Прелестни създания

12.IX Сестрите

Когато се прибрах, масата още не беше раздигната — за мое щастие — защото Ама би ме убила, ако пропусна вечерята. Не бях си дал сметка обаче за телефонната кампания, която е била подета в мига, в който напуснах часа по английски език. Сигурно половината град беше звъннал на Ама да я информира за постъпката ми.

— Итън Уейт? Ти ли си? Защото ако си ти, яко си загазил.

Чух познатия трясък. Нещата бяха по-зле, отколкото си мислех. Шмугнах се бързо през входната врата и влязох с наведена глава в кухнята. Ама стоеше в ъгъла, облечена с работническата си дочена престилка, която има четиринайсет джоба за пирони и може да побере поне четири големи инструмента. Държеше в ръка китайския си сатър, кухненският плот беше отрупан с моркови, зеле и други зеленчуци, които не можах да позная. За пролетните ролца е нужно много повече кълцане, отколкото за всяка друга рецепта от синята пластмасова кутия на Ама. Щом прави пролетни ролца, това означава само едно и то няма нищо общо с факта, че харесва китайската кухня.

Опитах се да измисля приемливо обяснение, но нищо не ми хрумваше.

— Треньорът ми се обади този следобед, и мисис Инглиш, и директорът Харпър, и майката на Линк, и половината дами от ДАР. А ти знаеш как мразя да говоря с тези жени. По-проклети и по-зли са от самия дявол.

Гатлин е пълен с разни женски организации, но ДАР е тяхната обща майка. Верни на името си, Дъщерите на Американската революция изискват да докажеш, че си родственик на някой истински патриот от революцията, за да те приемат за свой член. Да бъдеш член на това елитно общество дава някои привилегии — като да нареждаш на съседите от своята улица в какъв цвят да боядисат къщите си и принципно да командориш, досаждаш и критикуваш всички в града. Освен ако не си Ама. Така стоят нещата.

— Всички ми казаха едно и също. Че си избягал от училище по средата на часа, хуквайки след онова момиче Дюшан. — Поредният морков стана на кръгчета върху дъската за рязане.

— Знам, Ама, но…

Зелката беше разсечена наполовина.

— И аз им казвам: „Не, моето момче не би си тръгнало от училище без разрешение и не би пропуснало тренировка. Сигурно има някаква грешка. Някое друго момче е пренебрегнало учителите си и е направило за смях семейството си. Не може да е момчето, което съм отгледала, момчето, което живее в тази къща“. — Пресният лук полетя по плота.

Бях извършил най-голямото възможно престъпление — бях я посрамил. И дори още по-лошо — бях я посрамил в очите на мисис Линкълн и жените от ДАР, нейните заклети врагове.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? Защо си избягал от училище, гонен сякаш от Дявола? И не искам да чувам, че е било заради момиче.

Поех си дълбоко дъх. Какво можех да кажа? Сънувам тайнствено момиче от месеци, то дойде в града и се оказа, че е племенницата на стария Рейвънуд? А и да не забравяме, че освен ужасяващите сънища за това момиче, имам и видения за някаква друга жена, която със сигурност не познавам, защото е живяла по време на Гражданската война?

Да бе, това щеше да разреши проблемите ми. След около милиарди години. Приблизително когато Слънцето избухне и цялата ни Слънчева система умре.

— Не е каквото си мислиш. Децата в класа се държаха ужасно с Лена, подиграваха й се заради чичо й, говореха, че той разкарва мъртви тела в катафалката си. Тя се разстрои много и побягна от стаята.

— Чакам да стигнеш до онази част, в която това има нещо общо с теб.

— Не си ли ми казвала ти самата винаги „да вървя по стъпките на нашия Господ Бог“? Не мислиш ли, че Той би искал да се застъпя за някой, който е в беда? — Е, май прекалих. Виждах го в очите й.

— Не смей да използваш Неговите думи, за да се оправдаваш, че си нарушил правилата в училище, или — кълна се! — ще отида в градината, ще си направя здрава пръчка и ще дам един хубав урок на задните ти части! И не ме интересува, че си с две глави по-голям от мен. Разбра ли ме? — Ама никога през живота ми не ме е удряла, въпреки че няколко пъти ме е гонила с пръчка, за да схвана идеята. Сега обаче за пръв път май щеше да превърне думите си в дела.

Положението бързо стана от лошо направо ужасно. Трябваше да й отвлека вниманието. Медальонът все още беше в задния ми джоб и имах чувството, че направо ще прогори дупка в него. Ама обича мистерии. На четири години ме научи да чета с помощта на криминални романи и кръстословици. Бях единственият в детската градина, който можеше да прочете думи като „изпитване“ на дъската в класната стая, защото приличаше много на „разпит“. Медальонът беше мистерия, щеше да свърши работа. Трябваше само да пропусна частта с докосването и видението от войната.

