Прелестни създания

11.IX Сблъсъкът

Докато стигна до колата, бях абсолютно мокър. Бурята се вихреше вече цяла седмица. Всички радиостанции постоянно излъчваха сведения за времето и съвети за пътуващите, но радиото в колата на Линк лови само три музикални канала, а те си спестяваха тези прогнози. Надвисналите над мен облаци бяха абсолютно черни и тъй като в момента беше сезонът на ураганите, този факт не биваше да бъде пренебрегван. Всяко дете, израснало тук, е истински познавач на облаците. Но точно сега дори това не можеше да ме спре. Трябваше да си проясня главата, да помисля на спокойствие, да се махна… Въпреки че не знаех накъде съм тръгнал.

Наложи се да включа на дълги дори само за да изляза от паркинга. Не виждах на повече от метър пред колата. Определено не беше ден за шофиране. Една светкавица проряза мрачното небе над мен. Преброих, както ме беше учила Ама преди години — едно, две, три… Чу се силен гръм, което означаваше, че гръмотевицата беше паднала наблизо — според изчисленията на Ама най-много на три километра.

Спрях на светофара пред гимназията, един от трите в града. Не знаех какво да правя. Дъждът барабанеше по покрива на Бричката. Радиото беше намалено докрай, но въпреки това ми се струваше, че чувам нещо. Усилих го и песента направо ме заля от калпавите колони на Линк.

„Шестнайсет луни“.

Песента, която изчезна от плейлистата ми. Песента, която никой друг изглежда не чуваше. Песента, която Лена Дюшан свиреше на цигулката си. Песента, която ме подлудяваше.

Светна зелено и потеглих. Карах, но всъщност самата кола ме водеше. Не аз избирах посоката.

Нова светкавица освети небето. Преброих — едно, две… Бурята приближаваше. Включих чистачките на предното стъкло. Никаква полза. Не виждах дори до средата на пресечката. Светкавица — едно… Гръмотевицата изтрещя като че ли върху покрива на колата, а дъждът стана почти хоризонтален. Предното стъкло тракаше така, сякаш щеше да се строши всеки миг, което при цялостното състояние на Бричката беше напълно възможно.

Не аз преследвах бурята, тя преследваше мен и накрая ме намери. Едвам удържах колата да не излезе от хлъзгавия път. Бричката започна да занася и да се пързаля от едната до другата страна на път номер 9 в някакъв хаотичен танц, наляво-надясно, наляво-надясно…

Не виждах нищо. Ударих спирачките, все още въртейки се в мрака. Фаровете успяха за миг да разцепят непрогледната тъмнина и в тази единствена секунда осветиха чифт зелени очи, които се взираха в мен от средата на пътя. Отначало помислих, че е елен, но после осъзнах, че бъркам.

На пътя имаше човек!

Завъртях волана с цялата сила, която имах. Завих толкова рязко, че тялото ми направо се размаза във вратата на колата.

Една ръка беше протегната напред в безнадежден опит да избегне сблъсъка. Затворих очи в очакване на удара, но той така и не дойде.

Бричката спря рязко на не повече от метър от смътната фигура. Фаровете очертаха блед кръг в дъжда и осветиха един от онези евтини найлонови дъждобрани, които можеш да си купиш за три долара от всяка дрогерия. Беше момиче. Тя бавно свали качулката от главата си и остави дъжда да се стича по лицето й. Зелени очи, черна коса.

Лена Дюшан.

Не можех да дишам. Знаех, че има зелени очи, бях ги виждал и преди. Но тази вечер те изглеждаха различно — различно от очите на всички хора, които познавах. Бяха огромни и неестествено зелени, електриковозелени, като на буреносните светкавици. Застанала в дъжда на пътя пред мен, тя почти не приличаше на човек.

Излязох от колата, оставих двигателя включен и вратата отворена и се запрепъвах в дъжда към нея. И двамата не казахме нито дума. Просто стояхме по средата на път номер 9 сред такъв порой, какъвто можеше да има само по време на ураган. Сърцето ми щеше да се пръсне, адреналинът пулсираше във вените ми, а мускулите ми бяха напрегнати, сякаш тялото ми още очакваше сблъсъка.

Косата на Лена се вееше от вятъра и плющеше заедно с дъжда. Пристъпих към нея и уханието ме блъсна така силно, че почти ме зашемети. Лимони. Розмарин. Изведнъж сънят се завърна, заляха ме вълни от ярки спомени, които се разбиваха една след друга в главата ми. Само че този път, докато момичето от кошмара се изплъзваше между пръстите ми, успях да видя лицето му.

