Прелестни създания

2.IX Дупка в небето

Пържено пиле, картофено пюре със зелен фасул и бисквитен сладкиш — всичко стоеше изстинало и направо втвърдено върху печката, където го беше оставила Ама. Обикновено тя ми пази вечерята топла, докато се върна от тренировка, но не и днес. Бях загазил много. Ама беше бясна, седеше на масата, похапваше от любимите си люти канелени бонбони „Ред Хотс“ и драскаше по кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“. Баща ми тайно се беше абонирал за неделното издание, защото кръстословиците в „Звезди и ивици“ имаха прекалено много грешки, а тези в „Рийдърс Дайджест“ бяха твърде малки. Не знам как бе успял да го уреди без намесата на Карлтън Ийтън, който би разтръбил из целия град, че нашето семейство явно се смята за нещо повече от останалите и за твърде добро за „Звезди и ивици“, но татко наистина е готов да направи всичко за Ама.

Тя плъзна чинията към мен и ме погледна, но сякаш без да ме вижда. Започнах да се тъпча бързо с изстиналото пюре и пиле. Няма нещо, което Ама да мрази повече от останала в чинията храна. Опитвах се да се държа на разстояние от специалния й черен молив — втори номер, който използва само за кръстословиците си и държи винаги толкова наострен, че наистина може да ми пробие кожата и да ми пусне кръв. Тази вечер определено имаше шанс да го вкара в действие.

Слушах равномерното барабанене на дъжда по покрива. В стаята нямаше достатъчно звуци. Ама почукваше с молива си по масата.

— Девет букви. Ограничение или болка, причинени вследствие на грешна постъпка.

Погледна ме отново. Загребах още една пълна лъжица с пюре. Знаех какво ще последва.

— Н.А.К.А.З.А.Н.И.Е. Например, ако закъснееш за училище, ще бъдеш наказан да не излизаш от къщи.

Чудех се кой се е обадил да й каже, че съм закъснял. Или по-скоро, кой не се е обадил. Тя подостри молива си в старата си автоматична острилка, която държеше на кухненския плот, въпреки че той нямаше никаква нужда от това. Все още съзнателно отказваше да ме „види“, погледът й се плъзгаше покрай мен, което беше много по-лошо, отколкото ако ме погледнеше сърдито право в очите.

Станах от масата и се приближих до нея. Прегърнах я силно, въпреки че тя се правеше на разсеяна и не ми обърна внимание.

— О, хайде, Ама. Не се сърди. Сутринта валеше много. Не би искала да караме бързо в такова време, нали?

Тя повдигна укорително вежди, но изражението й омекна.

— Е, изглежда, че ще вали до деня, в който подстрижеш тая коса, така че по-добре измисли някакъв начин да стигаш на училище преди звънеца.

— Да, госпожо. — Прегърнах я още веднъж и се върнах при студеното си пюре. — Няма да повярваш какво стана днес в училище. Имаме ново момиче в нашия курс. — Не знам защо й го казах. Предполагам, още не можех да си го избия от главата.

— Смяташ, че не знам за Лена Дюшан? — Задавих се с бисквитената торта. Лена Дюшан. Произнесено с южняшки акцент в унисон с капките дъжд. От начина, по който Ама закръгли буквите в името, звучеше така, сякаш в него имаше една сричка повече — Дюша-ай-н.

— Така ли се казва? Лена?

Ама побутна към мен чаша с шоколадово мляко.

— Да. И не, това не е твоя работа. Не бива да се занимаваш с неща, от които си нямаш понятие.

Ама винаги говори с гатанки и никога не ти казва нещо повече от това, което тя самата иска. Не съм бил в къщата й в Уейдърс Крийк — едно от местата с мрачна слава в нашия окръг, заобиколено най-вече от блата — откакто бях дете, но знам, че повечето хора от града ходят при нея. Ама е най-прочутата гледачка на карти таро не само в Гатлин, но и на стотици километри наоколо, също както майка й преди това и баба й, и прабаба й. Шест поколения гледачки на карти. Гатлин е пълен с богобоязливи баптисти, методисти и петдесетници, но и те не могат да устоят на съблазънта на картите, на възможността да повлияят на хода на своята съдба. Защото именно това вярват, че може да направи една могъща гледачка на карти. И затова Ама е сила, с която всички се съобразяват.