— Права си, Ама. Съжалявам. Не биваше да напускам училище. Но просто исках да се уверя, че Лена е добре. В класната стая се счупи прозорец точно зад нея и тя кървеше. Отидох до тях, за да видя дали всичко е наред с нея.

— Бил си в онази къща?

— Да, но не влязох, Лена беше навън. Чичо й май не обича посетители.

— Не ми говори за Макон Рейвънуд, като че ли имаш да ми казваш нещо, което вече не знам за него. — Погледът. — Т.Ъ.П.О.У.М.И.Е.

— Какво?

— В главата ти няма капка здрав разум, Итън Уейт.

Извадих медальона от джоба си и се приближих до готварската печка, където тя още стоеше.

— Бяхме отвън, зад къщата, и намерихме нещо — казах аз и отворих ръката си така, че да може да го види. — Вътре има надпис.

Изражението на лицето на Ама ме накара да застина на място. Все едно бе видяла призрак.

— Ама, добре ли си? — Протегнах се, за да я хвана за лакътя, защото ми се струваше, че може да припадне. Преди да успея да я докосна обаче, тя отблъсна ръката ми — сякаш допирът ми щеше да я изгори като нагорещения котлон на печката.

— Къде го намери? — Гласът й се беше превърнал в шепот.

— Казах ти, заровен в пръстта, в „Рейвънуд“.

— Не може да е бил в плантацията „Рейвънуд“.

— За какво говориш? Знаеш ли на кого е принадлежал?

— Стой където си. Не мърдай — нареди ми тя и излезе тичешком от кухнята.

Не обърнах внимание на думите й и я последвах в нейната стая. Тя винаги ми е приличала повече на аптека, отколкото на спалня — с ниското бяло единично легло, забутано под множеството лавици. На лавиците имаше грижливо подредени вестници — Ама никога не изхвърляше решена кръстословица — и стъкленици, пълни с различни съставки, от които правеше своите амулети. Някои бяха добре изпитани, познати стари средства: сол, цветни камъчета, билки. Имаше и малко по-необичайни колекции като една стъкленица с корени и друга с изоставени птичи гнезда. На най-горната лавица бяха сложени бутилки с обикновена пръст. Поведението на Ама определено беше странно. Дори и за нея.

— Ама, какво пра…

— Нали ти казах да стоиш в кухнята! Не смей да носиш това нещо тук! — изкрещя тя, когато пристъпих към нея.

— Защо си толкова разстроена? — Ама пъхна някакви неща, които не успях да видя добре, в джобовете на престилката си и излезе на бегом от стаята си. Последвах я в кухнята. — Ама, какво става?

— Вземи това. — Подаде ми носна кърпичка, която изглеждаше доста стара, като внимаваше ръката й да не се докосва до моята. — Увий го в нея. Веднага! Побързай!

Нещата излизаха извън контрол. Ама се беше побъркала напълно.

— Ама…

— Прави каквото ти казвам, Итън. — Никога не ме беше наричала така, по първо име, без да каже и последното.

След като увих медальона в кърпичката, тя като че ли се успокои малко. Порови в най-долния джоб на престилката си и извади оттам малка кожена торбичка и шишенце с някакъв прах. От живота си с нея знаех достатъчно, за да мога да разпозная кога е дошъл моментът за правенето на амулети. Ръката й потрепна леко, докато сипваше от тъмния прах в кожената кесийка.

— Здраво ли го завърза?

— Аха — отвърнах аз и се сепнах, очаквайки да ме поправи, че се изразявам като уличник, както обичаше да казва. Този път обаче Ама не обърна никакво внимание на неправилния ми говор.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре, сега го сложи вътре. — Кожената кесийка беше топла и мека в ръката ми. — Хайде.

Пуснах загадъчния медальон в торбичката.

— Завържи това около него — заповяда Ама и ми подаде обикновена на пръв поглед връв, но аз знаех, че нищо, което тя използва за амулетите си, не е обикновено, нито само такова, каквото изглежда. — Сега, отнеси го отново там, където си го намерил, и го зарови в земята. Тръгвай веднага.

— Ама, какво става тук?

Тя приближи към мен, хвана ръката ми и нежно отметна няколко непослушни кичура коса от челото ми. За пръв път, откакто донесох медальона вкъщи, ме погледна в очите. Стояхме така около минута, може би най-дългата в живота ми. Изражението на лицето й ми беше непознато. Изглеждаше… несигурна.

— Още не си готов — прошепна тя и пусна ръката ми.