Зелени очи и черна коса. Спомних си. Беше тя. Това момиче, което стоеше пред мен на пътя.

Трябваше да съм сигурен. Сграбчих я за китката. Ето ги — бледите дъговидни белези точно там, където пръстите ми се забиваха в ръката й в съня ми. Щом я докоснах, по тялото ми премина ток. Мълния удари дърво на не повече от три метра от нас и го разцепи наполовина. То започна да дими.

— Да не си луд?! Или си просто ужасен шофьор? — Лена Дюшан се отскубна от мен, зелените й очи направо хвърляха светкавици. Май беше вбесена. Или уплашена.

— Това си ти.

— Какво се опитваш да направиш, да ме убиеш ли?

— Ти си истинска. — Думите прозвучаха странно от устата ми, не бях сигурен дали съм ги казал на глас.

— Почти истински труп, да. Благодарение на теб.

— Не съм луд. Мислех, че съм, но не. Ти си. Стоиш пред мен, наистина.

— Не за дълго. — Обърна се и тръгна нагоре по пътя. Нещата не се развиваха така, както си бях представял.

Изтичах след нея.

— Ти си тази, която се появява от нищото и върви по средата на пътя.

Тя махна с ръка драматично, като че ли искаше да ме отпъди завинаги. Едва сега забелязах в мрака зад нея очертанията на дългата черна кола. Катафалката й.

— Ей, гений, търсех някой да ми помогне. Колата на чичо ми се скапа. Можеше просто да си караш по пътя. Не се налагаше да връхлиташ върху мен.

— Ти си момичето от сънищата ми. И песента. Странната песен на айпода ми.

Тя се обърна.

— Какви сънища? Каква песен? Да не си пиян? Или това е тукашната ви представа за шега?

— Знам, че си ти. Имаш същите белези по китката си.

Лена скри ръката си под дъждобрана и сведе очи, очевидно смутена.

— Тези ли? Имам куче, разбра ли?

Но аз знаех, че не бъркам. Вече виждах съвсем ясно лицето от сънищата си. Как бе възможно тя да не знае?

Лена повдигна качулката си и закрачи по дългия път към имението „Рейвънуд“ в проливния дъжд. Аз тръгнах с нея.

— Ето ти един съвет. Следващия път, когато закъсаш с колата, не излизай на пътя по средата на буря. Обади се на 911.

Тя продължи да върви.

— Няма да се обаждам на полицията. Дори не ми е разрешено да карам още без придружител. Пък и батерията на телефона ми падна. — Наистина не беше оттук. Единствената причина местната полиция да ти забрани да се качиш на кола е, ако караш в погрешното платно на шосето.

Бурята продължаваше да се усилва. Наложи се да крещя, за да надвикам воя й.

— Нека те закарам до вас. Не можеш да продължиш сама по пътя.

— Не, благодаря. Ще изчакам следващото момче, което да ме блъсне с колата си.

— Няма да има друго момче. Ще минат часове, преди някой да мине оттук в това време.

Лена тръгна отново.

— Няма проблем. Мога да се прибера, не се безпокой.

Не можех да я оставя в тази вилнееща буря. Майка ми не ме беше възпитала така.

— Не мога да ти позволя да вървиш пеша в този дъжд. — Като по поръчка над главата ни се чу силен гръм. Вятърът отвя назад качулката й. — Ще карам внимателно, както би карала баба ми. Ще карам както би карала твоята баба.

— Нямаше да кажеш това, ако познаваше баба ми. — Вятърът като че ли се ядоса и се разфуча още по-силно. Вече и тя крещеше.

— Хайде!

— Какво?

— Колата! Влизай вътре. С мен.

Тя ме погледна и за секунда не бях сигурен дали ще ме последва.

— Предполагам, че все пак ще е по-безопасно, отколкото да вървя пеша. А и ако ти си на пътя, май е все едно дали ще съм в колата ти, или извън нея.

Бричката беше наводнена. Линк щеше да полудее, като я види. Бурята звучеше различно, след като влязохме вътре — едновременно по-шумно и по-спокойно. Можех да чуя дъжда, удрящ силно по покрива, но звукът на сърцето ми и на тракащите ми зъби го заглушаваха. Подкарах колата. Осъзнавах направо болезнено присъствието на Лена, само на сантиметри разстояние от мен на съседната седалка. Хвърлих й бегъл поглед.

