Прелестни създания

11.II Призоваването

Чародейците не могат да бъдат със смъртни, без да ги убият.

Вече всичко ми се изясняваше. Стихийната връзка между нас. Електричеството, спирането на дъха, когато се целунем, сърдечният пристъп, който за малко не ме уби — физически не можехме да бъдем заедно.

Знаех, че е истина. Спомних си какво беше казал Макон онази вечер в блатото и после в стаята ми.

Те не могат да имат общо бъдеще.

Има неща, които в момента не са ти ясни, неща, които са извън твоя контрол.

Лена трепереше. Тя също знаеше, че е вярно.

— Какво каза? — прошепна тихо.

— Че вие с Итън никога няма да бъдете изцяло заедно. Не можете да се ожените, да имате деца. Вие нямате бъдеще — поне истинско бъдеще. Не мога да повярвам, че не са ти го казали. Доста неща са крили от вас с Ридли.

Лена се обърна към Макон.

— Защо не ми каза? Знаеше, че го обичам.

— Никога преди това не беше имала приятел, да не говорим за смъртен. Никой от нас не си е представял, че може да се появи такъв проблем. Не осъзнавахме колко силна е връзката помежду ви, докато вече не беше късно.

Чувах техните гласове, но вече не слушах. Никога нямаше да бъдем заедно. Никога нямаше да бъда близо до нея, до тялото й…

Вятърът се усили, дъждът се лееше като из ведро. Светкавица пресече небето, гръм разтресе земята. Очевидно вече не бяхме в окото на бурята. Знаех, че Лена не можеше повече да се контролира.

— Кога щеше да ми кажеш? — изкрещя тя толкова високо, че надвика вятъра.

— След като се Призовеше сама.

Сарафина видя възможността и се възползва незабавно.

— Лена, не виждаш ли? Има начин. Има възможност вие с Итън да прекарате живота си заедно, да се ожените, да имате деца. Да имате всичко, което желаете.

— Никога няма да ти го позволи, Лена — прекъсна я Макон. — Дори да беше възможно, тъмните чародейци презират смъртните. Никога няма да позволят кръвната им линия да бъде разводнена от смъртна кръв. Това е една от основните причини за разделението помежду ни.

— Вярно е, но в този случай, Лена, сме готови да направим изключение, като се има предвид другата алтернатива. И открихме начин това да стане. — Сарафина сви рамене. — По-добре е от смъртта, в края на краищата.

Макон погледна към Лена.

— Готова ли си да убиеш цялото си семейство, за да бъдеш с Итън? Леля Дел? Рийс? Риан? Баба си?

Сарафина разтвори широко ръце, прелъстително, сякаш за да демонстрира мощта си.

— След като се преобразиш, дори няма да ти пука за тези хора. И ще имаш до себе си мен, твоята майка, чичо си и Итън. Не е ли той най-важният човек в живота ти?

Очите на Лена помръкнаха. Дъжд и мъгла се виеха около нея. Беше толкова шумно, че гърмежите от битката при Хъни Хил почти не се чуваха. Бях забравил, че тази нощ можем случайно да станем жертви на още една битка, която се водеше наблизо.

Макон сграбчи Лена с двете си ръце.

— Тя е права. Ако се съгласиш да го направиш, няма да изпитваш угризения, защото вече няма да бъдеш ти. Човекът, който си сега, ще бъде мъртъв. Но пропуска да ти каже една малка подробност — че няма да си спомняш чувствата си към Итън. След няколко месеца сърцето ти ще бъде така изпълнено с мрак, че той няма да означава нищо за теб. Призоваването има изключително силен ефект върху Самородните. Може дори да го убиеш със собствената си ръка. Да, ще бъдеш способна на това. Не е ли вярно, Сарафина? Кажи на Лена какво се случи с баща й, след като си такъв защитник на истината и честността.

— Баща ти те открадна от мен, Лена. Станалото беше нещастен случай, инцидент.

Лена беше изпаднала в пълен шок. Едно е да чуеш, че майка ти е убила баща ти, от мисис Линкълн на среща на Дисциплинарния комитет, съвсем друго — да разбереш, че това е истина. Макон се опита да използва момента.

— Разкажи й, Сарафина. Обясни й как баща й изгоря до смърт в собствения си дом, след като ти лично предизвика пожара. Всички знаем колко много обичаш да си играеш с огъня.

Очите на Сарафина искряха от ярост.

— През последните шестнайсет години се намесваше прекалено много в живота на Лена, Макон. Мисля, че е време да спреш.

Изневиделица Хънтинг се появи на сантиметри до Макон. Вече изглеждаше много по-малко като човек и много повече като това, което беше в действителност. Демон. Правата му черна коса беше щръкнала нагоре като козината на гърба на вълк преди да нападне, ушите му се бяха изострили, а устата му се превърна в муцуна. После той просто изчезна, дематериализира се.

Появи се след миг точно зад Макон, толкова бързо, че дори не бях сигурен дали съм го видял. Макон сграбчи брат си за якето и го запрати към едно дърво. Досега не бях осъзнавал напълно колко беше силен. Хънтинг направо излетя, но вместо да се разбие в дървото, се приземи на крака миг преди това и се претърколи по земята. В същия миг Макон изчезна и се появи зад гърба му. Сграбчи го отново и захвърли тялото му напред толкова силно, че в земята се отвори дупка. Хънтинг остана да лежи долу, а Макон се обърна, за да погледне Лена. В същата секунда Хънтинг се изправи на крака с усмивка на лицето. Изкрещях, за да предупредя Макон, но гласът ми беше заглушен от разбеснелия се над нас ураган. Хънтинг изръмжа зловещо и заби зъбите си в гърба на брат си като бясно куче.

