Прелестни създания

11.II Момичето с близалката

Все още се полюшвахме в ритъма на музиката, когато Линк си проби тичешком път през тълпата до нас.

— Ей, човече, търсих те къде ли не. — Наведе се и подпря ръце на коленете си за миг, поемайки си тежко дъх.

— И какво е толкова спешно?

Той изглеждаше притеснен, което беше необичайно за момче, прекарало по-голямата част от живота си в опити да се скатава и да се крие от страшната си майка, и носеше титлата „най-големия непукист на света“.

— Баща ти. Качил се е на балкона на „Дома на загиналите войници“. По пижама.

Според туристическия справочник на Южна Каролина „Домът на загиналите войници“ е музей на Гражданската война. Всъщност е просто старата къща на Гейлън Евънс, пълна с всякакви вещи от този период. Гейлън я остави заедно с колекцията си на дъщеря си Вира, която толкова отчаяно желаеше да бъде приета в ДАР, че позволи на мисис Линкълн и нейните дружки да ремонтират къщата и да я превърнат в единствения музей в Гатлин.

— Супер. — Да ме кара да се чувствам зле и неудобно у дома е едно. Сега обаче татко беше решил да се представи в целия си блясък и пред града. Линк изглеждаше объркан. Вероятно очакваше да се изненадам, че баща ми се мотае наоколо по пижама. Осъзнах колко малко знае най-добрият, или по-точно, единственият ми приятел за живота ми в последно време.

— Итън, той стои на балкона и май се готви да скочи.

Не можех да мръдна. Чух го какво казва, но не реагирах. Напоследък се срамувах от баща си, но все още го обичах, луд или не, и не исках да го загубя.

Итън, добре ли си?

Погледнах към Лена, към тези зелени очи, пълни със загриженост. Да, тази вечер можех да загубя и нея.

— Итън, чу ли ме?

Итън, трябва да отидеш там. Аз ще се оправя.

— Хайде, човече! — Линк ме дърпаше за ръката. Рок звездата беше изчезнала. Сега отново беше най-добрият ми приятел и се опитваше да ме спаси от самия мен. Но не можех да оставя Лена.

Няма да те оставя тук. И то сама.

С периферното си зрение забелязах Ларкин, който се приближаваше към нас. Явно се беше отървал от Емили поне за малко.

— Ларкин!

— Привет, какво става? — Явно беше усетил, че нещо не е наред и също изглеждаше притеснен, което беше впечатляващо за момче, чието лице обикновено изразяваше дълбока скука и липса на всякакъв интерес.

— Искам да заведеш Лена у дома.

— Защо?

— Просто ми обещай, че ще я върнеш обратно в къщата.

— Итън, ще се оправя. Тръгвай! — Лена ме побутна към Линк. Изглеждаше уплашена.

Все още не помръдвах.

— Добре, приятел. Ще я заведа у дома още сега.

Линк ме дръпна за пореден път и двамата се затичахме през тълпата към музея. Бързахме, защото знаехме, че много скоро можеше да загубя единствения си останал родител.

Тичахме през обраслото с треви и бурени поле на „Рейвънуд“ към пътя и към „Дома на загиналите войници“. Въздухът беше изпълнен с дима на оръдията, които гърмяха в битката при Хъни Хил, а през няколко секунди се чуваха изстрели на пушки. Вечерната кампания вървеше с пълна сила. Стигахме почти до края на имението „Рейвънуд“, там, където започваше вече „Грийнбриър“. Виждах жълтите въжета, маркиращи безопасната зона, които проблясваха в тъмнината.

Ами ако бяхме закъснели?

„Домът на загиналите войници“ беше потънал в мрак. С Линк вземахме по две стъпала наведнъж, за да стигнем колкото можем по-бързо до четвъртия етаж. Когато стигнахме до третия, инстинктивно спрях. Линк го почувства — така, както усещаше, че ще му подам топката на баскетболното игрище — и също спря.

— Тук е.

Отново не можех да помръдна. Линк го разбра по лицето ми. Знаеше от какво се страхувах. Бе стоял до мен на погребението на майка ми, пропускайки всички онези лицемерки с белите карамфили, докато аз и татко гледахме към ковчега, сякаш ние също бяхме умрели.

— Ами ако… ако вече е скочил?

— Няма начин. Оставих Ридли при него. Тя няма да му позволи.

Сякаш подът се продъни под краката ми.