— Не съм готов за какво?

— Направи каквото ти казах. Отнеси торбичката там, където си намерил това нещо, и я зарови. После се прибери веднага вкъщи. Не искам повече да се забъркваш с онова момиче, чуваш ли?

Беше казала всичко, което искаше, може би дори и повече. Но нямаше как да знам, защото ако има нещо, в което Ама е по-добра от гледането на карти и решаването на кръстословици, то това е да пази тайни.

— Итън Уейт, буден ли си?

Колко ли е часът? Девет и трийсет. Събота. Трябваше отдавна да съм станал, но бях изтощен. Предишната вечер се мотах два часа из околността, така че Ама да повярва, че съм отишъл до „Грийнбриър“ и съм заровил отново медальона.

Изпълзях от леглото и се залутах из стаята, препъвайки се в празна стара кутия от бисквити „Орео“. В стаята ми винаги цари пълен хаос и по пода са разпръснати толкова много неща, че баща ми често казва, че всички тези картонени кутии и други боклуци са си покана за пожар и някой ден ще подпаля цялата къща. Не че той осъзнава какво се случва в тази къща в действителност. Освен картата на света по стените и по тавана са залепени множество плакати на местата, които се надявам да видя някой ден: Атина, Барселона, Москва, дори Аляска. По протежение на цялата стая са поставени на купчини кутии от обувки, като някои стигат до метър — метър и двайсет височина. Въпреки че купчините изглеждат натрупани безразборно, мога да ви кажа къде точно се намира всяка кутия — от бялата на „Адидас“ с колекцията ми запалки от пироманската ми фаза от осми клас до зелената на „Ню Баланс“ с гилзата и разкъсаното парче от знаме, които намерих във Форт Съмтър16, когато придружавах мама на една от нейните обиколки.

Знаех точно къде е и жълтата кутия от „Найки“, в която бях скрил медальона, ужасил толкова много Ама. Отворих кутията и взех в ръка меката кожена кесийка. Вчера вечерта ми се стори добра идея да го скрия тук, но сега го прибрах отново в джоба си, за всеки случай.

Ама отново се провикна от долния етаж:

— Слизай веднага долу или ще закъснееш!

— Идвам след минутка!

Всяка събота прекарвах поне половин ден с трите най-възрастни жени в Гатлин, моите пралели Мърси, Прудънс и Грейс17.

Всички в града ги наричат просто Сестрите, като че ли са едно същество, и в известен смисъл те наистина са един общ организъм. Всяка от тях е на поне сто години и дори те самите не си спомняха коя е най-старата. И трите се бяха омъжвали безброй пъти, но надживяха съпрузите си и накрая се бяха събрали да живеят заедно в къщата на леля Грейс. Възрастта им наистина беше внушителна, но лудостта им многократно я надвишаваше.

Когато станах на дванайсет години, мама започна да ме оставя при тях всяка събота, за да им помагам, и традицията се спазваше и досега. Най-лошо е, когато трябваше да ги придружавам до църквата. Сестрите са предани баптистки и посещаваха църквата си и в събота, и в неделя, а и в повечето други дни.

Но в онзи ден беше различно. Станах от леглото и минах през банята, преди да се наложи Ама да ми извика за трети път. Нямах търпение да отида при пралелите си. Сестрите знаеха почти всичко за всеки, живял някога в Гатлин. Така и би трябвало да бъде, защото в един или друг момент от живота си чрез браковете си се бяха оказали роднини на поне половината град. След видението беше ясно, че „Ж“-то в инициалите е за Женевиев. И ако има някой, който да знае какво означават останалите букви, това трябваше да са трите най-стари жени в Гатлин.

Когато отворих долното чекмедже в гардероба си, за да взема чорапи, забелязах малка кукла, която приличаше на маймунка, направена от парцали, държаща в ръце торбичка със сол и син камък — един от амулетите на Ама. Тя ги приготвяше, за да прогони злите духове и лошия късмет. Използваше ги при борба и с обикновения грип. Сложи един такъв талисман над вратата на кабинета на татко, когато той започна да работи и в неделя, вместо да ходи на църква. Въпреки че татко винаги е гледал абсолютно пренебрежително на посещенията в църквата, преди наистина ходеше според градските традиции и Ама казваше, че Господ Бог ще му пише няколко червени точки за присъствието му. Няколко месеца по-късно татко купи по интернет кукла вещица и я закачи над печката в кухнята. Ама беше толкова бясна, че цяла седмица му сервира вечерята студена и му прегаря кафето.

Обикновено не обръщах голямо внимание на малките й подаръци. Но в историята с медальона имаше нещо по-особено. Нещо, което тя не искаше да открия.

