Прелестни създания

1.XII Във вещерския ритъм

В понеделник сутринта с Линк подкарахме по път номер 9 и спряхме на разклонението, за да вземем Лена. Линк я харесваше, но нищо не можеше да го накара да отиде до имението „Рейвънуд“. За него то си оставеше Къщата на духовете.

Ако само знаеше… Денят на благодарността беше само един кратък уикенд, но изглеждаше доста по-дълъг, ако се вземеха предвид спирането на времето на вечерята, летящите между Макон и Лена вази и пътуването ни до центъра на земята — и всичко това, без дори да напускаме границите на град Гатлин. За разлика от Линк, който беше прекарал почивните дни, гледайки бейзбол, биейки се с братовчедите си и опитвайки се да определи дали в кашкавалените топчета тази година има лук или не.

Според Линк обаче се задаваше нов проблем и тази сутрин това звучеше доста опасно. Майка му беше подпалила телефонните линии през последните двайсет и четири часа, но той не беше разбрал за какво става дума, защото тя шепнела и била затворила вратата. Мисис Сноу и мисис Ашър дошли след вечеря и трите изчезнали в кухнята — военната щабквартира. Когато Линк влязъл, уж за да си вземе нещо за пиене, не успял да долови много от разговора им. Но било достатъчно, за да чуе думите на майка си. „Ще я разкараме от училището по един или друг начин. Както и кучето й.“

Не беше много, но познавах мисис Линкълн. Знаех, че има защо да се притесняваме. Никога не подценявайте висините, до които жени като нея могат да стигнат, за да предпазят децата и владенията си от това, което мразят най-много — някой различен от тях. Мама ми беше разказвала за първите години, когато дошла да живее тук. Тя се оказала такъв престъпник, че дори най-богобоязливите дами от църковните настоятелства вдигнали ръце от нея: пазарувала в неделя, не влизала в никоя църква, освен за своите проучвания, била феминистка (което мисис Ашър понякога бъркаше с комунистка), демократ (което според мисис Линкълн очевидно беше нещо лошо дори само заради името — явно произлизаше от думата „демон“) и най-лошото от всичко — вегетарианка (което проваляше в зародиш всяка вечеря на мисис Сноу). И освен че не беше член на правилната църква, нито на ДАР, нито дори на Националната асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие, те никога не забравиха още нещо. Че не беше тукашна.

Но баща ми беше израснал тук и бе смятан за един от достойните синове на Гатлин. Така че когато мама почина, всички тези жени, които я бяха осъждали през цялото време, ни затрупаха с тенджери с кремоподобни неща, купи с печено, спагети и чили. Това беше тяхното отмъщение. На майка ми нямаше да й хареса и те го знаеха. Тогава за пръв път баща ми влезе в кабинета си и се заключи за няколко дни. С Ама оставихме тенджерите да стоят на верандата, докато най-накрая те си ги прибраха и отидоха да ни критикуват, както винаги го бяха правили.

Те винаги имат последната дума. С Линк го знаехме, но Лена още не го проумяваше.

Лена беше притисната между мен и Линк на предната седалка на Бричката; не спираше да пише нещо на дланта си. Успях само да различа думите „разбито като всичко останало“. Пишеше през цялото време, както някои хора дъвчат дъвка или навиват косата си на пръста си, май дори не осъзнаваше, че го прави. Питах се дали някога ще ми позволи да прочета нейно стихотворение, дали беше написала нещо за мен.

Линк погледна към нея.

— Кога ще ми напишеш текст за песен?

— Когато приключа тази, която пиша за Боб Дилън.

— По дяволите!

Линк наби рязко спирачки на входа на училищния паркинг. Не можех да го виня. Да видиш майка си на паркинга преди осем часа сутринта беше доста плашеща гледка. И ето я нея.

Паркингът беше пълен с хора, доста повече от обикновено. И родители. С изключение на инцидента с прозореца, тук не беше имало родители, откакто майката на Джослин Уокър дойде да я измъкне от училище по време на учебен филм за репродуктивния цикъл при хората в часа по здравно образование.

