да попитам, но трябваше да разбера.

— И какви точно сте вие?

Звучеше толкова налудничаво, че не успях да произнеса думите, които исках.

— Чародейци — каза тя спокойно.

— Чародейци?

Тя кимна.

— И какво, правите заклинания?

Тя кимна отново.

Погледнах я със съмнение. Може би все пак беше луда.

— Като вещиците?

— Итън. Не се дръж като идиот.

Въздъхнах с облекчение. Разбира се, че беше нелепо. Какво си мислех?

— Това е доста глупаво название. Все едно е шегичка. Някакъв детски номер за Хелоуин. Просто тъп стереотип.

Стомахът ми се обърна. Част от мен искаше да се втурне нагоре по стълбите, да заключи вратата и да се скрие в леглото. Но друга, по-голямата част от мен, искаше да остане. Защото тази по-голяма част от мен май отдавна знаеше истината. Може би не бях съвсем наясно какво представлява Лена, но знаех, че има нещо в нея, нещо по-голямо, нещо повече от този странен гердан и старите й кецове. Какво можех да очаквам от някого, който може да донесе поройна буря? Който може да ми говори, без дори да е в стаята? Който може да контролира движението на облаците в небето? Който може да отвори капаците на прозорците ми от предната градина?

— А какво е по-подходящото име?

— Няма една дума, с която да се опишат всички хора в семейството ми. Има ли такава дума, с която да опишеш своите роднини?

Исках да разпръсна напрежението, да се престоря, че тя е като всяко друго момиче на света. Да убедя сам себе си, че всичко ще бъде наред.

— Да. Лунатици.

— Добре, ние сме чародейци. Това е може би най-широкото определение. Всички имаме някакви сили. Надарени сме точно както членовете на някои семейства са умни, други богати, трети красиви или атлетични.

Знаех какъв трябваше да бъде следващият въпрос, но не исках да го задам. Вече бях наясно, че може да счупи прозорец само като помисли за това. Не бях сигурен, че съм готов да разбера какво още може да разбие.

Както и да е, разговорът ни започваше да звучи малко странно — сякаш говорехме просто за поредното леко откачено южняшко семейство, като Сестрите например. Родът Рейвънуд беше в Гатлин от много отдавна, както повечето от фамилиите наоколо. Защо да бъдат по-малко луди от другите? Или поне така се опитвах да се убеждавам вътрешно.

Лена сметна мълчанието за лош знак.

— Знаех си, че не бива да казвам нищо. Казах ти да ме оставиш на мира. Сега вероятно си мислиш, че съм някакъв изрод.

— Мисля, че си… надарена.

— Смяташ, че къщата ни е странна. Сам го каза.

— Ами признай, че доста време отделяте на обзавеждането й. — Исках да овладея положението. Да я накарам да се усмихне. Знаех какво й е струвало да ми каже истината и не можех да я оставя сега сама. Обърнах се и й посочих осветения кабинет над храстите с азалии, скрит зад плътните дървени капаци. — Погледни. Виждаш ли онзи прозорец? Това е кабинетът на баща ми. Работи по цяла нощ и спи през деня. Не е напускал къщата, откакто мама почина. Не иска дори да ми покаже какво пише.

— Това е толкова романтично — каза Лена тихо.

— Не, смахнато е. Но никой не го коментира, защото не е останал никой, с когото да говоря за него. Освен Ама, която крие магически амулети в стаята си и ми крещи, че съм донесъл някаква стара дрънкулка в къщата.

Стори ми се, че тя почти се усмихна.

— В крайна сметка май ще се окаже, че ти си откачалката.

— Аз съм откачалка, ти си откачалка. Във вашата къща изчезват стаи, в моята къща изчезват хора. Твоят смахнат чичо, който не излиза навън, е луд, а моят смахнат баща, който не излиза навън, е лунатик. Не виждам какво ни прави толкова различни един от друг.

Сега вече Лена се усмихна широко, явно успокоена.

— Ще се опитам да възприема думите ти като комплимент.

— Да, комплимент са. — Погледнах към нея. За пръв път я виждах да се усмихва така, с истинска усмивка. Имаше нещо особено в начина, по който изглеждаше в този момент, огряна от лунната светлина. Представих си как се навеждам към нея и я целувам. Отместих се едно стъпало по-нагоре.

— Добре ли си?

— Аха. Добре съм. Просто съм малко уморен. — Но не бях добре.

Стояхме там, на стълбите, с часове и просто си говорихме. Бях полегнал на горното стъпало, тя на стъпалото под мен. Взирахме се в тъмното нощно небе, после в тъмното сутрешно небе, докато накрая чухме птиците, които — също като нас — откриваха с изненада, че денят е настъпил.

Когато катафалката потегли, слънцето вече беше изгряло. Гледах как Бу Радли тича бавно след колата по пътя за вкъщи. Със скоростта, с която се придвижваше, сигурно щеше да стане привечер, преди да стигне в имението. Понякога се чудех защо това куче въобще излиза навън. Глупаво животно.

Поставих ръка на месинговата дръжка на входната ни врата, но за момент не успях да намеря сили да я отворя. Всичко се беше преобърнало с главата надолу и нищо не можеше да го промени. В главата ми цареше пълен хаос. Света, който познавах до преди няколко часа, вече го нямаше. Имах нужда от нова карта, за да се ориентирам къде се намирам.

П.А.Н.И.К.Ь.О.С.А.Н. Така би ме нарекла Ама. Десет хоризонтално или друга дума за „страхливец“. Бях уплашен. Казах на Лена, че няма нищо особено в това, че тя и нейното семейство са… Какво бяха всъщност? Вещици? Вещери? Чародейци?

Нищо особено.

Излъгах. Обзалагам се, че дори онова глупаво куче го беше разбрало.