Прелестни създания

2.IX Новото момиче

Осем улици. Това е разстоянието от „Котън Бенд“ до гимназията „Джаксън“4.

Почти достатъчно дълго, за да преживея мислено отново целия си живот, и напълно достатъчно, за да забравя странната черна катафалка. Може би затова не споменах нищо на Линк.

Минахме покрай магазина „Стоп енд Шоп“, известен и като „Най-доброто място за свиване на всичко, което ти трябва“. Това е единственият по-сносен магазин в града и най-близкото, наподобяващо на веригата „7-Илевън“5.

Затова всеки път, когато се шляехме с приятели и висяхме пред него, се надявахме да не се натресем на нечия майка, пазаруваща за вечеря, или — не дай боже! — на Ама.

Пред магазина беше паркирана полицейска кола.

— О, виж, Дебелака вече се е настанил. — Шофьорът зад волана четеше „Звезди и ивици“6.

— Може би не ни видя. — Линк напрегнато наблюдаваше полицая в огледалото за обратно виждане.

— А може би сме прецакани.

Дебелака е постоянно кръшкащата охрана на гимназия „Джаксън“, както и горд член на полицейския отряд на Гатлин. Приятелката му Аманда работи в „Стоп енд Шоп“ и повечето сутрини той виси пред магазина и чака за прясно изпечените закуски. Доста неприятен факт, ако винаги закъснявате за училище като Линк и мен.

Не може човек да посещава нашата гимназия, без да познава графика на Дебелака като собствената си програма с часовете в училище. Когато не е в настроение, той може да ти създаде големи проблеми. Днес обаче Дебелака ни помаха с ръка, без да откъсва очи от спортната страница на вестника си. Пускаше ни да си продължим по пътя.

— Спортните новини и кифла със стафиди. Знаеш какво означава това.

— Да, имаме пет минути.

Паркирахме на скришно място с надеждата да се промъкнем незабелязани покрай дежурния учител. Навън обаче още валеше, така че когато влязохме в сградата, бяхме мокри до кости и кецовете ни шляпаха толкова шумно по пода, че беше все едно дали сме се крили, или сме спрели пред централния вход.

— Итън Уейт! Уесли Линкълн!

Стояхме целите вир-вода в кабинета и чакахме примирени листчетата със заповедта за задържането ни след часовете.

— Да закъснеете за първия учебен ден. Майка ви определено ще има за какво да си поговори с вас след училище, мистър Линкълн. А вие не бъдете толкова самодоволен, мистър Уейт. Ама направо ще ви съдере от бой.

Мис Хестър беше права. Само след пет минути Ама щеше да разбере, че съм закъснял. Ако вече не го знаеше. Така ставаха нещата в този град. Мама казваше, че пощальонът Карлтън Ийтън четял писмата, които му се стрували интересни. Дори не си правел труда да ги запечата отново. Не че тук имаше някакви потресаващи новини, но все пак… Всяка къща имаше своите тайни, но всички на улицата ги знаеха. Дори и това не беше тайна.

— Мис Хестър, просто карах бавно заради дъжда. — Линк пусна в действие чара си, но мис Хестър ни погледна над очилата си назидателно и въобще не изглеждаше подвластна на крехката му тийнейджърска „магия“. Тънката верижка, която държеше очилата около врата й, се местеше напред-назад.

— В момента нямам време да си бъбря с вас, момчета. Заета съм да попълвам наказанията ви. Ето — каза тя и подаде на всекиго от нас по едно синьо листче, — вече знаете къде ще прекарате следобеда си.

Да, наистина беше заета. Подушихме миризмата на лак още преди да завием зад ъгъла на коридора. Добре дошли отново в любимото училище.

Първият учебен ден в Гатлин винаги протича по един и същи начин. Учителите, които познават всички ни от църквата, решават дали сме тъпи или умни още докато сме в детската градина. Аз бях умен, защото моите родители бяха университетски професори. Линк беше глупав, защото веднъж в часа по вероучение накъса страници от Библията и ги метна на топка по време на коледното шествие. Тъй като аз бях умен, получавах добри оценки. Тъй като Линк беше глупав, получаваше лоши. Предполагам никой не си правеше труда дори да чете писмените ни работи. Понякога пишех пълни безсмислици по средата на докладите си, за да видя дали учителите ми ще кажат нещо. Никой никога не го направи.

За нещастие този принцип не важеше при тестовете. В първия час по английска литература тази година установих, че седемдесетгодишната ни учителка, която наистина се казваше мисис Инглиш, очакваше да сме прочели „Да убиеш присмехулник“7 през лятото, така че се провалих на теста. Направо супер. Бях чел книгата две години преди това. Беше една от любимите на майка ми, но две години са много време, затова подробностите ми се губеха.

