Прелестни създания

12.IX „Грийнбриър“

Можех да чуя гласа й в главата си. Поне така си мислех.

Не си струва, Итън.

Напротив.

Бутнах стола си назад и се затичах след нея. Знаех какво правя. Вземах страна. Щях да си създам много проблеми, различни от досегашните, но не ми пукаше. Не беше само Лена. Тя не беше първата. Цял живот ги бях гледал да правят все същото. С Алисън Бърч, когато екземата й се влоши толкова, че никой не искаше да седи до нея в стола на обед. И с бедния Скутър Ричман, защото беше най-ужасният тромбонист в историята на Симфоничния оркестър на гимназия „Джаксън“.

Макар самият аз никога да не бях писал с маркер „Загубеняк“ на нечие шкафче, бях стоял и гледал как другите го правят безброй пъти. И винаги съм се чувствал тъпо. Но не достатъчно, за да изляза от стаята.

Но все някой трябваше да направи нещо. Не може всички в училище да се отнасят по такъв начин с един човек и да го съсипват. Не може градът просто ей така да отписва едно семейство. Само дето тук явно могат и го правят от цяла вечност. Може би именно затова Макон Рейвънуд не е напускал къщата си още отпреди да съм бил роден.

Знаех отлично какво правех.

Не бива. Мислиш си, че трябва, но не е така.

Тя прозвуча отново в главата ми и това беше така естествено, сякаш винаги е била там.

Знаех как ще ме посрещнат на следващия ден в училище, но изобщо не ме интересуваше. Исках само да я намеря. В този момент не бях много сигурен за кого точно го правя — заради нея или заради мен самия. И в двата случая обаче нямах избор.

Стигнах до лабораторията по биология, останал почти без дъх. Линк само ме погледна и ми метна ключовете за колата, поклащайки недоволно глава, но без да попита нищо. Грабнах ги и продължих да тичам. Бях почти сигурен, че знам къде е. Ако бях прав, щеше да е там, където никой друг не би отишъл.

Щеше да се прибере у дома. Дори този дом да е място като Къщата на духовете, в което живее местният Бу Радли.

Имението „Рейвънуд“ се издигаше заплашително пред мен. Извисяваше се на хълма като призрак. Не казвам, че бях уплашен, защото това не беше точната дума за състоянието ми. Бях уплашен, когато полицията дойде у дома в нощта, в която почина мама. Бях уплашен, когато татко се скри за пръв път в кабинета си и осъзнах, че може никога да не излезе оттам. Бях уплашен, когато бях малък и Ама изпадаше в особените си настроения и когато разбрах, че малките фигурки, който прави, не са играчки.

Не се страхувах от „Рейвънуд“, дори да се окажеше, че имението е наистина така зловещо, както изглеждаше отстрани. Необяснимите загадки са част от атмосферата на Юга; всеки град си има своята къща с духове, а ако разпитате повечето хора, поне една трета от тях ще се закълнат, че са виждали призраци веднъж-дваж в живота си. Освен това живея с Ама, чиито религиозни убеждения включват боядисване на капаците на прозорците в онази смесица от синьо и зелено — като океана, известна тук в Юга като „призрачното синьо“, защото се смята, че гони злите духове. Ама, която прави амулети от торбички с конски косми и пръст. Така че нямам проблем със загадките и необяснимото. Но старият Рейвънуд… Това беше нещо съвсем друго.

Стигнах до портата и поставих колебливо ръка на изтърканото желязо. Вратата изскърца и се отвори. И не се случи нищо. Нямаше светкавици, нямаше взрив, нямаше бури. Не знам какво бях очаквал, но ако бях научил нещо за Лена досега, то беше да очаквам неочакваното и да действам предпазливо.

