Прелестни създания

9.X Денят на семейната среща

Не мина много време след петъчната вечер в синеплекса и мълвата се разнесе. Племенницата на стария Рейвънуд се беше натискала с Итън Уейт. Ако не бях онзи Итън Уейт, чиято майка почина миналата година, слухът можеше да се разнесе още по-бързо и с повече бруталност. Дори момчетата от отбора решиха, че трябва да поговорят с мен. Просто им отне повече време от обикновено да ме спипат някъде, за да ми го кажат, защото не им дадох шанс да го направят по-рано.

За момче, което не може да оцелее без три обяда, е голяма жертва, че след киното пропусках половината от тях — или поне тези, които бяха с отбора. Но не можех да карам много дълго на половин сандвич на скамейките на стадиона, а и в училището няма чак толкова места, където човек може да се скрие.

Защото, повярвайте, тук наистина няма къде да се скриеш. Гимназията е умален модел на Гатлин; няма къде да отидеш. Моето временно изчезване не остана незабелязано от момчетата. Както казах, тук си има определени правила: трябва да присъстваш на сутрешната „проверка“ в сряда и ако позволиш някое момиче да те отклони от дълга ти, особено момиче, което не е одобрено — от Савана и Емили най-вече, ситуацията се усложнява.

А когато момичето е Рейвънуд, каквато винаги е била Лена за тях, положението беше направо невъзможно.

Трябваше да събера смелост. Беше време да се появя в столовата. Нямаше значение, че ние всъщност не сме гаджета. В „Джаксън“, ако седнеш да ядеш с някого на обед, всички подозират, че вече сте „паркирали“ зад водната кула. А там е ясно какво се прави. Може да звучи тъпо, но при картинката в града, къде другаде да го правят разгонените младежи?

Първия път, когато с Лена влязохме в стола заедно, тя за малко да се обърне и да побегне. Едвам успях да я хвана за дръжката на чантата й.

Не се дръж така. Това е просто обяд.

— Мисля, че забравих нещо в шкафчето си. — Обърна се, но аз продължавах да я държа.

Приятелите обядват заедно.

Не обядват. Ние не обядваме. Тук особено.

Взех две оранжеви пластмасови табли. Сложих чиния с парче пица на едната и я побутнах към нея.

Ще го направим сега. Пиле?

Не мислиш ли, че съм опитвала и преди?

Не си опитвала с мен. Мисля, че нещата ще бъдат по-различни, отколкото са били в старото ти училище.

Лена се огледа със съмнение. Пое си дълбоко дъх и постави в таблата ми салата с моркови и целина.

Ако изядеш това, ще седна където кажеш.

Погледнах към морковите, после и към масите. Момчетата от отбора вече се настаняваха на нашето място.

Където кажа?

Ако това беше филм, щяхме да седнем на масата при момчетата и те щяха да научат ценен урок за живота. Например да не съдиш хората единствено по външния им вид или че да си различен, не е лошо. А Лена щеше да разбере, че не всички шегички са тъпи и повърхностни. Във филмите винаги се получава. Но не бяхме във филм. Бяхме в Гатлин, което налагаше жестоки ограничения на възможните варианти на действията ни. Линк улови погледа ми, когато се насочвах към масата, и поклати глава — няма начин, човече. Лена беше на няколко крачки зад мен, готова веднага да побегне. Започвах да виждам как ще се развият нещата оттук нататък и ми стана ясно, че да го кажем така — никой нямаше да научи ценен урок за живота.

Почти бях завил към тях, когато Ърл погледна към мен.

Този поглед казваше всичко. Казваше „Ако я доведеш тук, с теб е свършено“.

Лена сигурно също го видя, защото когато се обърнах към нея, беше изчезнала.

Този ден, след тренировката, отборът избра Ърл да поговори от името на всички с мен, което беше доста забавно, защото говоренето никога не е било силната му страна. Той седна на пейката пред шкафчето ми в съблекалнята. Планът на заговора прозираше и от факта, че беше сам, а Ърл Пети никога не е сам. Не го усуква много.

— Не го прави, Итън.

— Не правя нищо — отвърнах, все още с гръб към него.

— Не се дръж като глупак. Това не си ти.

— Така ли? Ами ако съм? — Извадих тениската си на Трансформърите.

— На момчетата не им харесва. Тръгнеш ли по този път, няма връщане назад.

Ако Лена не беше изчезнала от столовата, Ърл щеше да знае, че не ми пука какво мислят те. Изобщо не ме интересуваше. Както не ми пукаше и сега. Затръшнах вратата на шкафчето си, но той си тръгна, преди да му кажа какво мисля за неговия неводещ наникъде път.

Имах чувството, че това беше последното ми предупреждение. Не се сърдех на Ърл. Веднъж поне бях напълно съгласен с него. Момчетата вървяха по един път, а аз поемах по друг. Кой можеше да го оспори?