Има само една дума, с която мога да опиша сцената, разкрила се пред очите ми, когато стигнах в къщата на Сестрите. Хаос. Леля Мърси ми отвори вратата, все още с ролките в косата си.

— Слава богу, че си тук, Итън! Имаме и-и-извънредна ситуация — каза тя, като произнесе И-то толкова удължено, сякаш е отделна дума. В повечето случаи въобще не разбирах какво ми обясняват — акцентът им е много силен, а граматиката направо ужасна. Така стоят нещата в Гатлин: можеш да разбереш колко стар е някой човек от начина, по който говори.

— Лельо?

— Харлон Джеймс се нарани и не съм убедена, че ще оцелее. — Прошепна последната дума тихо, като че ли Господ ни слушаше и тя се притеснява да не вземе да Му даде някоя лоша идея. Харлон Джеймс е йоркширският териер на леля Прудънс, кръстен на последния й съпруг.

— Какво е станало?

— Ще ти кажа какво стана. — Леля Прудънс се появи изневиделица с комплект за бърза помощ в ръце. — Грейс се опита да убие бедния Харлон Джеймс и той едвам се държи.

— Не съм се опитвала да го убивам. — Леля Грейс се показа от кухнята. — Не смей да лъжеш, Прудънс Джейн. Беше нещастен случай.

— Итън, обади се на Дийн Уилкс и му кажи, че имаме извънредна ситуация — нареди ми леля Прудънс, докато вадеше капсула амонячна сол и два много големи бинта от комплекта.

— Ще го загубим! — Харлон Джеймс лежеше на кухненския под; изглеждаше зле, но определено не беше тръгнал да умира. Когато се опита да се надигне, се видя, че не може да стъпва на едното си задно краче и го влачи жално. — Грейс, кълна се в Бог, ако Харлон Джеймс умре…

— Няма да умре, лельо Пру. Мисля обаче, че си е счупил крака. Какво стана?

— Грейс го преби до смърт с метлата.

— Това въобще не е вярно! Казах ти, не си бях сложила очилата и той ми заприлича на корабен плъх, както тичаше из кухнята.

— Как можеш да знаеш как изглежда корабен плъх? Кракът ти не е стъпвал на кораб през целия ти живот!

Накрая успях да закарам Сестрите, които вече бяха изпаднали в пълна истерия, и Харлон Джеймс, който сигурно си мечтаеше да умре, за да се отърве от тях, до Дийн Уилкс с техния „Кадилак“ от 1964 г. Дийн Уилкс има магазинче за хранителни стоки, но е най-близкото до ветеринар, с което разполага Гатлин. За щастие Харлон Джеймс наистина имаше само счупен крак, така че Дийн се справи с нашата „извънредна ситуация“.

По пътя на връщане вече бях започнал да си мисля дали аз не съм лудият, щом се надявам да получа информация от Сестрите. Колата на Телма беше паркирана на алеята пред дома на лелите. Татко нае Телма да ги наглежда, след като преди десет години леля Грейс почти изгори къщата до основи — включила фурната, пъхнала вътре лимонения пай и го оставила цял следобед вътре, докато трите били на църква.

— Къде бяхте, момичета? — провикна се Телма от кухнята.

Те започнаха да се блъскат една друга, за да стигнат първи до нея и да й разкажат своята версия на злощастното си приключение. Стоварих се на един от столовете в кухнята — всички бяха абсолютно различни по стил и размер — до леля Грейс, която изглеждаше потисната, че отново се е оказала злодеят в историята. Извадих медальона от джоба си, верижката му беше все още завита в кърпичката, и без да я махам съвсем, го залюлях небрежно няколко пъти.

— Какво си имаш, красавецо? — попита Телма, докато вземаше емфие от металната кутия, стояща винаги на перваза на прозореца, и го тъпчеше между носа и горната си устна. Повярвайте ми, изглежда дори по-странно, отколкото звучи, защото Телма е някакво странно съчетание от изтънчена дама и Доли Партън.

— Някакъв медальон, който намерих близо до плантацията „Рейвънуд“.

— „Рейвънуд“? И какво, по дяволите, си търсил там?

— Там живее моя приятелка.

— Искаш да кажеш Лена Дюшан? — попита леля Мърси. Разбира се, че знаеше. Целият град знаеше. Все пак това е Гатлин.

— Да, лельо. В един и същи клас сме по някои предмети в училище. — Вече бях приковал вниманието им. — Намерихме го в градината зад къщата. Не знаем на кого принадлежи, но изглежда наистина стар.

— Там не е собственост на Макон Рейвънуд. Градината е част от „Грийнбриър“ — каза леля Пру напълно убедено.

