Прелестни създания

16.XII Когато светците маршируваха

Лена седеше на верандата, когато пристигнах с колата. Настоях да я закарам, защото и Линк искаше да дойде с нас, но не можеше да рискува да го видят в катафалката. А аз не исках тя да ходи сама. Всъщност не исках въобще да ходи, но нямаше начин да я спра. Изглеждаше готова за битка. Носеше черно поло с висока яка, черни дънки и черна жилетка с качулка, сякаш се готвеше да обира банка. Знаеше, че отива на собствената си екзекуция, но явно не й пукаше.

Бяха минали само три дни от танците, но дамите от ДАР не си губеха времето. Събранието на Дисциплинарния комитет на гимназия „Джаксън“ днес следобед щеше да бъде истински съд на вещици и не беше нужно да си магьосник или чародеец, за да го разбереш. Емили куцукаше из училището в гипс, катастрофата на зимния бал беше основната тема за разговор в града и мисис Линкълн най-накрая получи цялата обществена подкрепа, от която се нуждаеше. Отвсякъде се носеха разкази на очевидци на поредната необичайна случка в Гатлин. И някак си изведнъж всички твърдяха, че са видели, чули или си спомнят едно и също: че Лена Дюшан е виновна за това.

Всичко при нас си беше наред, преди тя дойде в града.

Линк изскочи и отвори вратата на Лена. Беше толкова изпълнен с чувство на вина, че изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Здрасти, Лена. Как си?

— Добре съм.

Лъжкиня.

Не искам да се чувства зле. Вината не е негова.

Линк се прокашля.

— Много съжалявам за това. През целия уикенд се карах с майка си. Винаги е била луда, но този път е различно.

— Линк, ти нямаш нищо общо, но ти благодаря, че си опитал да разговаряш с нея.

— Може би нямаше да бъде така, ако онези вещици от ДАР не й пълнеха главата с глупости. Мисис Фишър и мисис Сноу звъняха вкъщи поне сто пъти през последните два дни.

Минахме покрай „Стоп енд Шоп“. Дори Дебелака не беше тук. Улиците бяха пусти, сякаш шофирахме из призрачен град. Събранието на Дисциплинарния комитет беше насрочено за пет часа, щяхме да стигнем навреме. Срещата щеше да се състои в салона на училището, защото това бе единственото място в „Джаксън“, достатъчно голямо да побере всички хора, които бяха заявили, че ще дойдат. Друга особеност на Гатлин — всичко, което се случваше тук, засягаше всички. Нямахме закрити заседания. Видът на улиците показваше, че магазинчетата и заведенията в града бяха затворили, а това означаваше, че почти всички щяха да отидат на срещата.

— Просто не разбирам как майка ти успя да организира събранието толкова бързо. Доста ударно е действала, дори и по нейните мерки.

— От това, което чух, доктор Ашър се е намесил. Той е пришпорил директор Харпър и някои от баровците от училищното настоятелство.

Доктор Ашър е бащата на Емили и единственият истински лекар в града.

— Супер.

— Момчета, знаете, че ще ме изхвърлят, нали? Обзалагам се, че вече са го решили. Това събрание е просто за шоу.

Линк изглеждаше смутен.

— Не могат да те изхвърлят, без да те изслушат. Не си направила нищо.

— Няма значение. Нещата са решени отдавна. Каквото и да кажа, ще бъде излишно.

Беше права и двамата го знаехме. Затова не казах нищо, само хванах ръката й и я целунах, пожелавайки си за стотен път да можеше аз да се явя пред училищното настоятелство, а не Лена.

Но това нямаше как да се случи. Каквото и да направех, каквото и да кажех, аз бях един от тях. Лена никога нямаше да бъде. И мисля, че именно това ме караше да се ядосвам и да се срамувам най-много. Мразех ги още повече, защото дълбоко в себе си те все още ме смятаха за свой — дори когато излизах с племенницата на Макон Рейвънуд или се сопвах на мисис Линкълн, или не бях поканен на купона у Савана Сноу. Бях един от тях. Принадлежах им и нищо не можех да направя, за да го променя. И ако обратното също беше вярно и по някакъв начин те също ми принадлежаха, тогава Лена се противопоставяше не само на тях. А и на мен.