Ако преди месец някой ми беше казал, че ще мина през тази порта, ще се изкача по хълма и че въобще кракът ми ще стъпи на земята на „Рейвънуд“, щях да го обявя за луд. В град като Гатлин, където можеш почти безпогрешно да предвидиш какво ще се случи през следващите няколко години, това беше последното, което би ми хрумнало. Единствения път, когато бях идвал тук, успях да стигна не по-далеч от портата. Колкото повече приближавах до самото имение, толкова по-ясно виждах, че всичко тук се разпада. Голямата къща приличаше на обикновена южняшка плантация, отговаряща напълно на представите на хората от Севера след всички тези години, в които са гледали филми като „Отнесени от вихъра“.

Имението беше все така впечатляващо, поне по размер. Обградено от палми и кипариси, то изглеждаше като място, където хората седят отпред на верандата, пият ментов джулеп и играят карти по цял ден. Или поне щеше да изглежда така, ако не се разпадаше. И ако не беше „Рейвънуд“.

Беше построено в стил гръцки ренесанс, малко необичайно за Гатлин. Нашият град е пълен с къщи във федерален стил — така „Рейвънуд“ се открояваше още повечето15.

Огромни бели дорийски колони с лющеща се боя — белег за пълна липса на грижа за къщата от години — крепяха покрива, който се извисяваше прекалено остро на една страна и създаваше впечатлението, че сградата е наклонена като старица, страдаща от артрит. Покритата веранда беше разцепена от едната страна и почти отделена от къщата, заплашваща да се срути, ако някой стъпи малко по-тежко върху нея. Бръшлянът растеше толкова плътно по стените, че на места беше почти невъзможно да се видят прозорците отдолу. Сякаш самата земя се опитваше да погълне къщата и да я върне обратно в пръстта, върху която е била изградена.

Отпред стърчеше трегер — онази част от гредата, която можеше да се види над вратата на някои много стари сгради. Забелязах някакви знаци, издълбани по него. Символи. Приличаха на кръгове и полумесеци, може би бяха фазите на Луната. Пристъпих предпазливо напред по скърцащите стълби, за да ги погледна по-отблизо. Поназнайвам нещо за трегерите. Майка ми беше историк, специалист по Гражданската война, и по време на безбройните ни походи до всяко историческо място на ден път от Гатлин ми показваше постоянно особеностите на местните къщи. Тя ми беше казала, че такива трегери се срещат често в старите къщи и в замъците на Англия и Шотландия. Откъдето бяха дошли много от местните хора, преди да станат местни.

Никога преди обаче не бях виждал трегери с издълбани символи по тях. Те приличаха повече на йероглифи, обграждащи нещо като дума на език, който не можах да разпозная. Може би тя означаваше нещо важно за поколенията Рейвънуд, който бяха живели тук, преди това място да започне да се разпада.

Поех си дълбоко дъх и прескочих останалите стъпала по две наведнъж. Струваше ми се, че така намалявам наполовина шанса да пропадна на някое от тях. Протегнах се към медната халка, висяща от лъвска уста, която служеше като чукало на вратата, и почуках. После почуках отново и отново, и отново. Лена не си беше вкъщи. Значи все пак бях сбъркал.

Но после я чух, познатата мелодия. „Шестнайсет луни“. Лена беше някъде тук.

Натиснах патинираната желязна дръжка на вратата. Тя издаде звук като тежко стенание, а от другата страна на вратата се чу потракването на резето. Приготвих се за среща с Макон Рейвънуд, човека, когото май никой в града не беше виждал, поне доколкото аз знаех. Но вратата не се отвори.

Погледнах към трегера и нещо вътре в мен ми каза да опитам. В края на краищата, какво толкова можеше да се случи — вратата да не се отвори? Инстинктивно се протегнах и докоснах централния символ, намиращ се точно над главата ми. Полумесецът. Когато го натиснах, усетих как дървото поддава под пръста ми. Там имаше някакъв таен механизъм.

Вратата се плъзна съвсем леко, без да издаде и най-малък звук. Прекрачих прага. Вече нямаше връщане назад.

