Прелестни създания

13.XII Топене

— Не разбирам защо не се срещнахте тук. Искаше ми се да видя племенницата на Мелхизедек в хубавата й рокля за танците. — Ама продължаваше да мърмори, както го правеше цял ден, докато оправяше папийонката ми. Тя е толкова нисичка, че се наложи да се качи три стъпала по-високо от мен, за да стигне яката ми. Когато бях малък, често решеше косата ми и връзваше вратовръзката ми, преди да отидем на църква в неделя. Винаги имаше много горд вид в тези моменти. И сега изглеждаше така.

— Съжалявам. Нямаме време да си правим снимки. Ще я взема от тях. Предполага се момчето да вземе момичето с кола, знаеш, нали?

Беше малко относително „вземане“, защото колата беше Бричката. Линк щеше да се вози с Шон. Момчетата от отбора още го приемаха като свой и му пазеха място за обяд на тяхната маса, въпреки че в повечето случаи той сядаше с мен и с Лена.

Ама спря да се занимава с папийонката ми и се разсмя. Не знам кое точно й се струваше толкова смешно, но се нервирах.

— Прекалено е стегната, задушава ме. — Опитах се да пъхна пръст между врата си и яката, но не успях.

— Не е от папийонката, просто си нервен. Добре изглеждаш. — Огледа ме одобрително, както може би щеше да го направи мама, ако беше тук. — Сега дай да видя цветята. — Протегнах се зад себе си за малката кутия, в която имаше червена роза, заобиколена от малки бели цветчета — в магазина казаха, че се наричали гипсофили. Изглеждаха ми доста грозни, но това беше най-доброто, което можеше да се намери в „Градините на Еден“, единствената цветарница в Гатлин.

— Най-жалките цветя, които някога съм виждала — поклати глава Ама и ги хвърли в кошчето в края на стълбището. Обърна се и влезе в кухнята.

Отвори хладилника и извади оттам бял жасмин и див розмарин, вързани с тънка сребриста панделка, за да се носят на китката. Сребърно и бяло, цветовете на зимния бал. Беше идеално.

Доколкото знаех, Ама не одобряваше отношенията ми с Лена. И въпреки това го беше направила. Заради мен. Също както би направила мама. Едва след нейната смърт осъзнах колко много разчитам на Ама, колко много съм разчитал винаги на нея. Тя беше единствената, която ми помагаше да се задържа над повърхността. Без нея сигурно щях да потъна като татко.

— Всичко си има смисъл. Не се опитвай да превърнеш нещо диво в такова, каквото не е.

Повдигнах цветята към светлината на кухненската лампа, за да ги видя по-добре. Усетих с пръсти, че панделката не беше просто красиво усукана, а увита около нещо твърдо. Малка, тънка кост.

— Ама!

Тя сви рамене.

— Какво? Ще правиш проблем от нещо толкова дребно като тази мъничка кост? След като си израснал в тази къща, след като си видял нещата, които си видял? Малко допълнителна защита никому няма да навреди — дори и на теб, Итън Уейт.

Въздъхнах и сложих цветята в кутията.

— И аз те обичам, Ама.

Тя ме прегърна така силно, че за малко да ми счупи ребрата. След това изтичах по стълбището надолу, навън, в нощта.

— И внимавай, чу ли? Не се отнасяй нанякъде.

Не разбрах какво иска да каже, но й се усмихнах в отговор.

— Да, госпожо!

В кабинета на татко светеше. Чудех се дали въобще знае, че тази вечер е зимният бал.

Когато Лена отвори вратата, сърцето ми почти спря, а дори не ме беше докоснала. Знаех, че няма да прилича на никое от другите момичета на танците. В окръг Гатлин за момичетата има само два вида бални рокли, които идват от едно от двете места: „Малката мис“, местния бутик за официални облекла, или „Южняшка красавица“, булчинския магазин, намиращ се два града по-нататък.