Истината направо ме убиваше. Може би Лена щеше да бъде Призована на своя шестнайсети рожден ден, но аз бях призован още от раждането си. Не контролирах съдбата си повече, отколкото тя своята. Може би никой от нас не можеше да я прави.

Вкарах колата в училищния паркинг. Беше претъпкан. На главния вход имаше опашка от чакащи да влязат. Не бях виждал толкова много хора на едно място от премиерата на „Богове и генерали“, най-дългият и най-скучен филм за Гражданската война, правен някога. Половината ми роднини го гледаха безплатно, защото бяха заели на продукцията семейните си униформи.

Линк се смъкна надолу на задната седалка.

— Ще се измъкна оттук. Ще се видим вътре. — Отвори вратата и се примъкна към другите коли. — Късмет.

Ръцете на Лена трепереха в скута й. Побърквах се, като я гледах така нервна.

— Не е нужно да ходиш там. Можем да си тръгнем, ще те закарам обратно вкъщи.

— Не. Ще вляза.

— Защо се подлагаш на това? Сама каза, всичко е само за шоу.

— Не искам да си мислят, че ме е страх от тях. Напуснах последното си училище, но този път няма да избягам. — Пое си дълбоко дъх.

— Това не е бягство.

— За мен е.

— Чичо ти ще дойде ли?

— Не може.

— Защо, по дяволите, да не може? — Макар да стоях до нея, тя беше съвсем сама в тази битка.

— Прекалено рано е. А и не му казах.

— Прекалено рано? Какво става тук? Да не е заключен в криптата си или нещо подобно?

— По-вероятно е нещо подобно.

Не си струваше да говорим за това. Започна да вали. Погледнах я въпросително.

Повярвай ми, старая се. Ако не се въздържах, щеше да бъде торнадо.

Хората ни зяпаха, дори сочеха към нас, не че това ме изненадваше. Дотук бяхме с добрите маниери. Озърнах се, очаквайки да видя Бу Радли до вратата, но този път май не беше наблизо.

Влязохме в салона от страничния вход — идея на Линк, която се оказа добра. Защото, когато успяхме да стигнем до самата зала, осъзнах, че хората отвън не чакаха да влязат вътре, а просто стояха с надеждата да чуят какво става.

Мястото приличаше на жалък декор за някоя филмова съдебна драма. В предната част на помещението имаше голяма пластмасова сгъваема маса, зад която, наредени един до друг, седяха няколко учители. Естествено, мистър Лий също беше там, с яркочервената си папийонка и с многото предразсъдъци, директор Харпър и неколцина други, които явно бяха членове на училищното настоятелство. Всички изглеждаха стари и отегчени, сякаш биха предпочели да си стоят вкъщи и да гледат ТВ шопинг или някоя религиозна програма.

Седалките в салона бяха заети от най-видните граждани на Гатлин. Мисис Линкълн и фанатичните й дружки от ДАР заемаха първите три реда, а „Сестрите на Конфедерацията“, Първият методистки хор и Историческото общество се бяха настанили на съседните. Точно зад тях беше младата смяна — „Ангелите пазители на Джаксън“, известни още и като „момичетата, които искаха да бъдат като Емили и Савана“, и „момчетата, които искаха да влязат в техните гащички“, накичени с новичките си „ангелски“ униформи. Тениските имаха щампа на ангел с широко разперени бели криле, който подозрително приличаше на Емили Ашър. Колкото и да беше нелепо, ангелът беше облечен с тениска на — познайте какво? — отбора на мажоретките на гимназия „Джаксън“. Отзад на тениските имаше просто чифт ангелски крила, нарисувани така, сякаш излизаха право от гърба на човека, и надпис: „Ще те наблюдаваме“.