Светлината нахлуваше през прозорците и осветяваше вътрешността на къщата, което изглеждаше направо невъзможно, като се има предвид, че прозорците отвън бяха напълно покрити с бръшлянови листа и клони. И все пак вътре беше светло и ярко, а всичко беше напълно ново. Нямаше мебели от антични периоди, нито маслени картини на предците на стария Рейвънуд, нито семейни ценности отпреди Гражданската война. Мястото изглеждаше по-скоро като страница от каталог на модерна мебелна фирма. Претрупани с вещи дивани и столове и ефектни стъклени маси, малки масички за кафе, купчини книги и списания. Всичко беше много градско, съвсем ново. Почти очаквах да видя отвън паркирания камион за доставка.

— Лена?

Витата стълба изглеждаше като част от втория етаж, сякаш продължаваше да се извива още и още над горната площадка. Не можех да видя къде свършва.

— Мистър Рейвънуд? — Ехото от гласа ми отекваше във високия таван. Тук нямаше никой. Поне никой, който да прояви желание да говори с мен. Изведнъж чух зад себе си шум и подскочих, за малко да се препъна в някакъв велурен стол.

Беше смолисточерно куче, може би дори вълк. Очевидно някакъв ужасяващ домашен любимец, защото носеше широка кожена каишка с висяща сребърна луна, която подрънкваше, когато страшната твар се движеше. Взираше се в мен прекалено умно за животно, сякаш обмисляше следващия си ход. Имаше нещо особено в очите му. Бяха прекалено кръгли, гледаха прекалено човешки. Кучето вълк изръмжа към мен и оголи зъбите си. Ръмженето постепенно стана по-високо и по-рязко, по-скоро като вик. Направих това, което всеки би направил на мое място.

Избягах.

Спуснах се надолу по стълбите, преди още очите ми да привикнат към светлината. Продължих да тичам по чакълестата пътека, далеч от имението „Рейвънуд“, далеч от ужасяващия домашен любимец, странните символи и плъзгащата се врата, обратно към сигурната мъждива светлина на напълно реалния следобед. Пътеката се виеше и виеше, минаваше през запустели полета и неподдържани горички, през храсталаци и диви калини. Не ме интересуваше накъде води, стига да беше далече от Къщата на духовете.

Най-накрая спрях, приклекнах и подпрях ръце на коленете си. Сърцето ми щеше да експлодира. Краката ми трепереха. Когато успях да вдигна поглед, пред себе си видях каменна, рушаща се на места стена. Беше толкова висока, че върховете на дърветата от другата страна едва се забелязваха.

Подуших познато ухание. Лимонови дървета. Тя беше тук.

Казах ти да не идваш.

Знам.

Разговаряхме, само дето не го правехме. Точно както по-рано, в класната стая, можех да чуя гласа й в главата си, като че ли стоеше до мен и шепнеше в ухото ми.

Почувствах, че се приближавам към нея. Там имаше оградена със стена градина, може би дори тайна градина — като нещо, за което сигурно е четяла майка ми, докато е растяла в Савана. Това място сигурно беше наистина много старо. Стената се ронеше на места, а на други въобще липсваха камъни от нея. Когато повдигнах завесата от бръшлянови листа и клони, които скриваха старата, проядена дървена арка, чух, че там вътре някой плаче. Вгледах се между дърветата и храстите, но все още не я виждах.

— Лена?

Никой не ми отговори. Гласът ми звучеше странно, все едно не беше моят, и отекваше в каменните стени, които обграждаха малката горичка. Откъснах клонка от най-близкия храст и го помирисах. Разбира се. Розмарин. А сред клоните на дървото над главата ми видях и него: изумително съвършения, гладък жълт лимон.

— Аз съм, Итън.

Приглушените звуци на хлипането ставаха все по-силни.

