Прелестни създания

2.IX Сънят

Падах. Падах свободно надолу, премятах се из въздуха.

Итън!

Тя ме викаше и само звукът на гласа й караше сърцето ми да бие по-силно.

Итън!

Тя също падаше. Протегнах ръце, опитвайки се да я хвана, но улових само въздух. Под краката ми нямаше твърда земя, затъвах в тиня. Докоснахме пръстите си и в мрака пред себе си видях зелени искри.

После тя се изплъзна и в мен остана само чувство на ужасяваща липса.

Лимони и розмарин. Дори и тогава усещах аромата й.

Но не можех да я хвана.

И не можех да живея без нея.

Изправих се рязко и се опитах да спра учестеното си дишане.

— Итън Уейт! Събуди се! Не искам да закъсняваш за първия учебен ден! — крещеше Ама от долния етаж.

Очите ми се взираха в мъждивата светлина, проблясваща в мрака. Чувах капките дъжд, удрящи някъде отдалече по капандурите на старата ни къща. Сигурно валеше. Сигурно беше сутрин. И това беше моята стая.

Вътре беше влажно и горещо заради дъжда. Защо прозорецът беше отворен?

Главата ми туптеше силно. Отпуснах се отново на леглото и сънят си отиде напълно, както ставаше винаги. Бях в безопасност, в стаята си, в нашата направо древна южняшка плантация, в същото скърцащо махагоново легло, в което преди мен вероятно бяха спали шест поколения Уейтовци, но едва ли нощем те са падали през черни дупки от кал. Всъщност тук едва ли се е случвало каквото и да било.

Зяпах в тавана, боядисан в синьо, за да отблъсква дивите пчели да не правят гнезда по дъските. Какво ставаше с мен?

От месеци сънувах този сън. Или май трябваше да кажа „кошмар“. Въпреки че не можех да си го спомня целия, онова, което оставаше в съзнанието ми, винаги беше една и също. Момичето падаше. Аз падах. Трябваше да я задържа, но не можех. Ако я пуснех, с нея щеше да се случи нещо ужасно. Но точно за това ставаше дума. Не можех да я пусна. Не можех да я загубя. Сякаш бях влюбен, въпреки че не я познавах. Нещо като любов преди първия поглед.

Което беше напълно откачено, защото тя беше просто момиче от един сън. Дори не знаех как изглежда. Сънувах този сън от месеци, но през цялото време нито веднъж не видях лицето й, или пък не можех да си го спомня. Знаех само, че всеки път, когато я загубех, се чувствах много гадно, сякаш се разболявах. Тя се изплъзваше между пръстите ми и стомахът ми се обръщаше — същото усещане, което човек изпитва, когато се вози на влакче в увеселителен парк и то внезапно подскочи нагоре, а после пропадне надолу.

Пеперуди в стомаха. Толкова клиширана метафора. Звучеше ми направо противно, също като пчели убийци.

Може би я бях загубил, а може би се нуждаех от душ. Слушалките на айпода бяха още около врата ми и когато погледнах към екрана му, видях, че там беше изписано заглавието на някаква непозната песен.

„Шестнайсет луни“.

Какво пък беше това? Пуснах я. Мелодията беше завладяваща. Не можех да кажа кой пее, но ми се струваше, че съм чувал гласа и преди.

Песента беше мрачна, леко зловеща и почти ме хипнотизира.

— Итън Лоусън Уейт! — Гласът на Ама беше толкова мощен, че се чуваше дори през слушалките.

Спрях песента, станах от леглото и отметнах назад завивките. Чаршафът ми изглеждаше така, сякаш беше пълен с пясък, но аз знаех истината.

Това беше мръсотия. Под ноктите на пръстите си също имах черна гадост — кал. Точно както беше последният път в съня ми.

Събрах чаршафа и го натъпках в коша с мръсните дрехи под пропития с пот пуловер, с който бях тренирал вчера. Влязох под душа и търках упорито ръцете си, докато и последните черни остатъци от съня ми изчезнаха в канала. Щом не мислех за това, то не се беше случвало. Такъв беше подходът ми към повечето неща през последните месеци.

Само че номерът не работеше, когато се отнасяше до нея. Нищо не можех да направя. Постоянно мислех за момичето, постоянно се връщах към този сън, макар да не можех да го разбера. Та това е моята тайна, всичко, което може да се каже за мен. Бях на шестнайсет години, влюбен в момиче, което не съществуваше, и бавно, но сигурно полудявах.

Можех да накарам калта по пръстите си да изчезне, но колкото и упорито да се стараех, не можех да принудя сърцето си да спре да бие учестено. И въпреки миризмата на сапуна „Айвъри“ и шампоана „Стоп енд Шоп“2, все още усещах нейното ухание. Почти неуловимо, но знаех, че е тук.