Линк отказа да ме изостави. Аз продължавах да ходя на тренировки, момчетата дори ми подаваха топката. Играех по-добре от всякога, без значение какво говореха те или по-скоро не говореха в съблекалнята. Когато бях около тях, се опитвах да не се сещам, че светът ми се беше разделил на две, че даже небето вече ми изглеждаше различно и дори не ми пукаше дали ще стигнем до щатските финали. Лена беше постоянно в мислите ми, независимо дали бях с нея или не.

Не че щях да го спомена на някого по време на тренировката или след нея, когато с Линк се отбихме на път за вкъщи до „Стоп енд Шоп“, за да заредим колата. Другите от отбора също бяха там и аз се опитвах да се държа като един от тях, поне заради Линк. Устата ми беше пълна с понички, поръсени обилно с пудра захар, с които за малко да се задавя, когато излязох през плъзгащите се врати.

Тя беше там. Второто най-красиво момиче, което някога бях виждал.

Може би беше малко по-голяма от мен, защото макар да ми изглеждаше донякъде позната, можех да се закълна, че никога не съм я засичал в „Джаксън“. Сигурен бях в това. Беше типът момиче, което едно момче би запомнило. От колата й гърмеше музика, която никога не бях чувал, а тя самата се беше облегнала на волана на черно-белия си „Мини Купър“ с подвижен покрив, паркиран напряко на две места на паркинга. Явно не беше забелязала ограничителните линии или пък не й пукаше за тях. В устата си имаше близалка, която държеше като цигара, нацупените й червени устни бяха станали още по-ярки от боята в нея.

Огледа ни от горе до долу и спря музиката. След секунда чифт невероятно дълги крака се измъкнаха от вратата и тя застана пред нас, все още смучейки близалката си.

— Франк Запа. „Давещата се вещица“. Малко по-рано от вашето време, момчета. — Приближи се още, като вървеше бавно, сякаш за да ни даде време да я огледаме по-добре, което — признавам си — наистина правехме.

Имаше дълга руса коса с тънък розов кичур, спускащ се от едната страна на лицето покрай неравномерно подстригания й бретон. Носеше огромни черни слънчеви очила и къса черна плисирана пола, все едно беше кралица на някакъв отбор от готик мажоретки. Бялата й блузка беше толкова прозрачна, че се виждаше половината от черния сутиен и по-голямата част от всичко останало. А определено имаше какво да се види. Черни високи ботуши, халка на пъпа, татуировка около него. Тя също беше черна и приличаше на някакъв индиански племенен мотив. Не можех да кажа какво точно представляваше, защото се опитвах да не гледам в тази посока.

— Итън? Итън Уейт?

За малко да се спъна. Половината баскетболен отбор ме зяпна.

— Не може да бъде. — Шон беше също толкова изненадан, колкото и аз самият, че тя произнесе моето име. По-скоро той беше от типа момчета, които играеха тази игра.

— Секси. — Ченето на Линк направо беше увиснало от изненада. — Гореща. ИТС. — Толкова секси, че причинява изгаряне трета степен. Най-големият комплимент, който Линк може да направи на едно момиче. Дори Савана Сноу не е получавала тази оценка.

— Май това момиче обича да създава проблеми.

— Секси момичетата са проблем. В това е идеята.

Тя се запъти към мен, въртейки близалката в устата си.

— Кой от вас, късметлии, е Итън Уейт?

Линк ме побутна напред.

— Итън! — Тя се метна на врата ми. Ръцете й бяха изненадващо студени, сякаш беше държала торба с лед. Потръпнах и я отместих от себе си.

— Познаваме ли се?

— Ни най-малко. Аз съм Ридли, братовчедката на Лена. Но май ми се иска да беше срещнал мен първо…

При споменаването на Лена момчетата ми хвърлиха странни погледи и някак неохотно се отправиха към колите си. След разговора с Ърл бяхме стигнали до негласно споразумение относно приятелката ми, типично по мъжки. Общо взето се договорихме — аз не повдигам въпроса и те не повдигат въпроса, и така неизвестно докога. Ако не те питат, не казвай25.

Положението обаче едва ли щеше да се запази такова още дълго, особено ако странните роднини на Лена започнеха да се появяват из града.

— Братовчедка?

Дали Лена я беше споменавала?

— За празниците? Леля Дел? Семейната среща?

Беше права, Макон каза нещо такова на вечерята.

Ухилих се успокоен. Само дето стомахът ми още беше свит на гигантски възел, така че май не бях толкова спокоен.

— Да. Вярно, забравил съм. Братовчедите.

— Сладурче, аз съм Братовчедката. Останалите са просто деца, които майка ми е родила случайно след мен. — Ридли се запъти, танцувайки, обратно към „Мини Купър“-а. И като казвам това, говоря буквално. Тя танцуваше, докато сядаше в колата. И за готик мажоретките не се шегувах. Това момиче имаше потресаващи крака.

Линк още зяпаше с отворена уста, застанал до Бричката. Ридли потупа с ръка седалката до себе си.

— Скачай вътре, любовнико. Иначе ще закъснеем.

— Аз не… Искам да кажа, ние не…

— О, наистина си сладък. А сега идвай тук. Не искаш да закъсняваме, нали?

— За какво?