Момичетата, които се обличат от „Малката мис“, носят мръснишки тесни рокли като на русалки, с цепки и изрязани деколтета и с пайети. Това са момичетата, с които Ама никога не би позволила да ме видят на църковния пикник, а какво остава за зимния бал. Това често са местните красавици или дъщерите на местните бивши красавици — като Еден, чиято майка е била първа подгласничка на мис Южна Каролина, или още по-често просто дъщерите на жените, които са мечтаели да бъдат красавиците на града. В крайна сметка няколко години след завършването на гимназията тези момичета могат да бъдат видени в парка на Гатлин с бебета в ръце.

Дрехите от „Южняшка красавица“ са тип „Скарлет О’Хара“, с формата на гигантски камбани. С тях се обличат дъщерите на членките на ДАР или на другите доброволчески организации — всичките дружки на Емили Ашър и Савана Сноу. Тях можеш да ги заведеш навсякъде, стига да си достатъчно силен да го понесеш, да понесеш тях самите и начина, по който изглеждате, когато танцувате — сякаш танцуваш с булката на собствената си сватба.

И в двата случая всичко е много лъскаво, цветно и пищно и има оттенъци на онова оранжево, което местните наричат „гатлиново прасковено“.

За момчетата натискът е по-малък, но пак не е лесно. Ние трябва да се обличаме така, че да съответстваме на дамата си — което означава, че трябва да има някакъв елемент в това ужасяващо оранжево. Тази година баскетболният отбор щеше да бъде със сребристи папийонки и сребристи пояси, което спестяваше унижението от обичайните розови или оранжеви аксесоари.

Знаех, че Лена със сигурност не бе носила никога в живота си нещо подобно на гатлиновото оранжево и едва ли щеше да се облече и сега така. И въпреки това, когато я погледнах, коленете ми се разтрепериха. Май трябва най-накрая да свикна с това чувство. Беше толкова красива, че направо болеше.

Леле.

Харесва ли ти?

Тя се завъртя. Косата й се виеше по раменете, дълга и пусната, прихваната леко с искрящи клипсове по онзи магически начин, по който момичетата я правят да изглежда така, сякаш е трябвало да бъде вдигната, но някак си сама е паднала. Исках да прокарам пръсти през нея, но не се осмелявах да я докосна. Роклята на Лена се спускаше по тялото й, прилепнала на местата, на които трябваше, без да прилича на предизвикателните рокли от „Малката мис“. Беше направена от тъмносиви сребристи нишки, фини като сребриста паяжина.

Какво е това? Да не е изплетена от сребърни паяци?

Кой знае? Възможно е. Подарък ми е от чичо Макон.

Засмя се и ме придърпа в къщата. Дори имението беше решило да се преобрази тематично в съответствие със зимния бал. Тази вечер дневната приличаше на Холивуд от времето на немите филми. Подът беше покрит с бели и черни шахматно разположени плочки, а из въздуха се носеха сребристи снежинки. Пред искрящите сребристи завеси имаше черна лакирана антична маса, а зад тях се виждаше нещо, което блестеше като океана, но знаех, че това е невъзможно.

Накъдето и да погледнех, виждах светли петна, отражение от свещите и от лунната светлина.

— Наистина? Паяци?

Светлината играеше по гладките и лъскави устни. Опитвах се да не мисля за това. Опитвах се да не искам да целуна малката луна на бузата й. Посипаните й с почти незабележима сребриста пудра рамене, лице и коса. Дори рожденото й петно тази вечер изглеждаше сребърно.

— Шегувам се. Вероятно я е намерил в някой магазин в Париж, Рим или Ню Йорк. Чичо Макон харесва красивите вещи. — Докосна сребърната луна, висяща на изящна верижка точно над гердана с дрънкулките й. Сигурно поредният подарък.

Познатото покашляне се чу от тъмния вестибюл, приближаваше се към нас заедно със светлината от един свещник.

— Будапеща, не Париж. За останалото, да, признавам се за виновен. — Макон се появи от мрака, облечен в смокинг, бяла риза и черни панталони, както обикновено без нито една гънчица. Сребърните копчета на ризата му отразяваха блясъка от свещите.

