Прелестни създания

28.XI Domus Lunae libri43

— Днес? Но днес не е празник. — Когато отворих входната врата, последният човек, когото очаквах да видя на стълбите пред нашата къща, беше Мариан. Сега седях заедно с Лена на задната седалка на стария зеленикав камион на Мариан на път за чародейската библиотека.

— Обещанието си е обещание. Това е денят след Деня на благодарността. Черният петък. Може да не прилича на празник, но е официален почивен ден, така че се брои. — Мариан беше права. Ама се беше наредила на опашката в мола с купчина купони за намаление още преди изгрев-слънце. Вече се смрачаваше, а тя още не се беше прибрала. — Окръжната библиотека на Гатлин е затворена, което означава, че чародейската библиотека е отворена.

— Със същото работно време? — попитах Мариан, когато тя пое по главната улица.

Тя кимна.

— От девет до шест. — След това намигна. — От девет вечерта до шест сутринта. Не всички от клиентите ми могат да излизат на дневна светлина.

— Това не ми изглежда честно — оплака се Лена. — Смъртните имат много повече време, а хората тук дори не четат.

Мариан сви рамене.

— Както казах, заплатата ми идва от окръг Гатлин. Разбери се с тях. От друга страна, помисли само колко много време имаш за връщане на „Lunae libri“.

Явно съм погледнал тъпо, защото Мариан уточни.

— „Lunae libri“. В превод — „Книгите на Луната“. Чародейските ръкописи, ако искаш.

Не ме интересуваше как се наричат. Нямах търпение да разбера какво ще научим от книгите в чародейската библиотека, или по-скоро от една от тях. Защото в момента имахме недостиг на две неща: на отговори и на време.

Когато излязохме от камиона, не можах да повярвам къде се намираме. Мариан беше паркирала до бордюра, на няколко метра от Историческото общество на Гатлин, малко встрани, за да избегне ярката светлина от уличната лампа, заляла цялата улица. Тук освен това се намираше и главната квартира на ДАР. Бу Радли седеше на тротоара, сякаш знаеше, че ще отидем там.

— Тук? Луната, или каквото е там, се намира в централата на ДАР?!

— „Domus Lunae libri“. Домът на „Книгата на луните“. Накратко, „Lunae libri“. И, не, не се намира тук, това е просто входът за Гатлин. — Избухнах в смях. — Имаш чувството за хумор на майка си.

Запътихме се към пустата сграда. Не можехме да изберем по-подходяща нощ от тази.

— Наистина не е шега. Сградата на Историческото общество е най-старата постройка в окръга след имението „Рейвънуд“. Нищо друго не е оцеляло след Голямото палене — добави Мариан.

— Но ДАР и чародейците?! Как е възможно да имат нещо общо? — Лена недоумяваше.

— Мисля, че скоро сама ще откриеш — общите неща между тях са повече, отколкото предполагаш. — Мариан се забърза към старото каменно здание, вадейки познатата ми връзка с ключове. — Аз например съм член и на двете общества. — Погледнах я с недоверие. — Неутрална съм. Мисля, че го казах пределно ясно. Не съм като теб. Ти си като Лила, прекалено много се обвързваш и… — Можех и сам да завърша изречението: „и виж какво стана с нея“.

Мариан млъкна, но думите останаха да висят във въздуха. Не можеше да направи или да каже нещо, което да ги върне. Вцепених се, но не отвърнах нищо. Лена ме докосна с ръка и усетих как ме спасява от мен самия.

Итън. Добре ли си?

Мариан погледна отново часовника си.

— Остават пет минутки до девет часа. Технически погледнато, още не бива да ви пускам. Но трябва да съм долу до девет в случай, че имам и други посетители тази вечер. Последвайте ме.

Минахме в тъмния заден двор зад сградата. Тя порови из ключовете си, докато накрая извади нещо, което винаги бях смятал за украшение, защото изобщо не приличаше на ключ. Представляваше желязна халка, чиито два края не се допираха плътно един до друг. С опитно движение Мариан завъртя единия край, докато се чу прещракване и кръгът се превърна в полумесец. Луната на чародейците.

Пъхна ключа в нещо, което приличаше на желязна решетка в основата на гърба на сградата. Завъртя ключа, решетката се плъзна бавно навътре и се отвори. Зад нея се виждаше мрачно каменно стълбище, водещо към още по-голяма тъмнина, мазе, намиращо се под мазето на ДАР. Мариан завъртя ключа още веднъж наляво и от само себе си се запалиха факли, окачени по стените отстрани на стълбите. Сега те бяха напълно осветени с трептяща светлина и дори можех да видя думите „DOMUS LUNAE LIBRI“, гравирани на каменната арка на входа, намиращ се в края на стълбището под нас. Мариан завъртя ключа още веднъж и стълбището изчезна, заменено отново от желязната решетка.

