Прелестни създания

8.XII Да нагазиш надълбоко

Има толкова много проблеми, в които човек може да се забърка, преди още да е осъзнал, че се задават. В някакъв момент вече си нагазил толкова надълбоко, че нямаш шанс да се върнеш назад и трябва да продължиш да плуваш, за да стигнеш поне на другия бряг. Това е класическо мислене а ла Линк, но започвах да прозирам гениалността му. Може би не можеш да разбереш себе си, ако не нагазиш дълбоко навътре.

На следващия ден с Лена правехме точно това. Нагазвахме в дълбокото. Започнах с фалшифициране на извинителна бележка за училище, която написах с любимия молив номер 2 на Ама, после избягах от училище, за да чета открадната книга, която изобщо не се предполагаше да притежаваме, и приключих с купища лъжи за училищен проект, даващ допълнителни кредити, по който с Лена уж работехме заедно. Бях напълно сигурен, че Ама ще ме хване в момента, в който казах фразата „за допълнителни кредити“, но тя говореше по телефона с леля Каролин за „състоянието“ на баща ми.

Чувствах се зле заради всички тези лъжи, да не споменавам кражбата, фалшифицирането и заличаването на факт от съзнанието на Рийс и леля Дел, но с Лена просто нямахме време за училище. Имаше прекалено много неща, които наистина беше важно да научим.

Защото разполагахме с „Книгата на луните“. Тя беше истинска. Можех да я докосна с ръка…

— Ох! — Книгата изгори дланта ми, сякаш бе нагорещен котлон. Изпуснах я на пода в стаята на Лена. Бу Радли излая някъде из къщата. Чувах приближаващите му към нас стъпки.

— Врата! — извика Лена, без да вдига глава от речника по латински, който изучаваше в момента. Вратата се затръшна с трясък тъкмо когато Бу Радли се появи на прага. Той изпротестира с възмутен лай. — Стой далеч от стаята ми, Бу. Не правим нищо. Ще порепетирам малко.

Гледах с изненада към вратата. Още един от уроците на Макон със сигурност. Лена изглеждаше напълно спокойна, сякаш го беше правила хиляди пъти. Беше като номера, който приложи на Рийс и леля Дел миналата вечер. Започвах да мисля, че колкото повече наближаваше рожденият й ден, толкова повече чародейката вземаше връх над момичето.

Опитвах се да не обръщам внимание. Но колкото по-упорито се опитвах, толкова по-често тези дребни на пръв поглед неща ми се набиваха на очи.

Тя ме погледна как си търкам ръцете в дънките. Все още ме боляха.

— Коя част от „Не можеш да я докосваш, ако не си чародеец“ не разбра?

— Да, вярно. Тази част.

Лена отвори изтъркана черна кутия и извади оттам виолата си.

— Вече е почти пет. Трябва да репетирам, иначе чичо Макон ще разбере, когато се събуди. Винаги знае дали съм репетирала или не.

— Какво? Сега?

Тя се усмихна и седна на стола в ъгъла на стаята. Намести инструмента на брадичката си, извади дълъг лък и настрои струните. За момент не помръдна, затвори очи, сякаш бяхме във филхармонията, а не в нейната спалня. И после започна да свири. Музиката извираше от ръцете й и изпълваше стаята, движейки се из въздуха като още една от нейните все още неоткрити сили. Белите завеси на прозореца й започнаха да се веят и чух песента…

Както я наблюдавах, изведнъж Лена стана от стола и внимателно постави виолата там, където лежеше допреди малко. Вече не свиреше, но музиката продължаваше да звучи. Тя постави лъка до виолата и седна до мен на пода.

Шшш…

Това ли ти е репетицията?

— Чичо Макон изглежда не схваща разликата. И виж… — Посочи към вратата, където се виждаше една сянка и чух ритмично потропване. Опашката на Бу. — Харесва му, а на мен ми харесва, че е тук, пред вратата ми. Мисля за него като за моята специална алармена система. — Имаше логика.