Емили седеше до мисис Ашър, гипсираният й крак беше изтегнат на един оранжев стол. Мисис Линкълн присви очи, щом ни видя, а мисис Ашър прегърна закрилнически дъщеря си през раменете, сякаш някой от нас щеше да се втурне към тях и да ги пребие със сопа. Видях как Емили извади телефона си от малката сребриста чантичка и започна да пише есемеси. Пръстите й направо летяха. Тази вечер физкултурният ни салон беше епицентърът на клюки, които щяха да стигнат за цял щат.

Ама седеше няколко реда по-назад, играейки си нервно с амулета на врата си. Надявах се, че заклинанията й щяха да изкарат наяве дяволските рога на мисис Линкълн, които тя така дълго беше крила. Разбира се, баща ми не беше тук, но Сестрите бяха през една пътека от Ама заедно с Телма. Нещата явно бяха по-лоши, отколкото си мислех. Сестрите не бяха излизали толкова късно от вкъщи от 1980-а, когато леля Грейс яла прекалено много люто и решила, че е получила инфаркт. Леля Мърси ме забеляза и ми помаха с кърпичката си.

Придружих Лена до мястото пред масата, очевидно запазено за нея. Столът беше точно в центъра, пред очите на всички. Като за екзекуция.

Всичко ще бъде наред.

Обещаваш ли?

Чувах как капките дъжд удрят силно по покрива на салона.

Обещавам ти, че случващото се тук е без значение. Обещавам ти, че тези хора са идиоти. Обещавам, че нищо от това, което ще кажат, няма да промени чувствата ми към теб.

Ще приема това за „не“.

Дъждът се усили. Лош знак. Хванах ръката й и пъхнах в нея малкото сребърно копче от жилетката й, което бях намерил в Бричката в нощта, когато се срещнахме за пръв път в дъжда. Не беше нищо особено, но оттогава го носех постоянно в джоба си.

Вземи. Като талисман за късмет. На мен поне ми донесе.

Виждах как се опитва да не се разпадне. Без да каже и дума, Лена свали гердана си и добави копчето към колекцията си от любими дрънкулки.

Благодаря ти.

Ако можеше да се усмихне, щеше да го направи в момента.

Оставих я и се запътих към реда, където седяха Сестрите и Ама. Леля Грейс се изправи, облегната на бастуна си.

— Итън, насам! Пазим ти място, миличък.

— Защо не седнеш, Грейс Статъм — просъска жена със синя коса зад гърба й.

Леля Пру се обърна към нея.

— Гледай си своята работа, Сейди Хъникът.

Наместих се между леля Мърси и леля Грейс.

— Как си, държиш ли се, сладкишче? — усмихна ми се Телма и ме щипна по ръката.

Отвън се чуха гръмотевици и проблеснаха светкавици. Няколко старици ахнаха.

Притеснен на външен вид мъж, който седеше в средата на голямата маса, се изправи и се прокашля.

— Не се притеснявайте, просто лек токов удар. Защо всички не заемем местата си и да започнем. Казвам се Бъртранд Холингсуорт и съм председател на училищното настоятелство. Събранието е свикано в отговор на петицията за изключване от гимназията на ученичка на име Лена Дюшан, нали така?

Въпросът беше зададен към директор Харпър, или да го наречем по-точно „палача на мисис Линкълн“.

— Точно така, сър. Неколцина загрижени родители отправиха въпросната петиция към мен като директор на гимназията. Подписана е от повече от двеста от най-уважаваните родители и граждани на Гатлин и ученици от училището.

Естествено.

— Какви са основанията за изключването?

Директор Харпър вдигна бележника си пред себе си, сякаш четеше вестник.

— Нападение. Унищожаване на училищна собственост. Освен това на мис Дюшан вече е наложен изпитателен срок.

Нападение? Никого не съм нападала.

Това са просто обвинения. Не могат да докажат нищо.

Скочих на крака, преди още да е довършил изречението си.