— Казах ти вече, махай се! — Звучеше така, сякаш беше настинала. Сигурно не беше спирала да плаче, откакто си тръгна от училище.

— Знам. Чух те. — Истина беше, въпреки че не можех да го обясня. Заобиколих внимателно дивия розмаринов храст, препъвайки се в прорасналите корени на дърветата наоколо.

— Наистина ли? — В гласа й пролича интерес, за момент се разсея и спря да плаче.

— Наистина. — Беше като в сънищата. Можех да чуя гласа й, само че този път тя беше тук, плачеше в обрасналата с бурени градина в средата на нищото, вместо да се изплъзва от ръцете ми.

Отместих голяма плетеница от клони. И ето я, свита във високата трева. Беше покрила главата си с едната ръка, а с другата стискаше здраво тревата под себе си, сякаш се страхуваше, че ако се пусне, ще полети. Сивата й рокля се мокреше в калната локва под нея. По лицето й се лееха сълзи.

— Тогава защо не го направи?

— Кое?

— Да си тръгнеш!

— Исках да се уверя, че си добре. — Приседнах до нея. Земята беше изненадващо твърда. Пъхнах ръка под себе си и открих, че съм седнал на някаква гладка каменна плоча, скрита под калната избуяла растителност.

Тъкмо когато се облегнах назад, Лена се изправи. Аз станах и тя се отпусна отново долу. Доста неловко. Такова беше всяко мое действие, щом се отнасяше за нея. Сега вече и двамата бяхме полегнали, облегнати на лакти, и гледахме към небето. То беше станало сиво, обичайният цвят на небето над Гатлин през сезона на ураганите.

— Всички ме мразят.

— Не всички. Аз не те мразя. Нито Линк, най-добрият ми приятел.

Мълчание.

— Дори не ме познаваш. Дай си време, не след дълго и ти ще ме намразиш.

— Аз почти не те прегазих, нали? Трябва да съм мил с теб, иначе можеш да ме пратиш в затвора.

Шегата ми май не се получи. Но тя се появи — най-незабележимата усмивка, която бях виждал в живота си.

— Това е първото нещо в списъка със задачите ми. Ще съобщя незабавно за инцидента на дебелака, който седи по цял ден в колата си пред супермаркета. — Лена погледна отново към небето. Аз гледах нея.

— Дай им шанс. Не всички са лоши. Искам да кажа, сега са лоши. Но просто завиждат. Знаеш го, нали?

— Да бе, сигурно.

— Не, наистина, така е. — Хвърлих й поглед през високата трева. — Аз ти завиждам.

Тя разтърси глава.

— Тогава си луд. Няма за какво да ми завиждаш, освен ако не си падаш по това да обядваш всеки ден сам.

— Ти си живяла къде ли не!

Лена ме погледна с недоумение.

— Е, и? Ти вероятно си ходил на едно и също училище и си живял в една и съща къща цял живот.

— Да, и в това е проблемът.

— Повярвай ми, това не е проблем. Аз знам всичко за проблемите.

— Била си на различни места, видяла си толкова много неща. Бих убил за такъв живот.

— Да, и винаги съм била сама. Ти имаш най-добър приятел. Аз имам куче.

— Но ти не се страхуваш от нищо и никого. Правиш и казваш каквото искаш. Всички наоколо се страхуват да бъдат самите себе си.

Лена посочи черния лак на показалеца си.

— Понякога ми се иска да се държа като всички други, но не мога да променя това, което съм. Опитвала съм. Но никога не нося правилните дрехи и не казвам правилните думи, и някак всичко винаги се обърква. Просто искам да бъда себе си и все пак да имам приятели, които да забелязват дали съм дошла на училище, или ме няма.

— О, те забелязват. Поне днес със сигурност. — Тя почти се засмя на последната ми реплика. Почти.

— Исках да кажа, да забелязват по добрия начин.

Аз забелязвам.

Какво?