Понякога намирам някой от нейните ръчно приготвени амулети в чекмеджето с чорапите си или висящи над вратата на кабинета на баща ми. Само веднъж я попитах за какво служат. Когато намери някой от тях, татко се шегува с Ама, но съм забелязал, че никога не ги сваля. „По-добре да си в безопасност, отколкото да съжаляваш.“ Предполагам, че има предвид в безопасност от Ама, защото тя може да накара всекиго да съжалява, и то много.

— Знаеш ли нещо друго за нея?

— По-добре гледай себе си. Някой ден ще пробиеш дупка в небето и цялата вселена ще се стовари върху ти. И тогава всички ще имаме голям проблем.

Баща ми се появи в кухнята по пижама. Наля си чаша кафе и си взе кутия с кадаиф от шкафа. Още беше с жълтите тапи за уши, които си слага, за да спи спокойно. Щом е на кадаиф, това означава, че за него „денят“ тепърва започва. Тапите за уши са знак, че има още време до началото му. Започна да яде бързо, както обикновено.

Наведох се към Ама и й прошепнах:

— Какво знаеш?

Тя дръпна рязко чинията ми и я постави в мивката. Изми няколко кости, които приличаха на свински плешки — доста странно, тъй като имахме пилешко за вечеря — и ги постави обратно в чинията.

— Още веднъж ти казвам, това не те засяга. Но бих искала да знам защо проявяваш такъв интерес.

Свих рамене.

— Не се интересувам, наистина. Просто съм любопитен.

— Нали знаеш какво казват за любопитството.

След това заби вилица в млечния пай, който ми беше приготвила, погледна ме с онзи поглед, който мъжете в семейството ни много добре познаваме, и си тръгна.

Дори баща ми усети, че кухненската врата се затръшна по-рязко от обикновено, и извади тапата от едното си ухо.

— Как мина в училище?

— Добре.

— Ама защо беше сърдита?

— Закъснях за първия час.

Той внимателно изучаваше лицето ми. Аз — неговото.

— Втори номер?

Кимнах.

— Наостри ли го?

— Беше наострен, но после го наостри пак. — Въздъхнах тежко. Баща ми почти се усмихна, което се случва доста рядко. Изпитах нещо като облекчение, дори леко задоволство.

— Знаеш ли колко пъти съм седял на тази стара маса, докато тя ме сочи с молива си, когато бях дете? — попита той, въпреки че въпросът беше по-скоро риторичен. Масата е покрита с резки, надписи с химикалки и петна от лепило, останали от всички от фамилията Уейт преди мен, и е една от най-старите вещи в къщата.

Усмихнах се. Баща ми взе купата си с кадаиф и ми помаха с ръка. Той също е отгледан от Ама, факт, който ми напомняха всеки път, когато като дете се опитвах да проявявам някаква дързост.

— М.И.Р.И.А.Д.А. — произнесе татко буква по буква, докато поставяше купата си в мивката. — П.Л.Е.Т.О.Р.А. Което ще рече, много, много пъти повече от теб, Итън Уейт11.

Щом пристъпи под кухненската лампа и тя освети цялото му лице, полуусмивката му се сви до четвърт, а после напълно изчезна. Изглеждаше по-зле от обикновено. Сенките по лицето му бяха по-тъмни и костите под кожата му прозираха. Тенът му беше бледозеленикав, защото почти никога не излизаше навън. Приличаше почти на жив труп; така беше през последните няколко месеца. Вече трудно си спомнях дори, че това е същият човек, с когото преди седяхме часове наред на брега на езерото Моултри и ядяхме сандвичи с пилешка салата, докато ме учеше как да хвърлям правилно въдицата. „Назад и напред. На десет и на два. На десет и на два. Като стрелките на часовника.“ Последните пет месеца бяха трудни за него. Той обичаше много мама. Както и аз.

Татко взе чашата си с кафе и се затътри към кабинета си. Трябваше да приема фактите. Може би Макон Рейвънуд не беше единственият особняк в нашия град. Не ми харесваше. Не мисля, че градът ни е достатъчно голям, за да си има двама Бу Радли12.

Но това беше най-близкото до разговор, което бяхме имали от месеци насам, и не исках да го пускам така.