— В това няма нищо вярно!

Друг изтупан мъж от края на масата повиши глас, за да надвика дъжда, а двайсетина възрастни дами започнаха да коментират лошите ми маниери.

— Млади човече, седнете на мястото си. Не може да се изказвате свободно.

Мистър Холингсуорт продължи.

— Имате ли свидетели, които да подкрепят тези обвинения?

Директор Харпър съзнателно прочисти гърлото си.

— Да. Освен това получих информация, че мис Дюшан е имала подобни проблеми и в предишното си училище.

За какво говори? Откъде знаят за предишното ми училище?

Не знам. Какво се е случило там?

Нищо.

Една от жените от настоятелството се зарови в някакви листове пред нея.

— Мисля, че първо трябва да чуем председателя на родителския комитет, мисис Линкълн.

Майката на Линк се изправи драматично и тръгна по пътеката към „Върховния съд“ на Гатлин. Явно беше гледала доста съдебни филми.

— Добър вечер, дами и господа.

— Мисис Линкълн, ще ни кажете ли какво знаете за тази ситуация, тъй като вие сте един от инициаторите на петицията?

— Разбира се. Мис Рейвънуд, искам да кажа мис Дюшан, се премести тук преди няколко месеца и оттогава в гимназия „Джаксън“ възникват различни проблеми. Първо, тя счупва прозорец в часа по английски език…

— За малко да накълца бебчето ми на парчета! — провикна се мисис Сноу.

— Сериозно наранява учениците и много от тях получават порязвания от счупените стъкла.

— Никой освен Лена не пострада тогава! — изкрещя Линк от дъното на салона.

— Уесли Джеферсън Линкълн, по-добре си върви веднага вкъщи! — изсъска мисис Линкълн. После отново придоби сериозно изражение, оправи полата си и се обърна към комитета. — Чарът на мис Дюшан очевидно действа върху по-слабия пол — каза тя с усмивка. — Както казвах, счупва прозорец в часа по английски, което изплашва толкова много останалите ученици, че някои от младите дами с изразено гражданско съзнание сформират групата „Ангели-пазители“ с единствената цел да защитят себе си и съучениците си.

„Ангелите“ кимаха в унисон от местата си, сякаш някой беше прикрепил главите им една към друга с невидима корда. Което в известен смисъл май беше точно така. Мистър Холингсуорт записваше нещо в жълтия си бележник.

— Това ли е единственият инцидент, свързан с мис Дюшан?

Мисис Линкълн се постара да изглежда шокирана.

— За бога, не! На зимния бал тя включва противопожарната система, съсипва танците и унищожава аудиотехника на стойност четири хиляди долара. И сякаш това не е било достатъчно, бута мис Ашър от сцената, вследствие на което това невинно момиче си чупи крака и както ми беше казано, ще минат месеци, преди да се излекува.

Лена гледаше право пред себе си.

— Благодаря ви, мисис Линкълн. — Майката на Линк се обърна и се усмихна на Лена. Не усмивка на великодушие или дори саркастична, а усмивка от типа „ще-разруша-живота-ти-и-ще-се-забавлявам-докато-го-правя“. Върна се на мястото си. После спря и отново погледна към Лена.

— За малко да забравя. — Извади някакви измачкани листове от чантата си. — Имам информация от предишното училище на мис Дюшан във Вирджиния. Макар че може би по-скоро трябва да го наречем учебна институция с по-особен режим.

Не беше никаква институция, а частно училище.

— Както директор Харпър спомена, мис Дюшан не за първи път има прояви на насилие.

Гласът на Лена в главата ми беше на границата на истерията. Опитах се да я успокоя.

Не се притеснявай.

Но аз се притеснявах. Мисис Линкълн нямаше да каже това, ако не разполагаше с някакви доказателства.