Един малко известен факт за мен: чета постоянно. Книгите са единственото средство, което ме изкарва извън Гатлин, макар и за кратко. На стената в стаята си имам карта на света и всеки път, когато прочета за място, където искам да отида, го отбелязвам там. Ню Йорк дойде със „Спасителят в ръжта“, „Сред дивата природа“ ме отведе в Аляска8.

Когато прочетох „По пътя“, добавих Чикаго, Денвър, Лос Анджелис и Мексико Сити. Керуак всъщност може да те отведе навсякъде. През няколко месеца свързвам местата с линии. Тънка зелена линия, по която ще тръгна на своето пътешествие лятото преди колежа, ако някога въобще се измъкна от този град. Пазя картата и манията си по книгите за себе си. В нашия град книгите и баскетболът не се връзват.

С химията нещата също не тръгнаха добре. Мистър Холенбак ме насади за лабораторните упражнения с най-лошия възможен партньор: Ненавиждащата-Итън-Емили, известна и като Емили Ашър, която ме бе презряла завинаги от танцовата забава миналата година, когато направих грешката да се явя облечен със смокинг и с кецовете си „Чък Тейлър“. Освен това помолих баща ми да ни закара със старото ни „Волво“. Пропуснах да кажа, че бях кавалер на Емили. Вятърът, който духаше през счупения преден прозорец, развали съвършената й накъдрена руса коса, и когато стигнахме до училището, тя приличаше на Мария-Антоанета, станала от сън. Не ми проговори през останалата част от вечерта и изпрати Савана Сноу да ме зареже вместо нея на три крачки от купата с пунш. Общо взето, така свърши всичко.

Историята е постоянен повод за подигравки и забавление на момчетата, които продължават да очакват да се съберем. Те обаче не знаят, че въобще не си падам по мацки като Емили. Тя е хубава, но това е всичко. Като я погледне човек, не изпитва желание да чуе какво ще излезе от устата й. Искам нещо различно, някоя, с която да си говоря за друго, освен за купони и как ще бъде коронясана за кралица на пролетния бал. Момиче, което е умно и забавно или поне подходящ лабораторен партньор.

Може би такова момиче е просто една мечта, но мечтата все пак е нещо по-добро от кошмар. Дори когато въпросният кошмар носи пола на главна мажоретка.

Оцелях след химията, но после стана още по-зле. Очевидно и тази година ще имам часове по американска история, която е единствената история, преподавана в нашето училище. За втора поредна година ще изучавам „Войната на северняшките агресори“ с мистър Лий. Не, няма роднинска връзка с онзи Лий9.

По дух обаче мистър Лий не отстъпва на прочутия генерал на Конфедерацията. Той е един от малцината учители, които ме мразят. Миналата година Линк ме подкокороса и написах доклад, озаглавен „Войната на южняшките агресори“. Лий ме оцени с D10.

Явно все пак някои учители понякога четат това, което пишем.

Седнах на един от задните чинове до Линк, който преписваше трескаво чужди записки от предишния си час — очевидно го беше проспал и сега бързаше да навакса.

— Пич, чу ли?

— Какво да чуя?

— В „Джаксън“ има ново момиче.

— Има един тон нови момичета, глупако. Цял клас от зайци; не си забравил, че така става всяка година, нали?

— Не говоря за зайците. Има ново момиче в нашия курс.

Във всяка друга гимназия ново момиче във втори курс не би било новина. Но това е „Джаксън“ и не сме имали ново момиче в училище от трети клас, когато Кели Уикс се премести тук при баба си и дядо си, след като баща й бе арестуван, защото организирал незаконни хазартни игри в мазето на къщата им в Солт Лейк Сити.

— Коя е?

— Не знам. Втория час имах „Граждански права“ с момчетата от бандата и те знаеха само, че свирела на цигулка или нещо подобно. Чудя се дали е секси.

Мозъкът на Линк функционира само в едно направление, както е при повечето момчета. Разликата е, че при него нагонът излиза директно през устата, без да поспре някъде дори за секунда.

— Значи свири в банда?

— Не, музикантка е. Може би ще открием нещо общо, например любовта към класическата музика.

— Класическа музика? — Линк беше слушал класическа музика само в кабинета на зъболекаря.

— Да, класиката. Нали знаеш, „Пинк Флойд“, „Блек Сабат“, „Ролинг Стоунс“.

Изсмях се силно.

— Мистър Линкълн. Мистър Уейт. Извинявам се, че прекъсвам разговора ви, но искам да започна точно с вас, момчета.

Тонът на Лий беше саркастичен също както миналата година, а мазният му, преметнат на една страна перчем, жалкият остатък от косата му, и потните петна под мишниците — дори още по-противни. Подаде ни копията на същия конспект на учебния материал, който вероятно използва през последните десет години. Беше желателно да участваме и във възстановка на събития от Гражданската война. Да бе, да — „желателно“. Без това участие не завършваш по история. Щях да взема назаем униформа от някой от моите роднини, които правеха такива възстановки за забавление през почивните дни. Голям късметлия съм.

