Прелестни създания

1.XI Надписът на стената

В първите няколко секунди щом отворих очи на сутринта, нямах никаква представа къде се намирам. След това видях надписите по стените и старото желязно легло, и огледалата, и прозорците, изписани с маркер с почерка на Лена, и си спомних.

Повдигнах глава и изтрих слюнката, потекла по бузата ми. Лена все още спеше; виждах края на крака й, висящ от леглото. Изправих се, гърбът ми беше схванат от спането на пода. Чудех се кой ни е донесъл тук от мансардата и как.

Алармата на часовника ми се включи — разчитах на нея, за да не се налага Ама да ми крещи повече от три пъти от стълбите долу, за да се събудя. Само че този път не прозвуча мелодията на „Бохемска рапсодия“ на „Куин“, а някаква друга песен. Лена се събуди стресната, замаяна.

— Какво ста…

— Шшшт Слушай.

Песента беше различна.

— Спри я! — Лена грабна телефона ми и го изключи, но стихът продължи да звучи.

— Мисля, че е свързана с теб. Но какво означава „обвързването на сферите“?

— За малко да умра снощи. Направо ми е писнало от мен самата. Писнало ми е от всички тези странни неща, които ми се случват. Може би глупавата песен е за теб, ей така, за разнообразие. Всъщност ти си единственият шестнайсетгодишен тук. — Явно беше бясна, защото вдигна рязко ръка във въздуха, сви я в юмрук и замахна срещу пода, като че ли убиваше паяк.

Музиката спря. Не беше хубаво днес да се противоречи на Лена. Не можех да я виня, честно казано. Имаше зеленикав и болнав тен на лицето и изглеждаше по-зле дори от Линк на сутринта след купона в последния училищен ден преди зимната ваканция, на който Савана го беше предизвикала да изпие цяла бутилка от стария ментов ликьор на майка й. Три години по-късно той още не можеше да погледне ментова захарна пръчица, без да му се доповръща.

Косата на Лена сгърчеше поне в петнайсет посоки, а очите й бяха подпухнали и смалени от плача. Значи така изглеждали момичетата сутрин. Никога не бях виждал някое, поне не от толкова близо. Опитвах се да не мисля за Ама и за ада, през който ще трябва да мина, когато се прибера. Претърколих се от другата страна на леглото, прегърнах Лена и прокарах ръка през шантавата й коса.

— Добре ли си?

Тя затвори очи и зарови лице в пуловера ми. Предполагах, че в момента миришех като див опосум.

— Мисля, че да.

— Чувах те как пищиш през целия път от вкъщи до тук.

— Кой да знае, че келтската нишка ще спаси живота ми.

Бях пропуснал нещо, както обикновено.

— Какво е „келтска нишка“?

— Така го наричаме — начина, по който можем да общуваме помежду си, независимо къде се намираме. Някои чародейци го могат, други — не. С Ридли преди си говорехме така в училище, но…

— Но нали ми каза, че не ти се е случвало никога преди мен?

Не ми се е случвало никога преди със смъртен. Чичо Макон каза, че е изключително рядко явление.

Харесва ми как звучи.

Лена ме сръга с лакът.

— Това ни е дарба от келтската страна на фамилията ни, затова го наричаме „келтска нишка“. Така чародейците са си предавали съобщения по време на процесите срещу магьосниците. В Щатите тази способност преди били известна и като „Шепота“.

— Но аз не съм чародеец.

— Знам, наистина е странно. Не се предполага да се получава със смъртни.

Разбира се, че не се предполага.

— Не мислиш ли, че е нещо повече от странно? Можем да правим това келтското нещо, Ридли влиза в „Рейвънуд“ благодарение на мен, дори чичо ти признава, че мога да те закрилям по някакъв начин. Как е възможно? Все пак аз не съм магьосник, чародеец, или каквото там още може да има във вашия свят. Родителите ми са различни от хората тук, но не чак толкова различни.

Тя се отпусна на рамото ми.

— Може би не е задължително да си чародеец, за да имаш някакви сили.