— Как върви книгата? — изтърсих аз. „Остани и поговори с мен.“ Това исках да кажа.

Той изглеждаше изненадан, после сви рамене.

— Върви. Все още има много работа по нея. — „Не мога.“ Това казваше татко.

— Племенницата на Макон Рейвънуд е дошла да живее при него. — Казах думите точно когато той слагаше обратно тапата в ухото си. Както обикновено, не успяхме да влезем в синхрон. Като се замисля, това беше проблемът ми с повечето хора напоследък.

Баща ми извади тапата, въздъхна тежко, а после махна и другата.

— Какво? — Беше стигнал почти до кабинета си. Направо не можех да повярвам на дължината на разговора, който провеждахме.

— Макон Рейвънуд, какво знаеш за него?

— Това, което знаят и всички други, предполагам. Доста е саможив. Доколкото знам, не е напускал имението „Рейвънуд“ от години. — Бутна вратата на стаята си и влезе вътре, но аз не го последвах. Просто стоях на прага.

Никога не влизах там. Веднъж, само веднъж, когато бях на седем години, баща ми ме хвана да чета новия му роман, преди да го беше редактирал. Кабинетът му бе мрачно и плашещо място. Имаше картина, която стоеше винаги покрита с чаршаф на овехтелия викториански диван. Знаех, че не бива да питам какво се крие под чаршафа. Отстрани на дивана, близо до прозореца, стоеше махагоновото бюро на баща ми, още една антика, която се предаваше от поколение на поколение в семейството ни. И книги, тежки стари книги с кожени подвързии, които лежаха отворени на голяма дървена лавица. Това бяха част от нещата, които ни свързваха с Гатлин, нещата, които ни обвързваха и с дома на рода Уейт, точно както бяха го правили и с моите предци повече от сто години.

На бюрото лежеше ръкописът му, поставен в отворена картонена кутия, и аз просто трябваше да знам за какво става дума в него. Баща ми пишеше готически романи на ужасите, така че вътре нямаше кой знай колко подходящи неща за едно седемгодишно момче. Но всяка къща в Гатлин е пълна с тайни — като самия Юг, и моята къща не беше изключение, дори тогава.

Татко ме хвана свит на кълбо на дивана в кабинета му с разпръснати наоколо страници. Не разбирах достатъчно, за да прикрия следите си — нещо, което научих много бързо след това. Спомням си как ми се разкрещя и как мама дойде и ме намери да плача, качен на старата магнолия в задния двор. „Някои неща са лични, Итън. Дори и за възрастните.“

Аз просто исках да знам. Винаги това ми е бил проблемът. Дори и да стане по-късно. Исках да знам защо баща ми никога не излиза от кабинета си. Исках да знам защо не можем да напуснем тази жалка къща и отговорът, че така са правили стотици Уейтовци преди нас, не ми стига. Особено сега, когато бяхме сами, без мама.

Но явно и тази вечер нямаше да получа отговори. Тази вечер просто исках да си спомня сандвичите с пилешка салата и „на десет и на два“. А също и времето, когато татко ядеше своя кадаиф за закуска в кухнята, шегувайки се с мен. Заспах, потънал в спомени.

Още преди първия училищен звънец на другия ден Лена Дюшан беше главната тема за разговор в гимназията „Джаксън“. Между бурите и спирането на тока Лорета Сноу и Юджини Ашър, майките на Савана и Емили, някак си бяха успели да се съберат на вечеря, да позвънят на почти всички в града и да им разкажат, че „родственицата“ на лудия Макон Рейвънуд се разкарва из Гатлин в катафалка и те били сигурни, че пренася мъртви тела в нея, когато никой не я наблюдава. А след това стана още по-странно.

Има две неща, на които винаги можеш да разчиташ в Гатлин. Първо, няма проблем да бъдеш различен, дори луд, стига да излизаш от дома си всеки ден и да общуваш с някои от съседите си, за да не те помислят хората за сериен убиец. Второ, ако има някаква история, все ще се намери кой да я разкаже на останалите. Ново момиче в града, преместило се да живее в къща, обитавана от духове, заедно с градския особняк, това определено е история. Вероятно даже най-голямата история, случвала се в Гатлин след инцидента с майка ми. Така че и сам не знам защо се изненадах, че всички говорят за нея — всички, с изключение на момчетата. Те имаха друга работа за вършене.

