Прелестни създания

5.II Битката при Хъни Хил

На следващата сутрин се събудих с ужасяващо главоболие. Не мислех, както често се казва в литературата, че събитията от предишната нощ не са се случвали. Не мислех, че появата на Макон Рейвънуд в спалнята ми е просто сън. Всяка сутрин от месеци насам отварях очи с мисълта, че това е поредният кошмар. Никога повече нямаше да правя тази грешка. Този път знаех — ако ми се струва, че всичко се е променило, то е така, защото наистина е станало. Щом изглеждаше, че нещата около мен стават все по-странни, значи те наистина бяха такива. Ако с Лена се притеснявахме, че не ни остава време, трябваше просто да приемем този факт.

Шест дни. Нещата не изглеждаха много добре. Само това можеше да се каже в момента. Затова, разбира се, не казвахме нищо. В училище се държахме както винаги. Ходехме хванати за ръце в коридора. Целувахме се зад шкафчетата, докато устните ни заболят и вече не можех да издържам изгарящия ме ток, който протичаше между нас. Седяхме в своя въображаем мехур, наслаждавайки се на това, което се преструвахме, че е нашият обичаен живот или поне малкото, което беше останало от него. И говорехме, говорехме по цял ден, всяка минута, всеки час, дори тогава, когато не бяхме заедно.

Лена ми разказа за Барбадос, където водата и небето се събират в една тънка синя линия и границата между тях се губи, докато аз се опитвах да направя глинена купа в часа по керамика.

Разказа ми за баба си, която я оставяла да пие силно газиран „Севън Ъп“ със сламка, докато пишехме есетата си за „Д-р Джекил и мистър Хайд“ в часа по английски език и Савана Сноу мляскаше шумно с дъвката си.

Сподели за Макон, който — откакто се помнела и въпреки проблемите и разстоянията — присъствал на всеки неин рожден ден, независимо къде се намирала.

Тази нощ, след като се бяхме ровили с часове в „Книгата на луните“, наблюдавахме как слънцето изгрява — макар че тя беше в „Рейвънуд“, а аз си бях у дома.

Итън?

Тук съм.

Страх ме е.

Знам. Трябва да опиташ да поспиш малко, Лена.

Не искам да губя време в сън.

Нито пък аз.

И двамата знаехме, че не ставаше дума за това. Никой от нас нямаше особено желание да сънува.

Лена затвори книгата.

— Не мога да чета повече.

— Без майтап. Нищо чудно, че чичо ти се тревожи през цялото време.

— Сякаш не е достатъчно, че ще се превърна в някакъв зъл демон, а ще ме сполети и „окончателната смърт“. Запиши я в списъка с предстоящите гибелни събития.

— Разбрах. Демон. Смърт. Гибел.

Бяхме в градината на „Грийнбриър“. Лена ми подаде книгата и се отпусна по гръб на земята, вперила поглед в небето. Надявах се, че ще си поиграе малко с облаците и няма да се тормози, че през тези наши следобеди не бяхме открили почти нищо в книгата. Не я помолих за помощ, докато продължих да разлиствам страниците. За да не изгори ръцете ми, носех старите градински ръкавици на Ама, които бяха прекалено малки и ми стискаха.

В „Книгата на луните“ имаше хиляди страници и някои съдържаха повече от едно заклинание. Нямаше схема, по която да се досетим какъв е принципът на съставянето на книгата. Поне аз не бях открил такава. Списъкът със съдържанието беше като някаква шега или номер и почти не отговаряше на нищо от информацията, която можеше да се намери вътре. Обръщах една след друга страниците, надявайки се да попадна случайно на нещо полезно. Повечето обаче изглеждаха пълни с безсмислици. Вгледах се в думите, които не можех да разбера.

Нещо ми се наби на очи, дума, която познавах от цитат, който висеше на стената в кабинета на родителите ми: „Pete et invenies“. „Търси и ще намериш“. INVENIES. Ще намериш.

Зарових се в латинския речник на мама и започнах да преписвам думите, докато ги превеждах.

— Намерих нещо!

Лена се надигна и надзърна през рамото ми.

