Прелестни създания

6.XII Изгубена и намерена

Бях почти облекчен, че е събота. Имаше нещо успокояващо в това да прекараш деня с жени, чиито единствени магически сили са да забравят собствените си имена. Когато пристигнах при Сестрите, сиамската котка на леля Мърси, Лусил — Сестрите обожаваха онзи стар сериал „Аз обичам Луси“ — се „упражняваше“ в предния двор. Там имаше няколко простора и всяка сутрин леля Мърси връзваше Лусил на каишка за едно от въжетата и я пускаше да потича и да си поиграе из двора. Веднъж бях опитал да й обясня, че можеш да пускаш котките свободно навън и те независимо от всичко ще се връщат обратно у дома, но тя ме погледна така, сякаш й предлагах незаконно съжителство с чужд мъж: „Не мога просто така да пусна Лусил да се скита сама по улиците. Сигурна съм, че някой ще я открадне“. Нямаше много котешки отвличания в града, но не можех да споря с никоя от Сестрите.

Отворих вратата, очаквайки обичайната какофония, но днес къщата беше странно тиха. Лош знак.

— Лельо Пру?

Чух познатия провлачен говор от задната част на къщата.

— На верандата сме, Итън.

Отидох на закритата веранда точно навреме, за да видя как Сестрите се лутат насам-натам, понесли в ръце някакви същества, които приличаха на малки голи плъхове.

— Мамка му, какво е това? — изпуснах се, без да искам.

— Итън Уейт, внимавай какво говориш! Родителите ти не са те учили на добър английски език, за да използваш такива изрази.

— Съжалявам, лельо. Но какви са тези… неща?

Леля Мърси пристъпи към мен и протегна дланта си, в която спяха два малки гризача.

— Бебета катерици. Руби Уилкокс ги намери на тавана си в четвъртък.

— Диви катерици?

— Шест са. Не са ли най-сладките малки животинки, които си виждал някога?

Виждах само възможност за големи неприятности. Идеята моите древни лели да се грижат за диви животни, било то бебета или не, ми се струваше направо плашеща.

— Откъде ги взехте?

— Ами Руби не можеше да се грижи за тях и… — започна леля Мърси.

— Заради ужасния си съпруг. Не й позволява да отиде до магазина, без да му се обади.

— Така че Руби ни ги даде, защото и без това ние вече имаме клетка.

Сестрите бяха спасили една ранена миеща мечка след урагана и се грижиха за нея, докато се оправи. След това мечката изяде папагалите на леля Прудънс, Сони и Шер, и Телма я изхвърли от къщата. Но още пазеха клетката й.

— Нали знаете, че катериците пренасят болести, бяс? Не можете да се грижите за тях тук. Какво ще стане, ако ви ухапят?

Леля Пру се намръщи.

— Итън, те са просто бебета и са най-сладките мъничета на света. Няма да ни ухапят. Ние сме техните майчици.

— Те са толкова послушни, нали, сладурчета? — каза леля Грейс, докато гъделичкаше едно от тях.

В момента си представях само как един от тези малки паразити се впива във врата на някоя от тях и как я карам до спешното, за да я набода с ония безброй инжекции, които се бият, когато те ухапе диво животно. А бях сигурен, че дори една инжекция на тази възраст ще ги убие.

Опитах се да споря с тях, макар да знаех, че си е чиста загуба на време.

— Все пак са диви животни…

— Итън Уейт, ти очевидно не обичаш животните. Тези бебчета никога няма да ни навредят. — Леля Грейс ме погледна неодобрително. — И какво се предполага да правим? Тяхната майчица я няма. Те ще умрат, ако не се погрижим за тях.

— Ще ги занеса в Дружеството за защита на животните.

Леля Мърси ги притисна до гърдите си, все едно се готвех да ги изтръгна от ръцете й.

— Онези убийци! Със сигурност ще ги убият.

— Никакви приказки повече, никой никъде няма да носи бебчетата ни. Итън, подай ми онзи капкомер.