Макон извика, дълбок гърлен звук, и се разтвори във въздуха. Изчезна. Хънтинг явно се беше вкопчил здраво в него, защото също изчезна, а когато се появиха в края на поляната, все още висеше на гърба му със забити зъби.

Какво правеше? Хранеше ли се от брат си? Не знаех дори дали това е възможно. Но каквото и да вземаше от него Хънтинг, това явно изтощаваше силите на Макон. Лена изпищя. Ужасен, смразяващ кръвта писък.

Хънтинг се отдръпна от тялото на Макон. Макон лежеше в калта, а дъждът се изливаше върху него. Чу се гърмеж от оръдеен изстрел. Потръпнах, осъзнавайки колко наблизо тече битката. Възстановката се приближаваше към нас, в посока към „Грийнбриър“. Войските на Конфедерацията се готвеха за последния си удар.

От гъсталака се чу ръмжене, различно и едновременно с това познато. Бу Радли. Той се хвърли, лаейки, срещу Хънтинг, за да защити господаря си. Точно в мига, в който щеше да го захапе, тялото на Ларкин започна да се извива, превръщайки се в купчина змии, препречващи пътя на Бу към Хънтинг. Змиите съскаха и се увиваха една в друга. Бу не осъзнаваше, че те са просто илюзия и може да мине през тях. Отстъпи с гневно ръмжене, което даде на Хънтинг възможността, от която се нуждаеше. Той се дематериализира отново, появи се внезапно зад Бу и го удари с нечовешката си сила. Кучето се разтресе, докато безуспешно се опитваше да се бори с Демона. Хънтинг беше прекалено силен. Той захвърли встрани изнемощялото кучешко тяло точно до все още безжизнения Макон. Бу беше вцепенен. Кучето и господарят му лежаха в калта безмълвни.

— Чичо Макон! — изпищя Лена.

Хънтинг прокара пръсти през косата си и разтърси глава, ободрен. Ларкин се преобрази отново в обичайната си форма и оправи коженото си яке. Двамата изглеждаха като пристрастени наркомани, току-що взели дозата си.

Ларкин погледна Луната, а после и часовника си.

— Минава и половина. Наближава полунощ.

Сарафина протегна ръце нагоре, сякаш искаше да прегърне небето.

— Шестнайсетата луна, шестнайсетата година.

Хънтинг се ухили на Лена. По лицето му имаше кръв и кал.

— Добре дошла в семейството.

Лена нямаше никакво намерение да се присъединява към това семейство. Виждах го съвсем ясно. Тя се изправи, цялата мокра до кости, покрита с кал от предизвикания от самата нея яростен порой. Черната й коса се виеше около тялото й. Лена едвам устояваше на вятъра, олюляваше се, сякаш всеки момент краката й щяха да се отлепят от земята и тя щеше да изчезне в черното небе. Може би наистина щеше да го направи. Вече нищо не би могло да ме изненада.

Ларкин и Хънтинг се придвижиха бавно в сенките, докато накрая застанаха от двете страни на Сарафина, лице в лице срещу Лена. Сарафина пристъпи към нея. Лена вдигна ръка.

— Спри. Веднага.

Сарафина не спря. Лена сви ръката си в юмрук. Огнен откос излезе от него и премина през високата трева. Пламъците се разгоряха и издигнаха преграда между майката и дъщерята. Сарафина застина, не очакваше, че Лена е способна на нещо повече от това да пусне малко дъжд и вятър.

— Никога не съм крила нещо от теб, за разлика от любимото ти семейство. Обясних ти вариантите и ти казах истината. Може и да ме мразиш, но все още съм твоя майка. И мога да ти предложа единственото нещо, което те не могат. Бъдеще със смъртен.

Пламъците се издигнаха още по-нагоре. Огънят се разрастваше, сякаш имаше собствена воля, докато заобиколи напълно Сарафина, Ларкин и Хънтинг. Лена се засмя. Мрачен смях, като на майка й. Дори от другата страна на поляната звукът ме накара да потръпна.

— Не е нужно да се преструваш, че те е грижа за мен. Всички знаем каква кучка си, майко. Мисля, че за това сме на едно мнение.

Сарафина сви устни и ги изду напред, като че ли се готвеше за целувка. Огънят промени посоката си и мина с бясна скорост през бурените, за да обгради Лена.

— Кажи го така, както го мислиш, скъпа. Вложи малко повечко сърце.

Лена се усмихна.

— Ще изгориш вещица? Какво клише.

— Ако исках да те изгоря, Лена, отдавна щеше да си мъртва. Помни, ти не си единствената Самородна по природа.

Лена пристъпи бавно напред и пъхна ръка в пламъците. Не трепна, дори остана напълно безизразна. После постави и другата си ръка в огъня. Вдигна ръцете си над главата, събра огъня и го задържа, все едно беше топка. След това го запрати с цяла сила. Право към мен.

Огънят се разби в дъба зад гърба ми, подпалвайки клоните по-бързо, отколкото ако бяха сухи подпалки. Пламъците се устремиха към ствола. Аз се запрепъвах, докато се опитвах да се махна от пътя им. Продължих да вървя напред, докато стигнах до стената на невидимия ми затвор. Но тя вече не беше там. Влачех краката си през сантиметри кал из полето. Огледах се и видях Линк, паднал на няколко метра встрани от мен. Дъбът зад него гореше дори по-силно от моя. Пламъците се издигаха в тъмното небе и започнаха да се разпростират из полето около нас. Впуснах се към Лена. Не можех да мисля за нищо друго. Линк запълзя към майка си. Само Лена и огнената линия стояха между Сарафина и нас. За момент ми се стори, че ще е достатъчно.

