Прелестни създания

11.II Сладките шестнайсет

Остави ме! Казах ти вече! Нищо не можеш да направиш!

Гласът на Лена ме събуди от неспокойния ми сън. Нахлузих дънките си и някаква сива тениска. В главата ми имаше само една мисъл. Днес е Денят. Вече можехме да спрем да чакаме края.

Краят беше тук.

Не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене.

Лена вече се беше предала, а денят едва започваше.

Книгата. По дяволите, бях я забравил. Затичах се обратно към стаята си, вземайки по две стъпала наведнъж. Протегнах се към горния рафт в гардероба, където я криех, като се подготвих психически за силния изгарящ удар, който изпитвах всеки път, когато докоснех чародейската книга.

Само че не усетих нищо. Защото тя не беше там.

„Книгата на луните“, нашата книга, беше изчезнала. Днес се нуждаехме от нея повече от всякога. А гласът на Лена продължаваше да ехти в главата ми.

Така свършва светът, не с трясък, а със скимтене.

Рецитираше Т. С. Елиът. Лош знак. Грабнах ключовете за волвото и изхвърчах от вкъщи.

Слънцето изгря, докато карах по Дав стрийт. „Грийнбриър“ започваше да се оживява. Територията на някогашното имение бе единственото празно поле, достатъчно голямо, за да побере целия град, което го правеше идеалното местоположение за разиграване на битката при Хъни Хил. Странното беше, че дори не можех да чуя гърмежите на оръдията отвън заради гърмежите, който звучаха в главата ми.

Когато се изкачих, тичайки, по стълбите на „Рейвънуд“, Бу вече ме чакаше отпред и лаеше. Ларкин също стоеше на верандата, облегнат на една от колоните. Беше облечен с кожено сако и си играеше с увитата около ръката му змия. Всъщност змията беше ръката му и обратното. Той преливаше от едната форма в другата съвсем небрежно, някак лениво, като опитен картоиграч, разбъркващ тестето си с карти. Видът му беше доста притеснителен. Както и начинът, по който караше Бу да лае. Като се замислих обаче, вече не бях сигурен дали Бу лаеше по Ларкин или по мен. Все пак беше кучето на Макон, а с него не изяснихме напълно отношенията си последния път.

— Здрасти, Ларкин. — Той кимна незаинтересовано. Беше студено и от устата му излезе облаче вледенен дъх, сякаш издишаше дим от въображаема цигара. Облачето се превърна в кръг, а после и в малка змия, която захапа опашката си, погълна се сама и изчезна.

— Не бих влязъл вътре, ако бях на твое място. Гаджето ти е, как да се изразя?… В малко съскащо настроение. — Змията се уви около врата му, а после се превърна в яка на сакото му.

Леля Дел отвори вратата.

— Най-накрая! Чакахме те, Итън. Лена е в стаята си и не пуска никого от нас вътре.

Погледнах я. Леля Дел изглеждаше повече от обикновено объркана, шалът висеше неравномерно на едното й рамо, очилата й бяха изкривени, дори безупречният й сив кок сега беше отпуснат и отделни кичури стърчаха в различни посоки. Прегърнах я. Ухаеше като някое от старите чекмеджета на Сестрите, пълно с торбички с лавандула и стари ленени чаршафи, предаващи се от поколение на поколение. Рийс и Риан стояха зад нея; приличаха на жално семейство, чакащо лоши вести в болничен коридор.

„Рейвънуд“ изглежда отново реагираше по-скоро на настроението на Лена, отколкото на това на Макон, а може би днес това беше общата нагласа. Самият Макон не се виждаше никъде, така че нямаше как да съм сигурен. Ако можете да си представите какъв е цветът на гнева, ще разберете как изглеждаха стените на къщата. Всеки свещник излъчваше бяс, ярост или нещо също толкова наситено и кипящо от емоции, плътните килими на пода бяха сякаш изтъкани от огорчение, омразата се подаваше изпод всяка лампа. Таванът беше обвит в зловещи сенки, един особен мрак, който обхващаше стените и точно сега се плъзгаше към кецовете ми така, че вече почти не ги виждах. Пълен мрак.

Не можех да кажа със сигурност как изглеждаше стаята. Бях прекалено зает да възприема как се чувства, а усещането определено беше много гадно. Пристъпих предпазливо на първото стъпало от стълбата към стаята на Лена. Бях минавал по тях стотици пъти и все пак днес имах чувството, че ме водят към непознато място. Леля Дел се спогледа с Рийс и Риан. Трите вървяха след мен, сякаш ги бях повел към някаква неизвестна война.

Когато стъпих на второто стъпало, цялата къща се разтресе. Многобройните свещи от древния полилей над главата ми се разклатиха и по лицето ми покапа восък. Потреперих и отстъпих назад. Без никакво предупреждение стълбата се изви нагоре, измъкна се изпод краката ми и аз се изтърсих по задник, плъзгайки се по гладкия под почти до другия край на стаята. Рийс и леля Дел успяха да отскочат встрани, но повлякох Риан със себе си.

Станах и се провикнах към горния етаж.

— Лена Дюшан! Ако направиш този номер със стълбите още веднъж, лично аз ще те докладвам на Дисциплинарния комитет! — Пристъпих отново — първото стъпало, после второто… Нищо не се случи. — Ще се обадя на мистър Холингсуорт и ще свидетелствам, че си опасна лунатичка. — Вземах по две стъпала наведнъж. — Защото, ако се държиш така с мен, наистина заслужаваш да те наричат така. — След това я чух, гласът й се появи в главата ми.

Не разбираш.

Знам, че си уплашена, Лена, но ако отблъскваш всички, това няма да подобри нещата.

Махай се.

Не.

Сериозно, Итън. Върви си. Не искам нещо да ти се случи.

Не мога.

Вече стоях пред вратата на спалнята й, опрях лицето си до студеното бяло дърво. Исках да бъда с нея, толкова близо, колкото беше възможно, без да получа нов сърдечен удар. И ако това беше най-близкото, което тя щеше да ми позволи, стигаше ми. Поне засега.

Тук ли си, Итън?

Тук съм.

Страх ме е.

Знам, Лена.

Итън, не искам да те нараня.

Няма да го направиш.

Не искам да те напусна.

Няма да стане.

Ами ако го направя?

Ще те чакам.

Дори ако съм Мрак?