Въпреки че беше странна, красотата й не можеше да се отрече. Зелените й очи бяха огромни. Не можех да разбера защо тази вечер изглеждаха толкова различни. Имаше най-дългите мигли, които някога бях виждал, а контрастът с черната й коса правеше бялата й кожа още по-бледа. Под лявото око имаше малко светлокафяво рождено петно във формата на полумесец. Не приличаше на никое от момичетата в „Джаксън“. Всъщност не приличаше на никой от хората, които бях срещал досега в живота си.

Тя свали дъждобрана през главата си. Черната тениска и дънките й бяха прилепнали плътно по тялото й, сякаш беше паднала в басейн. От сивата й жилетка се стичаше обилно вода върху опърпаната седалка на колата.

— З-з-зяпаш ме.

Погледнах встрани, после забих поглед напред, накъдето и да е, само да не е в нейната посока.

— Може би трябва да я свалиш. С нея ще ти е по-студено.

Виждах как се опитваше да се справи с изящните сребристи копчета на жилетката, без да може да спре треперенето на пръстите си. Протегнах се напред и тя застина. Като че ли щях да посмея да я докосна отново!

— Просто ще пусна парното.

Тя се зае отново с копчетата си.

— Б-благодаря.

Гледах ръцете й — по тях пак имаше мастило, вече размито от дъжда. Някои цифри обаче се забелязваха. Може би беше едно или седем, пет, две… 152. Какво ли беше това?

Проверих на задната седалка за старото войнишко одеяло, което Линк обикновено държеше там. Този път там имаше стар и мърляв спален чувал, вероятно от последния път, когато Линк е имал проблеми вкъщи и е спал в колата си. Миришеше на дим от огън и мухлясало мазе. Подадох го на Лена.

— Мммм. Така е по-добре. — Тя притвори очи. Усещах как се отпуска от топлината на парното в колата. Аз самият се успокоих само като я гледах. Зъбите й спряха да тракат. И двамата млъкнахме. Чуваше се само шумът от бурята и свистенето на гумите, минаващи през дълбоките локви, покрили целия път. Всъщност той се беше превърнал направо в река. Лена рисуваше с пръст фигурки по замъгления прозорец на колата. Опитвах се да се фокусирам върху пътя, опитвах се да си спомня остатъка от съня си — някои подробности, нещо, което да й докаже, че тя е момичето, което сънувам всяка вечер. Нещо, което да я убеди… какво, не знам — че тя е тя, а аз съм аз.

Колкото по-упорито се опитвах обаче, толкова повече всичко се отдалечаваше, споменът потъваше в дъжда и се сливаше с пътя, с акрите тютюневи полета, покрай които минавахме и сред които бяха разпръснати овехтели селскостопански машини и запуснати стари плевни. Стигнахме до разклонението в покрайнините на града. Ако човек поемеше наляво, към нашата къща, щеше да стигне до река Санти, по чиито брегове бяха разположени всички реставрирани довоенни къщи. Това беше и пътят, който излизаше извън града. Щом влязохме в разклонението, по навик поех наляво. Единствената къща надясно беше имението „Рейвънуд“, а там не ходеше никой.

— Не, чакай. Завий тук — обади се Лена.

— О, да, извинявай. — Почна да ми прилошава. Изкачвахме се нагоре по хълма към „Рейвънуд“, голямата къща със зловеща слава. Толкова бях омагьосан от момичето до мен, че забравих кое е. Момичето, което сънувах от месеци, момичето, за което не спирах да мисля, беше племенницата на Макон Рейвънуд. И сега я карах към дома й — към Къщата на духовете, както я наричат всички.

Както я наричам и аз.

Тя погледна към ръцете си. Не бях единственият, който знаеше, че тя живее в Къщата на духовете. Чудех се какво ли е чула по коридорите в училище. Дали знае какво говорят другите за нея. Изражението на неудобство, което се появи на лицето й, подсказваше, че е наясно. Не знам защо, но не можех да понасям да я гледам така. Опитах се да измисля нещо, за да прекъсна това неловко мълчание.

— Е, защо дойде да живееш с чичо си? Обикновено хората искат да се измъкнат от Гатлин, никой не идва да живее тук доброволно.

Когато проговори, в гласа й личеше облекчение:

— Живяла съм къде ли не. В Ню Орлиънс, Савана, Флорида, няколко месеца във Вирджиния. За малко бях дори и в Барбадос.