— Мис Дюшан е много неуравновесено момиче. Тя страда от психическо заболяване. Само да погледна… — Започна да прелиства листовете, сякаш търсеше нещо. Чаках да чуя диагнозата за заболяването, от което мислеше, че страда Лена. Как се описва фактът, че си различен от другите? — А, да, ето. Изглежда, че мис Дюшан страда от биполярно разстройство, което — д-р Ашър ще ви каже — е доста сериозно психическо състояние. Хората с това заболяване са склонни към насилие и имат непредсказуемо поведение. Болестта е наследствена, майка й също е била с тази диагноза.

Това не е вярно!

Дъждът продължаваше да барабани по покрива. Надигна се вятър, който отвори рязко вратата на салона.

— Всъщност майка й е убила баща й преди четиринайсет години.

Цялата зала ахна.

Гейм. Сет. Мач.

Всички започнаха да говорят един през друг.

— Дами и господа, моля ви! — Директор Харпър се опитваше да успокои хората, но неуспешно. След като огънят беше пламнал, нищо не можеше да го спре.

Бяха нужни десет минути, за да се възстанови редът. Но Лена още не можеше да дойде на себе си. Чувах как сърцето й препуска лудо, сякаш беше моето собствено. Сълзите, на които не позволяваше да излязат, бяха заседнали на гърлото й. Бях изненадан, че още не е избягала от салона, но тя или беше прекалено смела, или прекалено зашеметена, за да помръдне.

Знаех, че мисис Линкълн лъже. Знаех, че вероятността Лена да е била в лудница, е толкова, колкото „Ангелите пазители“ наистина да искат да защитават учениците в „Джаксън“. Не знаех обаче дали мисис Линкълн лъже и за останалото — че майка й е убила баща й.

Знаех и че искам аз лично да убия нея самата. Познавах майката на Линк през целия си живот, но напоследък не можех да мисля за нея по този начин. Не приличаше на жената, която изтръгваше устройството за кабелната телевизия или ни четеше лекции за сексуалното въздържание с часове. Това нямаше нищо общо с досадните й, но все пак безобидни каузи. Беше по-отмъстително, по-лично. Не разбирах само защо мрази Лена толкова много.

Мистър Холингсуорт се опита да овладее отново ситуацията.

— Добре, нека всички се успокоим. Мисис Линкълн, благодаря ви, че ни отделихте време тази вечер. Бих искал да погледна тези документи, ако не възразявате.

Изправих се отново.

— Цялата тази история е абсурдна. Защо просто не запалим клада и не я хвърлим в нея?

Председателят се вживя за пореден път в ролята си.

— Мистър Уейт, седнете на мястото си или ще ви помоля да напуснете. Няма да позволя повече избухвания по време на това събрание. Прегледах показанията на очевидците. Изглежда, че положението е ясно и има само едно нещо, което може да се направи.

Чу се трясък и тежката метална врата в дъното на салона се отвори. В залата нахлу силен вятър, носещ силни струи дъжд.

И още някого.

Макон Рейвънуд крачеше небрежно през физкултурния салон, облечен в черно кашмирено палто и елегантен сив костюм на райе, и с Мариан Ашкрофт подръка. Мариан носеше малък кариран чадър, за да я пази от дъждовния порой. Макон нямаше чадър, но беше абсолютно сух. Зад тях пристъпваше Бу. Черната му опашка беше мокра и щръкнала, което показваше пределно ясно, че е повече вълк, отколкото куче.

Лена се обърна в оранжевия си пластмасов стол и за секунда изглеждаше толкова слаба и ранима, че сякаш ще се строполи долу. Видях облекчението в очите й и колко упорито се старае да остане на място, за да не скочи и да не се хвърли в прегръдките на чичо си. Очите на Макон проблеснаха към нея и тя се облегна обратно на стола си. Той се запъти към членовете на училищното настоятелство.

— Съжалявам за закъснението. Времето е толкова коварно тази вечер. Няма да ви прекъсвам. Тъкмо щяхте да казвате нещо съществено, ако съм чул правилно.