Дори ако си най-дълбокият Мрак на света.

Тя отвори вратата и ме пусна вътре. В стаята гърмеше музика. Познавах песента. Това беше нейна гневна, почти метъл версия, но все пак я разпознах.

Изглеждаше все едно е плакала цяла нощ. Сигурно така и беше. Когато докоснах лицето й, усетих, че още е покрито със сълзи. Стиснах я в прегръдките си и започнахме леко да се олюляваме, докато песента продължаваше да звучи.

През рамото й видях, че в стаята й е пълен хаос. Мазилката на стените беше паднала, всичките й дрехи бяха разхвърляни по пода, сякаш вътре беше влизал крадец и бе тършувал навсякъде. Прозорците бяха счупени. Без стъклата тънките метални решетки придаваха на стаята напълно вид на затворническа килия в древен замък. Затворничката се притисна до мен, а мелодията продължаваше да се носи около нас.

Последния път, когато бях тук, таванът беше почти напълно покрит с думи, изразяващи най-дълбоките и тайни страхове на Лена. Сега обаче цялата стая беше изписана с изящния й почерк. По края на тавана пишеше: „Самотата ще спаси от теб онзи, когото обичаш/Макар да знаеш, че повече никога няма да го докоснеш“. На стените: „Дори загубено в мрака/сърцето ми ще те намери“. На рамката на вратата: „Душата умира на ръката на онзи, който я държи“. По огледалата: „Ако открия място, където да избягам/да се скрия, ще бъда там още на мига“. Дори тоалетната й масичка беше изписана: „Най-мрачната дневна светлина ме откри тук/Тези, които чакат, винаги ме наблюдават“. И още едно изречение, което казваше всичко: „Как можеш да избягаш от себе си?“. Виждах историята й в думите, чувах я в музиката:

След това електрическата китара заглъхна и чух нов стих, края на песента.

Китарата спря и в стаята се възцари тишина.

— Какво мислиш за…

Тя постави ръката си на устата ми. Не можеше да понесе да говорим за това. Никога досега не я бях виждал толкова наранена. Леден вятър изпълваше цялата стая, обгръщаше я, минаваше покрай нея и излизаше през вратата зад нас. Не знаех дали бузите й са зачервени от студа или от сълзите. Седнахме на леглото й и се сгушихме един в друг в толкова плътна прегръдка, че в един момент вече бяхме едно тяло. Не се целувахме, но сякаш го правехме. Досега не бях подозирал, че двама души могат да бъдат толкова близки помежду си.

Сигурно така се чувства човек, когато обича някого и осъзнае, че ще го загуби. Дори ако все още го държи в прегръдките си.

Лена трепереше. Чувствах всяка костица от тялото й, движенията й бяха абсолютно несъзнателни. Протегнах се, за да взема завивката от леглото и да се загърнем с нея. Лена се притисна още по-силно към мен и придърпа завивката над главите ни. Бяхме заедно в нашата малка тъмна пещера, само ние двамата. „Пещерата“ се затопли от дъха ни. Целунах студените й устни и тя ми отвърна. Прониза ме познатия изгарящ удар, сякаш ме удари ток, когато устните й стигнаха до ямката на шията ми.

Мислиш ли, че можем да останем така завинаги, Итън?

Можем да правим каквото си поискаме. Днес е рожденият ти ден.

Усетих как застина в ръцете ми.

Не ми припомняй.

Донесох ти подарък.

Тя повдигна завивката, за да пропусне малко светлина.

Казах ти да не го правиш.

И кога съм слушал какво ми казваш? Освен това Линк ми каза, че когато някое момиче заяви, че не иска подарък за рождения си ден, това означава, че иска, и най-добре да е бижу.

Това не важи за всички момичета.

Добре. Разбрах.

Тя се покри отново със завивката и се сгуши в мен.

Е?

Какво?

Бижу ли е?

Мислех, че не искаш подарък?

Просто съм любопитна.

Отметнах завивката. Студеният въздух ни удари едновременно. Бързо извадих малка кутийка от джоба на дънките си и се пъхнах светкавично пак под топлото покривало. Повдигнах съвсем лекичко единия край, за да може Лена да види кутийката.

— Пусни я. Много е студено.

Направих го и бяхме заобиколени отново от тъмнина. Кутийката започна да сияе със зелена светлина и видях как от пръстите на Лена излизаше бледо сияние, докато развързваше сребристата панделка. Сиянието се разрасна, стана по-топло и по-ярко, и вече виждах съвсем ясно лицето й.

— Това е нещо ново. — Усмихнах й се сред зелената светлина.

— Знам. Започна, след като се събудих тази сутрин. Независимо какво си мисля, непрекъснато стават подобни неща.

— Не е зле.

Тя погледна замислено кутийката, сякаш беше чакала прекалено дълго и сега се колебаеше дали да я отвори. Струваше ми се, че това е единственият подарък, който Лена щеше да получи днес. Освен купона изненада, за който нямаше да й кажа до последната минута.

Купон изненада?

О…

Сигурно се шегуваш.

Кажи го на Ридли и Линк.

Какво? Определено ще бъде изненада, но купон — едва ли.

Стига, просто отвори кутийката.

Лена ме погледна и отвори малката кутийка. Заля ни още светлина, макар самият подарък да нямаше нищо общо с това. Чертите на лицето й омекнаха и разбрах, че съм се отървал от кавгата заради купона. Така стояха нещата с момичетата и бижутата. Кой да знае? Линк отново се оказа прав.

В кутийката имаше колие, нежно и блестящо — верижка, на която беше закачена халка. Халката всъщност представляваше три преплетени като венец златни кръга, всеки с различен оттенък — единият беше леко розов, другият — жълт, а третият — бял.

Итън! Харесва ми!

Целуна ме сигурно сто пъти, но аз не спирах да говоря въпреки продължаващите целувки. Защото чувствах, че трябва да й го кажа, преди да си го сложи, преди да се случи нещо.

— Беше на майка ми. Взех го от старата й кутия за бижута.

— Сигурен ли си, че искаш да ми го дадеш?

Кимнах. Не можех да се преструвам, че не е нищо особено. Лена знаеше какво изпитвах към майка си. Чувствах се облекчен, че и двамата можем да го признаем.

— Не е рядко или много скъпо като диамант или нещо такова, но за мен е особено ценно. Мисля, че тя би се радвала да ти го дам, защото… нали знаеш…

Какво?