— Какво има? — Не звучеше много убедена.

Подадох й листа, изписан с грозноватия ми разкрачен почерк.

— Преведох го. Изглежда, че се използва, за да намериш нещо.

Тя се наклони по-близо към мен, проверявайки превода ми, а после ме погледна с широко отворени от изненада очи.

— Това е заклинание Локатор.

— Струва ми се, че можем да го използваме, за да намерим отговора, с който ще измислим как да развалим проклятието.

Лена придърпа книгата в скута си и продължи да се взира в страницата. Посочи към друго заклинание, над първото.

— Това е същото заклинание, написано според мен на уелски.

— Може ли да ни помогне по някакъв начин?

— Не знам. Дори не сме сигурни какво да търсим. — Въздъхна тежко, отново обезверена. — Освен това заклинанията с думи не са толкова лесни, колкото изглеждат, а и досега не съм правила такива. Нещата могат да се объркат.

Шегуваше ли се?

— Нещата могат да се объркат? Може ли да има нещо по-лошо от това да преминеш към Мрака на шестнайсетия си рожден ден? — Грабнах книгата от ръцете й. — Разкопахме гроб и изгубихме седмици, опитвайки се да разберем какво пише в тази книга, а сега дори няма да опитаме? — Стисках толкова силно „Книгата на луните“, че една от ръкавиците ми започна да пуши от изгарящата магия в нея.

Лена поклати глава.

— Дай ми я. — Пое си дълбоко дъх. — Добре, ще опитам, но нямам представа какво може да стане. Обикновено не го правя така.

— Кое?

— Нали знаеш, начинът, по който използвам силите си, всички тези неща, свързани с природата на Самородните… Искам да кажа, в това е целият номер, нали? Предполага се да идват отвътре, от само себе си. През повечето време дори не знам какво правя.

— Добре, този път ще знаеш и аз ще ти помагам. Какво да правя? Да начертая кръг? Да запаля някакви свещи?

Лена се усмихна.

— Просто застани там. — Посочи място на няколко метра от себе си. — За всеки случай.

Очаквах малко повече подготовка, но все пак бях просто един смъртен. Какво ли разбирах? Не послушах Лена и не отидох там, където ми посочи, но отстъпих малко встрани. Държеше книгата с една ръка, което си беше истински подвиг, защото тя тежеше много. Пое си дълбоко дъх. Очите й бавно започнаха да минават по редовете, докато четеше заклинанието.

— За да намериш това, което липсва, развържи възела, завърти го и го усучи, призови това заклинание, за да открия това, което желая…

Погледна нагоре и произнесе последния ред ясно и високо:

— … това, което търся.

Около секунда не се случи нищо. Облаците все още се носеха бавно над нас, въздухът беше все така студен. Не проработи. Лена присви рамене. Знаех, че си мисли същото. А после и двамата го чухме — силен тътен, отекващ като в тунел. Дървото зад мен пламна. Буквално се запали като факла от дънера към върха. Пламъците обхванаха ствола му, а после и всичките клони. Не бях виждал нищо да пламва толкова бързо.

Дървото пушеше силно. Издърпах Лена встрани от огъня, и двамата кашляхме силно от дима.

— Добре ли си? — Отместих черните къдрици, паднали по лицето й. — Е, очевидно не свърши работа. Освен ако не си искала да си накладеш огън за голямо барбекю.

Лена се усмихна леко.

— Казах ти, че нещата могат да се объркат.

— Вече е ясно.

Погледнахме към обгорелия кипарис. Оставаха пет дни.

Четири дни. Буреносните облаци бяха надвиснали застрашително над Гатлин, а Лена стоеше затворена и болна вкъщи. Реката преля и изми пътищата в северната част на града. Местните новини обвиняваха глобалното затопляне, но аз знаех, че причината е друга. Докато бях в час по алгебра, с Лена спорехме за книгата, което не помогна за представянето ми на теста.

Забрави за книгата, Итън. Писна ми. Не ни помага.

Не можем да забравим за нея. Тя е единственият ни шанс. Чу чичо си. Тя е най-могъщата книга във вашия свят.