Лена коленичи пред книгата и я вдигна лесно с ръцете си. Когато разтвори страниците отново, видяхме същото, което гледахме цял ден. Стотици заклинания, старателно изписани на английски, латински, келтски и на други езици, които не познавах. Едното беше написано със странни извити букви, каквито никога не бях виждал. Тънките пожълтели страници изглеждаха много крехки, почти прозрачни. Пергаментът беше покрит с древен и изящен шрифт в тъмнокафяво мастило. Поне се надявах да е мастило.

Лена потупа с пръст по странния текст и ми подаде латинския речник.

— Това не е латински. Виж сам.

— Мисля, че е келтски. Някога виждала ли си нещо такова? — Посочих й виещия се почерк.

— Не. Може би е някакъв стар магически език.

— Жалко, че нямаме магически речник.

— Имаме, искам да кажа, чичо би трябвало да има. Той притежава стотици чародейски книги, долу в библиотеката. Не е „Lunae libri“, но вероятно ще има нещо полезно за нас.

— Колко време имаме, преди да се събуди?

— Не достатъчно дълго.

Дръпнах надолу ръкавите на блузата си и ги използвах, за да хвана с тях книгата, все едно бяха кухненските ръкохватки на Ама. Прелиствах фините страници; издаваха силен шум изпод ръцете ми, сякаш бяха направени от сухи листа, а не от хартия.

— Разпознаваш ли някое заклинание?

Лина поклати глава.

— В семейството ми не ни е позволено да знаем почти нищо, преди да бъдем Призовани. — Престори се, че гледа съсредоточено в страниците. — Не искат да рискуват. В случай че станеш Мрак, предполагам. — Разбрах какво има предвид, така че оставих темата.

Страница след страница не откривахме нищо, което дори малко да разбираме. Имаше рисунки, някои плашещи, някои красиви. Създания, символи, животни — дори човешките лица някак си изглеждаха като всичко друго, но не и като човешки в „Книгата на луните“. Поне за мен това беше нещо като енциклопедия от друга планета.

Лена издърпа книгата в скута си.

— Толкова са много, че не знам, а и всичко е някак…

— Смахнато?

Облегнах се на леглото и се загледах в тавана. Навсякъде имаше думи, нови думи и числа. Числата бяха изписани едно под друго на стените на стаята като в затворническа килия.

100,78,50…

Колко още можехме да седим така? Рожденият ден на Лена наближаваше и силите й вече нарастваха. Ами ако беше права и се превърнеше в нещо непознато, нещо толкова мрачно, че вече няма да се интересува от мен и да ме иска? Загледах се във виолата и я гледах, и гледах, докато вече не желаех да я виждам. Затворих очи и се заслушах в чародейската мелодия. И тогава чух гласа на Лена…

Спогледахме се.

— Как успя… — надникнах през рамото й.

Тя обърна страницата.

— Английски е. Тези страници са написани на английски език. Някой е започнал да ги превежда тук, на гърба. Виждаш ли как мастилото е с различен цвят?

Беше права. Дори страниците на английски сигурно бяха на стотици години. Бяха изписани също с изящен почерк, но определено беше различен, а и кафявото мастило не беше същото.

— Обърни на гърба.

Лена вдигна книгата и зачете.

— Значи наистина няма начин да пропуснем това с Призоваването?

— Опитвам се да ти го кажа от доста време.

Гледах думите, които не ми помагаха много да си изясня ситуацията.

— Какво става всъщност по време на Призоваването? Тази Призоваваща луна какво прави — изпраща нещо като магически лъч, който те издърпва, или какво?

Лена продължаваше да разглежда страницата.

— Никъде не се казва точно. Знам само, че става в полунощ, на лунна светлина: „В СРЕДАТА НА ДЪЛБОКИЯ МРАК, ПОД ЯРКАТА СВЕТЛИНА, ОТ КОЯТО СМЕ ДОШЛИ“. Но то става така или иначе. Не е нещо, което можеш да видиш, просто се случва. И не, няма магически лъчи.

— Но как става? — Исках да знам всичко и все още имах чувството, че Лена крие нещо от мен. Тя вдигна очи от страницата.