— Това ли е? Няма ли да влезем вътре? — попита Лена ядосано.

Мариан пъхна ръката си в решетката. Тя премина напълно свободно, явно решетката беше илюзия.

— Аз не мога да правя заклинания, както знаете, но все пак библиотеката има нужда от някаква защита. Нощем тук наминават бездомници. Освен това Макон праща Ларкин да обикаля наоколо, за да пази мен и вратата.

Мариан ни погледна, лицето й изведнъж стана сериозно.

— Добре, време е. Ако сте сигурни, че го искате, не мога да ви спра. След като тръгнете по стълбите, не мога и да ви напътствам по никакъв начин. Не мога да ви попреча да вземете някоя книга и не може да ми я върнете, преди следващото отваряне на библиотеката.

Сложи ръка на рамото ми.

— Разбираш ли, Итън? Това не е игра. Тук долу има много могъщи книги — книги със заклинания, чародейски ръкописи, талисмани на Мрака и на Светлината, предмети с голяма сила. Неща, които никой смъртен не е виждал, с изключение на мен и моите предшественици. Много от книгите са омагьосани, други са прокълнати. Трябва да внимаваш. Не докосвай нищо. Нека само Лена разглежда книгите.

Косата на Лена се къдреше на големи вълни. Тя вече усещаше магията на мястото. Кимнах, гърлото ми беше пресъхнало от притеснение. Не чувствах чак толкова много магия, просто бях уплашен; стомахът ми се свиваше, все едно аз бях препил с ментов ликьор. Чудех се колко пъти мисис Линкълн и дружките й са се движили напред-назад по етажа над нас, без да осъзнават какво има под тях.

— Независимо какво ще откриете, помнете — трябва да излезете преди изгрев-слънце. От девет до шест. Това е работното време на библиотеката и входът може да стои отворен само през тези часове. Слънцето ще изгрее точно в шест, винаги е така в библиотечния ден. Ако не излезете горе преди изгрева, ще бъдете затворени тук до следващия работен ден на библиотеката, а доколкото знам, никой смъртен не е оцелявал в такава ситуация. Ясно ли се изразих?

Лена кимна и ме хвана за ръка.

— Може ли да влизаме вече? Нямам търпение.

— Още не мога да повярвам, че правя това. Чичо ти Макон и Ама ще ме убият, ако разберат. — Мариан провери колко е часът. — След вас.

— Мариан? Майка ми… идвала ли е тук? — Не можех да не попитам. Не можех да мисля за нищо друго.

Мариан ме погледна, очите й искряха странно.

— Майка ти ме уреди с тази работа.

След тези думи премина през илюзорната решетка надолу към „Lunae libri“. Бу Радли излая, но беше прекалено късно да се върнем назад.

Стълбището беше студено, на места между камъните беше пораснал мъх, въздухът беше влажен. Мокри неща, шмугващи се из малки дупки, неща, заравящи се в земята — не беше трудно да си представя колко удобно се чувстват тук долу.

Стараех се да не мисля за последните думи на Мариан. Не можех да повярвам, че майка ми е слизала по тези стълби. Не вярвах, че е знаела за този свят, в който тепърва встъпвах — или май трябваше да кажа, за света, който настъпваше около мен. Но тя е била тук и не спирах да се чудя как е възможно това. Дали също е попаднала случайно, или някой я е поканил вътре? Това правеше всичко някак много по-реално — че с мама споделяхме една и съща тайна, макар тя да не беше до мен в действителност.

Но аз бях тук, слизах по каменните стълби, които бяха изтъркани като в стара църква. От двете страни на стълбището се виждаха големи каменни блокове — основата на старо помещение, съществувало на мястото на сградата на ДАР дълго преди самата тя да бъде построена. Погледнах надолу по стълбите, но виждах само груби очертания, неясни форми в мрака. Мястото не ми приличаше на библиотека. Приличаше по-скоро на това, което винаги е било. Крипта.

В края на стълбите, в сенките на криптата, се очертаваха множество колони — четирийсет или петдесет, над които се издигаха малки куполи, преливащи в сводест таван. След като очите ми привикнаха със светлината, видях, че всички колони бяха различни. Някои бяха наклонени като прегъващи се от възрастта стари дъбове. Заради сенките им кръглата стая приличаше на спокойна, тъмна гора. Нямаше начин да се разбере колко далече стига, тъй като във всяка посока помещението се сливаше с мрака.

Мариан пъхна ключа си в първата колона, на която имаше издълбана малка луна. Факлите по стените се запалиха сами и осветиха стаята с мигаща светлина.

— Красиви са — въздъхна Лена. Виждах, че косата й продължаваше да се къдри и се зачудих как ли й действа това място. Сигурно никога не бих могъл да разбера.

Живи са. Мощни. Като истината, всяка истина на света е тук някъде.