Докоснах Лена по рамото. Би могла да се стресне от допира в този мрак, но тя явно знаеше, че съм аз. Дори не погледна към мен.

Обичам те, Лена.

Итън, не казвай нищо. Тя може да чуе всичко. Не съм сигурна, но ми се струва, че винаги го е можела.

Погледнах през полето, но през пламъците не виждах нито Сарафина, нито Хънтинг и Ларкин. Знаех, че са там и че вероятно ще се опитат да убият всички ни. Но бях с Лена и за един миг само това имаше значение.

— Итън! Бягай и повикай Риан. Чичо Макон има нужда от помощ. Не мога да я задържа още дълго.

Втурнах се да тичам, преди да довърши изречението. Каквото и да беше направила преди Сарафина, за да прекъсне връзката между нас, вече беше без значение. Лена беше отново в сърцето и в ума ми. Докато тичах през неравното поле, само това беше важно за мен.

И фактът, че вече беше почти полунощ. Затичах се още по-бързо.

И аз те обичам. Побързай…

Погледнах часовника си. 11:25. Удрях отново и отново по вратата на „Рейвънуд“ и натисках като луд полумесеца отгоре. Нищо не ставаше. Ларкин сигурно беше направил нещо на печата на прага, макар да не знаех как е успял.

— Риан! Лельо Дел! Бабо!

Трябваше да намеря Риан. Макон беше пострадал, а Лена можеше да бъде следващата. Не бях в състояние да предвидя какво би могла да направи Сарафина, когато Лена й откаже. Линк се строполи на стълбите зад мен.

— Риан не е тук.

— Тя доктор ли е? Трябва ни помощ и за мама.

— Не. Тя е… Ще ти обясня после.

Линк започна да обикаля трескаво по верандата.

— Това, което се случва, истина ли е?

Да помисля. Трябва да помисля. Бях сам. Тази нощ „Рейвънуд“ беше истинска крепост. Никой не можеше да проникне вътре, поне не и смъртен, а не можех да предам Лена. Обадих се по телефона на единствения човек, който според мен нямаше да има проблем да се забърка с двама тъмни чародейци и един кървав Инкуб по средата на свръхестествен ураган. Човек, който донякъде също беше такова свръхестествено природно бедствие. Ама.

Телефонът звънеше, но никой не отговаряше от другата страна.

Няма никой. Ама сигурно още е при баща ми.

11:30. Имаше само още един човек, който можеше да ми помогне, но това си беше изстрел напосоки. Звъннах в библиотеката.

И Мариан не е там. Тя щеше да знае какво да правим. Какво става, по дяволите! Тя никога не напуска тази библиотека, дори след края на работното време.

Линк продължаваше да крачи нервно около мен.

— Естествено, че нищо не е отворено! Виж колко е часът. А и е празник. Битката при Хъни Хил, помниш ли? Може би просто трябва да слезем до безопасната зона и да потърсим парамедиците.

Погледнах към него, имах чувството, че бях ударен от мълния.

— Празник е. И нищо не е отворено — повторих след него.

— А-ха. Тъкмо го казах. Какво ще правим? — Линк изглеждаше напълно отчаян.

— Линк, ти си гений.

— Знам, човече, но това как ще ни помогне!

— Къде е Бричката?

— Не е далече.

Линк запали двигателя. Бричката се задави, както обикновено, но потегли. „Холи Ролерс“ продължаваха да забиват на сцената, но този път звучаха доста зле. Ридли, момиче, трябваше да поработиш по-сериозно върху тоя номер с масовата хипноза.

Линк подкара колата по чакълестия път и после ме погледна.

— Къде отиваме?

— В библиотеката.

— Но нали е затворена?

— Другата библиотека.

Линк кимна, все едно е разбрал, въпреки че не беше. Но той би тръгнал с мен така или иначе, точно както в добрите стари времена. Бричката пълзеше по изронения път, като че ли бе понеделник сутрин и ние закъснявахме за училище. Само дето не беше.

Часовникът не лъжеше. 11:40.

Когато спряхме пред сградата на Историческото общество, Линк дори не се опита да разбере. Изхвърчах от колата, преди още той да спре диска на „Холи Ролерс“. Успя да ме настигне едва когато завивах зад ъгъла в мрака зад втората най-стара сграда в Гатлин.

— Това не е библиотеката.

— Прав си.

— Това е ДАР.

— Вярно.

— Който ти мразиш.

— А-ха.

— Майка ми идва тук всеки ден.

— Точно така.

— Пич, какво правим на това място?

Пристъпих към решетката и пъхнах ръката си през нея. Тя премина през метала — поне през това, което приличаше на метал. Отстрани изглеждаше все едно ръката ми е ампутирана до китката. Линк ме сграбчи.

— Човече, Ридли сигурно е сложила нещо в питието ми. Защото, кълна се, ръката ти… видях как ръката ти… Забрави, явно халюцинирам.

Издърпах ръката си и размърдах пръстите си пред лицето му.

— Линк, след всичко, което видя тази нощ, сега ли реши, че халюцинираш? — Проверих колко е часът. 11:45. — Нямам време да ти обяснявам, но оттук нататък ще става още по-странно, да знаеш. Ще слезем долу в библиотеката, но тя не е обикновена библиотека. Може да ти дойде в повече, затова няма проблем, ако искаш да ме изчакаш в колата. — Линк се опитваше да схване какво му казвам, което не беше лесно, защото говорех адски бързо. — Идваш ли?