— Е, какво имаме, Ем? — Линк затръшна вратичката на шкафчето си.

— След пробите на новите мажоретки мога да кажа, че разполагаме с четири осмици, три седмици и няколко четворки. — Емъри не си прави труда да обръща внимание на новачките, които са по-ниско от четворка.

Аз също затворих с трясък вратата на шкафчето си.

— Че това новина ли е? Нали това са същите момичета, които обсъждаме всяка събота пред „Дейри Кийн“?

Емъри ме тупна по рамото.

— Да, но вече са в играта, Уейт. — Погледна към момичетата в коридора. — И аз съм готов да играя. — Той е от кучетата, които лаят, но не хапят. Миналата година, когато бяхме новаци, всички слушахме само за горещите каки, които ще забие. Ем е същият фантазьор като Линк, но не толкова безобиден. При него има някаква зла жилка, всички от рода Уоткинс я имат.

Шон кимна в знак на съгласие.

— Като узрели праскови на лозата.

— Прасковите растат на дървета. — Вече бях нервиран, може би защото срещнах момчетата още преди училище на щанда за списания в „Стоп енд Шоп“ и изтърпях същия разговор, докато Ърл прелистваше единственото четиво, което познава — списанията с момичета по бански, облегнати на капаците на коли.

Шон ме погледна объркано.

— За какво говориш?

Не знам въобще защо му обръщах внимание. Разговорът беше глупав, както беше глупав и местният момчешки ритуал — да се срещаме в сряда сутрин преди училище. Приличаше ми на военна проверка. Когато си в отбора обаче, трябва да спазваш някои правила. Сядаш заедно с другите на обяд в стола. Ходиш на купоните на Савана Сноу, каниш мажоретка на зимния бал, мотаеш се по брега на езерото в последния учебен ден. Можеш да си позволиш почти всякакви волности, ако присъстваш на „преброяването“ в сряда сутрин. Само дето ми е все по-трудно да го правя, а дори не знам защо.

Все още не бях стигнал до някакъв смислен отговор, когато я видях.

Дори да не я бях видял, пак щях да разбера, че е там, защото коридорът — обикновено препълнен с хора, които тряскат вратичките на шкафчетата си и се опитват да влязат в клас преди втория звънец — в един миг като че ли се опразни. Всички отстъпиха встрани, когато тя се появи. Сякаш беше рок звезда.

Или прокажена.

Аз виждах обаче само едно красиво момиче в дълга сива рокля, бяло спортно мъжко яке с надпис „Мюнхен“ и износени черни кецове „Конверс“, подаващи се под роклята. Момиче с дълга сребърна верижка на врата, на която бяха закачени множество дрънкулки: пластмасов пръстен от машините за дъвки, безопасна игла и други джунджурийки — бяха прекалено далече, за да ги различа. Момиче, което не изглеждаше като част от Гатлин. Не можех да сваля очи от нея.

Племенницата на Макон Рейвънуд.

Тя прибра черните си къдрици зад ушите, а светлината от лампите се отрази в черния лак на ноктите й. Ръцете й бяха целите изцапани с мастило, сякаш беше писала по тях. Вървеше по коридора, без да обръща внимание на никого, все едно всички ние бяхме невидими. Имаше най-зелените очи, които бях виждал някога, толкова зелени, че този нюанс сигурно беше някакъв нов цвят, който досега не беше съществувал.

— О, да, секси е — каза Били.

Знаех какво си мислят. За секунда се бяха поколебали дали да не зарежат гаджетата си заради шанса да я свалят. За секунда тя беше нова възможност.

Ърл я огледа бързо, после хлопна вратичката на своето шкафче.

— Да, ако забравиш факта, че е изрод.

Имаше нещо в начина, по който го каза, или по-скоро в причината, заради която го направи. Тя беше изрод, защото не беше от Гатлин, защото не се натискаше да влезе в отбора на мажоретките, защото не му хвърли втори поглед, нито дори първи. Във всеки друг ден щях да пусна забележката му покрай ушите си и да си трая, но днес не можах да се сдържа.

— Значи автоматично е изрод, така ли? Защо? Защото не носи униформа на мажоретка или къса поличка и не е блондинка?

