Прелестни създания

10.X Червеният пуловер

Едвам успях да се добера до леглото си преди да изгрее слънцето. Бях смъртно уморен, затворих очи и ги отворих след по-малко от секунда. Новият ден започна. Не можех да повярвам.

Стоях на ъгъла и чаках Линк. Въпреки че денят беше слънчев, имах чувството, че върху мен е паднала мрачна сянка. И умирах от глад. Тази сутрин нямах сили да се срещна с Ама в кухнята. Един поглед щеше да й бъде достатъчен, за да разбере какво става с мен. Щях да „изпея“ всичко, което бях видял през изминалата нощ, всичко, което бях почувствал. Не исках да рискувам.

Не знаех какво да мисля. Ама, на която вярвах повече, отколкото на когото и да било другиго в света, на която разчитах колкото на родителите си — а може би дори и повече — имаше тайни от мен. И то не какви да е. Познаваше Макон и двамата с него искаха да ме държат настрани от Лена. Всичко беше свързано по някакъв начин с медальона и с рождения ден на Лена. И с опасност.

Не можех да подредя парчетата от пъзела, не и сам. Трябваше да говоря с Лена. Само за това можех да мисля. Така че когато зад ъгъла се показа катафалката, а не Бричката, май не бях толкова изненадан.

— Предполагам, че си чула. — Вмъкнах се в колата и тръснах раницата си на пода пред мен.

— Какво да чуя? — Тя се усмихна почти свенливо и ми подаде хартиен плик. — Че обичаш понички? Чувах как стомахът ти къркори през целия път от „Рейвънуд“ насам.

Погледнахме се някак неловко. Лена сведе очи надолу, засрамена, махайки някакво несъществуващо мъхче от мекия червен бродиран пуловер, с който беше облечена и който приличаше на нещо, което Сестрите бяха държали с години на тавана си. Доколкото познавах Лена, не го беше купила от мола в Съмървил.

Червено? Откога носеше червено?

Тя не беше обзета като мен от мрачни мисли. Напротив, сякаш тъкмо се беше отървала от тях. Не беше чула моите, не знаеше за Ама и Макон. Просто искаше да ме види. Предполагам, че нещо от това, което бях казал миналата нощ, все пак беше влязло в главата й. Може би искаше да ни даде шанс. Усмихнах се, докато отварях белия хартиен плик.

— Надявам се, че си гладен. Наложи се да се преборя с дебело ченге заради тях. — Отби колата встрани до бордюра.

— Значи просто мина да ме вземеш и да ме закараш на училище? — Това беше нещо ново.

— Не. — Свали стъклото на прозореца, сутрешният бриз развя къдриците й. Този път беше просто вятър.

— Нещо по-добро ли имаш предвид?

Лицето й грейна.

— Защо? Нима е възможно да има нещо по-добро от това да прекараш ден като този в гимназия „Джаксън“, лоното на тъпотата?

Беше щастлива. Когато завъртя волана, забелязах ръката й. Нямаше мастило. Нямаше числа. Нямаше отброяване на дните до рождения й ден. Не се тревожеше за нищо, не и днес.

120. Знам, че бяха толкова, сякаш бяха написани с невидимо мастило на моята ръка. Сто и двайсет дни преди да се случи това, от което Макон и Ама толкова се страхуваха.

Погледнах през прозореца, когато излязохме на път номер 9, и си пожелах Лена да остане в това настроение колкото се може по-дълго. Затворих очи и започнах да си повтарям баскетболните термини. Заслон и контразаслон. Смесена защита. Ниско подаване. Преса по цялото игрище.

Докато стигнем до Съмървил, знаех накъде сме се запътили. Имаше само едно място, където тийнейджърите като нас можеха да отидат в града, освен последните три реда на киното.

Катафалката вдигна пушилка, завивайки зад водната кула в края на полето.

— Ще се… натискаме? Сериозно? Зад водната кула? Сега? — Линк никога нямаше да ми повярва.

Двигателят заглъхна. Стъклата бяха свалени, наоколо беше спокойно и вятърът леко подухваше през нейния прозорец и излизаше през моя.

Нали затова идват хората тук?

Да, не… Не и хората като нас. Не и по средата на деня, когато трябва да сме на училище.

Поне веднъж не може ли да сме като тях? Винаги ли трябва да бъдем себе си?

На мен ми харесва да сме такива, каквито сме.

Лена отпусна седалката си назад, аз отпуснах своята и я придърпах в скута си. Усещах я, топла и щастлива, как се обвива около мен.