— Събрани са от всички краища на земното кълбо много преди моето време. Истанбул. — Мариан посочи към върховете на колоните, към украсената им част — капителите. — Това е от Вавилон. — Посочи към друга, която имаше четири глави на ястреби, гледащи в различните посоки на света. — Египет, „Окото на Бога“. — Докосна с ръка друга, драматично гравирана с лъвска глава. После погали съседната колона. — Асирия.

Прокарах ръка по стената. Дори камъните бяха гравирани. На някои имаше изсечени лица, на други хора, животни, птици, гледащи сред гората от колони като хищници. Имаше камъни със символи, които не разпознавах, с йероглифи на чародейци и магьосници и от култури, за чието съществуване сигурно и не подозирах.

Продължихме напред, извън криптата, която явно беше някакъв вид вход. Факлите отново се запалиха сами, една след друга, сякаш само ни чакаха да минем покрай тях. Видях, че колоните се извиваха в кръг около каменна маса в центъра на стаята. Лавици с книги — поне предполагах, че са това — излизаха от централния кръг като спици на колело и се губеха някъде в мрака, а на височина се издигаха чак до тавана, образувайки застрашителен лабиринт, сред който всеки смъртен би могъл да се загуби. В самата стая нямаше нищо друго, освен колоните и кръглата каменна маса.

Мариан спокойно свали една факла от халката на стената с формата на желязна луна и ми я подаде. Даде друга на Лена и взе една за себе си.

— Поогледайте се наоколо. Аз трябва да проверя пощата. Може да имам искания от другите клонове.

— За книги? — Не ми беше хрумвало, че има и други чародейски библиотеки.

— Разбира се. — Мариан се запъти обратно към стълбите.

— Чакай. Как получаваш поща тук?

— По същия начин, както и ти. Карлтън Ийтън ни я доставя „и в слънце, и в дъжд“. — Естествено, Карлтън Ийтън беше в течение на нещата. Това вероятно обясняваше защо именно той беше закарал онази вечер Ама до блатото. Зачудих се дали отваря и пощата на чародейците, както правеше с тази на простосмъртните жители на Гатлин. Какво ли още не знаех за Гатлин и за хората в него?

— Няма много като нас, но все пак сме повече, отколкото смяташ. Не забравяй, че „Рейвънуд“ е тук по-отдавна, отколкото тази стара сграда. Чародейците са в този окръг много преди да се появят смъртните.

— Може би затова хората в града са толкова странни — пошегува се Лена с мен, но мислите ми все още бяха заети с Карлтън Ийтън.

Кой още знаеше какво става в Гатлин, в другия Гатлин, онзи с магическите подземни библиотеки и момичета, които могат да контролират времето и да те накарат да скочиш от скала? Кой още беше в „чародейската дружинка“ освен Мариан и Карлтън Ийтън? Освен майка ми?

Дебелака? Мисис Инглиш? Мистър Лий?

Със сигурност не и мистър Лий.

— Не се притеснявай. Когато се нуждаеш от тях, те ще те намерят. Така стават нещата, така е ставало винаги.

— Чакай. — Хванах Мариан за ръката. — Баща ми знае ли?

— Не. — Поне един човек в нашата къща не водеше двоен живот, макар да бе малко смахнат.

Мариан ни даде последен съвет.

— По-добре се хващайте за работа. „Lunae libri“ е хиляда пъти по-голяма от всяка друга библиотека, която сте виждали. Ако се загубите, незабавно се върнете по стъпките си назад. Затова лавиците излизат по този начин от тази стая, като лъчи. Ако вървите само по тях, напред и назад, без да напускате „лъча“, шансът да се загубите е по-малък.

— Как може човек да се загуби, ако върви само по права линия?

— Опитайте сами. Ще видите.

Лена я прекъсна:

— Какво има накрая на лавиците? Имам предвид, в края на пътеките?

Мариан я погледна с особено изражение.

— Никой не знае. Никой не е отивал достатъчно далече, за да разбере. Някои от пътеките се превръщат в тунели под целия град. Част от библиотеката все още не е проучена. Тук долу има неща, които и аз самата никога не съм виждала. Някой ден може би ще стигна до тях.

— За какво говориш? Всичко все някъде свършва. Не може да има редици и редици с книги, минаващи под целия град. Какво, да не би да се качваш нагоре и да се озоваваш на чай у мисис Линкълн? Правиш ляв завой и се отбиваш у леля Дел в съседния град? Завой надясно за кратко бъбрене с Ама? — Определено бях скептичен.

Мариан ми се усмихна, развеселена.

— Как смяташ, че Макон получава книгите си? Защо според теб дамите от ДАР никога не са виждали никой да влиза или излиза оттук? Гатлин си е Гатлин. Местните си го харесват такъв, какъвто е — по-скоро такъв, какъвто си мислят, че е. Смъртните виждат само това, което искат да видят. В този окръг и в района наоколо е имало процъфтяваща общност на чародейци още преди Гражданската война. Това са стотици години, Итън, и нищо няма да се промени внезапно. Не и само защото ти си разбрал за това.