Прибрах разпилелите се къдрици зад ушите й.

— Може би просто трябва да си влюбен в някого.

Казах го ей така. Без глупави шегички, без да променям темата. За пръв път в живота си не се срамувах от подобно нещо, защото беше истина. Бях влюбен. Мисля, че винаги съм бил влюбен. И тя го разбра, ако не го знаеше вече, защото нямаше връщане назад. Не и за мен.

Лена погледна към мен и целият свят изчезна. Сякаш бяхме само двамата, сякаш светът винаги се беше състоял само от нас и затова не ни беше нужна никаква магия. Беше някак тъжно, но и прекрасно същевременно. Не можех да бъда около нея, без да изпитвам тези чувства, без да усещам всички емоции накуп.

За какво мислиш?

Тя се усмихна.

Мисля, че можеш и сам да се досетиш. Можеш да прочетеш надписа на стената.

И докато го казваше, на стената започна да се появява надпис. Бавно, дума по дума.

Думите се изписваха от само себе си със същия почерк като останалите в стаята. Бузите на Лена лекичко поруменяха и тя прикри лицето си с ръце.

— Ще бъде доста неудобно, ако всичко, което си помисля, започне да се появява по стените.

— Не го ли направи нарочно?

— Не.

Няма защо да се срамуваш.

Свалих ръцете й.

Защото аз се чувствам по същия начин като теб.

Очите й бяха затворени. Наведох се да я целуна. Беше бегла целувка, даже не приличаше много на истинска. Но сърцето ми заби лудо.

Тя отвори очи и се усмихна.

— Искам да чуя и другото. Как ми спаси живота.

— Не си спомням дори как стигнах до тук, а после не можех да те намеря и къщата ви беше пълна с всички онези страшни хора, които изглеждаха така, сякаш бяха маскирани като за карнавал.

— Не бяха маскирани.

— Досетих се.

— И после ме намери? — Отпусна главата си в скута ми и ме погледна усмихнато. — Скитал си из коридорите и стаите на белия си жребец и накрая ме спаси от сигурна смърт от ръцете на злия магьосник?

— Не се шегувай. Наистина беше страшно. И нямаше жребец, по-скоро куче.

— Последното, което си спомням, е как чичо Макон говори нещо за обвързването. — Лена навиваше къдриците на пръста си със замислено изражение.

— Какъв беше онзи кръг?

— Sanguinis circus. Кръвният кръг.

Опитах се да не изглеждам много уплашен. Едва бях понесъл представата за Ама и пилешките кости. Не мисля, че бих издържал гледката на истинска кръв, била тя и от пилета. Поне се надявах, че като говорят за кръв, имат предвид пилешка.

— Не видях никаква кръв.

— Не истинска кръв, глупаче. Кръв като връзка, като семейство. Цялото ми семейство е тук за празника, спомняш ли си?

— Да, извинявай.

— Казах ти. Хелоуин е могъща нощ за магии и заклинания.

— А какво точно правите в този кръг?

— Макон искаше да сложи заклинание за обвързване на „Рейвънуд“. Имението винаги е обвързано, но подновяваме заклинанието на всеки Хелоуин за следващата година.

— Но нещо се е объркало.

— Предполагам, защото бяхме в кръга и после чух как чичо Макон говори на леля Дел и всички започнаха да крещят и да споменават името на някаква жена. Някаква си Сара…

— Сарафина.

— Сарафина. Това ли беше името? Никога не съм го чувала преди.

— Сигурно е от Мрака, тъмен чародеец. Всички изглеждаха, не знам… уплашени. Чичо ти май беше уплашен. Знаеш ли какво е станало? Наистина ли е искала да те убие?

Всъщност не бях сигурен, че искам да знам отговора.

— Не знам. Не си спомням много, с изключение на гласа — като че ли някой ми говореше някъде отдалече. Но не запомних какво казваше. — Сви се в скута ми и небрежно се облегна на гърдите ми. Почти усещах как бие сърцето й, като малка уплашена птичка в клетка. Бяхме толкова близо, колкото могат да бъдат двама души, без да се поглеждат един друг. А тази сутрин ми се струваше, че и двамата предпочитахме да бъде точно така. — Итън. Губим време. Няма смисъл. Каквото и да е било това, която и да е тя, не мислиш ли, че е дошла за мен, защото след четири месеца ще стана чародеец от Мрака?