— Итън, ще ти бъда безкрайно благодарен, ако тази вечер бъдеш особено внимателен с племенницата ми. Както знаеш, в друга ситуация бих предпочел нощем да си е вкъщи. — Подаде ми цветя за китката на Лена, венец от бял жасмин. — Трябва да вземем всички възможни мерки.

— Чичо! — Лена звучеше отегчено.

Вгледах се по-внимателно във венчето. Сребърен пръстен висеше от иглата, която държеше цветята. На него имаше надпис на език, който не познавах, но бях виждал в „Книгата на луните“. Не беше нужно да се вглеждам повече, за да разбера, че това е пръстенът на Макон, който той не сваляше никога. До днес. Подадох на Лена приготвеното от Ама украшение, което беше почти същото като това от чичо й. Между стотиците заклинания, с които бе защитен пръстенът, и цялата закрила, която Ама беше поискала от Великите, едва ли би имало дух в града, който да посмее да се закача с нас. Поне така се надявах.

— Мисля, че с вашата закрила, сър, и тази на Ама, Лена ще преживее зимния бал на гимназия „Джаксън“ — усмихнах се аз.

За разлика от Макон.

— Не се притеснявам за бала, Итън, но съм благодарен на Амари за загрижеността й.

Лена застина, местеше поглед от чичо си към мен. Определено не изглеждахме като двамата най-щастливи мъже в града.

— Твой ред е. — Взе една бутониера от масата. Беше много семпла, бяла роза с клонка от жасмин, и я забоде на сакото ми. — Иска ми се и двамата да спрете да се притеснявате за мен поне за минута. Става досадно. Освен това мога да се грижа и сама за себе си.

Макон не изглеждаше много убеден.

— Както и да е. Просто не искам някой да я нарани.

Не знаех дали има предвид вещиците от гимназията или могъщата черна чародейка Сарафина. През последните няколко месеца обаче бях видял достатъчно неща, затова приех предупреждението му насериозно.

— И да я върнеш обратно преди полунощ.

— Защото това е някакъв важен час в света на чародейците?

— Не, това е вечерният й час.

Този път успях да скрия усмивката си.

Лена изглеждаше нервна по пътя към училище. Седеше мълчаливо на предната седалка, играеше си с радиото, наместваше роклята си, предпазния си колан…

— Отпусни се.

— Може би не трябва да ходим на бала. — Погледна ме въпросително.

— Какво имаш предвид?

— Всички ме мразят — отвърна тя, вперила поглед в ръцете си.

— Искаш да кажеш, всички ни мразят.

— Добре, всички ни мразят.

— Ако кажеш, ще се върнем, не е нужно да ходим.

— Не, аз искам. Там е работата… — Завъртя няколко пъти украшението на китката си. — Миналата година с Ридли правехме планове да отидем заедно. Но тогава…

Не можах да чуя края на изречението, дори в главата си.

— Нещата вече бяха започнали да се влошават. Ридли стана на шестнайсет. И после изчезна, а аз трябваше да напусна училище.

— Това не е миналата година. И са просто едни танци. Нищо лошо няма да се случи.

Лена застина.

Не още.

Когато влязохме в салона, дори аз се впечатлих — явно ученическият съвет беше поработил много сериозно през почивните дни. Беше направено всичко възможно, за да се създаде атмосферата на „сън в зимна нощ“. Стотици малки хартиени снежинки — някои бели, други от станиол, покрити с пайети, блясък и всичко друго, което можеше да блести — висяха на рибарски корди от тавана. В ъглите на салона имаше машини, които правеха сапунени мехури, а от стълбовете бели лампи хвърляха мигащи светлини наоколо.

— Здрасти, Итън. Лена, изглеждаш страхотно. — Треньор Крос ни подаде по една чаша с прочутия прасковен пунш на Гатлин. Беше облечена в черна рокля, разкриваща малко повече от обикновено краката й, за радост на Линк.