Значи това било натискането?

Изкикоти се и отмахна няколко кичура, паднали над очите ми.

— Какво е това? — Сграбчих я за ръката. От китката й висеше гривната, която Ама беше дала на Макон миналата нощ в тресавището. Стомахът ми се обърна, знаех, че настроението на Лена щеше да се промени. Трябваше да й кажа.

— Чичо ми я даде.

— Свали я. — Завъртях я около китката й, търсейки възел, който да развържа.

— Какво? — Усмивката й изчезна. — За какво говориш?

— Свали я.

— Защо? — Тя дръпна ръката си далече от мен.

— Нещо се случи тази нощ.

— Какво?

— След като се прибрах вкъщи, проследих Ама до Уейдърс Крийк, където живее. Тя се измъкна от нас посред нощ, за да се срещне с някого в тресавището.

— С кого?

— С твоя чичо.

— Какво са правили там? — Лицето й стана бяло като тебешир. Можех да кажа със сигурност, че с натискането беше свършено.

— Говореха за теб, за нас. И за медальона.

Сега вече напълно привлякох вниманието й.

— Какво за медальона?

— Той е някакъв вид талисман, свързан с тъмните сили, каквото и да означава това, и чичо ти каза на Ама, че не съм го заровил. Направо бяха изперкали от страх заради това.

— Откъде знаят, че е талисман?

Започвах леко да се нервирам. Очевидно Лена не се фокусираше върху по-важната част от историята.

— А какво ще кажеш за това, че те двамата въобще се познават? Знаела ли си, че чичо ти общува с някого от града, с Ама например?

— Не, но аз не съм срещала всички хора, които той познава.

— Лена, те говореха за нас. За това как трябва да се отървем от медальона и да не ни позволяват да се виждаме. Останах с впечатлението, че според тях аз съм заплаха. Чичо ти мисли, че…

— Какво?

— Той мисли, че притежавам някакви сили.

Тя се изсмя високо, което ме подразни още повече.

— Защо ще смята така?

— Защото доведох Ридли в „Рейвънуд“. Той каза, че трябва да имам сили, за да го направя.

Лена застина.

— Прав е. — Не беше точно отговорът, който очаквах.

— Шегуваш се, нали? Ако имах някакви сили, не мислиш ли, че щях да съм наясно с това?

— Не знам.

Тя може и да не знаеше, но аз знаех. Баща ми беше писател, а майка ми по цял ден четеше дневниците на мъртви генерали от Гражданската война. Бях на светлинни години от това да съм магьосник, чародеец, вещер или каквото там беше, освен ако вбесяването на Ама не се смята за свръхсила. Явно е имало някаква пробойна в защитата им, благодарение на която Ридли е влязла в къщата. Някоя от алармите в охранителната система на чародейците беше „изключила“.

Лена сигурно беше стигнала до същия извод.

— Успокой се. Сигурна съм, че има друго обяснение. Значи Макон и Ама се познават. Вече го знаем.

— Не изглеждаш много притеснена от това.

— Какво имаш предвид?

— Те са ни лъгали. И двамата. Срещат се тайно, опитват се да ни разделят. Искат да ни накарат да се отървем от медальона.

— Никога не сме ги питали дали се познават. — Защо се държеше така? Защо не беше разстроена или ядосана, или нещо друго?

— А защо да го правим? Не смяташ ли все пак за странно, че твоят чичо се разхожда нощем из блатата с Ама, говорят си за духове и гадаят по пилешки кости?

— Да, странно е, но съм сигурна, че те просто искат да ни защитят.

— От какво? От истината? Говореха и за нещо друго. Опитваха се да открият някого, някоя си Сараф. И затова как ще ни погубиш, ако се Преобразиш.

— За какво говориш?

— Не знам. Защо не попиташ чичо си? Да видим дали ще ти каже поне веднъж истината.

Този път прекалих.

— Чичо ми рискува живота си, за да ме защити. Винаги е бил до мен. Прие ме в дома си, макар да знае, че след няколко месеца мога да се превърна в чудовище.

— От какво всъщност те защитава? Знаеш ли?

— От мен самата — почти извика тя. Това беше. Бутна вратата, скочи от скута ми и изтича в полето. Сянката на гигантската бяла водна кула ни скриваше от Съмървил, но денят вече не ми се струваше така слънчев. Безоблачното допреди няколко минути синьо небе беше започнало да се покрива със сиви ивици.

Наближаваше буря. Тя не искаше да говори за това, но не ми пукаше.