— За повечето чародейци това е съзнателен избор, както е написано тук. Човекът с дарбата, чародеецът, призовава своя избор, който остава за вечността. Те избират дали да призоват за себе си Светлината или Мрака. Имат свободна воля и право на действие, както смъртните избират дали да бъдат добри или лоши, само дето чародейците правят своя избор завинаги. Избират живота, който искат да водят, начина, по който ще взаимодействат с магическата вселена и с останалия свят. Това е като договор, който сключват с природата, за да намерят мястото си в Общия ред. Знам, че звучи налудничаво.

— И това става, когато си на шестнайсет? Как се предполага да знаеш кой си и какво искаш да правиш през остатъка от живота си на шестнайсет години?

— Това са късметлиите. Аз дори нямам право на избор.

Не успях да се спра и зададох въпроса, който ме интересуваше повече:

— А какво ще стане с теб?

— Рийс казва, че просто се променяш. Ставало за един миг, за един удар на сърцето ти. Усещаш невероятна енергия, тази сила преминава през тялото ти, почти като че ли се раждаш за първи път. — Изглеждаше тъжна. — Поне така твърди Рийс.

— Не звучи толкова зле.

— Тя го описва като завладяваща топлина. Почувствала се така, сякаш слънцето грее само върху нея и върху никого другиго. И в този момент разбираш по кой път си поел. — Звучеше прекалено лесно, прекалено безболезнено. Лена май ми спестяваше нещо. Онази част, в която се разказва какво става, когато чародеецът премине към Мрака. В този момент обаче не ми се искаше да го обсъждаме, макар да знаех, че и двамата не можем да мислим за нищо друго.

И става просто така?

Просто така. Не боли, ако се притесняваш за това.

Да, притеснявах се и за това, но не само.

Не се притеснявам.

Нито пък аз.

Този път успяхме да отклоним темата, която ни вълнуваше, дори от мислите си.

Слънцето премина по бродираното килимче на пода в стаята, оранжевата светлина превърна всички цветове по него в стотици различни нюанси на златото. За един миг лицето на Лена, очите й, косата й, всичко, което светлината докосна, се превърна в злато. Беше прекрасна, на стотици години и стотици километри от мен, и също като лицата в книгата изглеждаше не съвсем като човек.

— Слънцето залязва. Чичо Макон ще се събуди всеки момент. Трябва да приберем книгата. — Затвори я и я прибра в торбата ми. — Вземи я със себе си. Ако чичо я намери тук, ще се опита да я скрие, както крие всичко от мен.

— Не разбирам какво крият двамата с Ама. Ако всичко това предстои да се случи и никой не може да направи нищо, за да го спре, защо просто не ни го кажат?

Лена не вдигна глава към мен. Прегърнах я и тя се отпусна на гърдите ми. Не каза нищо, но през двата пласта пуловери и блузи пак можех да чуя как силно бие сърцето й.

Погледна към виолата на стола и музиката от само себе си започна да затихва, както слънцето, което гаснеше постепенно през прозореца.

На следващия ден в училище беше ясно, че ние двамата сме единствените хора, които мислеха за книги. Макар да не бяха свързани с учебния материал. Никой не вдигаше ръка в час, освен за да поиска да го пуснат до тоалетната. Нито една химикалка не докосваше страниците на тетрадка, освен за да се напише бележка с въпрос кой е бил поканен, кой не е и на кого вече са били шута.

Декември означава само едно нещо в гимназия „Джаксън“ — зимния бал. Бяхме в стола, когато Лена заговори за това за пръв път.

— Покани ли някого за танците? — Тя не беше запозната с не толкова тайната стратегия на Линк да ходи на всички танци с надеждата да флиртува с треньор Крос, треньорката на лекоатлетическия отбор на момичетата. Той е влюбен в Мага Крос, която беше завършила преди пет години и след колежа се върна в училище.

— Нее, обичам да играя соло — ухили се Линк с уста, пълна с картофки.

— Треньор Крос е наблюдател на танците, затова Линк ходи сам, за да може да се навърта около нея цяла вечер — обясних аз.