Изражението на лицето на Ърл не беше трудно за разчитане. Това беше един от случаите, в които трябваше да следвам водача на глутницата, а аз не изпълнявах своята част от уговорката.

— Защото е Рейвънуд.

Брутално ясно послание. Секси е, но дори не си помисляй! Тя вече не беше възможност. Все пак това не ги възпираше да я гледат и те я гледаха. Всички в коридора бяха приковали поглед в момичето със сивата рокля. Като ловци, които следяха плячката през мерника на оръжието си.

А тя продължаваше да върви спокойно между нас. В непривичната за междучасието тишина се чуваше само как странната верижка подрънква около врата й.

След няколко минути стоях пред вратата на кабинета по английски език. Ето я. Лена Дюшан. Новото момиче, което и след петдесет години щеше да бъде наричано така (а можеше да си остане просто и „племенницата на стария Рейвънуд“), подаваше розовото листче с информацията за преместването си на мисис Инглиш, която присви силно очи, за да го разчете.

— Объркали са графика с часовете ми и вътре липсва английският — обясняваше Лена. — Сложили са ми два часа американска история, за да покрия и миналогодишния материал, а аз съм минала и двете години в предишното си училище. — Звучеше разочаровано, а аз се опитах да не се разсмея. Тя никога не беше учила тази американска история, която преподава мистър Лий.

— Разбира се. Намерете си свободно място. — Мисис Инглиш и подаде копие на „Да убиеш присмехулник“. Книгата имаше вид, сякаш никога не е била отваряна, и най-вероятно откакто съществуваше филмът, това наистина беше така.

Новото момиче вдигна поглед и видя, че го гледам. Извърнах очи встрани, но беше късно. Исках да остана сериозен, но бях засрамен, а това ме накара да се усмихна по-широко. Тя май не забеляза.

— Няма нужда. Нося си своя. — Момичето извади книга от чантата си. Книга с твърди корици и с дърво, гравирано отгоре. Изглеждаше стара и много ценна и определено четена повече от един път. — Това е една от любимите ми книги. — Каза го така, сякаш не беше нещо странно. Сега вече я зяпнах открито.

Усетих силен удар по гърба си и Емили влетя в стаята буквално през мен, все едно че не бях там, което беше типичният й начин за появяване. Не се обърна, но очакваше да я последвам до задните чинове, където сядаха нашите приятели.

Новото момиче се настани на едно празно място на първата редица в Ничията земя, точно пред бюрото на мисис Инглиш. Грешен ход. Всички знаеха, че не бива да се сяда там. Мисис Инглиш има едно изкуствено око и ужасен слух, какъвто получаваш, ако семейството ти притежава единственото стрелбище в окръга. Ако човек седнеше където и да било другаде, освен точно пред бюрото й, тя не можеше да го види и нямаше да го пита нищо. Сега Лена щеше да отговаря на въпросите вместо всички останали.

Емили изглежда искаше да се забавлява и когато мина покрай нея, ритна чантата й. Учебниците и тетрадките на Лена се разпиляха по пътеката между чиновете.

— О… — Емили се наведе и вдигна измачкана тетрадка със спирала, останала почти без корици. Държеше я с една ръка, все едно беше мъртва мишка. — Лена Дюшан. Така ли се казваш? Мислех, че си Рейвънуд.

Лена вдигна бавно лице към нея.

— Може ли да си я получа обратно?

Емили започна да прелиства тетрадката, като че ли не я беше чула.

— Това дневникът ти ли е? Да не би да си писателка? Супер.

Лена протегна ръка към нея.

— Моля.

Емили затвори рязко тетрадката и я премести в другата си ръка, за да бъде по-далече.

— Мога ли да я взема за малко? Бих искала да прочета нещо твое.

— Аз бих искала да ми я върнеш сега. Моля. — Лена се изправи. Събитията вземаха интересен обрат. Племенницата на стария Рейвънуд беше на път да се закопае — в училището нямаше по-злопаметен човек от Емили.

— Първо трябва да се научиш да четеш. — Изтръгнах тетрадката от ръката й и я подадох на Лена.

След това седнах на чина до нея, право в Ничията земя, от страната на „доброто око“ на мисис Инглиш, с което тя може да вижда. Емили ме погледна невярващо. Не знам защо го направих. Самият аз бях също толкова шокиран, колкото и тя. Никога в живота си не бях сядал на първия чин. Звънецът удари преди Емили да може да каже нещо, но това нямаше значение; знаех, че по-късно все някак щях да си платя. Лена отвори тетрадката си и спря да обръща внимание и на двама ни.

