Прелестни създания

12.II Последна песен

Погледнах часовника си. Беше счупен.

Времето обаче все още се течеше. 11:59.

Но аз знаех, че е доста след полунощ, защото независимо от дъжда бяха започнали финалните фойерверки. Битката при Хъни Хил приключи. До следващата година.

Лежах в средата на калното поле и оставях дъжда да се стича отгоре ми. Наблюдавах краткотрайните фойерверки, опитващи се да избухнат в небето. Продължаваше да ръми, всичко наоколо беше обвито в дим. Умът ми се луташе, не можех да се концентрирам. Бях паднал, бях се ударил по главата и по няколко други места. Стомахът, хълбоците ми, цялата ми лява страна ме болеше. Ама щеше да ме убие, когато се приберях у дома, пребит по този начин.

Помнех само, че в един миг се държах за тази глупава статуя на ангел, а в следващия лежах проснат сред калта, тук. Стори ми се, че от статуята се откърти парче мрамор, когато се опитах да се покатеря на върха на криптата, но не бях напълно сигурен. Навярно Линк ме беше домъкнал насам, след като бях припаднал като последния идиот. Като изключим това, чувствах се така, сякаш ми бяха промили мозъка.

Предположих, че може би затова не разбирах защо Мариан, бабата на Лена и леля Дел се бяха събрали край криптата и плачеха. Нищо не можеше да ме подготви за това, което видях, когато най-накрая допълзях дотам.

Макон Рейвънуд. Мъртъв.

Може би винаги си е бил мъртъв, не знам, но сега вече го нямаше. Лена се хвърли върху тялото му, дъждът продължаваше да се излива върху тях.

За първи път, откакто го познавах, видях, че Макон също е мокър.

На следващата сутрин започнах да възстановявам разпилените парчета от събитията от нощта на рождения ден на Лена. Макон беше единствената жертва. Очевидно Хънтинг го беше надвил, след като загубих съзнание. Бабата на Лена ми обясни, че храненето със сънища не дава толкова сили, колкото храненето с кръв. Макон никога не бе имал шанс срещу брат си. И все пак не можах да му попреча да опита.

Макон винаги беше казвал, че ще направи всичко за Лена. И беше истински джентълмен, човек на честта, който държеше на думата си.

Всички други изглеждаха добре, поне физически. Леля Дел, баба и Мариан се върнаха в „Рейвънуд“, а Бу се влачеше след тях, виейки жално като изоставено малко кученце. Леля Дел не проумяваше какво беше станало с Ларкин. Никой не знаеше как да й поднесе новината, че от утробата й бяха покълнали не едно, а две зли семенца. Не коментирахме темата.

Мисис Линкълн не помнеше нищо, а Линк доста се измъчи, докато измисляше някаква история, която да обясни какво беше правила в центъра на бойното поле с басмената си рокля. Беше шокирана, че се е озовала по неизвестна причина сред семейството на Макон Рейвънуд, но се държа любезно, докато Линк я отвеждаше към Бричката. Той самият имаше доста въпроси, но предположих, че ще могат да изчакат до часа по алгебра. Щяхме да имаме какво да обсъждаме, щом нещата се върнеха към нормалния си ход, когато и да станеше това.

И Сарафина.

Сарафина, Хънтинг и Ларкин бяха изчезнали. Знаех го, защото когато дойдох на себе си, тях ги нямаше, а Лена беше при мен, облегната на ръката ми. Двамата вървяхме заедно с останалите към имението. Подробностите ми се губеха, но ми беше ясно, че Лена, Макон и всички ние бяхме подценили силите на Лена като Самородна. Някак си беше успяла да спре самата луна и да не бъде Призована. След като Призоваването не беше осъществено, Сарафина, Хънтинг и Ларкин бяха напуснали играта. Поне за момента.

Лена все още не говореше за това. Всъщност тя изобщо не говореше.

Бях заспал на пода на спалнята й, до нея, продължавахме да се държим за ръце. Когато се събудих, я нямаше и бях сам. Стените на стаята й, същите, които бяха изписани почти изцяло с надписи, сега бяха чисто бели. Освен една — стената срещу прозорците, само че почеркът не приличаше на почерка на Лена. Момичешкото писане беше изчезнало. Докоснах стената, сякаш можех да усетя думите, и разбрах, че цяла нощ е стояла будна и е писала.

Т. С. Елиът. Робърт Фрост. Буковски. Разпознах някои от поетите от рафта в стаята й и от стените. С изключение на Фрост Лена ги беше написала погрешно, което не беше обичайно за нея. Нищо златно не може да остане, така гласеше поемата.

Не зелено.

Може би на нея сега всичко й се струваше еднакво.

Замъкнах се в кухнята, където леля Дел и бабата на Лена обсъждаха тихо приготовленията за погребението на Макон. Спомних си как вкъщи се говореше така тихо и се обсъждаха приготовленията, когато мама почина. Мразех и двете неща. Спомних си колко много боли от това, че животът продължава, че разни лели и баби правят планове, обаждат се на роднини, опитват се да съберат парчетата, когато на теб ти се иска само да се пъхнеш и ти в ковчега. Или да засадиш лимоново дърво, да изпържиш няколко домата, да издигнеш паметник със собствените си ръце…

— Къде е Лена? — попитах високо. Гласът ми стресна леля Дел, но бабата на Лена не помръдна. Нищо не можеше да я разтърси.