Погледнах Лена, мислейки за сребърните снежинки, летящи из въздуха в „Рейвънуд“, без да бъдат завързани на рибарски корди. Очите й обаче сияеха и тя стисна силно ръката ми, сякаш беше дете на първия си голям рожден ден. Никога досега не бях вярвал на Линк, когато ми обясняваше, че училищните танци имат необясним ефект върху момичетата. Но беше ясно, че е вярно и че влияят дори и на момичетата с магически сили.

— Красиво е. — Честно казано, не беше. Просто един училищен салон, украсен за танци, но предполагам, че за Лена гледката беше наистина красива. Може би магиите не са чак толкова впечатляващи, ако си израснал сред тях.

После чух познат глас. Не можеше да бъде.

— И нека купонът да започне!

Итън, виж!

Обърнах се и за малко да се задавя с пунша си. Линк ми се хилеше насреща, облечен с нещо, което приличаше на лъскав копринен смокинг. Носеше черна тениска с щампа на елека, който обикновено се носи към смокинга, и черните си високи кецове. Приличаше на уличен танцьор на чарлстон.

— Хей, хубавецо! Братовчедке! — Не можех да сбъркам този глас. Носеше се над шума от тълпата, над музиката, над тътнещите баси и над двойките на дансинга. Мед, захар, меласа и черешови близалки, всичко на едно място. За първи път мислех, че нещо може да бъде прекалено сладко.

Ръката на Лена се впи в моята. На рамото на Линк, облечена в най-късата рокля с пайети, носена някога на който и да е бал в гимназия „Джаксън“, а може би и на всеки бал въобще, висеше Ридли. Не знаех накъде да отвърна поглед; тя беше само крака и извивки, и руса коса, виеща се навсякъде. Усещах как температурата в салона се покачва само като я гледах. От броя на момчетата, които бяха спрели да танцуват със своите облечени като торти дами, беше очевидно, че не само аз се чувствах така. В свят, където роклите идват само от две места, Ридли даваше ново значение на израза „малка рокля“. В сравнение с нея треньор Крос приличаше на майка игуменка. С други думи, Линк беше обречен.

Лена гледаше ту към мен, ту към братовчедка си.

— Ридли, какво правиш тук?

— Братовчедке! Най-накрая се озовахме на бала, а? Не си ли развълнувана? Не е ли фантастично?

Виждах, че косата на Лена започва да се къдри от несъществуващия вятър. Тя примигна и половината от светлините в салона изгаснаха. Трябваше да реагирам бързо. Издърпах Линк към масата с пунша.

— Какво правиш с нея?

— Пич, можеш ли да повярваш? Тя е най-секси мацката в Гатлин. ИГС — изгаряне трета степен, пич. И просто се мотаеше пред магазина, когато влязох вътре да си купя чипс на път за насам. Дори имаше подходяща рокля.

— Не мислиш ли, че е малко странно?

— Смяташ ли, че ми пука?

— Ами ако е луда? Някоя психарка?

— Смяташ, че ще ме отвлече, завърже и нещо такова, а? — Линк се ухили, представяйки си мислено картинката.

— Не се шегувам.

— Винаги се шегуваш. Какво толкова? А, разбирам. Ревнуваш. Доколкото си спомням, и ти се метна бързо в колата й. Да не си се опитал да излезеш с нея и тя да те отрязала, а?

— Няма начин. Тя е братовчедка на Лена.

— Както и да е. Знам само, че съм на бала с най-секси мадамата в съседните три окръга. Все едно метеорит да удари Гатлин. Има ли някакъв шанс това да се случи отново? Споко, ясно. Не ми разваляй вечерта. — Явно беше попаднал под магията й, не че на Ридли й се налагаше да я прилага върху Линк. Само видът й беше достатъчен той да се замае. Вече нямаше значение какво щях да му кажа.

Въпреки това опитах още веднъж.

— Това момиче носи само проблеми. Може да влезе в мислите ти, повярвай ми. Ще ти изпие мозъка и ще те накара да правиш каквото тя иска.