Ако тя използва силите си върху теб и ти каже да скочиш от скала, ще скочиш.

Бутнах Линк встрани и тръгнах нагоре по стълбите. Огледах коридора — всички врати бяха затворени, освен една. Лунната светлина се процеждаше по идеално боядисаните чамови дъски на пода.

— Там е — каза Линк, но аз вече го знаех.

Влязох в стаята и изведнъж сякаш се върнах назад във времето. Дамите от ДАР си бяха свършили добре работата. В единия край имаше голяма каменна камина с дълга дървена полица, отрупана със свещи, които като че ли бяха горели доста време, защото бяха покрити с разтекъл се по тях восък. Лицата на войници от армията на Конфедерацията ме гледаха от стари черно-бели снимки, висящи на една от стените, а на стената срещу камината стоеше старо легло с балдахин. Имаше обаче и нещо не на място, което нарушаваше усещането за автентичност. Аромат на мускус, прекалено остър и прекалено сладък. Смесица от опасност и невинност, въпреки че Ридли беше всичко друго, но не и невинна.

Тя беше застанала до отворените врати на балкона, вятърът развяваше русата й коса. Прашните завеси се вееха в стаята, издувани от силния вятър. Сякаш някой вече беше скочил през тях.

— Намерих го — извика Линк към Ридли.

— Виждам. Как е, любовнико? — усмихна се тя с противно сладката си усмивка. Накара ме да се усмихна в отговор, но се овладях и се въздържах.

Запътих се бавно към вратите. Страхувах се, че баща ми може и да не е там. Но беше. Стоеше на тесния ръб, на външната страна на парапета, в бархетната си пижама, бос.

— Татко! Не мърдай.

Патици. На пижамата му имаше зеленоглави патици. Изглеждаше абсолютно нелепо да обръщам внимание на това, като се имаше предвид, че всеки момент можеше да скочи от парапета.

— Не се приближавай повече, Итън, иначе ще скоча. — Звучеше напълно твърд, решен и с по-ясен ум, отколкото беше проявявал през последните месеци. Сякаш беше дошъл на себе си. По това разбрах, че не говореше самият той, поне не изцяло. Ридли му въздействаше със своята сила на убеждението.

— Татко, не искаш да го направиш. Нека ти помогна. — Пристъпих към него.

— Спри там! — изкрещя той, вдигайки ръка, за да ми покаже, че е готов да ме отблъсне.

— Не искаш помощта му, нали, Мичъл? Искаш само да те оставят на мира. Искаш само да видиш отново Лила. — Ридли се облягаше спокойно на стената, държейки отровната си близалка в ръка.

— Не споменавай името на майка ми, вещице!

— Рид, какво правиш? — Линк застана на прага.

— Не се меси, захарче. Това е извън твоята лига.

Направих няколко крачки напред и се озовах между Ридли и баща ми, все едно тялото ми можеше да отблъсне силата й.

— Ридли, защо го правиш? Той няма нищо общо с Лена или с мен. Ако искаш да ме нараниш, ето ме. Но остави баща ми.

Тя отметна назад глава и се засмя, зловещ и едновременно с това, сластен звук.

— Ти изобщо не ме интересуваш, хубавецо. Просто си върша работата. Нищо лично.

Кръвта в тялото ми изстина.

Работата й.

— Правиш го заради Сарафина?

— О, хайде, ти си умник. Какво очакваше? Видя как се отнася с мен чичо ми. Цялата тази история със семейството… не е подходящият вариант за мен в момента.

— Рид, за какво говориш? Коя е Сарафина? — Линк тръгна към нея. Тя погледна към него. За миг ми се стори, че нещо премина по лицето й, бързо като светкавица, но беше истинско. Нещо, което приличаше на искрено чувство.

Но Ридли бързо се отърси и отново стана такава, каквато я познавах.

— Мисля, че искаш да се върнеш на купона, нали, захарче мое? Бандата се готви за втората част на концерта. Не забравяй, че го записваме за новото ви демо. Ще го занеса в някои музикални компании в Ню Йорк — добави тя, взирайки се напрегнато в него. Линк изглеждаше несигурен, сякаш му се искаше да се върне на купона, но не беше напълно убеден.