Ами…

— Искаш да го кажа на глас ли? — Гласът ми звучеше странно, леко потреперваше.

— Не ми се ще да накърнявам достойнството ти, но не си много добър в приказките. — Знаеше, че това е мъчение за мен, но щеше да ме накара да го кажа. Предпочитах нашия безмълвен начин на общуване. Той правеше говоренето ни, истинското ни говорене много по-лесно за момче като мен. Отметнах косата от врата й и внимателно й сложих колието. То засия на светлината, точно над гердана, който никога не сваляше.

— Защото си много специална за мен.

Колко специална?

Мисля, че носиш отговора на врата си.

Нося много неща на врата си.

Докоснах нейния гердан талисман. Приличаше на обикновена верижка с купчина безполезни дрънкулки и боклуци. И повечето наистина бяха такива — най-ценните боклуци в целия свят. Вече бяха свързани и с мен. Жетон с дупка от онези за машините със закуски пред киното, където беше първата ни среща. Навит конец прежда от червения пуловер, който носеше, когато отидохме да се натискаме зад водната кула. Сребристото копче, което й дадох за късмет на срещата на Дисциплинарния комитет. Малката звезда на мама, направена от кламер.

Значи вече би трябвало да знаеш отговора.

Лена се наведе към мен, за да ме целуне, истинска целувка. Не можеше да бъде наречена точно „целувка“, защото в нея участваха и ръце, и крака, и шии, и коса… Целувка, при която завивката най-накрая падна на пода, вратичките на бюрото се затвориха сами, дрехите се върнаха на закачалките от само себе си и студената стая най-накрая се затопли. В малката камина пламна огън, който обаче не можеше да се сравни с жегата, изгаряща тялото ми. Усещах електрическия ток по-силен от всякога и сърцето ми биеше така силно, че се страхувах да не изскочи от гърдите ми.

Откъснах се от Лена, останал без дъх.

— Къде е Риан, когато имаш нужда от нея? Трябва да измислим какво да направим по въпроса.

— Не се притеснявай, долу е. — Лена ме притегли обратно към себе си. Огънят в камината се разгоря още по-силно, струваше ми се, че коминът ще се препълни от дима и пламъците.

Бижута, казвам ви. В това е номерът. И в любовта.

И може би известна доза опасност.

— Идваме, чичо Макон. — Лена се обърна към мен и въздъхна. — Май не можем да го отлагаме повече. Трябва да слезем долу и да се видим с другите. — Погледна към вратата. Ключалката се превъртя сама. Погалих я по гърба, правейки гримаса. Това беше.

Беше започнало да се смрачава, когато излязохме от стаята на Лена. По обед бях решил, че няма да е зле да се измъкнем до Кухнята, за да хапнем нещо, но Лена просто затвори очи и количката с храна се появи на вратата и сама влезе в стаята. Сигурно днес и самата Кухня я съжаляваше. Или пък и тя не можеше да се противопостави на новопоявилите се сили на Лена, както и аз. Изядох огромно количество палачинки с парчета шоколад, полети обилно с шоколадов сироп, и изпих няколко литра шоколадово мляко. Лена изяде само един сандвич и една ябълка. После се върнахме към целуването…

Мисля, че и двамата знаехме, че това е последният път, когато лежим така в стаята й. Изглеждаше, че нищо друго не можем да направим. Положението беше такова, каквото беше, и ако само с това разполагахме, решихме поне да се възползваме максимално.

Бях едновременно уплашен и на седмото небе от радост от случващото се. И все пак още не беше станало време за вечеря, а този ден беше и най-прекрасният и най-ужасният ден от живота ми.

Стиснах ръката на Лена, докато слизахме надолу по стълбите. Беше все още топла, което вече знаех, бе признак, че Лена е в добро настроение. Колието искреше на врата й, а във въздуха летяха златисти и сребристи свещи, които следваха пътя ни. Не бях свикнал да виждам „Рейвънуд“ толкова празничен и светъл, което за секунда ме накара да си представя, че тази вечер ще празнуваме истински рожден ден. Всички ще се съберат, за да се веселят, радостни и щастливи. За секунда.

И тогава видях Макон и леля Дел. И двамата държаха свещи в ръце, а зад тях къщата беше покрита от сенки и мрак. В дъното се виждаха и други тъмни фигури, също носещи свещи. И още по-лошо, Макон и Дел бяха облечени в дълги черни роби като членове на някакъв странен орден или друидски жреци и жрици. Не приличаше много на тържество по случай нечий рожден ден. По-скоро беше като зловещо погребение.

Честит рожден ден! Нищо чудно, че не искаше да излизаш от стаята си.

Е, сега разбираш за какво ти говорех.

Когато Лена стигна до последното стъпало, спря и ме погледна отново. Изглеждаше толкова не на място със старите си дънки и моя суичър с надпис на гимназия „Джаксън“, който й беше прекалено голям. Струваше ми се, че не се беше обличала така през целия си живот. Мисля, че искаше да задържи част от мен със себе си колкото може по-дълго.

Не се страхувай. Това е просто ритуал по Обвързване, за да ме защитят, докато изгрее луната. Призоваването няма да започне, преди това.

Не се страхувам, Лена.

Знам. Говорех на себе си.

Пусна ръката ми и пристъпи напред. Когато кракът й докосна полирания черен под, се преобрази. Дълга черна роба се спусна върху всяка извивка на тялото й. Черното на косата й и черното на робата се преляха в сянка, покриваща я от главата до петите, с изключение на лицето, което беше бледно и искрящо като самата луна. Тя докосна шията си, колието на майка ми все още беше там. Надявах се, че то ще й напомня колко много държа на нея. Точно както се надявах, че мама е тук някъде и се опитва да ни помогне.

Защо ти причиняват това? Нали няма да има някакви извратени езически сексуални неща?

Лена избухна в смях. Леля Дел погледна ужасено към нея. Рийс приглади робата си с една ръка, опитвайки се да изглежда сериозна, а Риан се изкикоти.

— Стегни се! — изсъска Макон.

Ларкин, който успяваше да изглежда готин и с черната роба, и с коженото яке, се захили леко. Лена наведе глава и прикри усмивката си.