Линк ме хвана за раменете и ме разтърси.

— Стига, човече!

Прегърна Ридли през кръста и двамата се запътиха към дансинга. Дори не погледна към треньор Крос, когато мина покрай нея.

Започнах да дърпам Лена в другата посока, към ъгъла, където фотографът правеше снимки на двойките на фона на изкуствена снежна пряспа с изкуствен снежен човек. А там се натъкнахме право на Емили. Тя погледна към Лена.

— Лена. Изглеждаш толкова… лъскава.

Лена също я измери с поглед.

— Емили. Изглеждаш толкова… бухнала.

Вярно беше. Южняшката красавица Емили, известна и като Мразещата-Итън-Емили, приличаше на бухнала сметанова торта, пълна с прасковен крем, обвит в много пластове тафта. Косата й, оформена в нелепи малки кравайчета, завити като свински опашчици, изглеждаше като направена от жълти панделки. Лицето й май беше опънато прекалено силно, докато са й правели прическата в местния салон и са забивали многобройните фиби в главата.

Какво бях намирал преди в момичетата като нея?!

— Не знаех, че си падаш по танците.

— Падаме си — отвърна Лена.

— Танци около огньове, предполагам — опита се да оригиналничи Емили.

Косата на Лена отново започна да се навива нагоре.

— Защо? Да не би да си търсиш огън, в който да изгориш тази рокля?

Другата половина от мигащите светлини също угасна. Видях как учениците от комитета започнаха да проверяват да не би кабелите да са се откачили.

Не й позволявай да спечели. Тя е единствената вещица тук.

Не е единствената, Итън.

Савана се появи до Емили, като влачеше Ърл зад себе си. Изглеждаше по абсолютно същия начин като Емили, само че беше в сребристо и розово, а не в сребристо и прасковено. Роклята й беше също толкова пухкава. Човек нямаше нужда от много въображение, за да си представи, че днес е сватбеният им ден. Ефектът беше ужасяващ. Ърл наведе глава към земята, опитвайки се да не ме гледа в очите.

— Хайде, Ем, сега ще обявят победителите! — Савана погледна Емили многозначително. После се обърна към Лена. — Да не ви задържаме? Ще излезеш ли на снимката, Лена? — фръцна се тя с бухналата си рокля.

— Следващите!

Косата на Лена все още се къдреше.

Те са идиотки. Няма значение. Остави ги.

— Следващите!

Хванах Лена за ръката и я придърпах към фалшивата снежна пряспа. Тя ме погледна, очите й бяха потъмнели. И после облаците се отдръпнаха и усетих, че се е върнала при мен. Бурята отмина.

— Готови ли сте? — Чух гласа на фотографа.

Прав си. Това не е важно.

Наведох се да я целуна.

Само ти си от значение.

Целунахме се точно в мига, в който от апарата излезе светкавицата. За един миг, за един съвършен миг, сякаш бяхме само двамата в целия свят и единствено това имаше значение.

И после… Ослепителната светлина от светкавицата и лепкава бяла слуз се изсипа навсякъде, най-вече върху нас двамата.

Какво, по…?

Лена ахна невярващо. Опитах се да махна слузта от очите си, но тя беше по цялото ми лице. Лена беше още по-зле — косата й, лицето й, роклята й… Първият й танц. Всичко беше съсипано. Беше пяна, направена от смес за палачинки, изсипана върху главите ни от кофата, от която се предполагаше зад гърбовете на снимащите се да се спуска ефирно фалшив сняг. Погледнах нагоре само за да получа още една доза от тази гадост в лицето си. Кофата се изтърколи на пода.

— Кой е сложил вода в снега? — Фотографът беше бесен. Никой не се обади и можех да се обзаложа, че иначе тъй бдителните „Ангели“ на „Джаксън“ този път не бяха видели нищо.

— Вижте, тя се топи! — провикна се някой от тълпата48.