— Не мога да повярвам, че чичо Макон не ми е казал за това място. Помисли само за всички чародейци, които са минавали оттук. — Лена повдигна факлата си и издърпа един том от лавицата. Книгата беше с пищна подвързия, доста тежка, и от нея се вдигнаха облаци сив прах. Закашлях се.

— „Бърз курс по чародейска история“. — Извади още една. — Предполагам, че сме на буквата „Б“. — Това беше всъщност кожена кутия, която се отваряше от горната страна. Вътре имаше свитък. Лена го извади. Дори прахта по него изглеждаше по-стара и по-сива. — „Бели и черни заклинания“. Този е доста старичък.

— Внимателно. На няколкостотин години е. Гутенберг изобретява печатната преса едва през 1455 г. — Мариан взе предпазливо свитъка от ръката й, сякаш държеше новородено бебе.

Лена извади друга книга, подвързана със сива кожа.

— „Битки и заклинания: чародейците и Конфедерацията“. Чародейците участвали ли са в Гражданската война?

— Да — кимна Мариан. — И на страната на Юга, и на страната на Севера. Това е било едно от големите разделения в общността на чародейците, за жалост. Както е било и за смъртните.

Лена погледна замислено към нея, докато тя връщаше книгата обратно на рафта.

— Чародейците в моето семейство — ние все още сме във война, нали?

Мариан изглеждаше тъжна.

— „Къща, в която царува разкол“, така казваше президентът Линкълн44.

— Да, страхувам се, че семейството ти наистина е във… война. — Погали Лена по бузата. — И именно заради това сме тук, не забравяй. Да намерите каквото ви е нужно, за да откриете смисъл в нещо, което в момента няма смисъл. По-добре започвайте вече.

— Тук има толкова много книги, Мариан. Не можеш ли поне да ни насочиш в коя посока да тръгнем?

— Не гледай към мен. Както казах, аз нямам отговорите, само книгите. Продължавайте. Тук сме по лунарния календар, така че може да загубите представа за времето. Нещата на това място не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Гледах ту към Лена, ту към Мариан. Беше ме страх някоя от тях да не изчезне от погледа ми. „Lunae libri“ беше по-плашеща, отколкото бях допускал. Не приличаше толкова на библиотека, колкото на катакомба. И „Книгата на луните“ можеше да бъде навсякъде.

С Лена гледахме безкрайните редици с книги, но никой от нас не направи стъпка в някоя посока.

— Как ще я намерим? Тук сигурно има милиони книги.

— Нямам представа. Може би… — Знаех за какво си мисли.

— Дали не трябва да попитаме медальона?

— У теб ли е?

Кимнах с глава и извадих затоплената торбичка от джоба си. Подадох факлата на Лена.

— Трябва да видим какво ще стане. Сигурно има и нещо друго. — Развих медальона и го поставих на каменната маса в центъра на стаята. Видях познатия поглед в очите на Мариан, поглед, който тя и майка ми си разменяха, когато попаднеха на някоя изключително ценна находка. — Искаш ли да видиш това?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Мариан бавно ме хвана за ръката, а аз взех ръката на Лена. Протегнахме преплетените си пръсти и докоснахме медальона.

Ослепителна светкавица ме принуди да затворя очите си.

И вече виждах само дима и миризмата от огъня, и се изгубихме…

Женевиев повдигна книгата, за да може да прочете думите въпреки поройния дъжд. Произнасяше ги, макар да бе наясно, че е на път да отрече природните закони. Почти чуваше гласа на майка си, която й крещеше да спре и да помисли за избора, който правеше.

Но Женевиев не можеше да спре. Не можеше да загуби Итън.

Започна да напява:

— Спри, дете, преди да е станало твърде късно! — Айви беше изпаднала в истерия.

Дъждът продължаваше да се излива, светкавиците разцепваха мрака и дима. Женевиев затаи дъх и зачака. Нищо. Сигурно беше сбъркала някъде. Присви очи, за да прочете по-ясно думите в мрака. Почти ги изкрещя, този път на езика, който знаеше най-добре:

Помисли си, че очите й я лъжат, когато внезапно видя как клепачите на Итън потрепнаха.

— Итън! — За частица от секундата погледите им се срещнаха.

Итън се задъхваше, очевидно се опитваше да каже нещо. Женевиев приближи ухо до устните му и усети топлия му дух, който обля лицето й.

— Никога не повярвах на баща ти, който ми каза, че смъртен и чародеец не могат да бъдат заедно. Ще намерим начин. Обичам те, Женевиев. — Пъхна нещо в ръката й. Медальон.