— За семейната вечеря. Големият празник. Срещата. Защо смяташ ме изпратиха да се разкарвам до това забутано място, за да те намеря?

— Не знам. Лена не ме е канила.

— Да го кажем така. Няма начин някой да попречи на леля Дел да инспектира лично първото момче, което Лена е довела вкъщи. Затова си призован от висшия семеен съд и тъй като Лена е заета с вечерята, а Макон все още, знаеш, „спи“, аз изтеглих късата клечка.

— Тя не ме е водила вкъщи. Просто една вечер се отбих, за да й занеса домашното.

Ридли отвори вратата от вътрешната страна.

— Влизай, щастливецо.

— Лена щеше да ми се обади, ако искаше да дойда. — Някак си обаче знаех, че каквото и да казвах, щях да се кача в тази кола. Поколебах се.

— Винаги ли си такъв? Или просто флиртуваш с мен? Ако е така и си готов да играем по-твърдо, просто кажи и да отидем право в парка, за да не губим време в глупости.

Влязох в колата.

— Добре. Да вървим.

Тя се протегна и отметна косата от очите ми със студената си ръка.

— Имаш хубави очи, любовнико. Не ги крий.

Не знам точно какво се случи по пътя за „Рейвънуд“. Тя продължаваше да пуска музика, която не бях чувал досега, и аз започнах да говоря, и говорех, и говорех, докато й казах неща, които никога не бях казвал на някого, с изключение на Лена. Не мога да го обясня. Сякаш бях изгубил контрол върху устата си.

Разказах и за мама и за това как умря, въпреки че почти никога не го обсъждам. Разказах и за Ама, как гледа на карти, как ми е като майка, сега, когато си нямам, само дето за разлика от нея се занимава с разни амулети и кукли и принципно има ужасен характер. Разказах и за Линк и за неговата майка, и как се е променила напоследък и се опитва да убеди всички, че Лена е също толкова луда, колкото и Макон Рейвънуд, и е опасна за учениците в гимназия „Джаксън“.

Разказах й за баща ми, за това как се е затворил в кабинета си със своите книги и някаква тайна картина, която не ми позволява да видя, и как имам чувството, че трябва да го закрилям дори от нещо, което вече се беше случило.

Разказах и за Лена, за това как се срещнахме в дъжда, как като че ли сме се познавали още преди да се видим за пръв път, и за инцидента с прозореца.

Струваше ми се, че тя изсмуква думите от мен, както смучеше лепкавата си червена близалка — тази, която продължаваше да ближе, докато караше. Положих доста усилия, за да не й кажа за медальона и за сънищата. Може би фактът, че беше братовчедка на Лена, правеше нещата между нас малко по-лесни. А може би причината беше друга.

Тъкмо бях започнал да се питам какво наистина става и стигнахме до имението. Тя изключи радиото. Слънцето беше залязло, близалката беше свършила и аз най-накрая млъкнах. Колко време беше минало?

Ридли се наведе към мен, много близко. Виждах как лицето ми се отразява в слънчевите й очила. Усещах аромата й. Ухаеше на нещо сладко и влажно, различно от Лена, но все пак познато.

— Не се безпокой, щастливецо.

— Така ли, защо?

— От теб ще излезе нещо.

Усмихна ми се и очите й сякаш присветнаха. Зад очилата й видях златист проблясък, като златна рибка, плуваща в тъмно езеро. Очите й бяха хипнотизиращи, дори през стъклата. Може би затова ги носеше. След това стъклата отново потъмняха и тя разроши игриво косата ми.

— Много лошо, че вероятно тя повече няма да те види, след като се срещнеш с останалите членове на семейството ни. Ние сме малко смахнати. — Ридли излезе от колата, а аз я последвах.

— Другите по-смахнати ли са от теб?

— Определено.

Страхотно.

Тя постави ръка на рамото ми още веднъж, когато стигнахме до долното стъпало на къщата.

— Ей, любовнико. Когато Лена те зареже — което ще стане след около пет месеца — обади ми се. Ще разбереш как да ме намериш. — После прехвърли ръката си през лакътя ми, доста официално в сравнение с държанието й досега. — Може ли?

Направих жест със свободната си ръка.

— Разбира се. След теб. — Щом стъпихме на стълбите, те изскърцаха силно под общата ни тежест. Издърпах Ридли до входната врата, все още не много сигурен дали стълбището ще ни издържи.

Почуках, но нямаше отговор. Протегнах се и докоснах издълбания на трегера полумесец. Вратата се плъзна бавно…

Ридли изглеждаше напрегната. След като преминахме през прага, почти физически усетих как къщата въздъхна, сякаш самият въздух вътре се промени, съвсем незабележимо.

— Привет, майко.

Закръглена жена, която се суетеше и поставяше на лавицата над камината кратунки, се стресна и изпусна малка бяла тиква. Тя се пръсна на земята. Жената се хвана за лавицата, за да не падне. Изглеждаше странно, като че ли беше облечена с много стара рокля, отпреди векове.