Мистър Холингсуорт изглеждаше объркан. Всъщност повечето хора в салона изглеждаха така. Никой от тях не беше виждал Макон Рейвънуд на живо.

— Извинете, сър. Не знам за кого се мислите, но сме по средата на събрание. И не може да вкарвате това… куче тук. Само кучета водачи могат да влизат на територията на училището.

— Разбирам напълно. Но Бу Радли наистина е моите очи, така че отговаря на изискването. — Не можах да не се усмихна, технически беше вярно. Бу разтърси огромното си тяло, водата от мократа му козина опръска всички седящи близо до пътеката.

— Вижте, мистър…

— Рейвънуд. Макон Рейвънуд.

От скамейките се чу още едно мощно ахване, последвано от шушукане, което се понесе от ред на ред. Целият град беше чакал този ден още преди да се родя. Напрежението в салона нарастваше. Нямаше нищо, нищо, което Гатлин да обича повече от доброто зрелище.

— Дами и господа от Гатлин. Удоволствие е най-накрая да се срещна с всички вас. Убеден съм, че познавате моята скъпа приятелка, прекрасната д-р Ашкрофт. Тя беше така любезна да ме съпроводи тази вечер, защото не се ориентирам добре из улиците на симпатичния ви град.

Мариан помаха с ръка.

— Искам да се извиня още веднъж за закъснението си. Моля, продължете. Сигурен съм, че тъкмо щяхте да кажете, че обвиненията срещу племенницата ми са напълно неоснователни, да посъветвате децата да се приберат по домовете си и да се наспят добре, за да бъдат бодри за училище утре.

За около минута мистър Холингсуорт изглеждаше така, сякаш ще направи точно това, и се зачудих дали чичо Макон не притежава същата сила на убеждението като Ридли. Една жена от комитета обаче прошепна нещо в ухото му и той явно си спомни какъв е бил потокът на мисълта му допреди малко.

— Не, сър, няма да направя това. Всъщност обвиненията срещу племенницата ви са доста сериозни. Изглежда, че има няколко очевидци на описаните събития. Въз основа на писмените показания и информацията, предоставена на тази среща, опасявам се, че нямаме друг избор, освен да я изключим.

Макон махна с ръка в посока на Емили, Савана, Шарлот и Еден.

— Това ли са ви свидетелите? Група момиченца с развинтено въображение, страдащи от синдрома „гроздето е кисело“?

Мисис Сноу скочи на крака.

— Да не би да намеквате, че дъщеря ми лъже?

Макон й отвърна с усмивката си на холивудска звезда.

— Не намеквам, скъпа моя. Аз твърдя, че дъщеря ви лъже. Убеден съм, че можете да схванете разликата.

— Как смеете? — Майката на Линк скочи като дива котка. — Нямате право да бъдете тук и да проваляте събранието.

Мариан се усмихна мило и пристъпи напред.

— Както е казал един велик човек: „Несправедливостта, където и да е тя, е заплаха за справедливостта навсякъде“. А в тази зала не виждам никаква справедливост, мисис Линкълн.

— Не ни баламосвайте с харвардските си измишльотини.

— Не мисля, че Мартин Лутър Кинг е ходил в Харвард — каза Мариан и затвори рязко чадъра си.

Мистър Холингсуорт заговори с авторитетен тон:

— Фактите са ясни. Според очевидците мис Дюшан е пуснала противопожарната аларма, причинила е щети за хиляди долари на училището и е бутнала мис Ашър от сцената, в резултат на което тя си е счупила крака. Въз основа на тези събития имаме основание да я изключим.

Мариан въздъхна шумно.

— „Трудно е да освободиш глупаците от оковите, които обожават.“ — Погледна многозначително към мисис Линкълн. — Волтер, още един човек, който не е посещавал Харвард.

Макон продължаваше да стои спокойно, което изглежда още повече нервираше всички останали.

— Мистър…

— Холингсуорт.