— Татко, чуй ме. Ти не искаш да направиш това. Тя те контролира. Може да влияе на хората, има такава сила. Мама никога не би поискала такова нещо от теб. — Опитвах се да видя дали думите ми оказват някакъв ефект върху него, да открия някакъв знак, че ме чува. Но нямаше нищо. Той само се взираше в мрака. В далечината се чуваха звуците на байонетите и бойните викове на мъжете на средна възраст, разиграващи отдавна приключила битка.

— Мичъл, нямаш за какво да живееш. Загуби жена си, вече не можеш да пишеш, а Итън ще замине в колеж след няколко години. Попитай го за кутията от обувки под леглото му, пълна с брошури за колежи. Ще останеш съвсем сам.

— Млъкни!

Ридли се обърна към мен, махайки небрежно опаковката на близалката си.

— Съжалявам за това, хубавецо. Наистина. Но всеки има роля в тази игра и това е моята. Твоят татко ще претърпи малък инцидент тази вечер. Също като майка ти.

— Какво каза? — Знаех, че това беше Линк, но не можех да чуя гласа му. Не чувах нищо, освен това, което току-що беше излязло от устата й. Думите й гърмяха отново и отново в главата ми.

Също като майка ти.

— Ти ли уби майка ми? — Пристъпих напред към нея. Не ме интересуваше какви сили притежаваше. Ако беше виновна за смъртта на майка ми…

— Успокой се, голямо момче. Не бях аз. Било е малко преди моето време.

— Итън, какво, по дяволите, става тук? — Линк застана до мен.

— Тя не е такава, каквато изглежда, човече. Тя… — Не знаех по какъв начин да му го обясня, за да разбере. — Тя е Сирена. Нещо като вещица. Контролира те точно така, както контролира в момента съзнанието на баща ми.

Линк започна да се смее.

— Вещица. Май си откачил, човече.

Не свалях очи от Ридли. Тя се усмихна и прокара пръсти през косата на Линк.

— О, хайде, бебче. Знаеш, че си падаш по лоши момичета.

Не знаех на какво е способна, но след малката й демонстрация в „Рейвънуд“ вече не се отнасях към нея като към безобидна купонджийка. Но едва сега осъзнавах колко опасна може да бъде.

Линк местеше погледа си от нея към мен. Не знаеше на какво да вярва.

— Не се шегувам, Линк. Трябваше да ти кажа по-рано, но се кълна, че е истина. Защо иначе ще се опитва да убие баща ми?

Линк не ми вярваше. Сигурно си мислеше, че съм луд, защото отстъпи леко встрани от мен. Нищо чудно, и на мен ми звучеше налудничаво, независимо че аз самият го казвах.

— Ридли, истина ли е? През цялото това време си използвала някаква суперсила върху мен?

— Трябва ли да го правим чак на такъв въпрос?

Баща ми отпусна едната си ръка от парапета. Държеше я високо встрани, сякаш балансираше върху въже.

— Татко, недей!

— Рид, престани! — Линк пристъпи към нея, чувах как потракваше веригата, на която бяха закачени ключовете му.

— Не чу ли какво каза приятелчето ти? Аз съм вещица. И то зла. — Ридли излезе от сенките и погледна към нас с онези златисти котешки очи. Линк преглътна тежко, като че ли я виждаше за първи път.

— Може и да си вещица, но не си зла. Знам го. Бяхме толкова време заедно. Споделяхме разни неща.

— Беше част от плана, глупчо. Имах нужда от теб, за да бъда близо до Лена.

Лицето на Линк помръкна. Каквото и да му беше сторила Ридли, каквито и заклинания да му беше направила, чувствата му към нея не се дължаха само на това, бяха по-големи, по-истински.

— Значи всичко е било лъжа? Не ти вярвам.

— Вярвай в каквото си искаш, това е истината. Не че съм способна на честност, но за това няма смисъл да лъжа.

Наблюдавах как баща ми сменя тежестта си от единия на другия крак, с все още простряна във въздуха ръка, която се вдигаше нагоре-надолу. Сякаш пробваше крилата си, за да провери дали може да лети. На няколко метра от къщата един оръдеен залп удари земята отвън и във въздуха се вдигна плътен облак прах.

— А всичко, което ми разказа за това как сте израсли заедно с Лена? Че сте като сестри? Защо искаш да я нараниш? — Лека сянка мина по лицето на Ридли. Не бях сигурен, но почти приличаше на съжаление. Възможно ли беше?