— Джулия! Тоест, Ридли. Какво правиш тук? Явно съм се объркала. Мислех, мислех…

Знаех, че нещо не е наред. Това не приличаше на нормална среща между любящи майка и дъщеря.

— Джулс? Ти ли си? — По-млада версия на Ридли, вероятно на около десет години, влезе през вратата на салона заедно с Бу Радли, който носеше на гърба си искрящосиньо наметало. Сигурно си бяха казали просто: „Ей, защо не преоблечем семейния вълк?“. Малкото момиче беше цялото изтъкано от светлина; косата му бе руса, а очите — сини и сияйни, сякаш имаха в себе си малки частици небе, спокойно небе в слънчев следобед. Момичето се усмихна, а после изведнъж застина. — Казаха, че си заминала.

Бу започна да ръмжи. Ридли разтвори ръце като за прегръдка в очакване малкото момиче да се затича към нея, но то не помръдна. Ридли отпусна ръцете си и ги скри зад гърба си. После изненадващо в едната й ръка се появи отново червена близалка, а в другата — малка сива мишка с искрящосиня пелеринка като тази на Бу. Сякаш гледах евтин трик от магическо шоу на някакъв фокусник.

Малкото момиче пристъпи внимателно напред, все едно сестра й имаше силата да я хване и запрати през стаята, без дори да я докосне — като силата на Луната, контролираща приливите и отливите. Странно, но и аз почувствах същото.

Когато Ридли проговори, гласът й беше плътен и лепкав като мед.

— О, хайде, Риан. Мама просто те пробваше, за да види дали си достатъчно силна. Никъде не съм ходила. Не и в истинския смисъл на думата. Нима твоята любима голяма сестра би те изоставила?

Риан се ухили и се затича към нея, подскачайки така, сякаш щеше да влети в обятията й. Бу излая. За секунда Риан остана да виси във въздуха като един от онези анимационни герои, които случайно преминават ръба на скала и просто си висят там известно време, преди да полетят надолу. След това падна, удряйки се рязко в пода, сякаш се беше блъснала в невидима стена. Внезапно светлината наоколо стана по-ярка — като че ли самата къща се превърна в сцена и осветлението беше сигнал, че е дошъл краят на първо действие от пиесата. На фона на силното сияние лицето на Ридли изглеждаше насечено с тежки сенки.

Светлината промени всичко. Ридли вдигна ръка, за да заслони очите си и се провикна:

— О, моля те, чичо Макон! Наистина ли е необходимо?

Бу се хвърли напред, заставайки между Риан и Ридли. Кучето пристъпваше все по-близо и по-близо, без да спира да ръмжи, козината на гърба му беше настръхнала и така приличаше още повече на вълк. Очевидно чарът на Ридли не му действаше.

Тя отново преметна ръка през лакътя ми, стисна ме силно и издаде звук, който беше нещо средно между ръмжене и смях. Не звучеше никак приятелски. Опитвах се да се овладея, но гърлото ми пресъхна и имах чувството, че всеки миг ще се задуша, сякаш бяха натъпкали в устата ми мокри чорапи.

Все още държейки ме с едната си ръка, Ридли вдигна другата над главата си и я протегна към тавана.

— Е, щом ще играем грубо… — Всички светлини в къщата угаснаха. Цялата къща като че ли се „изключи“.

Спокойният глас на Макон се разнесе из къщата някъде от неясните сенки.

— Ридли, скъпа моя, каква изненада. Не те очаквахме.

Не са я очаквали? За какво говореше?

— Не бих пропуснала Срещата за нищо на света и виж, доведох гост. Или по-скоро трябва да се каже, че аз съм неговият гост.

Макон слезе по стълбището, без да сваля очи от Ридли. Все едно гледах как два лъва обикалят един около друг, а аз бях по средата. Ридли ме беше изиграла, бях прецакан като последния наивник и тя продължаваше да ме използва.

— Не мисля, че е добра идея. Сигурен съм, че те очакват другаде.

Тя извади близалката от устата си със силен мляскащ звук.

— Както казах, не бих изпуснала това за нищо на света. Освен това, не искаш да карам Итън обратно до тях. За какво още бихме могли да си говорим?

Исках да предложа да си тръгнем, но думите не излизаха от устата ми. Всички просто стояхме там, в централния салон, взирайки се едни в други. Ридли се облегна на една от колоните.

Макон наруши мълчанието.

— Защо не заведеш Итън в трапезарията? Сигурен съм, че си спомняш къде е.

— Но, Макон… — Жената, която, предполагам, беше леля Дел, изглеждаше паникьосана и едновременно объркана, сякаш не знаеше какво всъщност става.

— Всичко е наред, Делфин. — Виждах в очите на Макон, че обмисляше ситуацията, предвиждайки нещата с няколко хода напред. Без да знам в какво точно се бях забъркал, се почувствах донякъде спокоен от неговото присъствие.

Последното място, където исках да отида в този момент, беше трапезарията. Исках да си плюя на петите, но не успях да го направя. Ридли не ме пускаше, а докато тя ме държеше, имах чувството, че се движа на автопилот. Въведе ме в залата за вечеря, където последния път бях обидил Макон. Погледнах към момичето, увиснало на ръката ми. Тази обида май беше много по-страшна.