Той погледна към решетката. Без да каже и дума, пъхна ръката си вътре. Тя изчезна до лакътя му.

Явно идваше.

Минахме през прага и погледнахме към старите каменни стълби.

— Хайде. Трябва да вземем книгата.

Линк се изсмя нервно, докато вървеше след мен.

— Да вземем книгата? От библиотеката?

Факлите се запалиха от само себе си, докато слизахме към мрака. Взех една от металното й гнездо и я подадох на Линк. Грабнах друга и тичешком се запътих надолу. Факлите пламваха една по една, докато стъпихме в центъра на помещението. Колоните се откроиха в сумрака, думите „DOMUS LUNAE LIBRI“ се появиха в сянката на входната стена, където ги бях видял и предишния път.

— Лельо Мариан! Тук ли си?

Тя ме потупа по рамото зад гърба ми. Подскочих от изненада и за малко да се стоваря върху Линк. Той изпищя и изпусна факлата си. Стъпках пламъците, за да не се разпространи огънят.

— Божичко, д-р Ашкрофт! Изкарахте ми ангелите. Честно, за малко да се изпусна.

— Съжалявам, Уесли. Итън, да не си си загубил ума? Или си забравил коя е майката на това бедно момче?

— Мисис Линкълн е в безсъзнание, Лена е в опасност, Макон пострада тежко. Трябва да вляза в „Рейвънуд“, но не мога, а не намерих и Ама. Налага се да мина през тунелите.

Отново бях станал малко момче. Говорех на Мариан, но сякаш исках помощ от мама.

— Не мога да направя нищо. Не мога да ти помогна. По един или друг начин Призоваването ще стане тази нощ. Не мога да спра часовника. Не мога да спася Макон или майката на Уесли, или когото и да е друг. Нямам право да се намесвам. — Погледна към Линк. — Съжалявам за майка ти, Уесли. Наистина.

Линк изглеждаше напълно отчаян. Аз тръснах глава и връчих на Мариан най-близката факла от стената.

— Не разбираш. Не искам да правиш нищо, освен това, което влиза в задълженията на библиотекаря на чародейската библиотека.

— Какво?

Погледнах я многозначително.

— Искам да доставиш една книга в „Рейвънуд“. — Наведох се, протегнах се към една от купчините с книги на пода и взех първата попаднала ми под ръка книга. „Пълен справочник на отровните билки и заклинания“.

Мариан още не схващаше.

— Тази нощ?!

— Да, тази нощ. Точно сега. Макон ме помоли да му я донеса лично. Преди полунощ.

— Библиотекарят е единственият смъртен, който знае къде се намират тунелите за чародейската библиотека. — Мариан ме погледна лукаво и взе книгата от ръката ми. — Май това съм аз. Какъв късмет, нали?

С Линк последвахме Мариан през лъкатушещите тунели на „Lunae libri“. В началото броях дъбовите врати, през които минавахме, но след шестнайсетата спрях. Тунелите бяха като лабиринт, всеки беше абсолютно различен от другите. Имаше много ниски проходи, през които с мъка пълзяхме, и високи коридори, които като че ли изобщо нямаха таван. Това буквално беше друг свят. Някои пасажи бяха съвсем груби, без никаква украса по простата зидария, други бяха по-скоро като вестибюл в замък или музей — с гоблени и древни карти в рамки и с маслени картини по стените. При други обстоятелства щях да спра, за да прочета какво пише на месинговите табелки под портретите. Може би бяха прочути чародейци, кой знае. Единственото общо между всички тунели беше миризмата на пръст и някакво друго, по-различно време. Не мислех, че времето може да мирише, но явно можеше. Не помнех и колко пъти Мариан извади ключа във формата на полумесец, магическия ключ, който носеше на кръста си, за да отваря безбройните врати.

След цяла вечност — поне така ми се стори — най-накрая стигнахме до вратата, която ни трябваше. Факлите ни почти бяха изгаснали и се наложи да вдигна много високо моята, за да прочета надписа „ИМЕНИЕ РЕЙВЪНУД“, издълбан на вертикалните дъски. Мариан пъхна и завъртя ключа полумесец в последната желязна ключалка и вратата се отвори. Изтърканите стълби ни отведоха нагоре в къщата и по тавана над главите ни познах, че се намираме на първия етаж.

Обърнах се към Мариан.

— Благодаря ти, лельо Мариан. — Протегнах ръка за книгата. — Ще я дам на Макон.

— Не бързай толкова. Не мисля, че съм видяла библиотечната карта с твоето име, Итън Уейт. — Намигна ми. — Ще доставя книгата сама.

Погледнах часовника си. Все още беше 11:45. Как беше възможно?

— Как може все още да е същият час, в който дойдохме при „Lunae libri“?

— Лунно време. Вие, деца, никога не слушате. Тук долу нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Линк и Мариан ме последваха нагоре по стълбите и в предния салон. „Рейвънуд“ изглеждаше точно така, както го бях видял за последно — с парчетата торта по чиниите, с чашите чай и с купчината — неотворени подаръци.

— Лельо Дел! Рийс! Бабо! Ехо? Къде сте? — изкрещях аз и само след секунда те се показаха. Леля Дел беше застанала на стълбището с вдигната над главата лампа, сякаш се готвеше да удари натрапника. Баба стоеше на прага, прегърнала Риан в опит да я защити от евентуалния враг. Рийс се криеше под стълбището, размахвайки ножа, с който разрязваха тортата.

Всички започнаха да говорят едновременно.

— Мариан! Итън! Толкова се притеснявахме. Лена изчезна и когато чухме камбаната от Тунелите, помислихме, че е…

— Видяхте ли я? Тя тук ли е?