Свещите се приближиха и вече виждах лицата на хората, които ги носеха: Макон, Дел, Лена, Ларкин, Рийс, Риан и Баркли. Имаше и други хора, които не познавах толкова добре. Арелия, майката на Макон, и една по-възрастна жена, с обгоряло от слънцето сбръчкано лице. Но дори от мястото, където стоях, се виждаше приликата й с нейната внучка, така че веднага се досетих коя е тя.

Лена я видя в същия миг, в който и аз.

— Бабо!

— Честит рожден ден, Лена-Селена! — Кръгът се разкъса, защото Лена се затича и прегърна белокосата жена.

— Мислех, че няма да успееш да дойдеш!

— Как бих пропуснала това! Исках да те изненадам. Пътуването от Барбадос до тук е много леко. Затворих очи само за миг и бях тук.

Говори буквално, нали? Какво е тя? Някакъв Пътник, Инкуб като Макон?

Ускоряващ летец, Итън. Обединител на време.

Усещах това, което изпитваше Лена в момента, леко облекчение, макар аз самият да се чувствах все по-странно. Добре, баща ми очевидно подлежеше на освидетелстване, а майка ми беше умряла, един вид… а жената, която ме беше отгледала, поназнайваше някои неща за вудуто. Нямах проблем с това. Но докато стоях в тази стая, заобиколен от истински магьосници, чародейци и хора и създания с всякакви странни способности, носещи роби и свещи, осъзнах, че имам нужда да знам доста повече от това, за което ме беше подготвил животът с Ама. Преди да започнат всички онези неща с латинския и заклинанията, които без съмнение щяха да последват.

Макон пристъпи напред в кръга. Прекалено късно. Вдигна високо свещта си.

— Cur Luna hac Vinctum convenimus?

Леля Дел застана до него. Свещта й премигна, докато я вдигаше.

— Защо се събираме заедно при тази луна за Обвързването?

Хората от кръга реагираха, вдигнаха свещите си и запяха:

Лена отговори на английски. Свещта й се разгоря толкова силно, че пламъците за малко да изгорят лицето й.

— На шестнайсетата луна, на шестнайсетата година тя ще бъде Призована. — Застана в центъра на кръга с високо вдигната глава. Свещите осветяваха лицето й от всички посоки. Нейната започна да гори със странен зелен пламък.

Какво става, Лена?

Не се притеснявай. Просто част от Обвързването.

Ако това беше просто Обвързването, със сигурност не бях готов за Призоваването.

Макон започна да напява песента, която си спомнях от Хелоуин. Как я наричаха?

Кръв от кръвта ми, за теб е тази защита!

Лена побледня. Кръгът на кръвта. Това беше. Тя вдигна свещта високо над главата си със затворени очи. Зеленият пламък изригна в гигантски оранжево-червен огън, който с ярка експлозия се пренесе към всички останали свещи в кръга.

— Лена! — изкрещях аз, но тя не ме чу от силния шум. Огънят се разпространи из мрака толкова високо, че чак сега осъзнах, че тази нощ „Рейвънуд“ няма покрив. Закрих очите си с ръце, защото пламъците ме изгаряха и ослепяваха. Мислех само за Хелоуин. Ами ако онова се случеше отново? Опитах се да си спомня какво правеха тогава, за да се преборят срещу Сарафина. Какво пееха? Как го нарече майката на Макон?

Sanguinis. Но не знам латински и не можех да се сетя за думите. За първи път ми се прииска да се бях записал в Клуба на класика.

Чух тропане по входната врата и пламъците мигновено угаснаха. Робите, огънят, свещите, мракът и светлината — всичко изчезна просто ей така. Само за секунда се превърнаха в обикновено семейство, стоящо край обикновена торта за рожден ден. Пеещо…

Какво, по…?

— Честит рожден ден! — Последните ноти от песента заглъхнаха, а ударите по вратата продължаваха. Огромна торта от три пласта розово, бяло и сребърно беше поставена на масичката за кафе в центъра на дневната заедно с официален сервиз за чай и бели кърпи. Лена духна свещичките, прогони леко с ръка дима от лицето си — там, където преди секунди се издигаха пламъци. Семейството изръкопляска. Облечена отново в дънките си и моя суичър, Лена приличаше на нормална шестнайсетгодишна девойка.

— Това е нашето момиче! — Баба й остави плетката, с която се занимаваше досега, и започна да реже тортата, леля Дел се зае да разлива чая. Рийс и Риан донесоха огромна купчина подаръци, а Макон се отпусна в старото си кресло, украсено с крила на гърба, и сипа скоч за себе си и за Баркли.

Какво става, Лена? Какво се случи?

На вратата има някой. Просто са предпазливи.

Трудно ми е да разбера семейството ти.

Вземи си торта. Рожден ден е все пак, нали?

Тропането по вратата продължаваше. Ларкин вдигна поглед от парчето торта, което похапваше. Макон почисти троха от кашмиреното си сако и погледна спокойно към него.

— Би ли видял кой е, Ларкин? — Гледаше към Лена и поклати глава. Днес тя нямаше да отваря вратата. Лена кимна и се сгуши в баба си. Като силно привързана внучка, каквато наистина беше. Потупа с ръка възглавничката на дивана до себе си. Супер. Беше мой ред да се запозная с баба.

После чух познат глас откъм вратата и разбрах, че предпочитах да се запозная с бабата на абсолютно всеки, но не и да се срещна отново с това, което чакаше в този момент отвън. Защото там бяха Ридли и Линк, Савана и Емили, Еден и Шарлот, както и останалата част от техния фен клуб и баскетболния отбор на „Джаксън“. Не носеха обичайната си униформа, тениските на „Ангелите“. После си спомних защо. Бузата на Емили беше изцапана с нещо като барут. Възстановката. Осъзнах, че с Лена сме пропуснали по-голямата част от събитието и ще ни скъсат на изпита по история. Вече почти всичко беше свършило, оставаха само вечерната военна акция и фойерверките.

— ИЗНЕНАДА!

Както вече споменах, „изненада“ не беше най-точната дума. За пореден път бях позволил хаосът и опасността да стигнат до „Рейвънуд“. Всички започнаха да се тълпят в дневната. Бабата на Лена им помаха от дивана. Макон, спокоен както винаги, отпи от чашата си. Само ако го познаваше, човек би успял да види, че беше на път да изгуби търпение.

Защо ги беше пуснал вътре Ларкин?

Това не може да е истина!