Стаята беше осветена от стотици малки черни свещи, от полилея се спускаха нанизи черни стъклени мъниста. Огромен венец, направен изцяло от черни пера, висеше над вратата, водеща към кухнята. На масата бяха сервирани сребърни и седефенобели чинии, които доколкото можех да преценя, наистина бяха направени от перлен седеф.

Крилата на вратата на кухнята се отвориха. Лена влезе през нея, носейки голям сребърен поднос, пълен с екзотично изглеждащи плодове, които определено не бяха от Южна Каролина. Беше облечена с черна, прилепнала по тялото й роба, пристегната на кръста, която стигаше чак до пода. Дрехата изглеждаше абсолютно извън времето, не приличаше на нищо, което бях виждал някога в тази страна, нито в този век, нито в предишните, но когато погледнах надолу, забелязах, че Лена продължаваше да носи старите си черни кецове. Беше още по-красива от първия път, когато дойдох на вечеря… кога? Преди няколко седмици?

Главата ми се замъгли, сякаш заспивах. Поех си дълбоко дъх, но можех да усетя само аромата на Ридли — мускусен мирис, смесен с нещо прекалено сладникаво, като сироп, бълбукащ на печката. Беше силен и задушаващ.

— Почти сме готови. Само още няколко… — Лена замръзна, все още облегната на едното крило на вратата. Изглеждаше така, сякаш беше видяла призрак или нещо още по-лошо. Не бях сигурен дали е само заради Ридли, или заради гледката на двама ни, ръка за ръка.

— Привет, братовчедке. Много време мина, а? — Ридли пристъпи напред, влачейки ме след себе си. — Няма ли да ме целунеш?

Подносът, който Лена носеше, се разби с трясък на пода.

— Какво правиш тук? — Гласът й звучеше по-скоро като едва доловим шепот.

— Защо? Дойдох да видя любимата си братовчедка, разбира се, и си доведох кавалер.

— Не съм ти кавалер — обадих се неуверено, все още залепен за нея. Тя извади цигара от пакета, пъхнат в ботуша й, и я запали, правейки всичко това със свободната си ръка.

— Ридли, моля те не пуши в тази къща — каза Макон и цигарата загасна от само себе си. Ридли се изсмя и я метна в една купа, която изглеждаше пълна с нещо като картофено пюре, но вероятно не беше.

— Чичо Макон. Винаги си бил толкова стриктен по отношение на правилата на Къщата.

— Правилата са установени от много отдавна, Ридли. Нито ти, нито аз можем да ги променим сега.

Те се взираха един в друг. Макон направи жест и един стол се отмести сам от масата.

— Защо всички не се успокоим и не седнем? Лена, ще кажеш ли на Кухнята, че ще има още двама души на вечеря?

Лена продължаваше да стои там, без да помръдне, но явно готова да избухне във всеки миг.

— Тя не може да остане.

— Всичко е наред. Нищо не може да ти навреди, докато си тук — успокои я Макон. Но Лена не изглеждаше уплашена. Беше по-скоро бясна.

Ридли се усмихна.

— Убеден ли си?

— Вечерята е готова, а знаеш как се ядосва Кухнята, когато поднася изстинала храна. — Макон влезе в трапезарията. Всички го последваха, макар поканата да беше произнесена толкова тихо, че ние тримата едва я чухме.

Бу водеше, без да се отделя от Риан. Леля Дел вървеше след тях под ръка със сивокос мъж на възрастта на баща ми. Беше облечен като излязъл от книгите с исторически проучвания на мама — високи до коленете ботуши, риза с волани и странно наметало, подходящо по-скоро за сцена от опера. Двамата бяха като експонати от изложба в Смитсъновия музей26.

Едно по-голямо момиче също влезе в стаята. Много приличаше на Ридли, само дето носеше повече дрехи и не изглеждаше толкова опасна. Имаше дълга права коса с по-добре оформена версия на неравномерния бретон на Ридли. Момиче, което можеш да срещнеш с купчина книги в двора на някой стар елитен колеж на Север, „Иейл“ или „Харвард“ например. Девойката прикова поглед в Ридли, сякаш можеше да види очите й през тъмните стъкла на очилата, който тя не беше свалила.

— Итън, да ти представя по-голямата си сестра, Анабел. О, извинявай, исках да кажа Рийс. — Кой, по дяволите, не знае името на собствената си сестра?

Рийс се усмихна и проговори бавно, като че ли подбираше внимателно всяка своя дума.

— Какво правиш тук, Ридли? Мислех, че тази вечер имаш друг ангажимент?

— Плановете се променят.

— Семействата също. — Рийс протегна ръката си и я размаха пред лицето на Ридли, просто движение — като магьосник, който прави небрежен жест над шапката си. Потръпнах, не знаех какво да си мисля, но за момент ми се стори, че Ридли може да изчезне. Или за предпочитане аз.

Но тя не изчезна, само потрепери и се извърна встрани, сякаш взирането в очите на Рийс й причиняваше физическа болка.