След като звънецът би, с Линк излязохме в коридора и се помотахме край шкафчетата си с надеждата да видим новото момиче. Той говореше за нея така, сякаш тя вече беше неговата сродна душа, сродната душа на бандата му и вероятно сродната душа на всичко, за което би могъл да се сети, а аз нямах никакво желание да слушам. Видяхме обаче само голяма част от тялото на Шарлот Чеиз, облечена в дънкова пола, прекалено тясна за нея. А това означаваше, че няма да разберем нищо повече до обяд, защото в следващия час учим езика на глухонемите и говоренето е абсолютно забранено. Никой не беше достатъчно добър да каже със знаци „новото момиче“, особено като се има предвид, че това е часът, посещаван предимно от баскетболния отбор на гимназия „Джаксън“.

Взеха ме в отбора в осми клас, когато пораснах петнайсет сантиметра за едно лято и се оказах с една глава по-висок от съучениците си. Освен това трябва да правиш нещо нормално, когато и двамата ти родители са професори. Оказа се, че съм доста добър в баскетбола. Звучи странно, но сякаш винаги знам къде ще хвърлят топката играчите от противниковия отбор и така си осигурих запазено място в училищния стол всеки ден. В нашата гимназия това значи много.

Днес това място струваше дори повече, защото Шон Бишъп, защитникът на отбора, беше видял новото момиче. Линк зададе единствения въпрос, който интересуваше всички момчета.

— Е, секси ли е?

— Доста секси.

— Секси като Савана Сноу или…?

Като по даден знак Савана — единицата мярка, по която се сравняват всички останали момичета в града — влезе в столовата ръка за ръка с Мразещата-Итън-Емили и всички се загледахме, защото Савана има най-съвършените крака, които някога сте виждали. Емили и Савана са като един човек дори когато не са облечени в униформите си на мажоретки. Руси коси, изкуствен тен, маркови джапанки и толкова къси дънкови поли, че могат да минат за колани. Савана е с невероятните крака, но Емили е момичето, в чието горнище искат да надзърнат всички момчета през лятото на езерото. Те сякаш никога не носят учебници или книги, само малки металически чантички под мишница, които едвам побират мобилните им телефони в редките случаи, когато Емили спира да пише есемеси и прибира задължителния си аксесоар.

Разликите между тях обаче проличават ясно в позициите им в отбора на мажоретките. Савана е капитан на отбора и база — едно от момичетата, които подпират други две мажоретки в прочутата пирамида на „Дивите котки“. Емили е „птицата“ — момичето на върха на пирамидата, чиято задача е да бъде хвърлено почти два метра нагоре във въздуха, за да направи своите фигури от висшия пилотаж, които лесно могат да завършат със счупен врат. Емили рискува всичко, за да остане на върха на тази пирамида. На Савана не й се налага. Когато подхвърлят Емили нагоре, пирамидата си е добре и без нея. Ако Савана мръдне и един сантиметър встрани, цялата конструкция ще се разпадне.

Емили забеляза, че гледаме към тях, и се намръщи — очевидно беше по мой адрес. Момчетата се засмяха. Емъри Уоткинс ме тупна по гърба.

— Това си е знак, пич. Нали я знаеш Емили — колкото повече се цупи, толкова повече й пука.

Днес не исках да мисля за Емили. Откакто се бях видял с Линк в часа по история, една мисъл не ми излизаше от главата. Новото момиче. Някой различен, идващ от различно място. Може би тя ще се окаже човек с по-истински живот от нашия, по-истински от моя.

Може би дори е тази, за която си мечтаех. Знаех, че това е просто фантазия, но исках да вярвам в нея.

— Е, всички ли разбрахте за новото момиче? — Савана седна в скута на Ърл Пети. Ърл е капитанът на отбора ни и гадже на Савана, когато тя иска. В момента бяха заедно. Той галеше бронзовите й крака толкова високо, че останалите не знаехме накъде да гледаме.

— Шон тъкмо ни разправяше, че била секси. Ще я вземете ли за мажоретка? — попита Линк, докато отмъкваше няколко картофки от чинията ми.

— Едва ли. Трябва да видите само как е облечена. — Първи удар. — И колко е бледа. — Втори удар. Никога не можеш да бъдеш достатъчно слаба или с достатъчно тен според критериите на Савана.

Емили седна до Емъри и се наклони през масата малко повече, отколкото беше необходимо, но ефектът на уж небрежно разкриващия се бюст беше добре изигран.

— А каза ли ви коя е?

— Какво имаш предвид?

Последва пауза за по-драматичен ефект.