— Можем ли да започваме вече? — Мисис Инглиш гледаше към нас от бюрото си.

Емили се запъти към обичайното си място отзад, далеч от предните редици, за да не й се налага да отговаря на никакви въпроси, както прави по цяла година, а днес, за да бъде далече и от племенницата на стареца Рейвънуд. И далеч от мен. Доста освобождаващо, въпреки че ми се наложи петдесет минути да анализирам отношенията на Джем и Скаут, без да съм чел главата.

Когато звънецът сложи край на мъките ми, се обърнах към Лена. Не знаех какво да й кажа, но исках да започна отнякъде. Може би очаквах, че ще ми благодари. Но тя не отрони и дума, докато прибираше книгите и тетрадките си обратно в чантата си.

156. Не беше написала дума на ръката си.

Беше написала число.

Лена Дюшан не ми проговори — нито този ден, нито тази седмица. Това обаче не ме спря да си мисля за нея, нито да я виждам на практика навсякъде, където се опитвах да не гледам. Не че тя ме притесняваше, не съвсем. Не ставаше дума за това как изглежда на външен вид — определено страхотно, макар винаги да носеше неподходящите според тукашните представи дрехи и овехтелите кецове. Нито за това, което казваше в час — обикновено нещо, което никой друг не би си помислил, а ако му хрумнеше, не би се осмелил да го каже на глас. Не се безпокоях и от факта, че е различна от всички други момичета в гимназията. Това си беше напълно очевидно.

Не, чувствах се зле, защото тя ме накара да проумея колко много приличам на останалите, макар да се стараех да покажа, че не съм като тях.

През целия ден валеше. Имах час по керамика, предмет, известен и като ГА-то — „гарантирано А“, защото се завършва с минимално усилие. Записах се в ГА-то миналата пролет, понеже трябваше да попълня задължителните си часове по изкуства, а отчаяно се опитвах да стоя настрана от оркестъра, който постоянно вдига ужасяващ шум от приземния етаж под ръководството на свръхентусиазираната, кльощава и леко налудничава мис Спайдър. Савана седеше до мен. Аз съм единственото момче в този клас и по тази причина нямам никаква представа какво се очаква да правя тук.

— Днес ще експериментираме. Няма да бъдете оценявани затова. Почувствайте глината. Освободете съзнанието си. И се опитайте да не обръщате внимание на музиката от долния етаж. — Мисис Абернати потръпна, когато оркестърът заскрибуца нещо, което с голямо въображение можеше да се оприличи на „Дикси“13.

— Поемете си дълбоко дъх. Открийте пътя към душата си.

Седнах пред грънчарското колело и се загледах в глината, която се въртеше пред мен. Въздъхнах. Беше почти толкова зле, колкото и оркестърът. После, тъкмо когато атмосферата в стаята се успокои и бръмченето на колелата заглуши разговорите на задните редици, музиката от приземието се промени. Зазвуча цигулка или може би виола, не бях сигурен. Мелодията беше красива и тъжна едновременно, и някак различна. В суровите звуци на тази музика имаше повече талант, отколкото мис Спайдър беше имала удоволствието да дирижира през целия си живот. Огледах се — изглежда, че никой друг не забелязваше музиката. А звуците влизаха право под кожата ми.

Разпознах мелодията и след секунди вече чувах и думите в главата си така ясно, както ги слушах на айпода си. Този път обаче бяха различни:

Гледах въртящото се колело, но изведнъж очертанията на бучката глина започнаха да се размиват пред мен. Колкото повече се взирах, толкова повече стаята се замъгляваше и се сливаше с нея. В един момент глината се завъртя около класната стая, около масата, а аз се въртях на стола си заедно с нея. Всички бяхме свързани в постоянното движение на този вихър, роден от ритъма на мелодията, идваща от музикалната зала. Накрая цялата стая около мен изчезна. Бавно протегнах ръка и прокарах пръст по глината.

После нещо просветна в съзнанието ми и въртящата се стая се разпадна на малки парченца, а на нейно място се появи друг образ…

Падах.

Ние падахме.