Освен това е книгата, прокълнала цялото ми семейство.

Не се отказвай. Отговорът е някъде в нея.

Губех я, тя не искаше да ме чуе и бях на път да се проваля за трети път на важен изпит този срок. Страхотно.

Между другото, можеш ли да опростиш 7х — 2(4х — 6)?

Знаех, че може. Беше минала този материал и вече беше на тригонометрията.

Това какво общо има с книгата?

Нищо. Но ще ме скъсат на теста.

Лена въздъхна тежко.

Да имаш гадже-чародейка определено си има и предимства.

Три дни. Из града започнаха да се спускат кални наноси, а покривът на салона рухна на места от силните дъждове. Мажоретките нямаше да могат да репетират известно време, а Дисциплинарният комитет трябваше да си намери ново място за своите процеси срещу вещици. Лена не идваше на училище, но беше в главата ми постоянно. Говореше все по-тихо, докато накрая почти не я чувах сред хаоса на поредния ден в гимназия „Джаксън“.

Седях сам в училищния стол. Не можех да ям. За първи път откакто бях срещнал Лена, погледнах съучениците си и изпитах пристъп на нещо, което дори не знаех как да определя. Завист? Животът им беше толкова лесен, толкова прост. Проблемите им бяха обикновени, дребни — проблеми на смъртни. Каквито би трябвало да бъдат и моите. Улових погледа на Емили. Савана седна на шега в скута й и всички наоколо се засмяха по познатия ми престорен начин. Не, не беше завист. Не бих заменил Лена за това.

Не можех да си представя, че ще се върна към този обикновен, дребен живот.

Два дни. Лена дори не ми говореше. Половината покрив на щабквартирата на ДАР се събори от силните ветрове. Регистрите на членовете, които мисис Линкълн и мисис Ашър попълваха от години — фамилните дървета, започващи от пристигането на „Мейфлауър“54 и Революцията, бяха унищожени. На патриотите на окръг Гатлин щеше да им се наложи отново да събират доказателства, че кръвта им е по-добра от нашата.

На път за училище отидох с Бричката до „Рейвънуд“ и тропах по вратата с цялата си сила. Лена дълго време не излизаше. Когато най-накрая отвори вратата, видях защо. Къщата се беше променила за пореден път. Отвътре приличаше на строго охраняван затвор. Прозорците имаха решетки, стените бяха покрити с бетон освен тези в първата дневна, които бяха боядисани в оранжево и тапицирани с нещо меко. Лена носеше оранжев гащеризон с номер 1102 — нейния рожден ден, ръцете й бяха покрити с числа. Всъщност беше доста секси, косата й падаше свободно около лицето. Дори затворническият костюм й стоеше добре.

— Какво става, Лена?

Тя проследи погледа ми.

— О, това ли? Нищо, просто шега.

— Не знаех, че Макон може да се шегува.

— Не може. Шегата е моя.

— Откога можеш да контролираш къщата?

Лена сви рамене.

— Просто се събудих вчера и тя изглеждаше така. Явно е било в ума ми. Къщата е слушала мислите ми, предполагам.

— Да излезем малко, моля те. Затворът само ще те депресира повече.

— След два дни ще се превърна в Ридли. Това си е достатъчно депресиращо. — Поклати тъжно глава и седна на ръба на верандата. Настаних се до нея. Тя дори не ме погледна, само се взираше в белите си затворнически гуменки. Запитах се откъде знае как изглеждат затворническите гуменки.

— Връзките за обувки. Тук си сбъркала.

— Как така?

Посочих към стъпалата й.

— В затвора ти вземат връзките за обувки.

— Трябва да ме оставиш, Итън. Всичко свърши. Не мога да предотвратя рождения си ден, нито проклятието. Не мога повече да се преструвам, че съм обикновено момиче. Не съм като Савана Сноу или Емили Ашър. Аз съм от друг свят, аз съм чародейка.

Взех шепа камъчета от долното стъпало на верандата и метнах едно колкото можех по-далече.

Няма да ти кажа „сбогом“, Лена.

Тя взе камъче от ръката ми и също го запрати в далечината. Пръстите й докоснаха леко моите и усетих слабата топлина, която премина към мен. Опитах се да запомня усещането.