Определено нещо ставаше.

Майката на Линк подаде някаква кутия на Емили, която заедно с момичетата от отбора на мажоретките започна да облепва всяка кола с ярки листовки. Вятърът отвя някои от тях, но успях да прочета какво пише. Сякаш започваха някаква кампания, само дето нямаше кандидат.

Линк почервеня целият.

— Съжалявам, пичове, но трябва да се махнете оттук. — Снижи се толкова под седалката, все едно нямаше никого на шофьорското място. — Не искам майка ми да ми срита задника през цялото мажоретно войнство.

Аз също се смъкнах и се протегнах през седалката, за да отворя вратата за Лена.

— Ще се видим вътре, човече.

Хванах ръката на Лена и я стиснах.

Готова ли си?

Толкова, колкото е възможно.

Промъкнахме се между колите отстрани на паркинга. Не виждахме Емили, но чувахме гласа й, надвикващ подсвиркванията на Емъри.

— Вижте знаците! — Емили приближаваше до колата на Кари Дженсен. — Създаваме нов клуб в училище, „Ангелите пазители на гимназия Джаксън“. Ще пазим училището си, като докладваме за прояви на насилие или всякакво необичайно поведение, което видим наоколо. Аз лично смятам, че е дълг на всеки ученик да защити училището си. Ако искате да се присъедините, след осмия час организираме среща в стола. — Докато гласът на Емили заглъхваше в далечината, Лена стисна силно ръката ми.

Какво означава това?

Нямам представа. Но те съвсем са полудели. Хайде.

Опитах се да я накарам да стане, но тя ме дръпна отново надолу. Облегна се на гумата на колата.

— Дай ми само минутка.

— Добре ли си?

— Виж ги. Мислят, че съм чудовище. Създали са клуб.

— Не могат да понасят външните хора, а ти си новото момиче. Счупен прозорец. Имат нужда да си намерят виновник. Това е просто…

— Лов на вещици.

Нямаше да кажа това.

Но си го мислеше.

Стиснах ръката й и косата ми се наелектризира.

Не е нужно да го правиш.

Напротив, трябва. Оставих хора като тях да ме прогонят от последното ми училище. Няма да позволя това да се случи отново.

Излязохме иззад последната редица коли и те бяха там. Мисис Ашър и Емили товареха големи кутии с листовки в багажника на техния миниван. Еден и Савана раздаваха листовки на всички мажоретки и на всяко момче, което копнееше да види краката на Савана или част от бюста й. Мисис Линкълн беше няколко стъпки встрани — говореше с другите майки. Най-вероятно им обещаваше да включи къщите им в Южняшката туристическа обиколка на Гатлин, ако се обадеха на директор Харпър. Подаде на майката на Ърл Пети папка с прикрепена към нея химикалка. Отне ми секунда да осъзная какво беше това. Нямаше начин! Приличаше на петиция.

Мисис Линкълн забеляза, че сме там, и се втренчи в нас. Другите майки проследиха погледа й. Известно време не казаха нищо. Мислех, че може би ще се почувстват неудобно заради мен и ще оставят листовките си, ще се качат на колите и ще се приберат по домовете си. Мисис Линкълн, в чийто дом бях спал почти толкова пъти, колкото и в моя собствен. Мисис Сноу, която ми се падаше трета братовчедка по някаква далечна роднинска линия. Мисис Ашър, която превърза ръката ми, когато на десет години се порязах на рибарска кука. Мис Елъри, която ми направи първата истинска момчешка прическа. Тези жени ме познаваха. Познаваха ме от дете. Нямаше начин да ми причинят това, не и на мен. Щяха да се откажат.

Ако си го повтарях достатъчно пъти, може би щеше да стане истина.

Всичко ще бъде наред.

Докато осъзная, че греша, стана прекалено късно. Възстановиха се от изненадващия шок на гледката — аз и Лена.

Очите на мисис Линкълн се присвиха.