Купонът изненада. Забравих за него.

Емили излезе напред пред останалите.

— Къде е рожденичката? — Протегна напред ръце, сякаш се готвеше да прегърне Лена. Тя отскочи назад, но не беше толкова лесно да се отървеш от Емили.

Наследничката на ДАР сграбчи Лена така ентусиазирано, все едно бяха стари приятелки, които не са се виждали от дълго време.

— Цяла седмица организираме този купон. Ще има музика на живо, а Шарлот нае специално осветление, за да се вижда всичко — около „Рейвънуд“ е толкова мрачно. — Емили снижи глас, сякаш обсъждахме продажба на наркотици. — Има и малко ликьор от праскови.

— Трябва да го видиш — обади се Шарлот, буквално задъхвайки се между сричките, защото дънките й бяха ужасно тесни и я притискаха. — Има и прожектор, който свети в небето и хвърля сянка на гарван, като в „Ватман“, но с гарван — заради „Рейвънуд“, сещаш ли се? Супер готино, нали? Точно като на купоните на колежаните в Съмървил.

Гарван? Ридли явно доста се бе постарала, за да им внуши това. Емили и Савана пърхаха около Лена, сякаш беше тяхната Снежна кралица. Сигурен съм, че за Ридли е щяло да бъде по-лесно да ги накара да скочат от скала.

— Хайде да отидем в стаята ти и да те приготвим за купона ти, рожденичке! — Шарлот звучеше по-пискливо и превъзнесено от обикновено, което не вярвах, че е възможно.

Лена беше направо позеленяла. В стаята й? Половината текст по стената беше за тях.

— За какво говориш, Шарлот? Тя изглежда великолепно. Не мислиш ли, Савана? — Емили прегърна лекичко Лена и хвърли неодобрителен поглед на Шарлот.

— Шегуваш ли се? Бих убила за такава коса — отвърна Савана, усуквайки една от дългите къдрици на Лена около пръстта си. — Толкова възхитително… черна е.

— И моята беше черна миналата година, поне отдолу — изпротестира Еден. Тя наистина си боядиса черни краищата на косата, оставяйки я отгоре руса, в един от своите напразни опити да се отличи от останалите. Савана и Емили я подиграваха непрекъснато и само след един ден Еден се изруси отново.

— Ти приличаше на скункс. — Савана се усмихна одобрително към Лена. — А тя е като истинска италианка.

— Хайде да вървим. Всички ни чакат — каза Емили и хвана Лена за ръката, но тя потрепери и се дръпна.

Това е някакъв номер.

Разбира се, че е номер, но този път те не са виновни. Сигурен съм, че е замесена една Сирена с близалка.

Ридли. Разбира се, трябвате да се досетя.

Лена погледна към леля Дел и чичо Макон. Те изглеждаха направо ужасени. И как не, целият латински на света не би могъл да ги подготви за случващото се. Бабата на Лена се усмихна, тъй като май само тя не беше запозната с нашите особени „ангели“.

— Защо бързате толкова, деца? Няма ли да останете за малко торта и чай?

— Здрасти, бабо! — провикна се Ридли откъм вратата. Мотаеше се на верандата и смучеше червената си близалка настървено. Стори ми се, че ако спре да го прави, цялата тази история ще се разпадне като къща от карти, на която буташ основата. Този път нямаше нужда от мен, за да мине през вратата. Стоеше на няколко сантиметра от Ларкин, който изглежда се забавляваше, но не се отместваше от нея. Беше облечена с тясно дантелено потниче, нещо средно между бельо и дреха, което би облякла някоя мацка от корицата на списание за лъскави коли, и с ужасно къса дънкова пола.

Ридли се облегна рамката на вратата.

— Изненада, изненада!

Баба й остава чашата си на масичката и вдигна отново плетката си.

— Ридли! Радвам се да те видя, мила! Новата визия ти подхожда невероятно. Сигурна съм, че имаш много обожатели. — Озари я с лъчезарна невинна усмивка, но очите й не се усмихваха.

Ридли се нацупи, но продължи да смуче близалката си. Отидох до нея.

— Колко пъти беше нужно да я ближеш, Рид?

— За какво, сладурче?

— За да накараш Савана и Емили да организират този купон?

— Повече отколкото можеш да си представиш, любовнико. — Изплези ми се насреща, езикът й беше боядисан в червено и лилаво. Гледката беше доста впечатляваща.

Ларкин въздъхна и погледът му мина покрай мен.

— Сигурно има поне сто деца там, на полето. Издигнали са сцена, има усилватели и много коли край пътя.

— Сериозно? — Лена погледна през прозореца. — Да, има сцена сред магнолиевата гора.

— Сред моите магнолии? — Макон се изправи рязко.

Знаех, че цялото това нещо е фарс, че Ридли го е организирала с помощта на магическото си близане на червената близалка. И Лена го знаеше. Но въпреки това го виждах в очите й. Част от нея искаше да отиде там. Купон изненада, на който са дошли всички от училище. Това сигурно също беше в списъка й с неща, които едно нормално момиче върши в гимназията. Беше свикнала с факта, че е необикновена, че е чародейка. Но не и че е постоянно отхвърляна.

Ларкин погледна към Макон.

— Не можем да ги накараме да се махнат. Нека да свършваме с това. Ще бъдем с нея през цялото време, аз или Итън.

Линк се появи от тълпата.

— Пич, хайде! Бандата ми, „Ходи Ролерс“, ще свири за пръв път пред публика. Ще бъде супер! — Никога не го бях виждал толкова щастлив. Имах подозрения към Ридли, но тя само сви рамене и продължи да смуче близалката си.

— Няма да ходим никъде. Не и тази вечер. — Не можех да повярвам, че Линк е тук. Майка му щеше да получи инфаркт, ако научеше.

Макон изглеждаше бесен, а леля Дел — паникьосана. Най-малко в тази нощ биха искали Лена да излиза навън.

— Не. — Макон не го обмисли дори и за секунда.

Ларкин опита отново.

— За пет минути?

— В никакъв случай.

— Кога друг път толкова много от съучениците й ще се съберат на купон в нейна чест?

Макон не се поддаде.

— Надявам се никога.