Дали си дошла на училище или не.

— Тогава предполагам, че си луд. — Но когато каза тези думи, звучеше така, сякаш се усмихваше.

Гледах я и знаех, че вече няма никакво значение дали ще имам запазено място на обяд в стола. Не можех да го обясня, но тя самата, това, което ставаше с нея и с нас, беше много по-голямо от всичко останало. Не можех да стоя и да гледам как я съсипват. Не и нея.

— Знаеш ли, винаги е така. — Лена говореше на небето. Един самотен облак блуждаеше във все по-смрачаващата се сиво-синя шир над нас.

— Облачно ли?

— Не, в училище — за мен. — Вдигна ръка и помаха. Облакът като че ли се понесе в посоката, в която тя му показа. Дългите й ръкави закриваха очите й. — Не че чак толкова ме интересува дали ме харесват. Просто не искам да ме намразват веднага. — Сега облакът се въртеше в кръг.

— Тези идиотки? След няколко месеца Емили ще има нова кола, Савана ще получи нова корона, Еден ще боядиса косата си в нов цвят, а Шарлот ще има… не знам, бебе, татуировка или нещо друго, и всичко това ще бъде просто стара, забравена история. — Лъжех и тя го знаеше. Помаха отново с ръка. Сега облакът приличаше повече на леко нащърбен кръг, а после се превърна в луна.

— Знам, че са идиотки. Разбира се, че са. Всички тези изрусени коси и глупавите малки металически чантички.

— Точно така. Те са глупачки. На кого му пука за тях?

— На мен. И това ме дразни. Затова и аз съм глупачка. Това ме прави многократно по-глупава от русите глупачки. Аз съм глупава, глупава, глупава… — Махна пак с ръка и облакът луна отмина.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал. — Погледнах я с ъгълчето на окото си. Тя се опитваше да не се засмее. За минутка и двамата просто си лежахме там.

— Знаеш ли кое е глупаво? Имам книги под леглото си. — Произнесох го така, сякаш бе нещо, което казвам постоянно.

— Какво?

— Романи. Толстой. Селинджър. Вонегът. И ги чета. Нали се сещаш чета, защото искам.

Тя се подпря на лакти и ме стрелна с очи.

— Нима? А какво мислят за това приятелчетата ти от отбора?

— Да кажем, че пазя някои тайни за себе си и когато съм с тях, просто гледам да целя коша и да си мълча.

— Естествено. Забелязах, че в училище се придържаш към комиксите. — Стараеше се да звучи небрежно. — „Сребърният сърфист“. Видях, че го четеш. Точно преди да се случи… онова.

Забелязала си?

Да, забелязах.

Не знаех дали продължаваме да си говорим, или си въобразявам всичко, но все пак не бях чак толкова луд — поне не още.

Лена се върна на предишната тема.

— И аз чета. Предимно поезия.

Представих си я как чете стихове, излегната на леглото, въпреки че имах проблем с идеята за нормално легло в Къщата на духовете.

— Така ли? Чел съм Буковски. — Не лъжех, две стихотворения се броят, нали?

— Имам всичките му книги.

Знаех, че не иска да говорим за това, което беше станало, но не издържах повече. Трябваше да разбера.

— Ще ми кажеш ли?

— Какво да ти кажа?

— Какво стана там?

Последва дълго мълчание. Лена седна и започна да скубе тревата около себе си. После се завъртя по корем и ме погледна право в очите. Лицето й беше на сантиметри от моето. Лежах там, без да мърдам, опитвайки се да мисля само за това, което щеше да ми каже.

— Наистина не знам. Такива неща се случват покрай мен, понякога. Не мога да ги контролирам.

Като сънищата. — Наблюдавах лицето й и търсех и най-малкия знак, че си е спомнила.

— Като сънищата. — Каза го, без да мисли, и веднага след това трепна и погледна към мен, стресната от думите си.