— Не е ли в стаята си? — Леля Дел се изненада.

Бабата на Лена си наля още една чаша чай.

— Мисля, че знаеш къде е, Итън.

Да, знаех.

Лена лежеше в криптата точно там, където бяхме намерили Макон. Гледаше към сивото сутрешно небе, все още кална и мокра в дрехите си от изминалата нощ. Не знаех къде бяха отнесли тялото му, но разбирах желанието й да дойде тук. Да бъде с него, макар и без него.

Не ме погледна, макар да знаеше, че съм там.

— Онези гадни думи, които му казах… Никога няма да мога да си ги взема обратно. Той няма да разбере колко много го обичах.

Легнах до Лена на калната земя, израненото ми тяло простена. Загледах се в нея, във виещите се черни къдрици и изцапаните с пръст бузи. Исках да й кажа нещо, което щеше да я накара да се почувства по-добре, но самият аз знаех по-сигурно от всеки друг, че такива думи не съществуват. Затова и не ги казах. Вместо това взех ръката й и започнах да целувам пръстите й един по един. Спрях, когато устните ми се допряха до метал, и го видях. Носеше пръстена на мама на дясната си ръка.

— Не исках да го загубя. Верижката се скъса вчера вечерта.

Тъмните облаци се носеха по небето. Това, което преживяхме, не беше последната буря, знаех го със сигурност. Хванах ръката й с двете си ръце.

— Никога не съм те обичал повече, отколкото те обичам сега, точно в този миг. И никога няма да те обичам по-малко, отколкото те обичам сега, точно в този миг.

Сивото небе се стелеше над нас, кратък момент на мрачно спокойствие между бурята, която беше променила живота ни завинаги, и тази, която тепърва се задаваше.

— Това обещание ли е?

Стиснах силно ръката й.

Не ме пускай.

Никога.

Пръстите на ръцете ни се преплетоха. Тя извърна главата си към мен и когато погледнах в очите й, за пръв път забелязах, че едното беше зелено, а другото лешниково — всъщност по-скоро златисто.

Беше почти пладне, когато се запътих по дългия път към вкъщи. Тъмносиви и златисти ивици прорязваха сините небеса над главата ми. Атмосферното налягане падаше, но мисля, че имаше поне няколко часа преди да се разрази бурята. Струваше ми се, че Лена все още е в шок. Но бях готов и за най-силната буря, която можеше да ни връхлети. А когато тя дойдеше, сезонът на ураганите в Гатлин щеше да прилича на лек пролетен дъждец.

Леля Дел предложи да ме закара у дома, но исках да се поразходя. Макар всяка кост в тялото ми да ме болеше, имах нужда да прочистя съзнанието си. Пъхнах ръце в джобовете на дънките си и усетих познатата бучка. Медальонът. С Лена трябваше да намерим начин да го върнем на другия Итън Уейт, онзи, който лежеше в гроба си, както Женевиев бе поискала да го направим. Може би така Итън Картър Уейт щеше да намери покой. Дължахме и на двамата толкова много.

Стигнах отново до разклонението, това, което ми се струваше толкова страшно, преди да познавам Лена. Преди да разбера накъде отивам. Преди да усетя какво представляват истинският страх и истинската любов.

Вървях покрай полята надолу по шосе номер 9, мислейки за онзи първи път, когато се срещнахме, за онази първа вечер в бурята. Мислех за всичко. Как за малко да загубя баща си и Лена. Как отворих очи и я видях да ме гледа, а аз си помислих какъв невероятен късметлия съм. Преди да осъзная, че сме загубили Макон.

Мислех си за Макон, за книгите му, вързани с канап и хартия, за съвършено колосаните му ризи и за още по-съвършената му стойка. Мислех за това колко трудно ще й бъде на Лена, как ще й липсва, как ще се надява да чуе гласа му поне още веднъж. Но аз щях да бъда до нея така, както ми се беше искало да има някого до мен, когато загубих мама. А и след последните няколко месеца и след като бях получил онова съобщение от майка си, вече не мислех, че Макон си е отишъл напълно. Може би беше още тук някъде и точно в този момент ни наблюдаваше с критичен поглед, както винаги. Той се беше пожертвал заради Лена, убеден бях в това.

Правилният избор и лесният избор невинаги са едно и също нещо. Никой не знаеше това по-добре от Макон.

Погледнах към небето. Сиви вихрушки се виеха сред синьото пространство над мен, същото синьо, в което беше боядисан и таванът на стаята ми. Запитах се дали този оттенък наистина пречи на дивите пчели да си правят гнезда. Дали тези пчели наистина вярват, че това е небето.

Изумително е какво можеш да видиш, когато не гледаш втренчено около себе си.

Извадих айпода от джоба си и го включих. Имаше нова песен в плейлистата ми.

Взирах се дълго време в нея.

„Седемнайсет луни“.

Пуснах я.