— Дай да погледна. — Леля Мърси извади очилата от джоба на домашния си халат.

Подадох й медальона, все още увит в кърпичката.

— Има някакъв надпис.

— Не мога да го разчета. Грейс, я виж ти.

— Не виждам нищо. — Леля Грейс присвиваше очи, но това явно не помагаше.

— Има две редици с инициали точно тук — посочих им аз резките по метала. — ИКУ и ЖКД. А ако обърнете капака, ще видите и дата — 11 февруари 1865.

— Датата ми звучи познато — каза леля Прудънс. — Мърси, какво е станало на този ден?

— Не беше ли някоя от сватбите ти, Грейс?

— 1865-а, не 1965-а! — поправи я леля Грейс. Слухът им беше не по-добър от зрението им. — 11 февруари 1865-а…

— Това е годината, в която янките почти изгарят Гатлин до основи — сети се накрая леля Грейс. — Нашият прапрадядо загубил всичко в този пожар. Не си ли спомняте историята, момичета? Генерал Шърман минал с армията на Съюза през целия Юг и изгорил всичко по пътя си, включително Гатлин. Наричали го „Голямото палене“18. След като си тръгнали, всяка плантация в града била унищожена, с изключение на „Рейвънуд“. Прадядо ми често казваше, че Ейбрахам Рейвънуд сигурно е сключил сделка с Дявола онази нощ.

— Какво имаш предвид?

— Това е единственият начин имението да е оцеляло. Янките палели всяка плантация по реката, една по една, докато стигнали до „Рейвънуд“. И просто минали покрай къщата, сякаш тя не била там.

— Дядо казваше, че това не било единственото странно нещо, станало през онази нощ — обади се и леля Пру, докато даваше на Харлон Джеймс парче бекон. — Ейбрахам имал брат, който живеел с него, и след нощта на пожарите той просто изчезнал. Никой повече не го видял.

— Това не звучи много странно. Може да е бил убит от войниците на Съюза или да е изгорял в някоя от подпалените къщи — казах аз.

Леля Грейс повдигна многозначително вежди.

— А може да е нещо друго. Така и не намерили тялото му. — Осъзнах, че хората говорят за семейство Рейвънуд от поколения; не е започнало с Макон Рейвънуд. Чудех се какво ли още знаят Сестрите.

— Ами Макон Рейвънуд? Каква е историята му?

— Това момче никога не е имало шанс, все пак е незаконороден. — Леля Грейс натърти по своя си начин на „не“-то в думата. В Гатлин да си незаконороден е като да си комунист или атеист. — Баща му, Силас, срещна майката на Макон, след като първата му жена го напусна. Тя беше хубаво момиче, от Ню Орлиънс, мисля. Както и да е, не след дълго се родиха Макон и брат му. Но Силас така и не се ожени за нея и накрая тя също го напусна.

Леля Пру я прекъсна:

— Грейс Ан, никога не си знаела как да разказваш истории. Силас Рейвънуд беше ексцентричен и зъл човек и това е вярно, както е вярно, че слънцето свети денем, а луната нощем. И в тази къща винаги са ставали странни неща. По цяла нощ свети странна светлина, а и някога, и сега все още може да се види мъж с висока черна шапка да обикаля из плантацията.

— И вълкът. Кажи му за вълка. — Нямаше нужда да ми казват за кучето, или каквото там беше. Видях го с очите си. Но не можеше да е същото животно. Кучетата, а дори и вълците, не живеят толкова дълго.

— В онази къща имаше вълк. Силас го държеше като домашен любимец! — Леля Мърси поклати неодобрително глава.

— Момчетата се местеха постоянно ту при майка си, ту при баща си. И когато бяха при Силас, той се държеше с тях ужасно. Биеше ги през цялото време и не ги изпускаше от очи. Дори не им позволяваше да ходят на училище.

— Може би затова Макон Рейвънуд никога не излиза от вкъщи — предположих аз.

Леля Мърси махна с ръка във въздуха, сякаш това беше най-глупавото нещо, което беше чувала.

— Разбира се, че излиза от вкъщи. Виждала съм го безброй пъти край сградата на ДАР, обикновено привечер.

Да бе, направо й повярвах.

Ето това е проблемът със Сестрите: през половината време са напълно в час, но това все пак беше само половината. Не бях чувал никога някой дори да е зървал Макон Рейвънуд, затова много се съмнявах, че той се мотае около седалището на ДАР и си бъбри с мисис Линкълн.

Леля Грейс се вгледа по-внимателно в медальона, повдигайки го към светлината на лампата.

— Ще ти кажа едно, момчето ми. Тази кърпичка е принадлежала на Сула Тредо, Сула Пророчицата, както са я наричали някога. Според местните тя можела да вижда бъдещето на хората в картите.