— Видяхте ли Лена? Когато Макон не се върна, толкова се уплашихме…

— И Ларкин. Тя не го е наранила, нали?

Погледнах невярващо към тях, взех лампата от ръцете на леля Дел и я подадох на Линк.

— Лампа? Наистина ли мислехте, че ще се спасите с една лампа?

Леля Дел сви рамене.

— Баркли отиде на тавана да Преобрази някои стари корнизи и части от старата украса за Слънцестоенето в оръжия. Само лампата ми беше под ръка.

Приближих се до Риан и приклекнах на пода до нея. Нямаше много време. Около четиринайсет минути, за да бъда по-точен.

— Риан. Спомняш ли си, когато ми беше зле и ти ми помогна? Трябва да дойдеш с мен веднага, там навън, в „Грийнбриър“. Чичо Макон падна — и той, и Бу пострадаха.

Риан изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— И Бу ли е ранен?

Линк се прокашля неловко зад мен.

— И майка ми. Човече, знам, че е досадна и всичко останало, но може ли… може ли да помогне и на майка ми?

— И на майката на Линк.

Баба им бутна Риан зад гърба си, потупвайки я по бузата. Облече жилетката си и приглади полата си.

— Хайде, да вървим тогава. С Дел ще се справим. Рийс, остани тук със сестра си. Кажи на баща си къде отиваме.

— Бабо, имаме нужда от Риан.

— Тази нощ аз съм Риан, Итън. — Тя вдиша чантата си.

— Няма да тръгна оттук без Риан — настоях твърдо. Беше заложено прекалено много, за да проявявам добро възпитание.

— Не можем да заведем там Непризовано дете. Не и на Шестнайсетата луна. Може да умре. — Рийс ме погледна сякаш бях идиот. Отново бях изхвърлен от чародейската дружинка.

Леля Дел ме хвана успокоително за ръката.

— Майка ми е Емпат. Тя е много чувствителна към силите на другите и може да ги заема за известно време. В момента е взела силите на Риан. Не може да ги задържи много дълго, но през този период може да прави всичко, което и Риан. А баба е била Призована, очевидно преди доста време. Затова ние ще дойдем с теб.

Погледнах за пореден път часовника си. 11:49.

— Ами ако не успеем да стигнем навреме?

Мариан повдигна книгата.

— Досега не съм правила доставка до „Грийнбриър“. Дел, мислиш ли, че можеш да намериш пътя?

Леля Дел кимна и си сложи очилата.

— Палимпсестите могат винаги да намерят загубените древни врати. Виж, с чисто новите имаме някои проблеми. — Тя изчезна надолу в тунелите, последвана от Мариан и бабата на Лена. С Линк се блъснахме един в друг, когато се втурнахме след тях.

— За стари дами наистина са бая енергични — изрече запъхтяно Линк.

Този път проходът беше малък, и разпадащ се, покрит на места със зелен мъх, който растеше по стените и тавана. Може би и по пода, но не го виждах ясно в мрака. Носехме пет искрящи факли в иначе пълния мрак. Тъй като с Линк вървяхме най-отзад, димът влизаше право в очите ми, лютеше ми и направо ме караше да плача.

Разбрах, че приближаваме „Грийнбриър“ по пушека, който започна да се промъква в Тунелите — пушек не от факлите ни, а от скритите отвори, водещи към света навън.

— Тук е. — Леля Дел се закашля, стигайки до един правоъгълен разрез в каменната стена. Мариан почисти мъха и под него се показа врата. Лунният ключ пасна идеално, сякаш я беше отварял за последно преди няколко дни, а не преди стотици или хиляди години. Вратата не беше дъбова, а каменна. Не можех да повярвам, че леля Дел е достатъчно силна, за да я отвори.

Тя спря в началото на стълбището и ми направи знак да мина пред нея. Знаеше, че почти не ни остава време. Подадох главата си изпод прорасналия мъх и подуших влажния въздух, докато се изкачвах по каменните стъпала. Измъкнах се от тунела, но когато стигнах горе, застинах на място. Видях каменната маса в криптата, където „Книгата на луните“ беше стояла толкова много години.

Бях сигурен, че е същата маса, защото книгата лежеше върху нея. Същата книга, която липсваше от рафта в гардероба ми тази сутрин. Нямах представа как се беше озовала тук, но нямах и време да питам. Чувах бумтящия огън, макар още да не го виждах. Пламъците горяха яростно, носейки хаос и гибел. Бяха навсякъде около мен. Димът във въздуха беше толкова плътен, че се задавих. Жегата прогори леко косъмчетата по ръцете ми. Беше като видение от медальона или дори по-лошо — като последния от кошмарите ми, онзи, в който Лена бе погълната от огъня.

Чувството, че я губя. Случваше се наистина.

Лена, къде си?

Помогни на чичо Макон.

Гласът й беше съвсем слаб. Махнах с ръка, за да прогоня дима пред себе си и да видя колко е часът.

11:53. Оставаха седем минути до полунощ. Нямахме никакво време.

Бабата на Лена сграбчи ръката ми.

— Не стой така, имаме нужда от Макон.

Двамата с нея се затичахме ръка за ръка през огъня. Дългата редица върби, които обрамчваха арката, водеща към гробището и градината, гореше. Храстите, дъбовете, палмите, розмаринът, лимоновите дръвчета — всичко беше обхванато от огъня. Чувах последните оръдейни изстрели в далечината. Битката при Хъни Хил приключваше и знаех, че скоро участниците ще започнат да палят фойерверките; не че онези в безопасната зона биха могли да се сравнят с тези, които гърмяха тук. Цялата градина и поляната около криптата пламтяха от силния пожар.