Рийс не откъсваше очи от лицето на Ридли, като че ли се оглеждаше в огледало.

— Интересно. Рид, защо, като гледам в очите ти, виждам нейните! Сега двете сте като едно цяло, нали?

— Пак дрънкаш глупости, сестричке.

Рийс затвори очи и се концентрира. Ридли се сгърчи като пеперуда, забодена с карфица в хербарий. По-голямото момиче отново направи плавно движение с ръката си и за миг лицето на „дамата“ ми се разми и на негово място се появи мрачният образ на друга жена. Тя ми се стори някак позната, но не можех да се сетя откъде.

Макон тупна силно рамото на Ридли. За първи път виждах някой да я докосва, освен мен. Тя се сгърчи и усетих как силна болка премина от нея към ръката ми. Макон Рейвънуд определено беше човек, когото не можеш да пренебрегнеш.

— Стига. Харесва ли ви или не, Срещата започна. Не искам никой да съсипва Свещените празници, не и под моя покрив. Ридли е била — както самата тя благоволи да изтъкне — поканена да се присъедини към нас. Няма нужда да го обсъждаме повече. Моля всички да заемат местата си.

Лена седна, без да откъсва очи от нас двамата.

Леля Дел изглеждаше дори още по-притеснена, отколкото когато ни видя първоначално. Мъжът с пелерината потупваше ръката й успокоително. Високо момче на моята възраст в черни дънки, изтъркана черна тениска и протрити мотористки ботуши се мотаеше наоколо с отегчен вид.

Ридли се зае с официалното представяне.

— Вече познаваш майка ми. Това е баща ми, Баркли Кент, а това брат ми Ларкин.

— Приятно ми е да се запознаем, Итън. — Баркли пристъпи напред, за да се здрависа с мен, но когато забеляза ръката на Ридли, вкопчена в моята, отстъпи. Ларкин преметна ръка около рамото ми, само че когато погледнах към нея, тя изведнъж се превърна в змия, стрелкаща напред езика си.

— Ларкин! — Баркли изсъска. Змията за секунда се превърна в човешка ръка.

— Господи. Само се опитвах да разведря малко атмосферата. Всички сте толкова кисели. — Очите на Ларкин проблеснаха в жълто, зениците им бяха цепнати. Змийски очи.

— Ларкин, казах стига! — Баща му го погледна така, както може да гледа само баща, чийто син го разочарова постоянно. Очите на Ларкин отново станаха зелени.

Макон зае мястото начело на масата.

— Е, защо всички просто не седнем на масата? Кухнята е приготвила едно от най-хубавите си празнични менюта. С Лена от дни слушаме тракането й. — Всички заеха местата си на огромната правоъгълна маса с краката във формата на животински лапи. Беше направена от тъмно дърво, почти черно, а по краката имаше издълбани фигури, подобни на увивни растения. Голям черен свещник блещукаше в центъра на масата.

— Седни тук до мен, любовнико. — Ридли ме поведе към един празен стол точно срещу сребърната птица, държаща с човка картичката с името на Лена, все едно имах избор.

Опитах се да уловя погледа на Лена, но тя беше вперила очи в Ридли. Гледаше свирепо. Надявах се, че гневът й беше насочен само към братовчедка й, а не и към мен.

Масата беше претрупана с храна, много повече, отколкото предишния път, когато бях тук; всеки път, когато погледнех към нея, се появяваше още и още. Печена врана, филе, завързано с розмарин, и други екзотични ястия, които не бях виждал досега. Имаше някаква голяма птица, пълнена с дресинг и круши, сервирана върху паунови пера — част от перата бяха аранжирани така, че да наподобяват разперена опашка, все едно птицата беше жива. Надявах се това да не е истински паун, но като се имаха предвид перата, бях почти сигурен, че е. Виждаха се и блещукащи сладкиши, които приличаха на живи морски котета.

Никой обаче не ядеше, освен Ридли. Тя изглежда се забавляваше.

— Обожавам захарните морски кончета. — Пъхна в устата си наведнъж два малки златисти сладкиша.

Леля Дел се закашля няколко пъти и сипа в чашата си приличаща на вино черна течност от гарафата на масата.

Ридли погледна право срещу себе си, към Лена.

— Е, братовчедке, какви са големите планове за рождения ти ден? — Потопи пръстите си в тъмнокафявия сос от сосиерата, стояща до птицата, която се надявах да не е паун, и ги облиза демонстративно мръснишки.

— Тази вечер няма да обсъждаме рождения ден на Лена — предупреди я Макон.

Ридли очевидно се наслаждаваше на напрежението. Пъхна още едно морско конче в устата си.

— Защо не?

Очите на Лена святкаха яростно.

— Не се безпокой за рождения ми ден. Няма да бъдеш поканена.

— Определено трябва. Да се безпокоиш, искам да кажа. Все пак този рожден ден е толкова важен. — Ридли се изсмя. Косата на Лена започна да се навива и развива, сякаш в стаята беше задухал вятър. Но не беше.