Стояхме в локва от бяла сапунена пяна, лепило или каквото там беше и мечтаехме да се махнем оттук като с магическа пръчка; поне така сигурно се струваше на тълпата наоколо, която се смееше високо. Савана и Емили стояха отстрани и се наслаждаваха на всяка секунда от това, което вероятно беше най-унизителният момент от живота на Лена. Едно момче надвика врявата:

— Трябваше да си останеш вкъщи!

Щях да разпозная този глупав глас навсякъде. Чувал го бях достатъчно пъти в двора, доскоро единственото място, където го използваше. Ърл шепнеше нещо в ухото на Савана, докато я прегръщаше през раменете.

Изстрелях се незабавно. Пресякох салона толкова бързо, че той дори не забеляза, че идвам към него. Забих покрития си с пяна юмрук в ченето му и Ърл се строполи на пода, повличайки със себе си и Савана.

— Какво правиш, мамка му? Да не си се побъркал? — Той се опита да се надигне, но аз го притиснах с крака си.

— По-добре стой долу, Ърл.

Той приседна и оправи яката на сакото си, като че ли искаше да изглежда готин дори и на пода на салона.

— Дано си сигурен в това, което правиш, Итън. — Но не се надигна. Можеше да говори каквото си иска, но и двамата знаехме, че ако се изправи, щеше да бъде повален на земята отново.

— Знам. — Издърпах Лена от разпадащата се фалшива снежна пряспа.

— Да вървим, Ърл, ще обявят кралицата и краля на бала — каза Савана нервно. Ърл се изправи и започна да се изтупва от прахта.

Изтърках очите си и разтърсих мократа си коса. Лена стоеше до мен, треперейки, и се опитваше да махне полепналата по роклята й пяна. Макар да бяхме заобиколени от хора, около нея се беше образувало свободно пространство. Никой не смееше да се приближи повече, освен мен. Посегнах да избърша лицето й с ръкавите на сакото си, но тя се отдръпна.

Винаги така става.

— Лена.

Трябваше да се досетя, че няма да е по-различно.

Ридли се появи до нас, а Линк вървеше неотлъчно зад нея. Личеше си, че е бясна.

— Не разбирам. Защо въобще искаш да имаш нещо общо с тях. — Произнесе думата презрително, както говореше Емили. — Никой не може да се отнася така с нас, независимо дали сме Светлина или Мрак. Къде е самоуважението ти, Лена-Селена?

— Не си струва. Не и тази вечер. Просто искам да се прибера у дома. — Лена беше прекалено засрамена, за да се ядосва като Ридли. Точно сега беше избрала не да се бие, а да отстъпи. — Отведи ме вкъщи, Итън.

Линк свали сребристото си сако и го метна на раменете й.

— Каква каша само…

Ридли не можеше да се успокои. Или не искаше.

— Те носят само проблеми, Лена. С изключение на хубавеца и на новия ми приятел, любителя на чипса.

— Линк. Казах ти, че името ми е Линк.

— Млъкни, Ридли. Достатъчно й се събра. — Ефектът на Сирената вече не ми действаше.

Ридли ме погледна през рамо и ми се усмихна. Доста зловеща усмивка беше.

— Като се замисля, и на мен вече ми се събра достатъчно.

Проследих погледа й. Ледената кралица и придворните й вървяха към сцената. За пореден път Савана беше избрана за Снежна кралица. И също както миналата година, Емили й беше подгласничка, нейната Ледена принцеса.

Ридли смъкна съвсем малко черните си слънчеви очила. Очите й заблестяха, можеше почти да се види жегата, която излизаше от тях. В ръката й се появи близалка, а във въздуха усетих да се носи познатият лепкав и сладникав аромат.

Ридли, недей.

Не става дума за теб, Лена. Това е нещо по-голямо. Нещата в това затънтено градче ще се променят.

Чувах гласа на Ридли в мислите си така ясно, както и гласа на Лена. Разтърсих глава.

Престани, Ридли. Ще стане по-зле.

Отвори очите си, няма накъде да става по-зле. А може би има.

Потупа небрежно Лена по рамото.