— Ти помниш сънищата.

Лена скри лицето си с ръце.

Надигнах се и приседнах до нея.

— Знам, че си ти, и ти знаеш, че съм аз. Знаела си през цялото време за какво говоря. — Дръпнах ръцете от лицето й и по тялото ми премина лек ток.

Ти си момичето.

— Защо вчера не ми каза нищо?

Не исках да знаеш.

— Защо? — Думата прозвуча прекалено високо в тишината на градината. А когато Лена погледна към мен, лицето й беше бледо и тя изглеждаше различно. Уплашена. Очите й бяха като морето преди буря по крайбрежието на Каролина.

— Не очаквах да бъдеш тук, Итън. Мислех, че това са просто сънища. Не знаех, че си истински.

— Но след като разбра, че съм аз, защо не каза нещо?

— Животът ми е твърде сложен. Не искам да обърквам и твоя, нито живота на когото и да било друг. — Нямах представа за какво говори. Все още докосвах ръката й, бях погълнат изцяло от това усещане. Почувствах грубия камък под нас и се вкопчих в ръба му, за да дойда отново на себе си. Само че ръката ми напипа нещо малко и кръгло, залепено за долната част на камъка. Бръмбар или парче скала. То се откърти от камъка и остана в дланта ми.

И тогава усетих удара. Ръката на Лена стисна силно моята.

Какво става, Итън?

Не знам.

Всичко около мен се промени, сякаш се озовах на съвсем друго място. Бях в градината, но и не бях в нея. Уханието на лимони също изчезна. Сега усещах мирис на пушек…

Беше полунощ, но небето гореше. Пламъците стигаха до облаците, тласкаха напред и все по-напред огромни стълбове дим, поглъщайки всичко по пътя си. Дори луната. Земята беше превърната в тресавище. Изгорена пепелива земя, напоена от дъждовете, които предшестваха огъня. Само да бе заваляло и днес. Женевиев се давеше от дима, който изгаряше гърлото й толкова силно, че не можеше да диша. Калта залепваше по долната част на роклята й и на почти всяка стъпка тя се препъваше, но се насилваше да продължи да върви.

Беше настъпил краят на света. Краят на нейния свят.

Чуваше писъците, смесени с изстрелите и с неотслабващия тътен на пламъците. Можеше да чуе войниците, крещящи заповеди за убийства. „Изгори тези къщи. Нека бунтовниците почувстват силата на поражението си. Изгори всичко!“

Един по един войниците от Севера палеха големите имения и те лумваха в пламъци заедно с всичките си мебели и залети с керосин чаршафи и завеси. Женевиев гледаше как една по една къщите на нейните съседи, на приятелите и на семейството й стават плячка на огъня. Най-ужасното беше, че мнозина от тези приятели и сродници бяха още вътре и пламъците ги поглъщаха живи. Хората умираха в същите домове, в които се бяха родили и живели.

Затова тя тичаше сред дима, към огъня, право в устата на звяра. Трябваше да стигне до „Грийнбриър“ преди войниците. Не разполагаше с много време. Войниците бяха методични, минаваха по брега на река Санти и изгаряха къщите една по една. Вече бяха подпалили „Блакуел“; „Давс Кросинг“ щеше да бъде следващото, а после идваха „Грийнбриър“ и „Рейвънуд“. Генерал Шърман и армията му започнаха огнената си кампания стотици километри преди да достигнат Гатлин. Изгориха Колумбия до основи и продължиха победоносния си марш на изток, палейки всичко по пътя си. Когато стигнаха до покрайнините на Гатлин, в града все още се вееше флагът на Конфедерацията, което допълнително подкладе устията им.

Миризмата й подсказа, че е закъсняла. Лимони. Тръпчивият аромат на лимони, смесен с пепел. Бяха подпалили лимоновите дръвчета.