— Ридли, казах да спреш. — Макон очевидно губеше търпение. Разпознах тона му — същия като в момента, в който извадих медальона от джоба си при първото ми посещение.

— Защо вземаш нейната страна, чичо? Прекарала съм с теб толкова време, колкото и Лена, докато растяхме. Как така изведнъж тя ти стана любимка? — За миг прозвуча почти наранена.

— Знаеш, че това няма нищо общо с моите предпочитания. Ти беше Призована. Нищо не зависи от мен.

Призована? От кого? За какво говореше? Задушаващата мъгла около мен ставаше все по-плътна. Вече не бях сигурен, че чувам ясно разговора.

— Но с теб сме еднакви! — Тя се молеше на Макон като разглезено дете.

Масата започна да се тресе почти незабележимо, черната течност във винените чаши леко се полюшваше. След това чух ритмично потропване по покрива. Дъжд.

Лена беше впила пръсти в ръба на масата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели.

— Вие не сте еднакви! — изсъска тя.

Почувствах как тялото на Ридли, увито все още около мен като змия, се вцепени.

— Мислиш, че си по-добра от мен, Лена… Нали? Дори не знаеш истинското си име. Дори не знаеш, че вашата връзка е обречена. Просто изчакай до Призоваването и ще разбереш как стоят в действителност нещата. — Засмя се, мрачен, болезнено звучащ смях. — Нямаш никаква представа дали ще останеш същата, или не. След няколко месеца можеш да свършиш като моя милост.

Лена погледна паникьосано към мен. Масата започна да се тресе по-силно, чиниите тракаха по дървото. Отвън просветна светкавица, а капките дъжд се лееха по стъклото като сълзи.

— Млъкни!

— Кажи му, Лена. Не смяташ ли, че приятелчето ти заслужава да знае всичко? Че ти самата не знаеш още дали си Светлина или Мрак? Че нямаш избор?

Лена скочи на крака столът й падна с трясък на пода зад нея.

— Казах да млъкнеш!

Ридли се отпусна отново назад, доволна от себе си.

— Разкажи му как живяхме заедно, в една и съща стая, като сестри. Как преди година очаквах рождения си ден като теб, и сега…

Макон се изправи, впил пръсти в масата. Бледото му лице изглеждаше още по-бяло от обикновено.

— Ридли, достатъчно! Ще те прогоня извън тази къща, ако произнесеш дори само една дума.

— Не можеш да ме прогониш, чичо. Не си достатъчно силен за това.

— Не подценявай способностите ни. Никой черен чародеец не е достатъчно могъщ, за да влезе сам в „Рейвънуд“. Аз лично поставих границите. Всички го направихме.

Черен чародеец? Това не ми прозвуча добре.

— Ах, чичо Макон. Забравяш прословутото южняшко гостоприемство. Не съм нарушила границите ти, бях поканена — от ръката на прекрасния млад джентълмен от Гатлин, или каквото там беше. — Ридли се обърна към мен и се усмихна, докато сваляше очилата си. Очите й… просто бяха някак си сбъркани. Искряха в златисто, сякаш горяха. Приличаха по форма на котешки, с черни цепнатини по средата. От тях засия светлина и на нейния фон всичко внезапно се промени.

Погледна към мен със зловеща усмивка, лицето й се изкриви и потъна в мрак. Чертите, които допреди миг бяха толкова женствени и съблазнителни, станаха остри и сурови, менейки се пред очите ми. Кожата й сякаш изтъня около костите, вените й изпъкнаха така, че в един момент вече се виждаше как кръвта й пулсираше в тях. Приличаше на чудовище.

Бях довел чудовище в този дом, в дома на Лена.

Почти на мига къщата започна силно да се тресе. Кристалните полилеи се клатушкаха, светлините примигваха. Капандурите на прозорците се отвориха и затвориха с трясък и после пак и пак, а дъждът продължаваше да барабани по покрива. Този звук беше толкова силен, че беше почти невъзможно да се чуе нещо друго, както в нощта, когато почти сгазих Лена с колата на пътя.

Ридли затегна леденостудената си хватка около ръката ми. Опитах се да се освободя, но не можех да помръдна. Студът се разпространяваше, цялата ми ръка започна да се вкочанява.

Лена погледна към мен през масата с ужас.

— Итън!

Леля Дел се затича през стаята. Дъските по пода като че ли се надигаха на вълнички под краката й.

Студът вече проникваше в цялото ми тяло. Гърлото ми замръзна. Краката ми се парализираха, не можех да помръдна. Не можех да се откъсна от ръката на Ридли и не можех да кажа на никого какво се случва с мен. След няколко минути сигурно вече нямаше да мога да дишам.

Женски глас се разнесе из стаята. Леля Дел.

— Ридли. Казах ти да не се замесваш, дете. Вече няма какво да направим за теб. Много, много съжалявам.

Гласът на Макон беше рязък:

— Ридли, една година може да промени всичко. Сега си Призована. Намери своето място в Общия ред. Вече не принадлежиш на това място. Трябва да си вървиш.