— Директор Харпър… — Погледът й се местеше от Лена към мен и обратно. Поклати глава. Да кажем, че в скоро време май нямаше да бъда поканен на вечеря у Линк. Повиши глас: — Директор Харпър ни обеща пълната си подкрепа. Няма да допуснем насилието в гимназията да се разпространи като чума, както става в училищата в цялата страна. Вие, младите, постъпвате правилно, като защитавате училището си, и като загрижени родители — погледна демонстративно към нас — ние ще направим всичко необходимо, за да ви подкрепим.

Минахме покрай нея, все още държейки се за ръце. Емили пристъпи към нас, подаде ми листовка, като се правеше, че не забелязва Лена.

— Итън, ела на срещата днес. „Ангелите пазители“ имат нужда от теб.

Проговаряше ми за пръв път от няколко седмици. Схванах посланието. Ти си един от нас, последен шанс.

Отблъснах ръката й.

— Да, точно от това има нужда „Джаксън“ — още една доза от ангелското ви поведение. Защо не отидете да измъчвате други деца? Изтръгнете крилцата на някоя пеперуда. Изхвърлете пиленцата от гнездото им на дървото. — Побутнах Лена покрай нея.

— Какво ли би казала бедната ти майка, Итън Уейт? Какво ли щеше да си помисли, ако те видеше в каква компания се движиш? — Обърнах се. Мисис Линкълн стоеше точно зад мен. Беше облечена както обикновено — като строга библиотекарка от някой филм, с евтини очила, купени от магазина. Прическата й беше странна, не много подредена, а цветът на косата й се колебаеше между кафяво и сиво. Направо да се зачудиш какво общо има тази жена с Линк? — Ще ти кажа какво би направила майка ти. Би заплакала. Сигурно ще се обърне в гроба си.

Тя премина границата.

Мисис Линкълн не знаеше нищо за майка ми. Не знаеше, че мама изпращаше на главния училищен надзорник копие от всеки закон, забраняващ цензурата срещу книгите в САЩ. Не знаеше как потръпваше от ужас всеки път, когато мисис Линкълн я поканеше на среща на ДАР или в някоя от другите дамски организации в Гатлин. Не защото мразеше самите тях, а защото ненавиждаше това, за което се бореха. Ненавиждаше искрено всичко, към което се стремяха ограничените дами от „елитното общество“ на Гатлин като мисис Линкълн и мисис Ашър.

Майка ми винаги казваше: „Правилният път и лесният път невинаги съвпадат“. И точно в този момент много добре знаех как е правилно да постъпя, въпреки че не поемах по лесния път. Погледнах мисис Линкълн право в очите.

— „Браво на теб, Итън.“ Това щеше да каже „бедната ми майка“, госпожо.

Обърнах й гръб и се запътих към административната сграда, държейки Лена плътно до себе си. Бяхме само на няколко крачки. Лена трепереше, макар да не изглеждаше уплашена. Продължавах да стискам ръката й и се опитвах да я успокоя. Дългата й черна коса се навиваше и развиваше, сякаш тя всеки момент щеше да избухне. А може би аз щях да го направя. Никога не бях мислил, че някога ще бъда толкова щастлив да стъпя в коридорите на „Джаксън“, докато не видях директор Харпър, застанал на прага. Зяпаше ни така, сякаш му се искаше да не бъде директор, за да може самият той да раздава листовки.

Косата на Лена се накъдри по раменете й, докато минавахме покрай него, но той не забеляза. Беше прекалено зает да се старае да не гледа към нас.

— Какво, по…

Погледнах зад рамото си тъкмо навреме, за да видя как стотици яркозелени листовки летяха във въздуха, издухани от предните прозорци и багажниците на колите, от кутиите и от ръцете на хората на паркинга. Отлитаха, отвени от внезапен порив на вятъра, сякаш бяха ята птици, реещи се из облаците. Бягаха, красиви и свободни. Нещо като „Птиците“ на Хичкок, само че на обратно. Чувахме писъците, докато тежките метални врати се затваряха зад нас.

Лена приглади косата си.

— Шантаво време си имате тук.