— Защо?

— Трябва да ги храним на всеки четири часа — обясни леля Грейс. Леля Пру държеше едно от бебетата в ръката си, докато то смучеше жадно от края на пипетата. — И веднъж на ден трябва да им чистим интимните части с кърпички, докато се научат сами.

Нямах желание да навлиза в повече подробности.

— Откъде знаете тези неща?

— Видяхме го по ентернета — усмихна ми се гордо леля Мърси.

Не можех да си представя как е възможно лелите ми да имат нещо общо с Интернет. Сестрите дори нямаха микровълнова печка.

— Откъде знаете какво е Интернет?

— Телма ни заведе в библиотеката и мис Мариан ни помогна. Там имат компютри, не знаеше ли?

— И на тях можеш да гледаш всичко, дори и мръсни снимки. Най-мръсните снимки, които си виждал, всичко го има на екрана. Представяш ли си?

Под „мръсни“ леля Грейс явно имаше предвид „голи“, което смятах, че ще ги държи настрани завинаги от компютрите.

— Исках само да кажа, че това ми се струва лоша идея. Не можете да ги задържите завинаги. Ще пораснат и ще станат по-агресивни.

— Е, разбира се, че не смятаме да ги държим тук завинаги. — Леля Пру разтърси глава, сякаш бях казал най-глупавото нещо на света. — Ще ги пуснем в задния двор веднага след като се научат сами да се грижат за себе си.

— Но те няма да знаят как да си намират храна. Затова е толкова лоша идея да се грижиш за диви животни. Когато ги пуснеш на свобода, умират от глад. — Това ми се струваше добър аргумент, който можеше да ги убеди и да ме спаси от ходене до спешното.

— Ето тук бъркаш. В ентернета пише всичко за това — каза леля Грейс.

Какъв беше този сайт, в който пишеше как се отглеждат катерици и се чистят интимните им части с мокри кърпички?

— Трябва да ги научим да събират ядки. Ще заравяме ядки в градината и ще караме катеричките да се упражняват.

Видях накъде отиват нещата. Когато станах тази сутрин, не предполагах, че денят ми ще премине в заравяне на различни видове ядки в градината за катерички бебета. Но ето, правех точно това. Чудех се колко дупки щеше да ми се наложи да изкопая, докато лелите ми останат доволни.

След половин час започнах да намирам разни неща. Напръстник, сребърна лъжица, аметистов пръстен, който не изглеждаше много ценен, но ми даде добро извинение да спра да заравям фъстъци в задния двор. Когато се върнах обратно в къщата, леля Пру си бе сложила очилата за четене с дебелите стъкла и се беше привела над купчина пожълтели страници.

— Какво четеш?

— Търся някои неща за майката на приятеля ти Линк. Дамите от ДАР се нуждаят от информация за историческата туристическа обиколка на Гатлин. — Порови се из купчината. — Но е трудно да намериш нещо за историята на Гатлин, което да не включва някой от семейство Рейвънуд. — А това бе последното име, което искаха да чуят в ДАР.

— Какво означава това?

— Ами без тях не би съществувал и самият Гатлин. Така че е невъзможно да напишеш история на града ни и да не ги споменеш.

— Наистина ли са били първи тук? — Бях чувал Мариан да споменава нещо такова, но все още ми беше трудно да го повярвам.

Леля Мърси взе един лист и го приближи толкова близо до лицето си, че сигурно виждаше двойно. Леля Пру го грабна от ръцете й.

— Дай ми го. Имам си система.

— Е, щом не искаш помощ… — Леля Мърси ми обърна гръб. — Рейвънуд са дошли първи по тези места. Получили са земята от краля на Шотландия някъде около 1800 година.