Лимони и розмарин.

Слязох на долния етаж. Знаех до най-малката подробност как щеше да протече сутринта, но в този момент това не ме дразнеше, а дори ме успокояваше. Както всеки ден Ама постави на масата все същата стара китайска чиния в синьо и бяло — майка ми я наричаше „драконовия порцелан“ — пълна с пържени яйца, бекон и препечени филийки, намазани с масло. Ама е нашата икономка, но ми е по-скоро като баба, с изключение на това, че е по-умна и по-свадлива, отколкото би трябвало да бъде една баба. На практика тя ме отгледа и смята за своя лична отговорност да ме накара да раста още и още, въпреки че вече съм метър осемдесет и девет. Тази сутрин се чувствах необичайно гладен, като че ли не бях ял цяла седмица. Натъпках се почти наведнъж с яйце и две парчета бекон и веднага ми стана по-добре. Ухилих се на Ама с пълна уста.

— Не ми се карай, Ама. И без това ми е тъпо, че трябва да тръгвам на училище.

Тя постави с трясък на масата пред мен гигантска чаша с портокалов сок и друга, още по-голяма, с мляко — необезмаслено мляко, единствения вид, който пием тук.

— Нямаме ли шоколадово? — Пия го така, както някои хора пият „Кока-Кола“ или кафе. Дори рано сутрин винаги си търся поредната захарна доза от моя наркотик.

— С.В.И.К.В.А.Й. — Ама обича да решава кръстословици — колкото по-големи, толкова по-добре — и произнася думите така, сякаш в момента ги попълва в празните квадратчета. Толкова натъртва на всяка буква, че тя се забива като с чук в главата ми. — Стига си мрънкал, момченце. И да не ти е хрумнало да си подадеш главата навън, без да си изпил цялото мляко!

— Слушам, сър!

— Виждам, че вече си се облякъл.

Всъщност не бях. Просто бях нахлузих дънките си и поредната вехта тениска, както правя през повечето дни. Тениските обаче винаги са различни; днешната е с „Харлей Дейвидсън“. Обут съм в същите черни кецове „Чък Тейлър“, които нося от три години насам.

— Мислех, че ще се подстрижеш. — Гласът на Ама беше кавгаджийски, но колкото и да опитваше, тя не можеше да скрие загрижеността и искрената си привързаност към мен.

— Кога съм го казал?

— Не знаеш ли, че очите са прозорец към душата?

— Може би не искам никой да наднича в моята душа.

Ама ме наказа с още една чиния бекон. Моята „баба“ е около метър и петдесет висока и сигурно по-стара от драконовия порцелан, макар на всеки свой рожден да обяснява, че навършва петдесет и три години. Ама е всичко друго, но не и мила възрастна дама. Има абсолютна власт в тази къща.

— Хм… Е, млади господинчо, ако смяташ, че ще излезеш в това време с мокра коса, жестоко си се объркал. Не ми харесва тази буря. Сякаш вятърът носи насам нещо лошо. Нещо, което няма да изчезне скоро. Нещо със собствена воля.

Обърнах превзето очите си нагоре. Ама има странна представа за живота. Когато изпада в някое от „своите“ настроения, тя се „изключва“ от света, както казваше мама преди. Убежденията й са смесица от религия и суеверие, каквато може да има само тук, в Юга. Когато Ама се „изключи“, по-добре е човек да не попада на пътя й. Точно както е по-добре да се правиш, че не забелязваш амулетите, които закача по первазите на прозорците, и куклите, които поставя в чекмеджетата на шкафовете.

Изядох още едно яйце и завърших с истинска закуска за шампиони — препечен сандвич, пълен с яйца, бекон и конфитюр накуп. След като натъпках и това в устата си, погледнах по навик към дъното на коридора. Вратата на кабинета на татко вече беше затворена. Баща ми пише нощем и спи на един стар диван в кабинета си по цял ден. Така е, откакто миналия април мама почина. Би могъл и да е вампир; поне така каза леля Каролин, когато ни гостува през пролетта. Може би щях да го видя едва утре. Ако тази врата се затвореше, никой нямаше право да го безпокои по никакъв повод, докато той сам не решеше да излезе.

Колата на Линк, Бричката, както гордо я нарича, беше вече на улицата пред нас, с работещ двигател. От нея гърмеше музика. Ходех на училище с Линк всеки ден — той е най-добрият ми приятел още от детската градина, след като в автобуса ми даде половината си кексче „Туинки“. Едва по-късно разбрах, че половинката, която ми беше дал, била паднала преди това на пода. И двамата изкарахме книжки това лято, но Линк е човекът с колата. Ако Бричката може да се нарече кола де.