— Таро карти? — попитах аз.

— Че какви други карти има?

— Ами има карти за игра, поздравителни картички, визитни картички… — започна да изброява несвързано леля Мърси.

— Откъде знаеш, че е била нейна?

— Инициалите й са бродирани на ръба на кърпичката, а това виждаш ли го? — попита леля Грейс и ми посочи малка птичка, бродирана под буквите на името. — Това е нейният запазен знак.

— Запазен знак?

— По онова време повечето гледачки са имали такива знаци. Маркирали колодите си, за да са сигурни, че никой няма да подмени картите им. Една гледачка е толкова добра, колкото е добра колодата й с карти. Знам го със сигурност — намеси се и Телма, след което се изплю в малка урна в ъгъла на стаята с прецизността на опитен стрелец.

Тредо. Това е последното име на Ама.

— Тази пророчица да не би да е роднина на Ама?

— Разбира се, че е. Тя е нейна прапрапрабаба — потвърди леля Грейс.

— Ами инициалите на медальона? ИКУ и ЖКД? Знаете ли нещо за тях? — Стрелях напосоки. Но Сестрите отдавна не бяха имали такъв проблясък на ясна мисъл и исках да се възползвам максимално.

— Да не би да се подиграваш със старите жени, Итън Уейт?

— Не, лельо.

— ИКУ. Итън Картър Уейт. Това е твоят прапрапрачичо. А да не би да беше прапрапрапрачичо ти…

— Никога не си била добра с аритметиката — прекъсна я леля Прудънс.

— Както и да е, това е братът на твоя прапрапрапрапрадядо Елис.

— Братът на Елис се е казвал Лоусън, не Итън. Оттук идва и второто ми име.

— Елис е имал двама братя, Итън и Лоусън. Кръстен си и на двамата. Итън Лоусън Уейт. — Опитах се да си представя фамилното си дърво. Виждал съм го безброй пъти. А ако има нещо, което един южняк познава добре, това е родословието си. На копието на нашето фамилно дърво, което виси в дневната ни, поставено в рамка, няма никакъв Итън Картър Уейт. Очевидно бях надценил бистротата на мисълта на леля Грейс.

Явно съмнението бе проличало в погледа ми, защото почти веднага леля Прудънс се надигна от стола си.

— Имам фамилното дърво на рода Уейт в книгата с родословията, която водя за „Сестрите на Конфедерацията“.

„Сестрите на Конфедерацията“ е една от множеството организации, тормозещи Гатлин. Те са като по-незабележими братовчедки на „Дъщерите на Американската революция“, но са също толкова ужасяващи; нещо като мумифицирани създания, който се държат така, сякаш са ветеранки от самата война. Днес членовете на дружеството прекарват по-голямата част от времето си, като проследяват корените си от Гражданската война насам, с надеждата някой да използва данните им в поредния документален филм или патриотичен телевизионен сериал.

— Ето го. — Леля Пру се дотътри обратно в кухнята, носейки голям албум с кожена подвързия, пълен с пожълтели късчета хартия и избледнели снимки, подаващи се от краищата му. Тя започна да прелиства страниците. Изрезки и стари вестници се разпиляха по целия под. — Я виж ти… Бъртън Фрий, третият ми съпруг. Не е ли най-хубавият от всичките ми мъже? — Извади малка измачкана снимка и ни я показа.

— Прудънс Джейн, продължавай да търсиш. Това момче се съмнява в паметта ни. — По тона на леля Грейс личеше, че е нервирана.

— Тук е, точно след дървото на Статъм.

Погледнах към имената, които познавах толкова добре от дървото в нашата дневна.

Беше там, името, липсващо от родословието, което бях гледал през целия си живот — Итън Картър Уейт. Защо Сестрите имаха различен вариант на фамилното ни дърво? Беше пределно ясно чия версия е истинската. Държах доказателството в ръката си, завито в кърпичката на пророчица отпреди повече от сто и петдесет години.

— Защо името му липсва на дървото, което имаме у дома?

— Повечето родословни дървета на южняшките фамилии са пълни с лъжи, но съм изненадана, че са успели да го заличат от всички копия на фамилното дърво на Уейт — каза леля Грейс и затръшна така албума, че в кухнята се вдигна плътен облак прах.

— Само благодарение на изключителните ми умения за събиране и обработване на данните името му се е запазило в нашата книга. — Леля Пру се усмихна гордо, разкривайки от край до край изкуственото си чене.

Опитах се да ги върна на темата.

— А защо са го махнали от дървото, лельо Пру?

— Защото е бил дезертьор.

Не схванах съвсем.

— Какво имаш предвид под „дезертьор“?