Може и да нямаш шанса да го направиш. Ще си отида и дори няма да си спомням какво съм изпитвала към теб.

Нямаше да се примиря. Не можех да я слушам, като говореше така. Този път камъчето удари едно дърво.

— Нищо не може да промени чувствата, които изпитваме един към друг. Сигурен съм в това.

— Итън, сигурно няма да чувствам нищо.

— Не го вярвам. — Хвърлих останалите камъчета в избуялата трева в двора. Не знам къде паднаха, не се чу никакъв звук. Но продължавах да гледам напред, в мрака, преглъщайки сълзите, които се стичаха в гърлото ми.

Лена протегна ръка към мен, но после се поколеба. Свали я бавно.

— Не ми се сърди. Не съм искала да стане така.

Прекъснах я рязко.

— Може би не, но ако утре е последният ни ден заедно? И вместо да го прекараме един с друг, ти стоиш затворена тук и се жалваш, все едно вече си Призована.

Тя се изправи.

— Не разбираш. — Чух вратата да се затваря зад гърба ми, когато тя се прибра обратно в къщата, в килията си, или каквото беше в момента.

Не бях имал гадже дотогава, така че не бях готов да се справям с всичко това — дори не знаех как да го наричам. Да не говорим пък за гадже-чародейка. Тъй като нямах по-добра идея, станах, отказах се от борбата, качих се на колата и отидох на училище — със закъснение, както обикновено.

Двайсет и четири часа. Атмосферното налягане беше ниско, над Гатлин се задаваше буря. Не можеше да се каже дали ще вали сняг или градушка, но небето просто не изглеждаше добре. Днес можеше да се случи всичко. В часа по история погледнах през прозореца и видях нещо, което приличаше на погребално шествие — катафалката на Макон Рейвънуд, следвана от седем черни линкълна. Минаха през целия град и покрай гимназията на път за „Рейвънуд“. Никой не слушаше вече мистър Лий, който обясняваше за предстоящата възстановка на битката при Хъни Хил — може би не най-известното сражение от Гражданската война, но това, с което хората от Гатлин се гордееха най-много.

— През 1864 г. Шърман заповядва на генерал Джон Хач и на съюзническите войски под неговото командване да пресекат пътя към Чарлстън и Савана, за да попречат на силите на Конфедерацията да спрат техния „Марш към морето“. Но благодарение на няколко „погрешни навигационни разчети“, армията на Севера закъснява.

Той се усмихна гордо, докато пишеше „погрешни навигационни разчети“ на дъската. Добре, разбрахме, северняците са били тъпаци. Това е основната идея на битката при Хъни Хил, идеята на Войната между щатите, както ни я преподаваха на нас още от детската градина. Пренебрегвайки, разбира се, факта, че Северът всъщност печели войната. В Гатлин всички говорят за това като за някакво джентълменско отстъпление от страна на по-благородния и великодушен Юг.

Но днес никой не гледаше към черната дъска. Всички зяпаха през прозорците. Черните линкълни следваха катафалката в строен конвой по улицата зад стадиона. След като Макон се разкри „пред света“, така да се каже, вече се забавляваше с появите си из града. За човек, който излиза само нощем, успяваше да привлече доста внимание.

Някой ме ритна по глезена. Линк се наведе към мен, за да не може мистър Лий да види лицето му.

— Пич. Според теб кой е в тези коли?

— Мистър Линкълн, ще ни разкажете ли какво става след това? Особено след като вашият баща ще ръководи кавалерията утре? — Мистър Лий гледаше към нас с кръстосани на гърдите ръце.

Линк се закашля престорено. Баща му, доста страховит поне на външен вид мъж, имаше честта да ръководи кавалерията във възстановката на битката, откакто Ърл Ийтън старши почина миналата година. Това беше единственият начин участниците в южняшката войска на Гатлин да се издигнат в по-висш ранг. Някой трябваше да умре.

— Да, един момент, мистър Лий. Ей сега. Ъъъ, печелят битката и губят войната, или беше обратното? Не съм много сигурен как точно трябваше да го запомня.