Пробивахме си път през огъня, докато стигнахме до дъбовете и намерихме Макон там, където го бях оставил. Възрастната жена се наведе над него и докосна бузата му с ръка.

— Слаб е, но ще се оправи. — В същия момент Бу Радли се надигна, претърколи се и легна по корем до господаря си. Макон се опита да обърне главата си към нас. Шепнеше с мъка.

— Къде е Лена?

— Итън ще я намери. Ти си почивай. Аз ще помогна на мисис Линкълн.

Линк беше седнал на земята до майка си и старата чародейка се запъти към тях без повече думи. Изправих се и започнах да се оглеждам за Лена. Не я виждах, не виждах и никого от другите — нито Хънтинг, нито Ларкин, нито Сарафина…

Тук горе съм. Върху криптата. Заклещени съм.

Дръж се, Лена. Идвам.

Върнах се обратно през пламъците, опитвайки се да следвам посоката по спомените ми от всичките дни, когато бях идвал тук с Лена. Колкото повече приближавах криптата, толкова по-горещо ставаше.

Имах чувството, че кожата ми се смъква, но знаех, че всъщност огънят ме изгаряше.

Качих се върху един безименен надгробен камък, намерих къде да сложа крака си в ронещата се стена и се издърпах нагоре колкото можах по-високо. Върху криптата имаше статуя, някакъв ангел — жена, на места като че ли с отчупени части. Хванах се за нещо — не знам какво точно, май беше глезен — и се издърпах на ръба.

Побързай, Итън! Нуждая се от теб.

И тогава се озовах лице в лице със Сарафина. Която заби нож в корема ми. Истински нож, в истинското ми тяло.

Краят на съня, който не ни беше позволено да видим. Само че тази част не беше сън, защото болката беше напълно реална.

Изненадан ли си, Итън? Смяташе, че Лена е единственият чародеец тук?

Гласът на Сарафина започна да заглъхва.

Да видим дали сега ще остане Светлина.

Докато губех съзнание, мислех само, че ако бях облечен в униформа на войник от Конфедерацията, можех съвсем лесно да мина за Итън Картър Уейт. Дори раната беше на същото място. А и носех същия медальон в джоба си. Макар да бях дезертирал не от армията на Лий, а от баскетболния отбор на гимназия „Джаксън“. И също като него мечтаех за момиче — чародейка, която винаги щях да обичам.

Итън! Не!

Не! Не! Не!

В един миг крещях, в следващия думите заседнаха в гърлото ми. Спомних си как Итън падна. Спомних си усмивката на майка ми. Блясъкът на ножа, кръвта… Кръвта на Итън.

Това не се случваше.

Нищо не се движеше, нищо. Всичко беше застинало съвършено на едно място като сцена от музей на восъчните фигури. Облаците дим бяха гъсти и сиви, но не помръдваха, не отиваха нито надолу, нито нагоре. Просто висяха във въздуха, сякаш бяха направени от картон, част от сценичния декор на някаква пиеса. Пламъците все още се протягаха наоколо, все още бяха горещи, но не поглъщаха нищо. Не се чуваше и никакъв звук. Всичко беше точно така, както е било в предишната секунда.

Баба се беше навела над мисис Линкълн, за да докосне лицето й, ръката й висеше във въздуха. Линк държеше ръката на майка си, коленичил до нея в калта като уплашено малко дете. Леля Дел и Мариан стояха на долните стъпала на криптата, пазейки с ръце лицата си от дима.

Чичо Макон лежеше на земята, Бу се беше свил до него. Хънтинг се бе облегнал на едно дърво на няколко стъпки встрани и се наслаждаваше на последиците от „работата“ си. Коженото яке на Ларкин се беше подпалило, тъй като той се бе натъкнал на огъня, по средата на пътя към „Рейвънуд“.

И Сарафина. Майка ми стоеше на върха на криптата, държеше гравиран кинжал, древно чародейско творение, високо над главата си. Лицето й беше изпълнено с ярост и злоба. От острието още се стичаха капки кръв върху безжизненото тяло на Итън. Дори капките бяха замръзнали във въздуха.

Ръката на Итън беше протегната нагоре, към ръба на покрива на криптата. Той се бе свлякъл на земята, в гробището отдолу. Както в съня ни, само че наопаки. Не аз се изплъзнах от ръцете му. Той се изплъзна от моите.

Протегнах се и отместих дима и пламъците, докато пръстите ни се преплетоха с неговите. Итън, обичам те. Не ме изоставяй. Не мога да се справя без теб.

Ако имаше пълнолуние, щях да видя лицето му. Но луната я нямаше, не и сега, и единствената светлина, идваща от огъня, все още беше замръзнала. Небето беше празно, абсолютно черно. Там нямаше нищо. Тази нощ бях загубила всичко.

Заплаках, докато вече не можех и да дишам. Пръстите ми се изплъзнаха от неговите. Знаех, че вече никога не ще усетя допира им до косата си.

Итън.

Исках да извикам името му, въпреки че никой нямаше да ме чуе, но не ми беше останала сила. Не ми беше останало нищо, освен тези думи. Спомних си ги — думите от виденията. Спомних си всяка една от тях.

— Не го прави, Лена Дюшан. Не се забърквай с тази „Книга на луните“, не ни докарвай отново целия този мрак. — Отворих очи. Ама стоеше до мен, сред пламъците. Светът около нас все още не помръдваше.

Погледнах я.

— Великите ли направиха това?