— Няма никакъв смисъл. Защо ще се среща с Ама посред нощ, за да й каже, че медальонът все още е у нас? Защо не желаят да го притежаваме? И по-важното, защо не искат да сме заедно?

Бяхме само двамата и си крещяхме сред полето. Лекият бриз постепенно се превръщаше в беснеещ вятър. Косата на Лена започна да плющи по лицето й. Тя ми се развика.

— Не знам! Родителите винаги се опитват да държат тийнейджърите далеч един от друг, това им е работата! Ако искаш да разбереш какво се случва, може би трябва да питаш Ама. Тя е тази, която ме мрази. Не мога дори да те взема от вас, защото се страхуваш да не ни види заедно.

Възелът, който се образуваше в стомаха ми, се затягаше все повече. Бях ядосан на Ама, по-ядосан, отколкото съм бил през целия си живот, но все още я обичах. Тя оставяше писма от феята на зъбчетата под възглавницата ми, превързваше всеки път наранените ми колена и ми подхвърляше хиляди пъти топката, когато се интересувах от бейзбол и исках да вляза в Малката лига. А откакто мама почина и баща ми се затвори в кабинета си, Ама беше единственият човек, който се грижеше за мен, единственият, който се интересуваше какво се случва в живота ми, единственият, който обръщаше внимание дали съм избягал от училище, или съм изгубил някой мач. Искаше ми се да вярвам, че има обяснение за всичко това.

— Ти просто не я разбираш. Тя мисли, че…

— Какво? Че те защитава? Както моят чичо смята, че защитава мен? Някога хрумвало ли ти е, че и двамата се опитват да ни защитят от едно и също нещо… от мен?

— Грешиш. Всичко е свързано с медальона. В него има нещо, което не ни казват и не искат да знаем.

Бръкнах в джоба си, търсейки познатата форма под кърпичката. След миналата нощ нямаше начин да го изпусна от поглед. Бях сигурен, че Ама ще го потърси днес и ако го намери, никога повече няма да го видим. Облегнах се на капака на колата.

— Трябва да разберем какво става после.

— Сега?

— Защо не?

— Дори не знаем как работи това нещо.

Развих кърпичката.

— Има само един начин да разберем.

Сграбчих ръката й, въпреки че тя се опита да я издърпа. Докоснах гладкия метал… Сутрешната светлина стана по-ярка и по-ярка, докато накрая виждах само нея. Почувствах познатата вълна, която ме отнасяше сто и петдесет години назад. След това внезапно тя се отдръпна. Отворих очите си. Вместо кално поле и пламъци в далечината, видях само сянката на водната кула и катафалката. Медальонът не ни показа нищо.

— Усети ли го? Започна, а после изведнъж спря.

Лена кимна с глава и ме отблъсна.

— Мисля, че ми прилоша.

— Блокира ли го?

— За какво говориш? Нищо не съм направила.

— Закълни се. Не си използвала своите чародейски сили или нещо такова, нали?

— Не, прекалено съм заета да блокирам силите на твоята глупост. Но не мисля, че мога.

Нямаше смисъл просто да ни вкарва и изкарва така мигновено от видението. Какво беше различно този път? Лена се протегна и метна кърпичката върху медальона. Вехтата кожена гривничка, която Ама беше дала на Макон, привлече погледа ми.

— Свали това нещо. — Пъхнах пръста си под връвта и повдигнах гривната и ръката й на нивото на очите ни.

— Итън, тя е за защита. Сам каза, че Ама прави такива неща постоянно.

— Може би това нещо е причината медальонът да не действа.

— Много добре знаеш, че той не действа всеки път.

— Но сега започна, а после внезапно спря.

Тя поклати глава, непокорните й къдрици падаха по раменете на малки, игриви вълни.

— Наистина ли вярваш в това?

— Докажи, че греша. Свали я.

Лена ме погледна като че ли бях луд, но личеше, че го обмисля. Сигурен бях.

— Ако греша, винаги можеш да я сложиш обратно.

Поколеба се за секунда, после ми подаде ръката си, за да развържа гривната. Разхлабих възела и пъхнах амулета в джоба си. Посегнах към медальона, а тя плахо остави дланта си да лежи в моята.

Стиснах я леко и изведнъж бяхме отнесени в нищото…

Дъждът започна почти незабавно. Силен дъжд, истински порой. Сякаш небето се беше продънило. Айви винаги казваше, че капките дъжд са сълзите на Бог. Днес Женевиев й вярваше. Беше само на няколко крачки разстояние, но не можа да стигне там достатъчно бързо. Падна на колене до Итън и взе главата му в ръцете си. Дишането му беше неравномерно. Но беше жив.