Лицето на Лена помръкна. Тя искаше да бъде част от това, макар да знаеше, че не е истинско. Беше като с танца на бала или посещението на баскетболните мачове. Точно заради това ходеше на училище, независимо колко зле се държаха с нея. Заради това идваше ден след ден, въпреки че ядеше сама на скамейките на стадиона и сядаше от „добрата страна“ на учителите. Беше на шестнайсет, чародейка или смъртна, нямаше значение. За една нощ поне искаше да бъде само това — момиче на шестнайсет години.

Само един човек беше такъв инат като Макон Рейвънуд. Ако познавах добре Лена, както си мислех, чичо й нямаше шанс, не и тази вечер.

Тя приближи до него и сложи ръце на раменете му.

— Знам, че звучи безумно, чичо Макон, но мога ли да отида на купона? Само за малко? Само да чуя групата на Линк. — Очаквах косата й да започне да се навива нагоре, да се появи чародейският бриз. Нищо не се случи. Лена не му прилагаше магиите си. Не би могла да повлияе по този начин на Макон. Разчиташе на една друга, по-древна и по-стара магия, тази, която действаше най-силно на Макон от първия път, в който Лена бе стъпила в „Рейвънуд“. Добрата стара любов.

— Защо искаш да отидеш някъде с тези хора след всичко, което ти причиниха? — Чувах го как омеква още от момента, в който проговори.

— Нищо не се е променило. Не желая да имам нищо общо с тези момичета, но въпреки това искам да отида. Знам, че е глупаво, но искам да разбера какво е да се почувстваш нормален. Искам да отида на някое тържество, без да го съсипя. Искам да отида на купон, на който наистина съм поканена. Знам, че зад всичко стои Ридли, но толкова ли е лошо, че това не ме интересува? — Погледна към него, нервно хапейки устни.

— Не мога да го позволя, дори и да бях съгласен. Прекалено е опасно.

Спогледаха се.

— С Итън така и не успяхме да изтанцуваме дори един танц. Сам го каза.

За секунда изглеждаше като че ли Макон ще отстъпи, но само за секунда.

— Да, казах го. Но не съм ти казвал нещо друго. Свиквай с това! Не съм ходил нито ден на училище, не съм се разхождал никога из града в събота следобед. Всички имаме своите разочарования.

Лена изигра последната си карта.

— Но това е рожденият ми ден. Всичко може да стане. Може да е последният ми шанс… — Краят на изречението увисна във въздуха.

Да потанцувам с гаджето си. Да бъда себе си. Да бъда щастлива.

Не беше нужно да го казва. Всички го знаехме.

— Лена, разбирам как се чувстваш, но моя отговорност е да те пазя. Особено тази нощ. Трябва да останеш тук с мен. Смъртните само ще те поведат в грешна посока или ще те наранят. Не можеш да бъдеш нормална. Не ти е предопределено да бъдеш нормална. — Макон никога не беше говорил на Лена по такъв начин. Не бях сигурен дали има предвид купона или мен.

Очите на Лена се овлажниха, но тя не заплака.

— Защо? Защо е толкова лошо да искаш това, което имат те? Мислил ли си някога, че може и да са прави за някои неща?

— И какво, ако е така? Какво значение има? Ти си Самородна. Някой ден ще отидеш там, където Итън не би могъл да те последва. И всяка минута, която сега прекарвате заедно, ще бъде бреме, което ще трябва да носиш през остатъка от дългия си живот.

— Той не е бреме.

— О, да, бреме е. Кара те да се чувстваш слаба, което го прави опасен.

— Прави ме силна, което е истинската опасност за теб.

Застанах помежду им.

— Мистър Рейвънуд, моля ви. Не го правете тази вечер.

Но беше вече късно. Лена се беше разбесняла.

— А какво знаеш ти за това? Никога не си се обременявал с някаква връзка през целия си живот, дори и приятелска. Не разбираш нищо. Как би могъл? Спиш в стаята си по цял ден, а нощем се мотаеш из библиотеката си. Мразиш всички и смяташ, че си по-добър от другите. Никога не си обичал истински някого. Как би могъл да знаеш какво е да си на мое място?

Обърна гръб на Макон, на всички нас, и се затича нагоре по стълбите. Бу я последва. Вратата на спалнята й се затръшна, звукът отекна в цялата къща. Бу легна в коридора на прага й.

Макон бавно се извърна към мен.

— Не мога да го допусна. Сигурен съм, че разбираш. — Знаех, че това е най-опасната нощ в живота на Лена, но освен това знаех, че може да е последният й шанс да бъде момичето, което обичах. Да, разбирах го. Но точно в този момент не исках да бъда в една и съща стая с него.

Линк се появи от тълпата хлапета, мотаещи се из дневната.

— Е, ще има ли купон, или не? Да вървим. Ще празнуваме заради Лена.

Емили се запъти към Ларкин и всички останали я последваха. Ридли все още стоеше на верандата. Погледна ме и сви рамене.

— Опитах.

Линк ме чакаше на вратата.

— Итън, хайде, човече. Да вървим!

Погледнах към стълбите.

Лена?

— Ще остана тук.

Баба й остави плетката в скута си.

— Не знам дали ще слезе скоро, Итън. Защо не отидеш с приятелите си, а после да дойдеш отново да я вземеш?

Не исках да си тръгвам. Това можеше да е последната ни нощ заедно. Дори да я прекарахме затворени в стаята й, предпочитах да бъда с нея.

— Поне ела да чуеш новата ми песен, човече. После ще се върнеш и ще я почакаш да слезе. — Линк размахваше палките на барабаните си.

— Мисля, че така ще бъде най-добре. — Макон си наля нова чаша скоч. — Можеш да дойдеш след известно време. Така или иначе, семейството има някои неща, които трябва да обсъди междувременно. — Беше решено. Изритваше ме.

— Една песен. И после ще чакам отвън пред вратата. — Погледнах настоятелно към Макон. — След известно време.

Полето зад имението беше претъпкано с хора. Издигната беше временна сцена с преносимо осветление, същото каквото използваха за възстановката на нощните действия на битката при Хъни Хил. От няколко колони гърмеше музика, но колкото и силна да беше, не се чуваше добре заради канонадата от гърмежите на оръдията, носещи се отдалеко. Последвах Линк до сцената, където „Холи Ролерс“ се подготвяха да свирят. Групата се състоеше от трима мъже освен него, които изглеждаха около трийсетинагодишни. Този, който настройваше китарата си, имаше татуировки по целите си ръце, а на врата си носеше нещо, което приличаше на верига от колело. Черната коса на басиста беше вдигната на иглички нагоре, в тон с черния грим около очите му. Третият имаше толкова много пиърсинги, че болеше само като го гледаш. Ридли се кълчеше в единия край на сцената. Като ни видя, ни помаха въодушевено.