Секунда по-късно стоеше пред нея. Или просто се беше телепортирал, или аз бях загубил следите на това, което се случваше. Гласовете и лицата започнаха да се въртят около мен. Едвам сдържах дъха си. Беше ми толкова студено, че замръзналата ми челюст дори не потракваше.

— Върви си! — изкрещя той.

— Не!

— Ридли! Внимавай! Трябва да си тръгнеш. „Рейвънуд“ не е място за черната магия. Това е обвързана територия, място на Светлината. Не можеш да оцелееш тук, не за дълго. — Гласът на леля Дел звучеше сурово.

Ридли отговори, озъбвайки се:

— Няма да си тръгна, майко, и ти не можеш да ме накараш да го направя.

Гласът на Макон прекъсна избухването й:

— Знаеш, че това не е вярно.

— Сега съм по-силна, чичо. Не можеш да ме контролираш.

— Вярно е, силата ти е нараснала, но не си готова да се изправиш срещу мен, а аз ще направя всичко необходимо, за да защитя Лена. Дори ако това означава да те нараня или нещо по-лошо.

Заплахата му дойде в повече на Ридли.

— Би ли ми го причинил? „Рейвънуд“ е място на черната магия. Така е още от Ейбрахам насам. Той е бил един от нас. „Рейвънуд“ трябва да е наш. Защо си го обвързал със Светлината?

— Сега „Рейвънуд“ е домът на Лена.

— Ти трябва да дойдеш с мен, чичо. С нея.

Ридли се изправи, повличайки и мен да стана на краката си. И тримата стояха прави — Лена, Макон и Ридли. Три крайни точки на наистина застрашителен триъгълник.

— Не се страхувам от вашия вид.

— Може и така да е, но ти нямаш сила тук. Не и срещу всички нас и срещу Самородната.

Ридли се изкикоти.

— Лена? Самородна? Това е най-смешното нещо, което си казал тази вечер. Виждала съм какво може да направи един Самороден. Лена никога не би могла да е една от тях.

— Катаклистът27 и Самородният не са едно и също.

— Не са, така ли? Катаклистът е Самороден, станал част от Мрака. Двете страни на една и съща монета.

За какво говореше? В главата ми вече беше пълен хаос.

И тогава тялото ми се предаде и разбрах, че припадам, а най-вероятно и ще умра. Все едно заедно с топлината на кръвта ми от мен бе изсмукан и целият ми живот. Чух как изтрещя гръмотевица. Едно — последва светкавица и счупване на клоните на дърво точно под прозореца. Бурята беше тук. Точно над нас.

— Грешиш, чичо. Не си струва да защитаваш Лена и тя със сигурност не е Самородна. Няма как да знаеш каква ще е съдбата й преди рождения й ден. Смяташ, че само защото е сладка и невинна сега, ще бъде Призована от Светлината? Това не означава нищо. Не бях ли същата и аз преди година? А от това, което ми разказа приятелчето й тук, ми се струва, че тя е по-близо до Мрака. Гръмотевични бури? Тероризиране на училището?

Вятърът ставаше все по-силен, а Лена — все по-бясна. Виждах нарастващия гняв в очите й. Един прозорец се разтресе точно като в часа по английски. Знаех какво ще се случи.

— Млъкни! Не знаеш за какво говориш! — Дъждът се изля през отворения прозорец в трапезарията. Нахлулият вятър духна няколко чаши и чинии, който се строшиха на пода, и черната течност се изсипа в дълги гъсти ивици. Никой не помръдваше.

Ридли се обърна отново към Макон.

— Винаги си се доверявал прекалено много на Лена. Тя е никой.

Исках да се освободя от хватката на Ридли, да я сграбча за ръката и да я извлека аз самият от къщата, но все още не можех да помръдна.

Втори прозорец се разтресе, после друг и друг. Навсякъде се чупеха стъкла. Китайски порцелан, чаши за вино, стъклото на всяка снимка с рамка. Мебелите се удряха в стените. А вятърът… той беше като торнадо, засмукало цялата стая с всички нас вътре. Шумът беше оглушителен, не се чуваше нищо друго. Покривката на масата полетя във въздуха с всяка свещ, поднос и чиния, които все още бяха на нея, запращайки всичко срещу стената. Стаята се въртеше, поне така ми се струваше. Всичко беше изсмукано навън, във фоайето, към входната врата. Бу Радли скимтеше по ужасяващо човешки начин. Ридли като че ли поотслаби малко хватката около ръката ми. Мигнах с мъка, опитвайки се да не загубя съзнание отново.

А там, в центъра на всичко това, беше Лена. Стоеше съвършено неподвижна, само вятърът развяваше косата й около нея. Какво ставаше тук, по дяволите?

Усетих как краката ми се огъват. Точно когато щях да припадна, почувствах вятъра, някаква ударна вълна, която буквално ме изтръгна от ръката на Ридли, докато тя политаше извън стаята, към вратата. Строполих се на пода, а над себе си чух гласа на Лена, или поне ми се стори, че го чух.

— Разкарай се от гаджето ми, вещице!

Гадже.

Това ли бях наистина?

Опитах се да се усмихна. Вместо това изгубих съзнание.