— Тя е племенница на стария Рейвънуд.

Нямаше нужда да прави тази пауза. Самото име беше достатъчно. Сякаш изсмука въздуха в цялото помещение. Няколко момчета започнаха да се смеят, защото мислеха, че се шегува, но аз знаех, че говори съвсем сериозно.

Трети удар. Момичето беше извън играта. Толкова далече, че веднага спрях да мисля за нея. Възможността за съществуването на моето момиче-мечта изчезна още преди да си представя първата ни среща. Бях осъден и следващите три години да се тормозя с разни мацки като Емили.

— Ама наистина ли? — обади се Линк.

— Абсолютно. Карлтън Ийтън го казал на майка ми вчера, когато ни донесе пощата.

Савана кимна в знак на потвърждение.

— И моята майка чула същото. Била се преместила преди няколко дни при стария Рейвънуд от Вирджиния или Мериленд, не си спомням точно.

Всички продължиха да говорят за нея, за дрехите и за косата й, за чичо й и какво куку ще се окаже. Това мразех най-много в Гатлин. Всеки имаше мнение за всичко, което някой друг се осмеляваше да каже, направи или — както в този случай — да носи. Аз мълчах и просто зяпах спагетите в чинията си, а те плуваха в някаква оранжева течност, която не приличаше много на кашкавал.

Две години, осем месеца и още малко. Трябваше да се махна от този град.

След часовете салонът се използваше за репетиции на мажоретките. Дъждът най-накрая спря, така че тренировката на баскетболния отбор се провеждаше навън на двора, с разнебитената му настилка и гигантските локви след сутрешния дъжд. Трябваше да внимаваме да не паднем в цепнатината, минаваща точно по средата като Гранд Каньон. С изключение на това беше хубаво да тренираме на открито, а и оттук се виждаше целият паркинг и можехме да наблюдаваме „бурния“ социален живот на гимназия „Джаксън“, докато загряваме.

В онзи ден определено бях в добра форма. Имах седем попадения от седем удара от линията на наказателното поле, но и Ърл имаше същите точки. Следваше ме по петите.

Удар. Осем. Струваше ми се, че е достатъчно само да погледна към коша и топката влиза вътре. Има и такива дни.

Удар. Девет. Ърл се ядоса. Личеше му от начина, по който тупкаше своята топка все по-силно и по-силно всеки път, когато стрелях. Нашето негласно споразумение бе следното: аз го оставям да командва и побеждава, а той не ми досажда и не ме кара да кисна с момчетата всеки ден след тренировка край „Стоп енд Шоп“. Там дружинката измисляше нови и нови начини за обсъждане на едни и същи момичета и похапваше чипс.

Удар. Десет. Сякаш не мога да пропусна. Може би е някакъв ген. Може би е нещо друго. Не разбирам как става, но след смъртта на мама спрях и да се опитвам да го проумея. Може би беше свръхестествено чудо и това е.

Удар. Единайсет. Ърл изсумтя зад гърба ми и затупка още по-силно с топката си. Опитах се да сдържа усмивката си и преди следващия удар хвърлих разсеяно поглед към тълпата на паркинга. И тогава зърнах вееща се дълга черна коса зад волана на дълга черна кола.

Катафалката. Застинах на място.

След това колата зави и през отворения прозорец видях момичето, което гледаше към мен. Зад гърба ми топката удари таблото, разклати коша, но влезе, после тупна на земята и отскочи към оградата.

Удар. Дванайсет. Това беше. Ърл Пети можеше да бъде спокоен.

След като колата потегли, погледнах отново към двора. Всички момчета се бяха струпали зад мен и имаха изражения на хора, току-що видели призрак.

— Това да не беше…?

Били Уотс, нашето крило, кимна, държейки се с една ръка за свързаната с вериги ограда.

— Да. Племенницата на стария Рейвънуд.

Шон метна топката към него.

— Да. Точно както казаха. Кара катафалката му.

Емъри поклати глава.

— Вярно е, че е секси. Колко жалко.

Отборът се върна обратно на игрището, но тъкмо дойде ред на Ърл да стреля и отново заваля. Трийсет секунди по-късно бяхме задени от истински порой, най-проливният дъжд, който се беше изсипвал през деня. Аз стоях там и не обръщах внимание, че дъждът се стоварваше като чук върху главата ми. Мократа ми коса се спускаше над очите и ме скриваше от другите момчета и от цялото училище.

Не катафалката беше лошото знамение, а момичето.

За няколко минути бях позволил в сърцето ми да се зароди надежда. Че може би тази година няма да е като всяка друга, че нещо ще се промени. Че ще имам някого, с когото да си говоря, някой, който наистина ще ме разбере.

Но всичко, което имах, беше един хубав ден на игрището, а това никога не ми е било достатъчно.