Отново сънувах онзи сън. Видях ръката й. Видях своята ръка, сграбчваща нейната, пръстите ми се забиваха в кожата й, обхванали китката й в отчаян опит да я задържат. Но не успяваше. Усещах как пръстите й се отпускат.

— Итън!

Исках да й помогна, да я хвана. Исках го повече от всичко, което съм искал в живота си. И тогава тя се изплъзна от ръката ми…

— Итън, какво правиш? — Гласът на мисис Абернати звучеше притеснено.

Отворих очи и се опитах да се фокусирам, да се върна в реалността. Сънувах тези сънища, откакто почина мама, но за първи път ми се случваше денем. Погледнах към мръсната си, покрита със сива, засъхваща глина ръка. На глината на грънчарското колело също имаше отпечатък на ръка, сякаш току-що бях изтрил това, по което бях работил. Вгледах се по-отблизо. Ръката не беше моята, беше много по-малка. Ръка на момиче.

Нейната.

Под ноктите си виждах остатъци от глината, полепнала там, когато се опитвах да я задържа за китката.

— Итън, поне се постарай да направиш нещо. — Мисис Абернати ме потупа по рамото и аз трепнах от изненада. Навън се чу грохотът от поредната гръмотевица.

— Но, мисис Абернати, мисля, че душата на Итън общува с него. — Савана се изкикоти, навеждайки се към мен, за да види по-добре. — Мисля, че ти казва да отидеш на маникюр, Итън.

Момичетата около мен започнаха да се смеят. Размазах отпечатъка от ръката с дланта си, за да не го види никой. Станах и се избърсах в дънките си тъкмо когато би звънецът за края на часа. Грабнах раницата си и изтичах от стаята. Когато вземах завоя на коридора, се подхлъзнах с мокрите си кецове по пода, а докато прескачах по две-три стъпала към долния етаж, за малко да се пребия заради развързаните си връзки. Не ми пукаше. Исках да разбера дали не съм си въобразил всичко.

Блъснах вратата на музикалния салон с двете си ръце. Сцената беше празна, а музикантите си бяха тръгнали. Бях се объркал и докато всички се качваха нагоре по стълбите, аз слизах, но бях пропуснал да видя кой е минал покрай мен. Поех дълбоко дъх, но още преди да подуша въздуха, знаех какво е уханието, което изпълваше стаята.

Лимони и розмарин.

На подиума мис Спайдър прибираше нотните листове, разпръснати по сгъваемите столове, на които се разполагаше жалкият оркестър на гимназия „Джаксън“. Приближих се до нея.

— Извинете, госпожо. Кой изпълни последната песен?

Тя ми се усмихна.

— Имаме чудесно попълнение в струнната секция. Цигулка. Момичето току-що се е преместило в града…

Не. Не можеше да бъде. Не и тя.

Обърнах се и изтичах от салона, преди да чуя името.

След края на осмия час, както обикновено, Линк ме чакаше пред шкафчетата ни. Приглаждаше с ръка вечно стърчащата си коса и се опитваше да изпъне намачканата си вехта фланелка на „Блек Сабат“.

— Линк, човече, трябват ми ключовете ти.

— Ами тренировката?

— Няма да дойда. Трябва да свърша нещо.

— Пич, к’во става?

— Просто ми дай ключовете на колата. — Трябваше да се махна оттук. Сънувах странни сънища, чувах песни, а сега изперках, или както и да се наричаше онова с глината, посред бял ден по средата на часа. Не разбирах какво става с мен, но със сигурност знаех едно. Работата не вървеше на добре.

Ако мама беше жива, вероятно щях да й кажа всичко. Тя беше такава, наистина можех да споделям с нея. Но нея я нямаше, татко се беше погребал в кабинета си, а ако Ама разбереше, щеше цял месец да сипе сол по ъглите на стаята ми, за да прогони злите сили.

Бях сам.

Линк ми подаде ключовете за Бричката.

— Треньорът ще те убие.

— Знам.

— И Ама ще научи, че си пропуснал тренировката.

— Знам.

— И ще ти рита задника от училището до границата на щата. — Грабнах ключовете, а той ми помаха с ръка, все едно се сбогуваше с мен. — Не бъди глупав.

Обърнах се и се изстрелях навън. Прекалено беше късно за такива съвети.