Забелязах, че се измъкна от въпроса, но не обърнах много внимание, защото си мислех, че бих убил, за да живея на някое от тези места дори само за едно лято.

— А къде са родителите ти?

— Мъртви са.

Гърлото ми пресъхна.

— Извинявай.

— Няма нищо, всичко е наред. Починали са, когато съм била на две години. Дори не ги помня. Живяла съм с различни мои роднини, най-вече с баба ми. Но тя трябваше да замине за няколко месеца. Затова се преместих при чичо.

— И моята майка почина. При катастрофа с кола. — Не знам защо й го казах. През повечето време се опитвам да не говоря за случилото се.

— Съжалявам.

Аз не отвърнах, че „всичко е наред“. Чувствах, че тя знае — не беше наред.

Стигнахме до черна, захабена от годините порта от ковано желязо. На хълма пред мен, едвам прозиращи през плътната мъгла, се издигаха рушащите се останки на най-старата и най-прочутата плантация в Гатлин, имението „Рейвънуд“. Никога досега не се бях озовавал толкова близо до него. Загасих двигателя. Бурята беше преминала в нещо като мек, постоянен ръмеж.

— Виж, май бурята спря. Вече няма светкавици.

— Сигурна съм, че там, откъдето дойдоха тези, има още.

— Може би. Но за тази вечер представлението приключи.

Лена ме погледна почти с любопитство.

— Така е. Мисля, че тази вечер всичко свърши.

Сега очите й отново изглеждаха различно. Бяха станали по-бледозелени, не толкова ярки и дори някак си по-умалени — не малки, но поне с нормален размер.

Понечих да отворя вратата си, за да я изпратя до къщата, но тя ме спря.

— Не, недей. — Изглеждаше, че се чувства неудобно. — Чичо ми… не обича много посетители. — Е, това не беше голяма изненада.

Вратата ми беше наполовина отворена. Нейната врата беше наполовина отворена. И двамата продължавахме да се мокрим под упорития дъжд, но просто стояхме там и мълчахме. Знаех какво искам да кажа, но знаех и че не мога да го кажа. Не разбирах защо продължавам да стоя така, мокър до кости, пред имението с духовете. Това беше напълно налудничаво, но бях сигурен в едно. Щом тръгнех надолу по хълма и завиех към път номер 9, всичко отново щеше да се промени. Щеше да стане такова, каквото е било винаги — ясно и просто. Нали?

Тя проговори първа:

— Предполагам, трябва да ти благодаря.

— За това, че за малко да те сгазя на пътя?

Лена се усмихна.

— Да, за това. И задето ме докара.

Гледах как ми се усмихва, сякаш бяхме приятели, което беше невъзможно. Изпитах пристъп на паника, задушавах се. Трябваше да се махна оттук.

— Нищо особено. Да, забрави. — Вдигнах качулката на суичъра си и покрих главата си, както прави Емъри, ако иска да се скрие от момиче, което е зарязал, а то му досажда в училище.

Тя ме погледна, разтърси глава и метна спалния чувал към мен може би малко по-рязко, отколкото беше нужно. Усмивката беше изчезнала от лицето й.

— Както и да е. Ще се видим в училище. — Обърна ми гръб, мина през портата и се затича по стръмната кална пътека към къщата. Аз затръшнах вратата на колата.

Спалният чувал лежеше на седалката. Вдигнах го, за да го преместя обратно отзад. Все още миришеше на пушек и мухъл, но сега от него се носеше и леко ухание на лимони и розмарин. Затворих очи. Когато ги отворих, Лена вече беше стигнала до средата на алеята.

Отворих прозореца от моята страна.

— Тя има стъклено око.

Лена погледна отново към мен.

— Какво?

Изкрещях, а дъждът продължаваше да влиза в колата:

— Мисис Инглиш. Трябва да седнеш от другата й страна, иначе постоянно ще те кара да говориш.

Тя ми се усмихна, въпреки че капките дъжд се стичаха по лицето й.

— Може би аз обичам да говоря. — Обърна и забърза по стълбите към верандата на къщата.

Подкарах към разклонението, за да завия в посоката, в която винаги завивах, и да поема по пътя, по който бях поемал през целия си живот. До днес. Изведнъж видях нещо блестящо под седалката до мен. Сребристо копче.

Пъхнах го в джоба си и се запитах какво ли ще сънувам тази нощ.