Очите му се затвориха така внезапно, както се бяха отворили преди миг, гърдите му се отпуснаха и не се надигнаха повече. Преди Женевиев да успее да реагира, електрически удар прониза тялото й. Чувстваше как кръвта пулсира във вените й. Сигурно я беше ударила мълния. Болезнени вълни се стовариха върху нея.

Опита да се овладее.

После всичко потъна в мрак.

— Мили Боже на Небесата, пощади поне нея!

Женевиев разпозна гласа на Айви. Къде се намираше? Миризмата я върна обратно. Изгорели лимони. Опита се да проговори, но имаше чувството, че беше погълнала пясък. Очите й се мятаха неистово на всички страни.

— О, господи! Благодаря ти! — Айви коленичи в калта до младото момиче и се взря невярващо в него.

Женевиев се закашля, протегна се към прислужницата и се опита да я придърпа към себе си.

— Итън, той… — едвам успя да прошепне тя.

— Съжалявам, дете. Мъртъв е.

Женевиев се насили да отвори очите си. Айви отскочи назад, сякаш беше видяла самия дявол.

— Милостиви Боже!

— Какво? Какво има, Айви?

Жената се мъчеше да каже нещо смислено за това, което беше видяла.

— Очите ти, дете. Те… те са различни.

— Какви ги говориш!

— Вече не са зелени. Жълти са, жълти като слънцето.

На Женевиев й беше все едно какъв цвят са очите й. Беше загубила Итън. Вече нищо нямаше значение. Избухна в ридания.

Дъждът се усилваше, земята под тях се превърна в кално блато.

— Трябва да станеш, мис Женевиев. Трябва да се свържеш с Тях в Другия свят. — Айви се опита да я изправи на крака.

— Айви, за какво говориш?

— Очите ти… Предупредих те. Казах ти за тази луна — че не е луна. Трябва да разберем какво означава това. Ще се свържем с Духовете.

— Ако нещо не е наред с очите ми, то е, защото бях ударена от мълния.

— Какво видя? — Айви звучеше уплашено.

— Айви, защо се държиш така странно? Какво става?

— Не си била ударена от мълния, дете. Нещо друго е било.

Айви се затича обратно към изгорените памукови полета. Женевиев викаше след нея, опита се да се надигне, но още не беше на себе си. Отпусна отново глава в калта, дъждът се стичаше безспирно по лицето й. Капки дъжд, смесени със сълзите на поражението. Губеше съзнание за секунда и после пак идваше на себе си. Чуваше слабо гласа на Айви, носещ се някъде отдалече. Когато най-накрая успя да фокусира погледа си, старата жена беше до нея, стиснала полата в ръцете си.

Тя носеше нещо във фустите си и го изсипа на земята до нея. Малки шишенца с прах и с нещо, което приличаше на пясък или кал, се удариха едно в друго.

— Какво правиш?

— Ще принеса дар. На Духовете. Само те могат да ни кажат какво означава това.

— Айви, успокой се. Говориш безсмислици.

Старата жена извади нещо от джоба на халата си. Парченце огледало. Вдигна го пред лицето на Женевиев.

Беше тъмно, но нямаше грешка. Очите й светеха като огнени пламъци. От тъмнозелени бяха добили цвета на ярко злато и изобщо не приличаха на предишните й очи. В центъра, където трябваше да се намират кръглите черни зеници, имаше прорези с бадемовидна форма като зеници на котка. Женевиев хвърли огледалото на земята и се вгледа в Айви. Но тя не й обърна внимание. Вече беше смесила различните прахове на земята и ги пресипваше от една купчинка в друга, шепнейки нещо на стария креолски език на своите предци.

— Айви, какво…

— Шшш… — изсъска жената. — Слушам Духовете. Те знаят какво си направила. Ще ни кажат какво означава това… От земята с нейните кости и с кръвта от моята кръв. — Айви поряза пръста си с крайчеца на счупеното огледало и остави няколко капки да попият в земята, която беше пресяла. — Чуйте това, което аз чух. Вижте това, което видях. Научете това, което аз знам.

Изправи се и простя ръце към небето. Дъждът се изливаше върху нея, калта се стичаше по полата й. Започна да говори отново на странния език и тогава…

— Не може да бъде! Тя не знаеше какво прави — изкрещя жената срещу тъмното небе над тях.

— Какво става?

Айви се тресеше, сви се на кълбо и стенеше.

— Не може да бъде. Не може да бъде.

Женевиев я сграбчи за раменете.

— Какво? Какво не ми е наред?

— Вече си прокълната, мис Женевиев. Призована си. Преобразена си и нищо не можем да направим, за да го спрем. Това е сделка. Не получаваш нищо от „Книгата на луните“, без да дадеш нещо в замяна.

— Какво? Какво съм дала?

— Съдбата си, дете. Твоята и на всяко друго дете от рода на Дюшан, което ще се роди след теб.

Женевиев не проумяваше. Но разбираше достатъчно, за да осъзнае, че това, което беше направила, не можеше да бъде върнато назад.