— Чакай само да ни чуеш. Жестоки сме! Искаше ми се и Лена да беше тук.

— Е, не искам да те разочаровам. — Лена се появи зад нас и обви ръцете си около врата ми. Очите й бяха зачервени и все още пълни със сълзи, но тук, в тъмното, изглеждаше като всички останали.

— Какво стана? Как накара чичо си да си промени мнението?

— Не го е променил. Но това, което не знае, няма да го нарани, нали? А и да разбере, не ме интересува. Тази вечер се държа много зле с мен. — Не казах нищо. Никога не бях разбирал напълно отношенията между Лена и Макон, не повече, отколкото тя разбираше моите с Ама. Но знаех, че ще се чувства ужасно, когато всичко това свърши. Тя не можеше да понесе някой да говори лошо за чичо й, дори и аз. Щом го казваше тя, положението наистина не беше добро.

— Измъкнала си се?

— Аха. Ларкин ми помогна. — Ларкин приближи към нас, носейки пластмасова чаша в ръка.

— Веднъж се става на шестнайсет, нали?

Идеята не е добра, Лена.

Искам само един танц. После ще се прибера.

Линк се запъти към сцената.

— Написах песен за теб, Лена. Ще ти хареса.

— Как се нарича? — попитах с подозрение.

— „Шестнайсет луни“. Помниш ли? Онази странна песен, която не можа да намериш на айпода си? Просто се появи в главата ми миналата седмица, цялата, наготово. Е, Ридли ми помогна малко. — Ухили се. — Може да се каже, че имах муза.

Останах безмълвен. Но Лена стисна ръката ми, а Линк вече беше грабнал микрофона и нищо не можеше да го спре. Нагласи го на стойката така, че да бъде точно пред устата му. Е, за да бъда честен, трябва да кажа, че микрофонът беше по-скоро вътре в устата му, а това изглеждаше доста противно. Линк гледаше прекалено много MTV, когато ходеше на гости на Ърл. Но все пак можехме да сме малко по-снизходителни, защото беше на път да се изложи пред цялото училище. Трябваше да му се признае, че е доста смел.

Той затвори очи, седнал зад барабаните си, с вдигнати във въздуха палки.

— Едно, две, три!

Страшният на вид соло китарист, онзи с веригата около врата, заби един акорд на китарата си. Звучеше ужасно, от колоните се чу дразнещо пращене. Побиха ме тръпки — щеше да стане грозно. И след това прозвуча друг акорд и още един, и още един…

— Дами и господа… ако наоколо има такива. — Линк повдигна въпросително вежди и тълпата се разсмя бурно. — Това е за теб, Лена. Честит рожден ден! А сега, вдигнете високо ръце за световната премиера на новата ми банда. „Хол и Ролерс“!

Линк намигна на Ридли. Момчето се мислеше за Мик Джагър. Стана ми жал за него и стиснах още по-силно ръката на Лена. Струваше ми се, че бях пъхнал дланта си в езеро посред зима, когато повърхността на водата е топла от слънцето, а само на сантиметър отдолу има чист лед. Потръпнах, но не я пуснах.

— Надявам се, че си готова за това. След малко Линк и групата му ще се продънят в адски пламъци. Ще се приберем в стаята ти след пет минути. Обещавам.

Тя погледна замислено към сцената.

— Не съм много сигурна.

Ридли приседна на ръба на сцената, усмихна се и помаха като истинско групи. Вятърът развяваше косата й, розовите и русите й кичури се виеха по раменете.

И тогава чух познатата мелодия и „Шестнайсет луни“ прогърмя от колоните. Само че този път нямаше нищо общо с демо записите, които Линк ми пускаше. Песента беше хубава, наистина хубава. А тълпата полудя, сякаш гимназия „Джаксън“ най-накрая беше получила своя танц. Но не бяхме във физкултурен салон, а на ливада в средата на „Рейвънуд“, най-страховитото имение с лоша слава в окръг Гатлин. Енергията беше изумителна, надигна се като вълна. Всички танцуваха, а половината хора пееха заедно с групата, което беше направо лудост, защото никой не беше чувал песента преди. Дори Лена се усмихна леко и двамата започнахме да се полюляваме заедно с тълпата. Просто не можехме да устоим.

— Свирят нашата песен. — Тя намери отново ръката ми.

— Тъкмо си мислех за същото.

— Знам. — Преплете пръстите си с моите, което предизвика парещи тръпки по цялото ми тяло. — И са доста добри — каза тя, надвиквайки тълпата.

— Добри? Невероятни са! Със сигурност е най-страхотният ден в живота на Линк.

Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Цялото нещо, „Холи Ролерс“, Линк, купонът. Ридли танцуваше на сцената, смучейки своята близалка. Не че беше най-абсурдното нещо, което бях видял днес, но влизаше в класацията.

Така че по-късно, когато с Лена танцувахме и петте минути отдавна бяха изтекли, а после още пет и двайсет и пет, и петдесет и пет, никой от нас не забеляза, а и не ни пукаше. Бяхме спрели времето, поне така се чувствахме. Получихме своя танц и той щеше да продължи толкова дълго, колкото беше възможно. В случай че разполагахме само с него.

Ларкин също не бързаше. Натискаше се с Емили край един от огньовете — по-скоро истински клади, които някой беше запалил в стари кофи за боклук. Емили носеше неговото яке, а той се беше навел и лижеше врата й — доста гнусна гледка всъщност. Ларкин беше истинска змия.

— Ларкин! Стига, тя е на шестнайсет — провикна се Лена от мястото, където танцувахме. Той изплези към нас дългия си език, прекалено дълъг за смъртен. Емили явно не забеляза. Тя се отдръпна от него и направи знак на Савана, която танцуваше малко встрани от тях в групичка с Шарлот и Еден.

— Хайде, момичета. Да дадем подаръка на Лена.

Савана бръкна в сребристата си чантичка и извади оттам малък пакет, увит в сребриста хартия и завързан със сребриста панделка.

— Нещо съвсем дребно. — Тя подаде пакетчето на Лена.