Майката на Женевиев обичаше лимони. Затова когато баща й преди много години посети плантация в Джорджия, той й донесе оттам две лимонови дръвчета. Всички казваха, че няма да оцелеят, че студените зимни нощи на Южна Каролина ще ги убият. Но майката на Женевиев не ги слушаше. Тя посади дръвчетата точно пред памуковото поле и сама се грижеше за тях. През тези студени зимни нощи ги покриваше с вълнени одеяла и изстъргваше мръсотията по кората им, за да не загубят влажността си. И дърветата пораснаха. Развиха се толкова добре, че през годините бащата на Женевиев купи още двайсет и осем дръвчета. Други дами от града също помолиха съпрузите си за лимонови дръвчета и някои дори получиха по две-три. Но никоя от тях не успя да ги опази живи. Дърветата изглежда оцеляваха и разцъфтяваха единствено в „Грийнбриър“ под грижата на майка й. Нищо не можеше да убие тези дръвчета. До днес.

— Какво стана? — Почувствах, че Лена пусна ръката ми, и отворих очи. Тя трепереше. Погледнах надолу и отворих все още свитата си длан, за да видя какво бях вдигнал изпод камъка.

— Мисля, че има нещо общо с това. — В ръката си държах очукана стара брошка или камея, черна и овална, с женско лице, гравирано върху слонова кост и седеф. Изображението на лицето беше изключително детайлно. Отстрани забелязах някаква неравност. — Виж, май е медальон.

Натиснах грапавината и лицевата страна на брошката се отвори, за да разкрие малък надпис.

— Пише само „Грийнбриър“. И дата.

Лена се надигна, за да види по-добре.

— Какво е „Грийнбриър“?

— Мястото, където сме. Преди не се е намирало в „Рейвънуд“. То е част от „Грийнбриър“. Съседната плантация.

— А видението, огънят… И ти ли го видя?

Кимнах. Беше прекалено ужасно, за да говоря за него.

— Дай да видя медальона.

Подадох й го внимателно. Изглеждаше като предмет, преживял много — може би дори пожара от видението. Тя го завъртя в ръката си.

— „11.02.1865“. — Изпусна медальона на земята и побледня като мъртвец.

— Какво има?

Лена продължаваше да гледа към брошката в тревата.

— 11 февруари. Това е моята рождена дата.

— Е, и? Обикновено съвпадение. Или ако искаш, подранил подарък за рождения ти ден.

— В моя живот няма съвпадения.

Вдигнах медальона и го обърнах. На гърба му имаше гравирани инициали.

— „ИГУ и ЖКД“. Медальонът сигурно е бил на някой от тях. — Замислих се за миг. — Това е странно. Моите инициали са ИЛУ.

— Моят рожден ден, почти твоите инициали. Не смяташ ли, че е малко повече от необичайно?

Може би беше права. И все пак…

— Трябва да го направим отново, за да разберем. — Беше като сърбеж по тялото, който просто трябваше да почешеш.

— Не знам. Може да е опасно. Наистина се чувствах така, все едно бях там. Очите ми още парят от пушека. — Беше права. Не бяхме напускали градината, но и аз почувствах, че бях попаднал там, в средата на пожара. Усещах пушека в дробовете си, но дори това нямаше значение в момента за мен. Исках да разбера. Трябваше да разбера.

Продължавах да държа медальона в ръката си.

— Хайде де, мислех, че си по-смела. — Предизвиквах я. Тя отвори широко очи, но протегна ръка напред. Пръстите й се допряха до моите и усетих как топлината от нейната ръка премина в моята. Побиха ме тръпки и косъмчетата по кожата ми настръхнаха, сякаш по тялото ми протече силен ток. Не знаех как да опиша състоянието си по друг начин.

Затворих очи и зачаках. Нищо. Отворих очи.

— Може би просто сме си въобразили. А може и да са му свършили батериите.

Лена ме погледна укорително, все едно бях Ърл Пети в час по алгебра, който се държи идиотски както обикновено.