— Какво имаш предвид?

— На шестнайсетата луна, на шестнайсетата година Книгата ще си взема това, което й е било обещано. Това, за което сключи сделка. Кръвта на дете от Дюшан и това дете ще преминава към Мрака.

— Всяко дете от Дюшан?

Айви сведе глава към земята. Женевиев не беше единствената, претърпяла поражение тази нощ.

— Не всяко.

Момичето я погледна с надежда.

— А кои? Как ще знаем кои?

— Книгата ще избира. На всяка шестнайсета луна, когато навършват шестнайсет години.

— Не се получи. — Гласът на Лена звучеше приглушено, все едно идваше отдалече. Виждах само дим и все пак я чувах. Във видението бяхме в библиотеката, но и не бяхме. Намирахме се някъде помежду и това беше ужасно.

— Лена!

И тогава за миг видях лицето й пред дима. Очите й бяха огромни и мрачни — в момента зеленото беше почти черно. Гласът й беше по-скоро шепот.

— Две секунди. Той оживя само за две секунди и после тя го загуби завинаги.

Затвори очи и изчезна.

— Лена! Къде си?

— Итън. Медальонът. — Мариан също звучеше като от много далечно разстояние.

Усещах тежестта на медальона в ръката си. Разбрах какво ми казва.

Хвърлих го.

Отворих очите си, кашляйки от дима, който все още изпълваше дробовете ми. Стаята се въртеше около мен, очертанията й бяха неясни.

— Какво, по дяволите, правите тук, деца?

Задържах очите си върху медальона и стаята постепенно дойде на фокус. Той лежеше на каменния под и изглеждаше малък и напълно безопасен. Мариан пусна ръката ми.

Макон Рейвънуд стоеше в средата на криптата, краищата на дългото му палто още се поклащаха от бързането. До него видях Ама — беше закопчала погрешно копчетата на мантото си и стискаше здраво в ръка дамската си чанта. Не знам кой от двамата беше по-ядосан.

— Съжалявам, Макон. Знаеш правилата. Помолиха ме за помощ, а съм Обвързана и съм задължена да им я дам. — Мариан изглеждаше притеснена.

Ама се нахвърли срещу нея, сякаш беше подпалила къщата ни.

— Според мен ти си Обвързана със задължението да пазиш момчето на Лила и племенницата на Макон. А това, което правиш, не ми прилича много на „пазене“. По-скоро ги излагаш на риск.

Очаквах и Макон да я нападне, но той не казваше нито дума.

И чак тогава осъзнах защо. Беше притичал до Лена и я разтърсваше силно. Тя беше припаднала върху каменната маса в центъра на стаята. Ръцете й бяха отпуснати настрани, лицето й беше забито в грубия под. Явно беше изгубила съзнание.

— Лена! — Сграбчих я в скута си, без да обръщам внимание на Макон. Очите й бяха празни и се взираха в нищото.

— Не е мъртва. Просто се носи из времето. Мисля, че мога да стигна до нея. — Макон звучеше спокойно. Видях, че върти пръстена си, очите му бяха необичайно оживени.

— Лена! Върни се! — Повдигнах отпуснатото й тяло и я притиснах до гърдите си.

Макон шепнеше. Не разбирах думите, които произнасяше, но забелязах, че косата на Лена започна да се раздвижва от вече познатия ми, идващ отникъде вятър, който мислено наричах „чародейския бриз“.

— Няма да стане, Макон. Магиите и заклинанията ти не действат тук. — Мариан прелистваше нервно страниците на стара прашна книга, гласът й все още потръпваше.

— Той не прави заклинания, Мариан. Пътува във времето. Почти никой чародеец не може да го прави. Там, където е тя, може да стигне само Макон. — Ама се стараеше да звучи успокояващо, но не беше много убедителна.

Усещах студа, обладал тялото на Лена, което в момента сякаш беше просто празна обвивка, и знаех, че Ама е права. Не знам къде точно бе Лена, но със сигурност не беше в прегръдките ми. А някъде много далече. Чувствах го дори аз, а бях обикновен смъртен.

— Казах ти, Макон. Това е неутрално място. Няма заклинание, което да направиш тук и да подейства. — Мариан крачеше из стаята и тряскаше книгите една след друга, сякаш резкият звук щеше да помогне по някакъв начин. В тях обаче нямаше никакви отговори. Тя самата го беше казала — магиите не вършеха работа.

Спомних си сънищата, спомних си как издърпвах Лена от калта. Запитах се дали това не е мястото, където я изгубвах.

Макон проговори. Очите му бяха отворени, но той сякаш не виждаше. Като че ли бяха обърнати навътре, към мястото, където беше Лена.

— Лена. Чуй ме. Тя не може да те задържи.

Тя. Вгледах се в празните очи на Лена.

Сарафина.