— Всяко момиче трябва да има такава — добави Емили.

— Металикът отива на всичко. — Еден подскачаше от нетърпение и едвам се въздържаше да не разкъса сама опаковката.

— Достатъчно голяма за телефона или червилото ти например. — Шарлот го побутна към Лена. — Хайде, отвори го.

Лена взе пакета и им се усмихна.

— Савана, Емили, Еден, Шарлот… Нямате никаква представа какво означава това за мен. — Те не доловиха сарказма й, но аз знаех много добре какво иска да каже.

Лена не смееше да ме погледне в очите, защото и двамата щяхме да избухнем в смях. Докато си пробивахме обратно път през тълпата, тя хвърли малкия сребрист пакет в една от кладите. Оранжевите и жълти пламъци го погълнаха. Скоро от малката металическа чантичка не остана нищо друго, освен пепел и дим.

„Холи Ролерс“ прекъснаха за малка почивка и Линк дойде, за да получи заслужените овации за музикалния си дебют.

— Казах ти, че сме страхотни, пич! Още малко и ще подпишем договор. — Сръга ме в ребрата като в добрите стари времена.

— Прав беше, човече. Момчетата са много добри. — Трябваше да му го призная, въпреки че на негова страна беше и момичето с близалката.

Савана Сноу приближи към нас с плавна люлееща се походка, сякаш възнамеряваше да му се подиграва, както обикновено.

— Хей, Линк! — За моя изненада тя запърха прелъстително с мигли към него.

— Здрасти, Савана.

— Ще ми запазиш ли един танц? — Направо не можех да повярвам. Савана Сноу стоеше пред Линк и го зяпаше така, сякаш той беше истинска рок звезда. — Просто не знам какво ще направя, ако не танцувам с теб. — Озари го с още една от своите усмивки а ла Снежна кралица. Чувствах се все едно съм попаднал в средата на някой от мокрите сънища на Линк. А може би на Ридли.

Като говорим за вълка…

— Долу лапите, кралице на бала. Това захарче е мое. — Ридли увисна на ръката на Линк и се притисна така плътно до тялото му, че не остана съмнение какво иска да каже.

— Съжалявам, Савана. Може би друг път. — Линк пъхна палките в задния си джоб и се запъти към мястото, което се беше оформило като дансинг, с виещата се около него Ридли. Станахме свидетели на най-великия момент от живота му. Сякаш беше неговият рожден ден.

След като песента свърши, той се качи отново на сцената.

— Имаме още една песен, написана от моя добра приятелка, за някои много специални хора в гимназия „Джаксън“. Знаете за кого говоря. — Сцената се затъмни. Линк разкопча суичъра си, светлините избликнаха отново заедно с първите акорди на китарата. Той носеше тениска на „Ангелите пазители“ с откъснати ръкави; стоеше му нелепо, което явно е била и целта му. Ако майка му можеше да го види сега…

Наведе се към микрофона и започна да пее — всъщност без сам да го знае, напяваше малко чародейско заклинание.

Песента на Лена, тази, която написа за Линк.

С усилването на музиката всички, които носеха униформените „ангелски“ тениски, започнаха да се поклащат и да припяват този „химн“, който се целеше именно в тях. Може би го направи Ридли, а може би не. Каквато и да беше причината, щом песента свърши и Линк метна тениската с крилатия ангел в кладата, имах чувството, че в пламъците изгоря и нещо друго. Всичко, което досега изглеждаше толкова трудно, толкова непреодолимо, сякаш просто изчезна в дима.

Дълго след като „Холи Ролерс“ бяха спрели да свирят, дори когато Линк и Ридли бяха изчезнали някъде, Савана и Емили продължаваха да бъдат мили с Лена, а целият баскетболен отбор отново ми говореше. Огледах се за някакъв знак, за близалка, за нещо такова.

Но нямаше нищо. Само луната, звездите, музиката, светлините и тълпата. С Лена вече не танцувахме, но все още се притискахме един в друг. Люлеехме се лекичко в невидим ритъм и през мен преминаваше силен ток, едновременно горещ и студен. Страх пронизваше тялото ми, течеше по вените ми… Останахме в невидимия си балон, докато из полето се носеше музика. Не бяхме в нашата уютна пещера под завивките, но пак беше съвършено.

Лена се отдръпна от мен внимателно, както правеше, когато беше намислила нещо, и ме погледна изпитателно. Сякаш ме виждаше за пръв път.

— Какво има?

— Нищо. Аз… — Прехапа нервно долната си устна и си пое дълбоко дъх. — Просто искам да ти кажа нещо.

Опитах се да разчета мислите и, лицето й, нещо. Защото изведнъж се почувствах отново като в седмицата преди коледната ваканция, когато стояхме в коридора на гимназията и тя скъса с мен. Ръцете ми още бяха на кръста й и трябваше да устоя на желанието си да я притисна по-силно, за да й попреча да избяга.

— Какво? Можеш да ми кажеш всичко.

Тя постави ръцете си на гърдите ми.

— Ако нещо се случи тази нощ, искам да знаеш, че…

Погледна ме в очите и я чух. Така силно, сякаш го беше прошепнала в ухото ми. Каза го по единствения начин, който някога беше означавал нещо за нас. Така, както се бяхме намерили от самото начало. По начина, по който винаги се намирахме отново.

Обичам те, Итън.

За миг не знаех какво да кажа, защото „и аз те обичам“ не ми се струваше достатъчно. Не изразяваше всичко, което исках да кажа — че ме беше спасила от този град, от живота ми, от баща ми. От мен самия. Как може три или четири думи да кажат всичко това? Не можеха, но ги произнесох въпреки това, защото наистина го чувствах.

И аз те обичам, Лена. Мисля, че винаги съм те обичал.

Тя се притисна отново към мен и отпусна глава на раменете ми. Усетих топлата й коса, обвиваща тялото ми. И нещо друго. Част от нея, до която си мислех, че никога няма да достигна, онази част, която тя криеше от света. Почувствах, че се отваря, съвсем малко, колкото да ме пусне да вляза вътре. Даваше ми частица от себе си, единствената, която беше само нейна. Исках да запомня това чувство, този момент, да го снимам, за да мога да се връщам към него постоянно. Исках да останем така завинаги.

Оказа се, че „завинаги“ има точно измерение в този живот. Пет минути.