— Не, дете. Заслугата си е твоя. Великите само ми помогнаха да дойда при теб.

— Как бих могла да го направя?

Ама седна до мен в калната пръст.

— Все още не осъзнаваш на какво си способна, нали? Поне за това Мелхизедек се оказа прав.

— Ама, за какво говориш?

— Все повтарях на Итън, че някой ден ще направи дупка в небето. Но трябва да призная, че не той, а ти я направи.

Опитах се да изтрия сълзите от лицето си, но те продължаваха да извират. Когато стигнаха до устните ми, усетих, че имат вкус на сажди.

— Аз… аз Мрак ли съм?

— Все още не, не и сега.

— Светлина ли съм?

— Не. Не мога да кажа, че си… Все още не.

Погледнах към небето. Пушекът закриваше всичко — дърветата, небето… Там, където трябваше да бъдат луната и звездите, имаше само плътно черно нищо. Пепел и огън, и дим, и нищо.

— Ама…

— Да?

— Къде е луната?

— Ако ти не знаеш, дъще, аз определено няма как да знам. В един миг стоях и гледах към твоята Шестнайсета луна. И ти също стоеше там и гледаше нагоре към звездите, сякаш само Бог в небесата би могъл да ти помогне, с вдигнати нагоре ръце, все едно държеше самото небе. И после… нищо. Само това.

— Ами Призоваването?

Ама спря за малко, за да помисли.

— Ами не знам какво става, когато няма луна в полунощ на рождения ден на чародеец, на шестнайсетата му година. Досега такова нещо не се е случвало, поне доколкото ми е известно. Както ми се струва, ако няма Шестнайсета луна, май няма да има и Призоваване.

Би трябвало да почувствам, облекчение, радост, объркване… Но изпитвах само болка.

— Значи… свърши?

— Не знам. — Ама ми протегна ръка и ме издърпа, докато и двете се изправихме на крака. Ръката й беше силна и топла и почувствах, че главата ми се прояснява. Сякаш и двете знаехме какво ще направя. Точно както подозирах, че и Айви е знаела какво ще направи Женевиев в този момент, преди много, много години.

Щом отворихме напуканата корица на книгата, разбрах веднага на коя страница да отида.

— Знаеш, че това е противоестествено. И че ще има последствия.

— Знам.

— Наясно си — няма гаранции, че ще стане. Последния път нещата не са се развили много добре. Но ще ти кажа едно: свързах се с прапралеля си Айви — и тя, и другите Велики ще ни помогнат, ако е по силите им.

— Ама. Моля те. Нямам друг избор.

Тя ме погледна в очите. Най-накрая кимна с глава.

— Знам, че не мога да кажа нищо, което да ти попречи да го направиш. Защото обичаш момчето ми. И защото и аз го обичам, ще ти помогна.

Погледнах я и разбрах.

— И затова си донесла тази нощ „Книгата на луните“ тук.

Тя пак кимна. Протегна ръка към врата ми и извади гердана ми, на който висеше пръстенът на Итън, изпод суичъра му с емблемата на гимназия „Джаксън“, който още носех.

— Това е пръстенът на Лила. Явно те обича безкрайно много, щом ти го е дал.

Итън, обичам те.

— Любовта е могъща сила, Лена Дюшан. А майчината любов е сила, която не бива да бъде пренебрегвана. Струва ми се, че Лила се опитва да ви помогне, доколкото може.

Ама дръпна пръстена от врата ми. Когато верижката се скъса, усетих как прерязва кожата ми. Ама постави пръстена на средния ми пръст.

— Лила щеше да те хареса. Ти притежаваш нещо, което Женевиев не е имала, когато е използвала книгата. Любовта и на двете семейства.

Затворих очи; усещах допира на студения метал върху кожата си.

— Надявам се, че си права.

— Чакай. — Ама се наведе и извади все още завития в нейната кърпичка медальон на Женевиев от джоба на дънките на Итън. — За да напомня на всички, че вече си поела върху себе си проклятието. За всеки случай. — Въздъхна тежко. — Не искаме да бъдеш съдена два пъти за едно и също престъпление.

Остави медальона върху книгата.

— Този път ще го направим както трябва. — След това свали износения амулет от своята шия и го постави върху книгата, точно до медальона. Малкият златен диск приличаше на монета с изтъркан от времето и носенето образ. — За да знаят всички — ако закачат момчето ми, значи закачат и мен.

Затвори очи. Аз затворих моите. Докоснах страниците с ръце и започнах да припявам, първо бавно, после все по-силно и по-силно:

Изговарях думите с увереност. Онази увереност, която идва, когато наистина не се интересуваш дали ще живееш, или ще умреш.

Крещях думите към застиналия свят около нас, макар никой освен Ама да не можеше да ги чуе.

Ама хвана треперещите ми ръце в своите силни длани и двете изрекохме заклинанието отново, заедно. Този път го казахме на езика на Итън и на неговата майка, Лила, на езика на чичо Макон, на леля Дел, на Ама, на Линк, на малката Риан и на всички, които обичаха Итън. На всички, които обичаха нас, него и мен. Този път думите ни се превърнаха в песен.

Любовна песен за Итън Лоусън Уейт от двамата души на този свят, които го обичаха най-много. И на които той щеше да липсва най-много, ако не успеехме.