— 1781-ва. Имам документ някъде тук. — Леля Пру размаха жълт лист във въздуха. — Били са фермери. Оказало се, че земята в окръг Гатлин е най-плодородната в цяла Южна Каролина. Памук, тюпон, ориз, индиго — тук растяло всичко. Което е доста странно, защото тези култури обикновено не растат на едно и също място. Когато хората установили, че по тези места можеш да отглеждаш почти всичко, Рейвънуд вече си имали цял град.

— Независимо дали това им харесвало или не — добави леля Грейс, поглеждайки я изпод вежди над бродерията си.

Беше доста иронично — без рода Рейвънуд Гатлин можеше и да го няма. Хората, които избягваха Макон Рейвънуд и семейството му, трябваше да им бъдат благодарни затова, че градът въобще съществува. Чудех се как ли се чувства мисис Линкълн. Обзалагах се, че знае, и това сигурно имаше нещо общо с факта, че всички мразят Макон Рейвънуд толкова много.

Погледнах към ръката си, покрита с тази необяснимо плодородна почва. Все още държах боклуците, които открих в задния двор.

— Лельо Пру, това да е на някоя от вас? — показах им пръстена.

— О, да, това е пръстенът, който вторият ми съпруг, Уолъс Причард, ми подари за първата ни и последна годишнина от сватбата. — Снижи гласа си до шепот. — Беше голяма скръндза. Къде, за бога, го намери?

— Заровен в градината. Намерих и една лъжица и напръстник.

— Мърси, виж какво е намерил Итън — сребърната ти лъжичка от колекцията, онази с емблемата на Тенеси45.

— Казах ти, че не съм я вземала! — провикна се леля Пру.

— Дай да видя. — Леля Мърси сложи очилата си, за да разгледа лъжицата. — Да не повярваш. Най-накрая имам всичките единайсет щата.

— Лельо Мърси, щатите са доста повече от единайсет.

— Колекционирам само щатите на Конфедерацията. — Леля Грейс и леля Пру кимнаха утвърдително.

— Като говорим за заровени неща… Можеш ли да повярваш, че Юнис Хъникът е пожелала да я погребат с готварската й книга? Не искала никой да разбере тайната на рецептата за плодовия й сладкиш. — Леля Мърси поклати глава неодобрително.

— Беше злобна старица, също като сестра си. — Леля Грейс се мъчеше да отвори металната кутия бонбони „Уитман“ със сребърната лъжичка.

— А и сладкишът й не беше чак толкова добър — каза леля Мърси.

Леля Грейс успя да отвори капака на кутията и се опита да прочете надписите на бонбоните вътре.

— Мърси, кои бяха с масления крем?

— Когато умра, искам да бъда погребана с кожената ми яка и Библията ми — обади се леля Пру.

— Няма да получиш червена точка за това от Бог, Прудънс Джейн.

— Не ми трябват червени точки, искам само да имам нещо за четене, докато чакам. Но ако там ще ни отчитат точки за живота ни, моите ще бъдат повече от твоите, Грейс Ан.

Погребана с готварската си книга… Ами ако „Книгата на луните“ е заровена някъде? Ако някой не беше искал да я открият и затова я бе скрил във вечността, така да се каже? Може би това беше човекът, който най-добре от всички осъзнаваше нейната сила. Женевиев.

Лена, мисля, че знам къде е книгата.

Около секунда нямаше отговор, но после мислите на Лена стигнаха до мен.

За какво говориш?

„Книгата на луните“. Мисля, че още е при Женевиев.

Женевиев е мъртва.

Знам.

Тогава?

Мисля, че разбираш за какво говоря.

Харлон Джеймс скочи на масата; все още беше доста жалка картинка. Кракът му беше гипсиран. Леля Мърси започна да го храни с шоколадови бонбони.

— Мърси, не храни това куче с бонбони! Ще го убиеш. Видях го в шоуто на Опра. Всъщност дали беше шоколад или малки лукчета?

— Итън, да ти запазя ли карамеловите? — попита ме леля Мърси. — Итън?

Но аз не ги слушах вече. Мислех как да разкопая един гроб.