Гледай и се учи.

Взираше се в „кралския двор“, смучейки черешовата си близалка. Надявах се, че в салона е прекалено тъмно, за да не могат останалите да видят зловещите й златисти котешки очи.

Не! Ще обвинят мен, Ридли. Недей.

Тези селянчета трябва да си научат урока. А аз съм най-добрият учител за тази цел.

Ридли закрачи към сцената, високите й токчета тракаха шумно по пода на салона.

— Ей, маце, къде хукна? — Линк се затича след нея.

Шарлот тъкмо се изкачваше по стълбите, облечена в тонове лилава тафта, която както обикновено беше с два размера по-малка от нейния, за да вземе искрящата сребриста корона и традиционното си място в „кралския двор“ — трета подгласничка след Еден. Това би трябвало да съответства на нещо като Ледената прислужница на кралицата, помислих си аз. В момента, в който беше на последното стъпало, евтиното лавандулово творение, с което беше облечена, се закачи за ръба на една стойка и когато тя пристъпи напред, задната част на роклята се разкъса по слабия шев. На Шарлот й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае както е станало, а през това време цялото училище зяпаше розовите й гащи с размера на щата Тексас49.

Шарлот изпищя като заклана с онзи писък, който не можеше да се сбърка — „сега-всички-знаят-колко-съм-дебела-всъщност!“.

Ридли се засмя.

Упс!

Ридли, спри!

О, аз едва започвам.

Шарлот продължаваше да пищи, а Емили, Еден и Савана се опитваха да я прикрият с фустите на булчинските си рокли. Музиката от уредбата спря внезапно и вместо танцувалните благоприлични мелодии от колоните се понесе „Ролинг Стоун“. „Sympathy for the Devil“. О, да, определено това беше песента на Ридли. Беше избрала подходящото парче, за да се представи в обществото.

Учениците по дансинга в началото си помислиха, че това е някакъв микс на Дики Уикс — сигурно единственият трийсет и пет годишен диджей на училищни балове в цяла Америка. Но скоро разбраха, че не е шега. А после всичко започна да се случва едно през друго: кордите с украсата се късаха и падаха по главите на хората, крушките над сцената и мигащите лампички гърмяха една след друга като домино.

Ридли поведе Линк към дансинга и той я завъртя около пищящите ученици, танцувайки бурно под хвърчащите отвсякъде искри. Сигурен бях, че всички си мислеха, че има някакъв срив в електричеството, за което е виновен Ред Суит, единственият електротехник в Гатлин. Ридли се смееше с отметната назад глава и се полюшкваше около Линк в мизерното парче плат, което наричаше „рокля“.

Итън, трябва да направим нещо!

Какво?

Беше прекалено късно за каквото и да било. Лена се обърна и побягна, а аз я последвах. Преди да успеем да стигнем вратата обаче, противопожарната система се включи и пръскачките от тавана на салона заляха всичко с вода. Апаратурата започна да гърми и трещи, сякаш всеки момент щеше да избухне. Белите снежинки падаха на пода като накиснати с вода палачинки, а фалшивият сапунен сняг се превърна в пихтиеста каша.

Сега вече всички започнаха да пищят, момичета с размазани спирали и раздърпани коси тичаха към вратата с подгизналите си рокли от тафта. В бъркотията вече трудно можеше да се различи коя е „малка мис“ и коя „южняшка красавица“. Всички приличаха на мокри кокошки в пастелни тонове.

Когато стигнах вратата, чух оглушителен трясък. Обърнах се навреме, за да видя как гигантска блестяща снежинка се стоварва върху сцената. Както стоеше на стълбичката на кралицата, Емили се подхлъзна. Все още махаше на тълпата и се опита да се задържи, но не успя и се изтърси по дупе на пода. Строполи се сред купища прасковено-сребристи фусти. Треньор Крос се затича към нея. Не изпитвах съжаление към Емили, макар да ми беше жал за хората, които щяха да бъдат обвинени за случилото се: ученическият съвет заради нестабилната конструкция на сцената и украсата, Дики Уикс, че се беше изгаврил с нещастието на дебелата мажоретка по бельо, и Ред Суит за непрофесионалното му и животозастрашаващо окабеляване на електричеството в салона.