— Ти си силна, Лена. Премини. Тя знае, че не мога да ти помогна тук. Чака те в сенките. Трябва да го направиш сама.

Мариан се появи с чаша вода в ръка. Макон плисна върху лицето на Лена, сипа в устата й, но тя не помръдна.

Не можех повече да стоя и да чакам.

Повдигнах главата й и я целунах силно. Водата се стичаше от ъгълчетата на устните й, сякаш правех дишане уста в уста на удавник.

Събуди се. Лена. Не можеш да ме оставиш сега. Не можеш. Нуждая се от теб повече, отколкото тя.

Очите на Лена потрепнаха.

Итън. Уморена съм.

Тя се върна внезапно към живота, задавяйки се, плюейки вода по якето си. Усмихнах се въпреки всичко и тя ми отвърна с усмивка. Ако сънищата ми се отнасяха за този момент, ние бяхме променили края на историята. Този път я бях задържал. Някъде в крайчеца на съзнанието си обаче знаех, че това не беше онова падане, в което тя се изплъзваше от ръцете ми. Беше само неговото начало. И все пак този път я бях спасил.

Прегърнах я здраво. Исках да почувствам познатото протичане на ток помежду ни. Преди да я стисна в ръцете си обаче, тя се озърна, видя стоящите наоколо хора и подскочи стреснато.

— Чичо Макон!

Макон се беше облегнал на отсрещната страна на криптата и изглеждаше така, сякаш едвам удържа собствената си тежест. Беше наклонил глава към каменната стена. Потеше се, дишаше тежко, а лицето му беше бяло като тебешир.

Лена изтича и го прегърна като дете, загрижено за баща си.

— Не биваше да правиш това! Тя можеше да те убие.

Каквото и да бе направил, докато беше пътувал, където и да бе „ходил“, усилието го беше съсипало.

Значи това беше Сарафина. Това Нещо, тя, беше майката на Лена.

Ако това беше просто едно отбиване до библиотеката, не исках да си представям какво щеше да се случи през следващите месеци.

Или за да бъдем по-точни, през следващите 74 дни.

Лена седеше, все още мокра до кости, увита в одеяло. Приличаше на петгодишно дете. Взирах се в старата дъбова врата зад нея, чудейки се дали бих могъл сам да изляза някога оттук. Малко вероятно. Бяхме изминали трийсетина крачки навътре по пътеките, после слязохме по някакви стълби, минахме през поредица от малки врати, докато стигнахме в уютния кабинет, който очевидно беше нещо като читалня. Коридорът изглеждаше безкраен, с врати на всеки няколко метра като в подземен хотел.

В мига, в който Макон се отпусна на един стол, в центъра на масата се появи сребърен сервиз за чай с точно пет чаши и поднос със сладки. Може би Кухнята обслужваше и библиотеката.

Огледах се наоколо. Нямах представа къде се намирам, но знаех едно. Бях някъде в Гатлин и въпреки това се чувствах като на най-далечното възможно място от родния си град, който някога мислех, че познавам добре.

Опитах се да се наместя удобно в тапицираното кресло, което изглеждаше като от времето на крал Хенри XIII. Всъщност не бих се учудил, ако наистина му беше принадлежало. Килимът на стената също изглеждаше като нещо, висяло някога в древен замък или поне в „Рейвънуд“. На него с тъмносини и сребристи нишки беше изтъкано съзвездие. Всеки път, когато погледнех към него, луната се появяваше на различно място.

Макон, Мариан и Ама седяха от другата страна на масата. Да кажем, че с Лена бяхме закъсали, щеше да бъде доста мек израз. Макон беше бесен, чашата му с чай кипеше пред него. Гневът на Ама беше достигнал дори още по-големи размери.

— Как можа да си помислиш дори за миг, че имаш правото да решиш дали момчето ми е готово за Подземния свят? Лила щеше да те изяде с парцалите, ако беше тук. Прекрачи границата, Мариан Ашкрофт.

Ръцете на Мариан трепереха, докато повдигаше чашата с чай към устните си.

— Твоето момче? А племенницата ми? Все пак тя беше нападната, нали така? — Макон и Ама направо щяха да ни разкъсат. Не смеех да погледна към Лена.

— Създаваш проблеми от деня, в който си се родил, Макон. — Ама се обърна към Лена. — Но не мога да повярвам, че ти, Лена Дюшан, забърка момчето ми в тази каша.

Лена изгуби контрол.

— Разбира се, че ще го забъркам в каша! Аз правя лоши неща! Кога ще го разберете? Отсега нататък ще става само по-лошо.

Целият поднос за чай полетя във въздуха и замръзна там. Макон погледна към него, без да мигне. Проблем. Подносът се разклати и нежно се приземи обратно на масата. Лена гледаше чичо си, сякаш бяха сами в стаята.

— Ще стана Мрак и не можеш да направиш нищо, за да го спреш.