— Не искам да разочаровам дамите. Всички ще започнат да се бият за мен, след като някой подправи пунша с нужното количество алкохол.

— Никога не съм ходила на училищни танци. — Лена сведе поглед към таблата и взе сандвича си. Изглеждаше почти разочарована.

Не я бях поканил на бала. Не ми беше хрумвало, че може да поиска да отиде. Толкова много неща се случваха с нас и всичко беше много по-значимо от поредния претенциозен бал.

Линк ме погледна. Беше ме предупредил, че ще стане така. „Всяко момиче иска да бъде поканено на бала, човече. Не знам защо, но поне това ми е ясно.“ Кой да помисли, че Линк може да бъде прав за нещо, свързано с жени, като се има предвид, че неговият план за съблазняване на Мага Крос никога не проработваше?

Линк пресуши кока-колата си.

— Хубаво момиче като теб? Би могла да станеш Снежната ни кралица.

Лена опита да се усмихне, но не й се получи много добре.

— Каква е тази история със Снежната кралица? Нямате ли просто кралица като навсякъде другаде?

— Не. Това е зимният бал, така че избираме Ледена кралица, но тъй като братовчедката на Савана Сноу, Сюзън, печелеше всяка година, докато завърши, а Савана победи миналата година, всички вече казват просто Снежната кралица. — Линк се протегна и отмъкна парче пица от чинията ми.

Беше напълно очевидно, че Лена иска да я поканя да отидем на бала заедно. Друга момичешка мистерия — искат да ги молиш за разни неща, дори да нямат никакво желание да ги направят. Имах чувството обаче, че случаят с Лена не е такъв. Сякаш имаше списък с неща, които в нейните представи едно обикновено момиче прави в гимназията, и беше твърдо решила да ги изпълни. Истинска лудост. Танците бяха последното, на което ми се ходеше в момента. Не бяхме най-популярните хора в гимназията. Не ставаше дума за това, че всички ни зяпаха, когато вървяхме по коридорите, дори ако не се държахме за ръце. Нито че постоянно говореха разни неща, жестоки неща, сигурно дори сега, когато тримата седяхме сами на единствената почти празна маса в претъпканата столова. Нито че всички „Ангели-пазители на Джаксън“ ни дебнеха непрекъснато в очакване да се издъним някъде.

Истината е, че преди Лена това щеше да ме притеснява. Просто започвах да се чудя дали не съм под влиянието на някаква магия или заклинание…

Не правя такива неща.

Не съм казал, че си го направила.

Току-що го каза.

Не казах, че ти си ми направила магия. Казах, че може би съм омагьосан.

Мислиш, че съм като Ридли?

Мисля, че… Забрави.

Лена изучаваше лицето ми още по-напрегнато, като че ли се опитваше да разчете истинските ми мисли. Може би имаше и тази дарба; вече нищо нямаше да ме учуди.

Какво?

Това, което каза сутринта след Хелоуин, в твоята стая. Наистина ли го мислеше, Лена?

Кое точно?

Онова, което се появи на стената.

На коя стена?

На стената в спалнята ти. Не се прави, че не знаеш за какво говоря. Каза, че изпитваш чувства към мен, както аз имам към теб.

Тя започна да си играе с гердана си.

Не знам за какво говориш.

За това, че си… падаме един по друг.

Падаме?

Падаме… Знаеш, по-сериозно.

По-сериозно в какво?

Няма значение.

Кажи го, Итън.

Направих го.

Погледни ме.

Гледам те.

Гледах в чашата си с шоколадово мляко.

— Схвана ли? Савана Сноу? Снежната кралица? Сещаш се, заради името47.

Линк сипа ванилов сладолед върху пържените си картофки, без да му мигне окото.

Лена ме погледна, беше се изчервила. Протегна ми ръката си под масата. Хванах я и за малко да я дръпна почти веднага, защото шокът от докосването й беше ужасно силен. Трябваше да се досетя, че ще бъде така. Начинът, по който ме гледаше, макар да не чувах какво си мисли, го подсказваше.

Ако имаш нещо за казване, Итън, кажи го.

Да… Това.