Мълнията ни порази едновременно — мен, книгата, криптата и Ама. Поне това си помислих в първия миг. Но след това си спомних как Женевиев бе изпитала същото чувство във видението. Ама беше запратена към стената на криптата, главата й се удари в камъните. Усетих как електричеството протича из тялото ми, отпуснах се и приех факта, че ако умра, най-накрая ще бъда с Итън. Усетих го колко близо е до мен, колко много го обичам. Усетих пръстена, който прегаряше пръста ми, колко много ме обича той. Усетих как очите ми горят и всичко, към което погледнех, беше заобиколено от смътно сияние, златиста светлина, която сякаш идваше някъде от мен самата. Чух шепота на Ама. „Момчето ми…“ Обърнах се към Итън. Той беше огрян целият в златиста светлина, като всичко друго наоколо. Все още лежеше безжизнен на земята. Погледнах към Ама, бях в паника.

— Нищо не става!

Тя се облегна на каменния олтар и притвори очи. Изпищях:

— Ама, не се получава!

Откъснах се от книгата, запрепъвах се в калта и вдигнах очи нагоре. Луната беше там. Повдигнах ръце над главата си, към небесата. Жегата ме изгаряше, течеше по вените ми вместо кръв. Гневът се надигаше в мен, но нямаше къде да отиде. Усещах как ме изяжда отвътре. Знаех, че ако не намеря начин да го освободя, той ще ме унищожи.

Хънтинг. Ларкин. Сарафина.

Предателят, страхливецът и майка ми — убийцата, чиято единствена цел беше да погуби собственото си дете. Изсъхналите клонки от моето чародейско фамилно дърво.

Как бих могла да се Призова, когато те вече бяха призовали към мъртвата страна единственото нещо, което беше от значение за мен? Жегата се устреми през ръцете ми, сякаш имаше собствена воля. Нова светкавица пресече небето. Знаех къде се е запътила още преди да нанесе своя удар. Мълнията избухна в пламъци, поразявайки едновременно трите си мишени — онези, които тази нощ ми бяха отнели всичко. Би трябвало да отклоня поглед встрани, но не го направих. Статуята на ангела, която допреди миг беше майка ми, странно красива, избухна в пламъци на фона на лунната светлина.

Отпуснах ръце, избърсах пръстта, пепелта и скръбта от очите си, но когато погледнах отново, тя беше изчезнала.

Започна да вали и замъглените ми видения се изчистиха. Вече виждах поройния дъжд, който заливаше димящите дъбове, полето, храсталаците. Виждах ясно за пръв път от много време, може би дори най-ясно през целия ми живот досега. Запътих се към криптата, към Итън.

Но и той беше изчезнал.

Там, където допреди миг лежеше тялото му, сега имаше някой друг. Чичо Макон.

Не разбирах. Обърнах се към Ама за отговор. Очите й бяха огромни, уплашени.

— Ама, къде е Итън? Какво става?

Но тя не ми отвърна. За пръв път, откакто я познавах. Ама не знаеше какво да каже. Гледаше към чичо Макон изумена.

— Никога не сме мислили, че ще свърши така, нали, Мелхизедек? След всички тези години, през които заедно носехме теглото на света на раменете си. — Говореше му, сякаш той можеше да я чуе, макар гласът й да беше по-тих от шепот. — Как ще се оправям сега сама?

Сграбчих я за раменете, костите й изпукаха от силата, с която я разтресох.

— Ама! Какво става?

Очите й срещнаха моите, шепнеше едвам чуто:

— Не можеш да вземеш нещо от книгата, без да й дадеш друго в замяна. — По сбръчканата й буза се претърколи сълза.

Не можеше да е истина. Коленичих до чичо Макон и бавно се протегнах към съвършено гладко избръснатото му лице. Обикновено, когато го докоснех, усещах топлината на кожата му, заредена от енергията на надеждите и сънищата на смъртните — хората погрешно смятаха, че телесната топлина е присъща само на човешките същества. Но не и днес. Днес кожата му беше леденостудена. Като на Ридли. Като на мъртвите.

Без да дадеш друго в замяна.

— Не… моля те, не… — Бях убила чичо Макон. А дори не се бях Призовала. Дори не бях избрала да бъда Светлина и все пак го бях убила.

Гневът отново започна да се надига в мен, вятърът задуха около нас, изпълнен с ярост и гняв, както се чувствах и аз самата. Това усещане ми ставаше все по-познато, като стар приятел. Книгата беше направила ужасна размяна, за която не бях молила. И тогава осъзнах.

Всъщност аз го бях направила.

Ако чичо Макон беше тук, където преди това Итън лежеше мъртъв, възможно ли беше Итън да е на неговото място, жив?

Изправих се на крака и се затичах натам. Застиналият пейзаж наоколо искреше в златистата светлина. Видях Итън, лежащ в тревата на известно разстояние от Бу, където допреди миг се намираше чичо Макон. Изтичах до него и докоснах ръката му, но тя беше студена. Итън все още беше мъртъв, а сега и чичо Макон си беше отишъл.

Какво направих?! Бях загубила и двамата. Паднах на колене в калта, отпуснах глава на гърдите на Итън и заплаках. Мислех за всичките пъти, в които той беше отказвал да приеме съдбата ми, да се предаде, да ми каже „сбогом“…

Сега беше мой ред.

— Няма да те пусна. Няма да ти позволя да си отидеш — прошепнах аз и вятърът понесе думите ми сред димящите храсти и дървета около нас.

И тогава го усетих. Пръстите на Итън потрепнаха и потърсиха моите.

Лена?

Почти не го чувах. Усмихнах се, все още плачейки, и целунах ръката му.

Тук ли си, Лена-Селена?

Преплетох пръстите си в неговите и се заклех, че никога няма да го оставя. Повдигнах лицето си нагоре и оставих дъжда да ме залее, да измие саждите…

Тук съм.

Не си отивай.

Няма да ходя никъде. Нито пък ти.