Поне двигателят й бумтеше толкова шумно, че заглушаваше бурята.

Ама застана на прага. Ръцете й бяха поставени на ханша в очевидно неодобрение.

— Не смей да пускаш тази силна музика тук, Уесли Джеферсън Линкълн! Не си мисли, че няма да се обадя на майка ти и да й разкажа какво прави в мазето цяло лято, когато беше на девет години.

Линк потръпна. Почти никой не го нарича с истинското му име, освен майка му и Ама.

— Да, госпожо.

Външната ни врата се затръшна. Линк се засмя и потегли рязко. Гумите изсвистяха по мокрия асфалт, когато зави покрай бордюра. Като че ли бягахме от местопрестъпление, което общо взето е обичайният начин на каране на приятеля ми. Само дето никога не успявахме да избягаме много далече.

— Какво си правил в мазето ни на девет години?

— Какво съм правил в мазето ви на девет години? — Линк повтори въпроса — знак, че няма да ми отговори, и намали музиката, което беше супер, защото тя беше ужасна, а след малко той щеше да ме попита дали ми харесва, както прави всяка сутрин. Проблемът на неговата група — „Кой гръмна Линкълн?“ — е, че всъщност никой от тях не може да свири на какъвто и да било инструмент, нито пък да пее. Но Линк говори само за своите барабани и как след като завърши, ще се премести в Ню Йорк и ще запише албум. Разбира се, това никога няма да се случи. Всъщност по-вероятно е да уцели коша на баскетболното игрище от двеста метра разстояние пиян и с вързани очи.

Линк сигурно няма да постъпи и в колеж, но все пак има едно предимство пред мен. Знае какво иска да прави, въпреки че желанието му е доста абсурдно. Аз имам само кутия за обувки, пълна с брошури за колежи, които дори не съм показал на баща си. Не ме интересува кой и какъв е колежът, стига да е на поне хиляда километра от Гатлин.

Не искам да свърша като татко, в същата къща, в същия малък град, в който съм израснал, със същите хора, които даже не мечтаят да се махнат оттук.

От двете страни на пътя се редуват стари викториански къщи, които навярно изглеждат така, както са изглеждали и когато са били строени преди повече от сто години. Моята улица се нарича „Котън Бенд“, защото преди тези стари къщи граничели с простиращи се на километри плантации с памук3.

Сега граничат само с път номер 9, който май е единственото ново нещо в района.

Взех си някаква стара поничка от кутията на пода на колата.

— Да си качвал вчера на айпода ми една странна песен?

— Каква песен? Не, не се сещам. Какво ще кажеш за това, а? — Линк наду отново последното демо парче на групата си.

— Мисля, че трябва да поработите още върху него. Както и върху всички останали песни. — Всяка сутрин казвам същото, с малки вариации.

— Да бе, да. По лицето ти ще има нужда от работа, щом ти фрасна един. — Същото отговаря той всяка сутрин, с малки вариации.

Зарових се в плейлистата си.

— Мисля, че песента се казваше „Шестнайсет луни“, или нещо подобно.

— Не знам за какво говориш.

Не беше там. Песента беше изчезнала. Но нали я бях слушал тази сутрин?! И знаех, че не си въобразявам, защото още звучеше в главата ми.

— Ако ти се слуша нещо, ще ти пусна новата ни песен. — Линк погледна надолу и почна да търси песента на сидито си.

— Ей, човече, гледай пътя.

Но той не вдигна глава, а с периферното си зрение аз мернах странна кола, която пресече пред нас.

За секунда шумът от пътя, дъжда и думите на Линк заглъхнаха, сякаш всичко се движеше на бавен кадър, а аз бях във вакуум. Не можех да откъсна очи от колата. Обхвана ме особено чувство, което не знаех как да опиша. А после колата зави и пое по друг път.

Беше ми непозната. Можете да си представите в какъв град живеем от факта, че знам на кого е всяка кола тук. Но тази не я бях виждал никога преди. Супер странно, на практика невъзможно, защото по това време на годината в града няма туристи. Никой не поема риска да дойде насам в сезона на ураганите.

Колата беше дълга и черна като катафалка. Всъщност бях почти убеден, че е катафалка.

Може би беше знак. Може би тази година щеше да бъде по-лоша, отколкото си мислех.

— Ето я. „Черната кърпа“. Тази песен ще ме направи звезда.

Когато Линк вдигна глава и погледна отново към пътя, колата вече беше изчезнала.