— Не, не, не и това момче. Вече взе прекалено много. Прекалено много. Не и това момче. — Айви се вайкаше пронизително някъде наблизо. После започна да се моли.

— Айви, помогни ми. Трябва ми вода, уиски и нещо, с което да извадя куршума.

Женевиев притисна полата си в дупката, която зееше на гърдите на Итън — там, където допреди малко беше сърцето му.

— Обичам те. И ще се омъжа за теб, независимо какво мисли семейството ти — прошепна той.

— Не говори така, Итън Картър Уейт. Не говори така, сякаш смяташ да умираш. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред — повтаряше Женевиев, опитвайки се да убеди в това колкото него, толкова и себе си.

После затвори очите си и се концентрира. Разцъфтяха цветя. Новородени бебета плачеха. Слънцето изгря.

Раждане, не смърт. Тя рисуваше образите в съзнанието си и си пожелаваше да се превърнат в реалност. Картините на покой и любов препускаха една след друга в ума й.

Итън се задави. Женевиев отвори очи и погледите им се срещнаха. За миг времето като че ли спря. После очите на Итън се затвориха и главата му падна на една страна.

Женевиев също затвори очите си и продължи да си представя. Трябваше да е грешка. Той не можеше да е мъртъв. Тя беше призовала силите си. Беше го правила милиони пъти преди това, местейки предмети из кухнята на майка си, за да се пошегува с Айви. Толкова пъти беше лекувала и малки пиленца, паднали от гнездата си.

Защо не се получи сега? Когато беше необходимо?

— Итън, събуди се. Моля те, събуди се.

Отворих очи. Стояхме в средата на полето, на същото място, където бяхме преди. Погледнах към Лена. Очите й искряха толкова силно, сякаш всеки момент щяха да взривят всичко наоколо.

— О, господи…

— Прав беше. Гривната ни пречеше да попаднем във видението.

— Но защо чичо Макон ми каза, че е за защита?

— Може би е така. Просто не е само за това.

— Не е необходимо, не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Очевидно има нещо, което те не искат да открием, и медальонът е част от историята. Обзалагам се, че и Женевиев също. Трябва да открием колкото се може повече за тях двамата, и то преди рождения ти ден.

— Защо преди него?

— Миналата нощ Ама и чичо ти говореха за това. Каквото и да е нещото, което не искат да разбираме, то е свързано по някакъв начин с рождения ти ден.

Лена си пое дълбоко дъх, после застина, сякаш искаше да спре да диша.

— Те знаят. Знаят, че ще премина към Мрака. За това става дума.

— Какво общо има с медальона?

— Не знам, но няма значение. Нищо не е от значение. След четири месеца аз вече няма да съм аз. Видя Ридли. Ще се превърна в нея или в нещо по-лошо. Ако чичо ми е прав и аз съм Самородна, в сравнение с мен Ридли ще изглежда като доброволка от Червения кръст.

Притеглих я към себе си и я прегърнах. Исках да я защитя от нещо, с което и двамата знаехме, че не мога да се преборя.

— Не бива да мислиш така. Ако все пак е истина, трябва да има начин да го спрем.

— Не разбираш. Няма начин да се спре. То просто се случва.

Повиши глас. Вятърът се засилваше все повече.

— Добре, може и да си права. Може би това нещо просто се случва. Но ще открием начин да не се случва с теб.

Очите й бяха потъмнели, сякаш върху тях се бяха спуснали черни облаци. Като тези, които бяха покрили небето.

— Не можем ли просто да се насладим на времето, което ни остава?

Чувах тези думи за пръв път. Времето, което ни остава. На нас двамата.

Не можех да я загубя. Не биваше. Само мисълта, че повече няма да я докосвам, ме подлудяваше. И ме плашеше ужасно. Повече от мисълта, че бих могъл да загубя всичките си приятели. Повече от осъзнаването на факта, че щях да бъда най-непопулярното момче в училището. И че Ама щеше да ми бъде постоянно ядосана. Да изгубя Лена беше най-ужасното нещо, което можех да си представя. Сякаш падах, но този път със сигурност щях да се разбия в земята.

Сетих се как Итън Картър Уейт се строполи на земята, за зейналата червена дупка в гърдите му. Вятърът започна да бучи неистово силно. Беше време да се прибираме.

— Не говори така. Ще намерим начин.

Казвах думите, но дори и аз самият не знаех дали си вярвам.