— Не зависи от мен. Не аз съм започнала тази игра. Просто си върша работата — да разкарам Итън далеч от Лена. Нямам нищо против баща му, но умът му е слаб. — Облиза веднъж близалката си. — Просто е лесна мишена.

Да разкарам Итън далеч от Лена.

Цялата история е била просто маневра, за да ми отвлекат вниманието. Чувах гласа на Арелия така ясно, сякаш коленичеше наведена над мен в момента.

Не къщата я предпазва. Момчето го прави. Не съм виждала нищо подобно. Никой чародеец не може да застане между тях.

Как може да съм бил такъв глупак? Никога не е било свързано с това дали имам, или нямам някакви магически сили. Никога не е ставало дума за мен. А за нас, за двамата.

Това, което имахме помежду си, беше истинската сила. Това, което винаги бяхме имали. Че се намерихме на шосе номер 9 в дъжда. Че поехме по един и същи път. Не беше нужно някакво чародейско заклинание за обвързване, за да ни задържи заедно. Сега обаче бяха успели да ни разделят и аз бях безсилен. А Лена беше сама в нощта, в която имаше най-голяма нужда от мен.

Не можех да разсъждавам ясно. Времето ме притискаше, но нямаше да допусна да загубя още един човек, когото обичам. Впуснах се към баща ми и въпреки че беше само на няколко стъпки от мен, имах чувството, че се движа сред подвижни пясъци. Видях как Ридли пристъпва напред, косата й се виеше около лицето и като змиите около главата на горгоната Медуза.

Линк я сграбчи за рамото.

— Рид, не го прави.

За частица от секундата нямах представа какво ще се случи. Виждах всичко като на забавен кадър.

Баща ми се обърна към мен. Видях го как слиза от парапета. Видях как шарените кичури на Ридли започват бясно да се усукват.

И Линк, който стоеше пред нея, вперил поглед в тези златисти очи, шепнейки нещо, което не можех да чуя. Ридли го погледна и без да каже и дума, запрати близалката си през балкона. Видях я как падна долу на земята и експлодира като шрапнел.

Щом баща ми слезе от парапета, той се обърна към нас, към мен. Сграбчих го за раменете бързо и го дръпнах по-навътре. Той се строполи на пода като безформена маса и ме погледна като уплашено дете.

— Благодаря ти, Ридли. Каквото и да стана току-що. Благодаря.

— Нямам нужда от твоите благодарности — отвърна с презрение тя, като се отдръпна от Линк и оправи връзките на блузката си. — Не исках да ти направя услуга. Просто не изпитах желание да го убия. Засега.

Опитваше се да звучи заплашително, но в крайна сметка излезе някак детинско. Разсеяно започна да си играе с кичур от косата си.

— Макар че някои хора няма да са особено щастливи от това. — Не каза кого има предвид, но видях страха в очите й. За миг пролича каква част от някогашното момиче беше останала в нея. Дим и огледала.

Въпреки всичко, дори и сега, когато се опитвах да издърпам баща си по-далеч от нея, изпитах нещо като съжаление. Ридли можеше да има всяко момче, всеки мъж на земята, а в момента виждах само колко е самотна. Не беше дори наполовина силна колкото Лена, не и отвътре.

Лена.

Лена, добре ли си?

Добре съм. Какво става?

Погледнах към баща си. Не можеше да задържи очите си отворени и с мъка се опитваше да стои прав.

Нищо. С Ларкин ли си?

Да, връщаме се към „Рейвънуд“. Баща ти добре ли е?

Добре е. Ще ти обясня, като се видим.

Хванах татко под рамо, а Линк го подкрепи от другата страна.

Остани с Ларкин и се прибери при семейството си. Сама не си в безопасност.

Преди да направим и стъпка, Ридли мина бавно покрай нас през отворените врати на балкона, сякаш просто разхождаше грациозните си дълги крака.

— Съжалявам, момчета, трябва да се махна оттук. Може би ще отскоча за малко до Ню Йорк, докато се успокоят нещата.

Макар тя да беше чудовище, Линк не можа да се удържи, гледайки я как си отива.

— Хей, Рид!

Тя спря и се обърна към него с почти печално изражение на лицето. Като че ли не можеше да промени това, което е, както акулата не може да спре да бъде акула, но ако можеше…

— Да, захарче?

— Не си чак толкова зла, колкото си мислиш.

Ридли се взря в очите му и почти се усмихна.

— Знаеш какво казват хората, нали? Просто попаднах в лоша компания.