— Божичко, ама на какво ви учат днес в училище? — Леля Грейс се обади възмутено, но продължи методично да подбира всички кръгли гевречета от кутията със соленките.

— Дезертьори. Войници от армията на Конфедерацията, които са избягали по време на войната. — Явно продължавах да изглеждам объркан, така че леля Пру се почувства длъжна да ми обясни по-подробно. — През войната имало два вида войници — едните подкрепяли искрено каузата на Конфедерацията, а другите били накарани насила от семействата си да се запишат в армията. — Леля Пру се изправи и започна да крачи насам-натам из кухнята като истинска учителка по история, изнасяща лекция. — През 1865 г. армията на Лий била смазана, гладуваща и малобройна. Някои казват, че бунтовниците загубили вяра, затова мнозина от тях просто си тръгнали. Дезертирали от полковете си. Итън Картър Уейт бил един от тях. Той бил дезертьор. — И трите сестри наведоха глави надолу, сякаш не можеха да понесат този срам.

— Значи ми казваш, че е бил заличен от фамилното дърво, защото не е искал да гладува до смърт и да се бие за загубена кауза на погрешната страна?

— Интересен начин на формулиране, но в общи линии, да, така е.

— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал.

Леля Грейс скочи от стола си — поне за деветдесет и нещо годишна жена това, което направи, можеше да се нарече скок.

— Не дръж такъв език, Итън. Това дърво е било променено много преди ние самите да сме били родени.

— Съжалявам, лельо. — Тя приглади полата си и се облегна отново назад. — Защо родителите ми са ме кръстили на някакъв прапрапрачичо, който е посрамил рода ни?

— Ами и майка ти, и баща ти имаха своите странни идеи. Нищо чудно, след всички тези книги, който бяха прочели за войната. Знаеш, че винаги са били либерални. Казва ли ти някой какво се е въртяло в главите им? Най-добре питай баща си.

Като че ли имаше някакъв шанс той да ми каже. Може би и не беше нужно. Познавах майка си — тя сигурно се беше гордяла с постъпката на Итън Картър Уейт. Да си призная, аз също. Погалих с ръка стария кожен албум на леля Пру.

— А инициалите ЖКД? Може ли „Ж“ да е от Женевиев? — казах, макар вече да знаех отговора.

— ЖКД? Не излизаше ли някога с момче с такива инициали, Мърси?

— Не си спомням. Сещаш ли се за някой ЖК, Грейс?

— ЖК… ЖК. Не, нямам спомен. — По разсеяния им тон усетих, че ги бях загубил.

— О, божичко, вижте кое време е, момичета! Ще закъснеем за църквата — каза леля Мърси.

Леля Грейс махна с ръка към вратата на гаража.

— Итън, бъди добро момче и изкарай колата, скъпи. Само да се пооправим и идваме.

Закарах ги до Евангелистката мисионерска баптистка църква, намираща се на четири пресечки от къщата им, за следобедната служба. Трябваше да бутам инвалидния стол на леля Мърси по чакълестата алея, за да влезем вътре, а това ми отне по-дълго време, отколкото самото каране с колата, защото на всеки метър колелата му потъваха в едрите камъчета и трябваше да го въртя настрани, за да ги освободя, рисувайки да изтърся пралеля си на земята. Най-накрая успяхме да се доберем и Сестрите се отдадоха на любимото си занимание — да слушат градските клюки. В момента, в който една жена за трети път се кълнеше на свещеника, че Исус бил спасил розовите й храсти от японските бръмбари и че излекувал болната й ръка от артрит, аз вече се бях отнесъл напълно. Бях пъхнал ръката си в джоба на дънките си и разсеяно въртях медальона между пръстите си. Защо ми показа онова видение? И защо после не го направи отново?

Итън. Спри. Нямаш представа с какво си се захванал.

Лена пак беше в главата ми.

Остави го!

Стаята около мен започна да изчезва. Усещах как пръстите на Лена сграбчват моите, сякаш беше тук, до мен и…

Нищо не би могло да подготви Женевиев за гледката на горящия „Грийнбриър“. Пламъците го бяха обхванали от всички страни и поглъщаха един след друг големите прозорци с решетки, верандата… Войниците изнасяха вещи и картини от къщата, плячкосвайки като обикновени крадци. Къде бяха всички? Дали бяха успели да се скрият в дърветата като нея? Чу изпукване на клони и листа. Усети някого зад гърба си, но преди да успее да се обърне, една ръка закри устата й. Тя сграбчи чуждата китка с двете си ръце и се опита да се освободи от хватката й.

— Женевиев, аз съм. — Ръката се отпусна.