Ще се видим по-късно, братовчедке. Балът беше супер!

Побутнах Лена пред себе си.

Върви!

Тя беше толкова студена, че ми беше трудно да я докосвам. Докато стигнем до колата, Бу Радли вече ни причакваше отпред.

Макон нямаше защо да се притеснява за вечерния час.

Едва минаваше девет и половина.

Макон изглеждаше бесен. А може би просто се тревожеше. Не можех да преценя кое от двете е, защото всеки път, когато ме погледнеше, отвръщах очи. Дори Бу не смееше да вдигне поглед към него и лежеше в краката на Лена, потупвайки пода с опашката си.

Къщата вече не приличаше на бална зала. Обзалагам се, че Макон нямаше да позволи никога вече дори една снежинка да мине през вратата на „Рейвънуд“. Сега всичко наоколо беше черно. Всичко: подовете, мебелите, завесите, таваните. Само огънят в камината на кабинета грееше упорито в червено и жълто, осветявайки стаята. Може би къщата реагираше на състоянието на собственика си, а сега то определено беше много мрачно.

— Кухня! — В ръката на Макон се появи черна чаша с горещо какао. Той го подаде на Лена, която седеше завита в шарено вълнено одеяло пред камината. Тя хвана чашата с две ръце. Мократа й коса беше прибрана зад ушите. Макон крачеше нервно пред нея. — Трябвало е да си тръгнеш в мига, в който си я видяла.

— Бях малко заета да се оправям с пяната и присмеха на цялото училище.

— Е, повече няма да си ангажирана с подобни неща. За твое добро, няма да излизаш от вкъщи до рождения си ден.

— О, стига, съвсем ясно е, че не става дума въобще за моето „добро“. — Все още трепереше, но не мисля, че беше от студа. Не и в момента.

Макон се взираше в мен, очите му бяха студени и мрачни. Беше бесен, вече бях сигурен.

— Трябвало е да я отведеш.

— Не знаех какво да правя, сър. Не подозирах, че Ридли ще разруши салона. А и Лена никога не беше ходила на танци. — Знаех, че звучи глупаво още в момента, в който го казах.

Макон ме погледна отново, отпивайки от чашата си със скоч.

— Да, струва си да се отбележи, че ти пак не танцува. Дори един танц.

— Откъде знаеш? — Лена остави чашата си с какао.

Той сви рамене.

— Няма значение.

— Всъщност за мен има.

— От Бу. Той е — няма как да го кажа по-добре — моите очи.

— Какво?

— Вижда това, което виждам аз. Аз виждам това, което вижда той. Бу има някои… чародейски способности.

— Чичо Макон! Шпионирал си ме!

— Не нарочно. Как смяташ, че оцелявам като местния смахнат самотник, който никога не излиза от къщи? Нямаше да се справя без най-добрия приятел на човека. Бу вижда всичко, затова и аз виждам всичко.

Погледнах към Бу. Виждах ясно очите му, човешките очи. Трябваше да се сетя. А може би се бях сетил. Имаше очите на Макон.

Имаше и нещо друго, нещо, което дъвчеше. Някаква намачкана хартия в устата му. Наведох се и я взех. Нашата снимка от бала. Беше я носил през целия път от училището до тук. Стоях там, с Лена, по средата на фалшивата снежна пряспа. Емили грешеше. Лена излизаше на снимки, само че някак блещукащо, полупрозрачно, сякаш от кръста надолу вече беше започнала да се превръща в дух. Като че ли наистина беше започнала да се топи още преди падането на „снега“ върху нас.

Погалих Бу по главата и прибрах снимката в джоба си. Не беше нужно Лена да я вижда, не точно сега — два месеца преди рождения си ден. Нямах нужда от снимката, за да разбера, че не ни оставаше много време.