— Мистър Холингсуорт, не е добре за вас да продължавате в посоката, в която сте поели. В Южна Каролина все още е незаконно да възпрепятствате малолетни да посещават държавните училища. Образованието е задължително. Не можете да не допускате невинно момиче в училище без основателни причини. Тези дни свършиха, дори и в Юга.

— Както обясних, мистър Рейвънуд, имаме основателни причини и разполагаме с властта да изключим племенницата ви.

Мисис Линкълн отново скочи.

— Не може просто да се появявате изневиделица и да се месите в делата на града! Не сте напускали къщата си от години! Какво ви дава право да казвате какво да се прави в този град и какво да става с нашите деца?

— Да не би да говорите за малката си колекция от марионетки, облечени като… еднорози? Извинете лошото ми зрение. — Макон посочи към „Ангелите“.

— Това са ангели, мистър Рейвънуд, не еднорози. Не че бих очаквала да разпознаете пратениците на нашия Бог, след като нямам спомен да съм ви виждала в църква.

— Нека този, който е безгрешен, да хвърли първия камък, мисис Линкълн. — Макон замълча за секунда, сякаш смяташе, че мисис Линкълн ще има нужда от малко време, за да схване какво й намеква. — Що се отнася до първоначалната ви мисъл, абсолютно сте права. Прекарвам доста време в къщата си, което напълно ме задоволява. Тя действително е чародейно място. Но може би наистина трябва да прекарвам повече време в града, да ви опозная. Да поразтърся малко нещата, нали така се казва?

Мисис Линкълн изглеждаше ужасена, а членовете на ДАР започнаха да се въртят неспокойно на местата си.

— Всъщност, ако Лена не се върне в училище, ще трябва да се обучава у дома. Може би ще поканя няколко от нейните братовчеди да се настанят у нас, за компания. Не бих искал да й липсва социалният елемент на образованието. Някои от тях са доста интересни личности. Мисля, че сте се запознали с едната й братовчедка на вашия малък зимен маскен бал.

— Не беше маскен бал.

— Простете. Предположих, че тези рокли са маскарадни облекла. Явно съм се заблудил от крещящите разцветки и обилната перушина.

Мисис Линкълн почервеня. Тя вече не беше жената, опитваща се да гори книги. Приличаше на човек, с когото никак не е хубаво да се забъркваш. Притесних се за Макон. Притеснявах се за всички нас.

— Да бъдем честни, мистър Рейвънуд. Мястото ви не е в този град. Не сте част от него, нито вие, нито племенницата ви. Не мисля, че сте в положение да поставяте условия.

Изражението на Макон бавно започна да се променя. Той въртеше разсеяно пръстена си.

— Мисис Линкълн, оценявам откровеността ви и ще се опитам да бъда толкова честен с вас, колкото бяхте вие с мен. Ще бъде голяма грешка за вас, за всеки в този град, да продължавате с тази тема. Виждате ли, аз съм доста заможен и разточителен човек. Ако се опитате да попречите на връщането на племенницата ми в затъпяващата ви гимназия — наистина не разбирам какво толкова я влече, но изборът си е неин — ще бъда принуден да похарча малко пари. Кой знае, може да инвестирам в някой „Уол-Март“ и тогава едва ли ще остане отворен магазин в града. — От скамейките се чу поредното масово ахване.

— Това заплаха ли е?

— О, в никакъв случай. По някаква случайност съм собственик и на земята, върху която е построен хотел „Южняшко гостоприемство“. Затварянето му ще ви причини доста неудобства, мисис Сноу, тъй като съпругът ви ще бъде принуден да пътува надалече, за да се среща със своите приятелки, което ще означава, че редовно ще закъснява за вечеря. Не бива да го допускаме, нали?

Мистър Сноу се изчерви и се опита да се скрие зад гърбовете на няколко момчета от бейзболния отбор, но Макон едва започваше.

— Мистър Холингсуорт, вие ми изглеждате доста познат. Както и забележителната красавица вляво от вас. — Макон посочи към дамата от настоятелството, която седеше до председателя. — Не съм ли ви виждал някъде заедно? Мога да се закълна, че…

Холингсуорт се олюля леко.