Кажи го.

Нямаше нужда да го казваме. Бяхме съвсем сами сред пълния с хора стол и разговаряхме с Линк. И двамата вече нямахме идея за какво говореше той.

— Нали разбра? Смешно е, защото името й отговаря напълно. Ледената кралица и Снежната кралица — Савана е и двете едновременно.

Лена пусна ръката ми и подхвърли морков към Линк. Не спираше да се усмихва. Той си помисли, че тя се усмихва на него.

— Да, разбрах. Ледена кралица, Снежна кралица — Савана Сноу. Но пак ми се струва тъпо. Просто няма смисъл. Тук дори не вали сняг.

Линк ми се ухили над сладоледените си пържени картофки.

— Тя ревнува. По-добре внимавай. Лена иска да бъде избрана за Ледена кралица само за да танцува с мен, когато ме изберат за Леден крал.

Лена не успя да се въздържи и се разсмя на глас.

— Ти? Мислех, че се пазиш за треньор Крос.

— Така е, и тази година тя вече ще си падне по мен.

— Линк не спи по цели нощи и се опитва да измисли нещо умно и смешно, което да каже, когато тя мине покрай него.

— Тя смята, че съм забавен.

— Не, смята, че си смешен.

— Това е моята година. Усещам го. Ще стана Снежен крал и треньор Крос най-накрая ще ме забележи там горе, на сцената, заедно със Савана Сноу.

— Не разбирам точно как това ще ти помогне — каза Лена и започна да бели един червен портокал.

— О, тя ще бъде зашеметена от прекрасния ми външен вид, от чара ми и от музикалния ми талант. Особено ако ми напишеш песен. Тогава тя ще се предаде и ще танцува с мен, а след като завърша, ще дойде с мен в Ню Йорк като моята най-голяма фенка.

— Много специални планове имаш за след гимназията. — Кората на портокала беше обелена във вид на спирала.

— Чу ли това, пич? Гаджето ти мисли, че съм специален. — Линк говореше с пълна уста и няколко картофа паднаха обратно в чинията му.

Лена ме погледна. Гадже. И двамата чухме, че го каза.

Това ли съм аз?

Това ли искаш ли да бъдеш?

А ти искаш ли да ме попиташ нещо?

Не за първи път го обмислях. От известно време Лена се държеше като моя приятелка. Като се има предвид всичко, което бяхме преживели заедно, то си идваше от само себе си. Затова не разбирах защо още не съм го произнесъл на глас и защо ми беше така трудно да го кажа и сега.

Предполагам, че да.

Не ми звучиш много убеден.

Хванах другата й ръка под масата и я погледнах в невероятните зелени очи.

Сигурен съм, Лена.

Значи тогава, май съм твоето… гадже.

Линк продължаваше да говори.

— Ще се убедиш, че съм специален, когато треньор Крос увисне на врата ми по време на танца ни. — Стана и хвърли таблата си на купчината при другите.

— Добре, само не си мисли, че и моята приятелка ще танцува с теб — казах аз и също оставих таблата си.

Очите на Лена светнаха. Бях прав. Тя не само искаше да бъде попитана, тя искаше да отиде. В този момент ми беше все едно какво има в списъка й с неща за вършене от една нормална гимназистка. Просто исках да съм сигурен, че ще изпълни всяко от тях.

— Какво, и вие ли ще ходите?

Погледнах я въпросително и тя стисна ръката ми.

— Да, най-вероятно.

Този път Лена се усмихна съвсем искрено.

— Линк, какво ще кажеш да танцувам с теб не веднъж, а два пъти? Приятелят ми няма нищо против. Той не може да ми казва с кого мога или не мога да танцувам.

Направих гримаса, а Линк ме блъсна с юмрук в гърдите.

— Да, обзалагам се, че е така.

Звънецът би за края на обедната почивка. Просто ей така — не само се уредих с дама за зимния бал, но вече официално имах и гадже. И за първи път в живота си за малко щях да използвам думата, започваща с „о“. Посред училищния стол, в присъствието на Линк.

А казват, че обядът не бил най-важното ядене за деня.