— Не.

— Не? Само това ли ще кажеш за най-лошата нощ в живота ми, нощта, в която почти ме убиха? — Лена се отдръпна от мен.

— Помисли малко. Щеше ли тази Сарафина — която и да е — да те преследва, ако си от лошите? Не, добрите щяха да те преследват. Виж Ридли. Никой от семейството ти не размаха приветствени знамена, за да я приветства.

— С изключение на теб. Голям глупак се оказа. — Сръга ме закачливо в ребрата.

— Именно. Защото аз не съм чародеец, аз съм един жалък смъртен. И ти сама каза, че ако тя ми нареди да скоча от скала, аз ще скоча.

Лена тръсна глава.

— Майка ти никога ли не те е питала за същото — дали ако приятелите ти кажат да скочиш от скала, ще го направиш?

Прегърнах я отново. Чувствах се по-щастлив, отколкото би трябвало, като се имаше предвид миналата нощ. А може би Лена се чувстваше по-добре и аз само отразявах емоциите й. През последните дни между нас имаше такава силна връзка, че понякога ми беше трудно да разбера кои са моите и кои — нейните чувства.

Знаех само, че искам да я целуна.

Ще станеш Светлина.

И го направих.

Определено Светлина.

Целувах я отново и отново, притисках я в прегръдките си. Да я целувам беше като да дишам. Трябваше да го правя. Не можех да се спра. Телата ни бяха допрени плътно едно в друго. Чувах как диша, как силно бие сърцето й. Цялата ми нервна система пламна. Косата ми започна да се изправя. Нейните къдрици се разпиляха в ръцете ми, тялото й се отпусна до моето. Всеки допир до косата й беше като токов удар. Чаках това да се случи от първия момент, в който я срещнах, от първия път, в който я сънувах.

Все едно ме порази мълния. Бяхме едно цяло.

Итън.

Дори и в главата си, усетих тревогата в гласа й. Тя премина към мен, сякаш нещо ни пречеше да бъдем по-близко един до друг. Кожата й беше мека и гореща. Леките убождания ставаха постепенно по-силни. Устните ни бяха неопитни и някак странно раними — не можехме да се целунем по-силно. Леглото започна да се тресе и после се вдигна във въздуха. Чувствах как се люлее под нас. Дробовете ми щяха да се пръснат всеки момент. Кожата ми стана студена. Светлините в лампата загасваха и светваха, а стаята се завъртя, или пък просто вътре притъмня. Не можех да кажа и не знаех дали причината всъщност не е в мен или в тази светлина.

Итън!

Леглото се стовари с трясък на пода. Чух някъде отстрани звук от трошащо се стъкло, сякаш се беше счупил прозорец. Чух и как Лена плаче.

И после чух детски глас.

— Какво става, Лена-Селена? Защо си толкова тъжна?

Почувствах малка, топла ръка на гърдите си. Топлината се разпростираше от ръката по тялото ми и стаята спря да се върти, и отворих очи.

Риан.

Изправих се, главата ми бумтеше така, че щеше да се пръсне. Лена беше до мен, с все още опряна на гърдите ми глава, точно както и преди час. Само че този път прозорците на стаята й бяха счупени, леглото й беше строшено, а малко русокосо момиче стоеше пред нас. Лена се опита да махне едно счупено парче стъкло от мен и от това, което беше останало от леглото й.

— Мисля, че скоро на всички ще им стане ясно каква е дарбата на Риан. — Усмихна се и придърпа момиченцето към себе си. — Тавматург. Чудотворец. Никога не сме имали такъв в рода ни.

— Предполагам, че това е по-якото име за чародейски лечител — казах, докато потърквах главата си.

Лена кимна и целуна Риан по бузата.

— Нещо подобно.