— Абсолютно не, мистър Рейвънуд. Аз съм женен мъж!

Макон насочи вниманието си към плешивия мъж от другата му страна.

— А, мистър Ебит. Ако спра да отдавам земята си под наем на „Капризното куче“, къде ще си пиете питието вечер, когато жена ви смята, че обсъждате книги в Литературния библейски клуб?

— Уилсън, как си могъл! Да използваш името на Всемогъщия Бог като алиби! Ще гориш в ада за това! — Мисис Ебит взе чантата си и започна да си проправя път към вратата.

— Розали, не е вярно!

— Не е вярно, така ли? — Макон се усмихна. — Не мога дори да си представя какво би ми казал Бу, ако можеше да говори. Знаете, че той обикаля непрекъснато из вашия очарователен малък град и със сигурност е видял едно-две любопитни неща.

Ушите на Бу щръкнаха, когато чу името си, и доста хора започнаха да се въртят в столовете си, сякаш се страхуваха, че той ще отвори уста във всеки момент и ще проговори с човешки глас. След Хелоуин това не би ме изненадало, а като се имаше предвид репутацията на Макон Рейвънуд в Гатлин, едва ли и някой от присъстващите щеше да бъде шокиран.

— Както можете да видите, в този град има доста хора, които не бих нарекъл „честни“. Представете си притеснението ми, когато разбрах, че четири разглезени момиченца, израсли в тази среда, са единствените свидетелки и авторки на нелепите обвинения срещу моето семейство. Няма ли да бъде в интерес на всички нас, ако спрем да се занимаваме с този случай? Няма ли да бъде пример за джентълменство, ако направите това, сър?

Мистър Холингсуорт май щеше да припадне всеки момент, а видът на жената до него показваше, че й се иска да потъне вдън земя. Мистър Ебит беше последвал вече съпругата си. Останалите членове на „трибунала“ изглеждаха уплашени до смърт, сякаш всеки миг Макон Рейвънуд или неговото куче ще започнат да разказват на града малките им мръсни тайни.

— Мисля, че сте прав, мистър Рейвънуд. Може би трябва да проучим по-подробно тези обвинения, преди да продължим. Възможно е и да са неоснователни.

— Мъдър избор, мистър Холингсуорт. Много мъдър избор. — Макон отиде до малката масичка, пред която седеше Лена, и й подаде ръка. — Хайде, Лена. Късно е. Утре си на училище, трябва да се наспиш. — Тя се изправи. Дъждът навън вече валеше по-леко. Мариан завърза шала около главата си и тримата тръгнаха по пътеката към вратата, а Бу завършваше процесията. Не погледнаха към никого другиго в залата.

Мисис Линкълн стана права и изкрещя, сочейки към Лена:

— Майка й е убийца!

Макон се обърна и очите им се срещнаха. Имаше нещо в изражението на лицето му… Същото изражение, както когато му показах медальона на Женевиев. Бу излая заплашително.

— Внимавай, Марта. Не знаеш кога отново ще се озовем един срещу друг.

— О, напротив, знам, Макон. — Тя се усмихна, но това не беше точно усмивка. Не знам какво ставаше между тях, но не изглеждаше двамата просто да се заяждат един с друг.

Мариан отвори чадъра си, въпреки че още не бяха излезли навън. Усмихна се дипломатично на тълпата.

— Надявам се да видя всички ви скоро в библиотеката. Не забравяйте, през седмицата работим до шест часа следобед. — Кимна към хората в залата. — Какво щяхме да правим без библиотеките? Нямаше да имаме нито минало, нито бъдеще. Питайте Рей Бредбъри. Или отидете до Шарлът50 и го прочетете сами на стената на обществената библиотека. — Макон хвана Мариан под ръка, но тя не беше свършила. — Той също не е бил в Харвард, мисис Линкълн. Дори не е ходил в колеж.

И след това си тръгнаха.