— Това не е вярно.

— Не е ли? Ще свърша точно като ма… — не довърши изречението.

Одеялото падна от раменете й и тя хвана ръката ми.

— Трябва да се махнеш, Итън. Остави ме. Преди да е станало твърде късно.

Макон я погледна с раздразнение.

— Няма да станеш Мрак. Не се поддавай толкова лесно на манипулации. Тя иска да мислиш така. — Начинът, по който произнесе „тя“, ми напомни за начина, по който казваше „Гатлин“. Остави чашата си на масата. — Тийнейджъри. Винаги всичко при тях е толкова апокалиптично.

Ама разтърси глава.

— На някои неща им е писано да станат, на други не. Има много време, преди да видим края на тази история.

Чувствах как ръката на Лена трепери в моята.

— Те са прави, Лена. Всичко ще бъде наред.

Тя дръпна ръката си.

— Всичко ще бъде наред? Майка ми, Катаклистът, се опитва да ме убие. Видение отпреди повече от сто години току-що ни разкри, че цялото ми семейство е било прокълнато от времето на Гражданската война. Шестнайсетият ми рожден ден е след два месеца, а ти можа да измислиш само това?

Въпреки гнева си Лена ми позволи отново да хвана ръката й.

— Видях същото, което и ти. Книгата избира кого да вземе. Може би няма да избере теб. — Знаех, че се ловя за сламка, но нямаше какво друго да направя.

Ама погледна към Мариан и тръсна чинийката на чашата си върху масата. Чаят се разля по нея.

— Книгата?

Макон беше впил очи в мен, сякаш искаше да пробие дупки в съзнанието ми. Опитах се да отвърна смело на погледа му, но не успях.

— Книгата от виденията ни.

Не казвай нищо повече, Итън.

Трябва да им кажем. Не можем да се справим сами.

— Нищо особено, чичо Макон. Дори не знаем какво означават тези видения. — Лена явно не искаше да се предаде, но след тази нощ бях на мнение, че трябва да го направим. Нещата излизаха извън контрол. Усещах, че потъвам все повече и не мога да спася себе си, а какво остава за нея.

— Може би виденията означават, че не всеки от твоето семейство става Мрак, когато бъде Призован. Ами леля Дел? Рийс? Смяташ ли, че малката сладка Риан ще стане част от Мрака, след като дарбата й е да лекува хората? — казах аз, премествайки се по-близо до нея.

Лена се отпусна назад в стола си.

— Не знаеш нищо за моето семейство.

— Но в този случай е прав, Лена. — Макон я гледаше вече почти отчаяно.

— Откъде знаеш? Никога не си срещал майка ми. Както и аз самата впрочем, като изключим физическите нападения, които изглежда никой не може да предотврати.

Макон се опита да я успокои:

— Не бяхме подготвени за тях. Не знаех, че може да пътува. Не знаех, че има някои от моите сили. Тази дарба не е позволена на чародейците.

— Явно никой не знае много за майка ми или за мен.

— Затова ни е нужна книгата. — Този път гледах Макон право в очите, докато произнасях думите.

— Каква е тази книга, за която продължавате да говорите? — Той вече губеше търпение.

Не му казвай, Итън.

Трябва.

— Книгата, прокълнала Женевиев. — Макон и Ама се спогледаха; знаеха какво щях да кажа. — „Книгата на луните“. Ако тя е причинила проклятието, нещо в нея трябва да ни каже как да го вдигнем. Нали така? — В стаята цареше пълен мрак.

Мариан погледна чичото на Лена.

— Макон…

— Мариан. Не се меси. Вече си прекалено навътре в нещата, а слънцето ще изгрее съвсем скоро. — Мариан знаеше. Тя знаеше къде да намерим „Книгата на луните“, а Макон искаше да бъде сигурен, че ще си мълчи.

— Лельо Мариан, къде книгата? Трябва да ни помогнеш. Мама щеше да го направи, а се предполага, че ти не бива да вземаш нечия страна, нали? — Знаех, че играя подло.

Ама повдигна за миг ръце, после ги отпусна в скута си. Не я виждах често да се отказва от борбата.

— Станалото — станало. Те вече са дръпнали спусъка, Макон. Старият пуловер е разплетен.

— Макон, има си протокол. Ако ме попитат, аз съм длъжна да им кажа. — Мариан погледна към мен. — „Книгата на луните“ не е в „Lunae libri“.

— Защо си толкова сигурна?

Макон се изправи, готов да си тръгне, но преди това се обърна към всички ни. Челюстта му беше стисната, очите му бяха тъмни като нощта и изпълнени с гняв. Когато най-накрая проговори, гласът му отекна в цялата стая:

— Защото това е книгата, на чието име е наречен този архив. Това е най-могъщата книга в Другия свят. Това е книгата, проклела семейството ни във вечността. И повече от век никой не я е виждал.