— Може би не можеш да казваш на нещо такова кога и какво да прави. — Изправи се и се изтупа от тревата и пръстта. — Трябва да вървя.

Спря за миг и погледна надолу към мен.

— Знаеш ли, не си такъв, какъвто очаквах. — Обърна се и тръгна между лимоновите дръвчета към другия край на градината.

— Чакай! — провикнах се след нея, но тя продължи да върви. Опитах се да я настигна и се запрепъвах из корените на дърветата и храсталаците.

Когато стигна до последното лимоново дръвче, Лена спря.

— Недей.

— Какво „недей“?

Тя не поглеждаше към мен.

— Остави ме, докато всичко все още е под контрол.

— Не разбирам за какво говориш. Сериозно. А се опитвам, повярвай ми.

— Забрави.

— Смяташ, че си единственият човек на света със сложен характер и проблеми в живота?

— О, не. Но съм малко по-специална. — Отново се обърна. Поколебах се, но поставих ръка на рамото й. Беше топло от лъчите на залязващото слънце. Усещах костите й под ризата. В този момент тя ми се стори така крехка, каквато беше в сънищата ми. Беше странно, защото когато застанеше срещу мен, можех да мисля само за това колко силна изглежда. Може би имаше нещо общо с очите й.

Останахме така за миг, докато най-накрая тя се предаде и се обърна към мен. Опитах отново.

— Виж. Тук става нещо. Сънищата, песента, ароматът, а сега и медальонът. Като че ли е предопределено да бъдем приятели.

— Аромат ли каза? — Лена ме погледна с ужас. — В същото изречение с „приятели“?

— Технически погледнато, е различно изречение.

Тя хвърли поглед към ръката ми и аз бързо я свалих от рамото й. Но не можех да я пусна да си отиде. Погледнах я право в очите, наистина я погледнах, може би за пръв път, откакто се познавахме. Зелената бездна изглеждаше толкова дълбока, толкова далечна, та се уплаших, че никога няма да я достигна, дори да имам цял живот пред себе си. Замислих се как ли би звучала в този случай теорията на Ама за „очите са прозорец на душата“.

Прекалено е късно, Лена. Ти вече си ми приятел.

Не може да бъде.

Заедно сме във всичко това.

Моля те. Трябва да ми повярваш. Не сме.

Тя погледна встрани и сведе глава към лимоновото дръвче. Изглеждаше нещастна.

— Знам, че не си като тях. Но има неща, неща за мен, които не можеш да разбереш. Не знам защо сме свързани по този начин. Не знам защо сънуваме еднакви сънища, не повече от теб.

— Но аз трябва да разбера какво става…

— След пет месеца ще навърша шестнайсет. — Протегна към мен ръката си, където както обикновено беше изписано число. 151. — Остават сто петдесет и един дни. — Нейният рожден ден. Променящите се числа. Тя броеше дните до рождения си ден. — Не знаеш какво означава това, Итън. Не знаеш нищо. След този ден може би няма да съм тук.

— Но сега си.

Лена гледаше с празен поглед покрай мен към „Рейвънуд“. Когато проговори, сякаш все още не ме виждаше.

— Харесваш ли онзи писател, Буковски?

— Да — отговорих леко смутено.

„Не се опитвай“.

— Не разбирам.

— Това е написано на гроба му. — Само след миг се скри зад каменната стена. Пет месеца. Нямах представа за какво говореше, но разпознах чувството в стомаха си.

Паника.

Докато мина и аз през вратата в стената, Лена вече беше изчезнала, сякаш никога не бе идвала тук. След себе си остави само лекото носещо се из въздуха ухание на лимони и розмарин. Естествено, колкото повече тя се опитваше да избяга от мен, толкова по-твърдо бях решен да я настигна.

Не се опитвай. Бях почти убеден, че на моя гроб щеше да пише нещо различно.