— Какво правиш тук?! Добре ли си? — Женевиев се хвърли в прегръдките на войника, облечен в останките на някога гордата сива униформа на южняшката Конфедерация.

— Да, мила — отвърна Итън, но тя знаеше, че лъже.

— Мислех, че може би си…

Откакто Итън бе призован да постъпи в армията преди две години, Женевиев беше получила само няколко писъмца от него от периодите, в които войната се развиваше добре за Юга. След Битката при пущинака19 не бяха идвали никакви вести. Женевиев знаеше, че много от мъжете, последвали генерал Лий в тази битка, бяха загинали. Беше се примирила, че ще си умре като стара мома. Сигурна беше, че е загубила Итън завинаги. Все още не можеше да повярва, че той е жив, че е тук при нея точно в тази вечер.

— Къде са останалите от полка ти?

— Когато ги видях за последно, бяха близо до Съмит.

— Какво искаш да кажеш с това „когато ги видях за последно“? Всички ли са мъртви?

— Не знам. Когато си тръгвах, бяха още живи.

— Не разбирам.

— Дезертирах, Женевиев. Не можех да се бия и ден повече в името на нещо, в което не вярвам. Не и след това, което видях. Повечето момчета, които се сражаваха с мен, дори не разбираха за какво е тази война, не осъзнаваха, че просто проливат кръвта си заради памука и нечия чужда алчност.

Итън взе ръката й в своите; дланите му бяха груби, покрити с белези.

— Ще те разбера, ако вече не искаш да се омъжиш за мен. Нямам никакви пари, а сега нямам и чест.

— Не ме интересува дали имаш пари, Итън Картър Уейт. И си най-достойният мъж, когото познавам. Не ме интересува, че според баща ми сме прекалено различни. Той греши. Ти си у дома и ще се оженим, каквото и да става.

Женевиев го прегърна силно, страхувайки се, че може да изчезне и отново да се стопи в мъгливия въздух, от който беше дошъл. Миризмата обаче я върна в реалността. Гранивата миризма на горящи лимони, на горящия им живот.

— Трябва да отидем към реката. Там ще отиде и мама. Тя каза, че ще се запъти на юг, към къщата на леля Маргарет.

Итън нямаше време да й отговори. Някой идваше. Чуваше се как се чупят клонки, като че ли претърсваха храстите.

— Ела зад мен — заповяда той и бутна Женевиев зад гърба си, държейки я с една ръка, докато с другата стискаше пушката си. Храстите се разделиха и Айви, готвачката на „Грийнбриър“, се запрепъва към тях. Все още беше облечена с нощницата си, цялата почерняла от дима. Нададе вик при вида на униформения мъж, прекалено уплашена да забележи, че куртката му беше сива, а не с цвета на янките — синя.

— Айви, добре ли си? — Женевиев се затича да хване старата жена, преди да се строполи на земята.

— Мис Женевиев, какво, за бога, правите тук?!

— Опитвах се да стигна до „Грийнбриър“. Да ви предупредя.

— Прекалено е късно, дете. Всичко свърши. Тези Сини птици разбиха вратите и влязоха в къщата, сякаш беше тяхна. Обиколиха из стаите и взеха каквото си харесаха, а после, просто ей така, изгориха всичко. — Говореше почти неразбираемо. Беше в истерия и през няколко секунди разказът й се накъсваше от кашлица; давеше се и от дима, който явно беше прогорил гърлото й, и от сълзи. — През целия си живот не съм виждала такива изверги. Да подпалиш къщата заедно с жените вътре! Всички ще отговарят за това пред Всемогъщия. — Гласът на Айви трепереше.

Отне им минутка, за да осъзнаят какво казва.

— Какво… как така с жените вътре?

— Съжалявам, дете…

Женевиев се строполи на земята. Коленичи в калта, капките дъжд се лееха по лицето й и се сливаха със сълзите й. Майка й, сестра й, „Грийнбриър“… Вече ги нямаше. Погледна към небето.

— Бог е този, който ще отговаря за делата си пред мен.

Свърши така внезапно, както беше започнало. Взирах се в свещеника, а Лена я нямаше. Усещах как се изплъзва отново от съзнанието ми.

Лена?

Не ми отговори. Седях в църквата, облян в студена пот, притиснат между леля Мърси и леля Грейс, които ровеха из чантите си за дребни за подноса с даренията.

Бяха изгорили къщата заедно с жените вътре, къщата с лимоновите дръвчета. Къщата, където Женевиев бе загубила медальона си — вече бях сигурен в това. Медальонът, на който беше гравиран рожденият ден на Лена, но преди повече от сто години. Нищо чудно, че тя не искаше тези видения. Вече бях съгласен с нея. Това не беше съвпадение.