Мистър Лий пропусна коментара му покрай ушите си.

— Мистър Линкълн, когато Хач и федералните войски достигат Хъни Хил, полковник Колкок и отрядът му от южняшки войници и доброволци формират непроходима преграда — седем реда мъже с пушки препречват пътя. — О, не, колко пъти още ще трябва да слушаме за прословутите „седем реда с пушки“? Човек би помислил, че става дума за чудото на Христос с рибата и хляба.

Линк погледна отново към мен, кимайки с глава в посока на прозорците.

— Е, кои са според теб?

— Семейството на Лена. Очакват ги да дойдат за рождения й ден.

— Да, вярно. Ридли спомена нещо такова.

— Все още ли се виждате? — Беше ме почти страх да попитам.

— О, да! Можеш ли да пазиш тайна?

— Трябва ли да те убеждавам?

Линк повдигна ръкава на тениската си на „Рамонес“ — на рамото му имаше татуировка на нещо като аниме версия на Ридли, облечена в къса пола на ученичка от католическо училище и чорапи до коленете. Надявах се увлечението на Линк да е отслабнало, но дълбоко в себе си знаех истината. Той щеше да преодолее Ридли едва когато тя преценеше, че е приключила с него, освен ако преди това не го накараше да скочи от някоя скала. А може би дори и тогава нямаше да спре да мисли за нея.

— Направих си я през зимната ваканция. Много е яка, нали? Ридли я нарисува. Тя е страхотен художник, направо убиец. — Че е убиец, бях убеден. Какво можех да му кажа? На рамото си имаш татуировка на тъмна чародейка, която между другото ти е направила любовно заклинание и ти е гадже?

— Майка ти ще полудее, когато я види.

— Няма да я види. Ръкавите ми я покриват, а освен това имаме нови правила за личното пространство — трябва да чука на вратата.

— Преди да нахълта в стаята ти и да направи каквото си поиска?

— Е, да, но все пак първо чука.

— Надявам се да е така за твое добро.

— Както и да е, с Ридли имаме изненада за Лена. Да не се изпуснеш пред Рид, че съм ти казал — ще ме убие. Подготвили сме й купон за утре вечер. На голямото поле в имението.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Изненада! — Линк се вълнуваше искрено. Сякаш този купон щеше да стане наистина, сякаш Лена би се появила на такова нещо или пък Макон би го позволил.

— Какво сте си мислили? Лена мрази подобни неща. Двете с Ридли дори не си говорят.

— Ридли не й се сърди. Лена ще го преодолее, все пак са семейство.

Знаех, че е под влиянието на Ридли, че е като нейна марионетка, и въпреки това ме вбесяваше.

— Нямаш представа за какво говориш. Забрави тази история. Повярвай ми.

Линк отвори пакет от любимия си снакс, „Слим Джим“, и грабна с пълна шепа.

— Всички ще дойдат. Всъщност всички вече са дошли. Поне така каза Ридли.

Ридли. Разбира се. Тя може да накара целия град да тръгне след нея като покорно кученце.

Линк обаче явно не виждаше нещата по този начин.

— Бандата ми, „Холи Ролерс“, ще свири за пръв път.

— Кой?

Новата ми банда. Събрахме се на онзи църковен лагер.

Не знаех подробности за това как е прекарал зимната ваканция, не го бях разпитвал. Достатъчно щастлив бях от факта, че се върна жив и здрав.

Мистър Лий тропна по черната дъска, за да привлече вниманието ни, пишейки числото осем.

— В крайна сметка Хач не успява да накара войниците на Конфедерацията да се отместят и оттегля войската си. Равносметката от сблъсъка е осемдесет и девет мъртви и шестстотин двайсет и девет ранени от страна на Севера. Войниците на Конфедерацията печелят битката, като дават само осем жертви. И затова — мистър Лий почука гордо върху числото осем на дъската — всички вие ще се присъедините утре към мен и ще участвате в „Живата история“, за да пресъздадем битката при Хъни Хил.

„Живата история“. Така хората като мистър Лий наричат историческите възстановки и не се шегуват. Всеки детайл е абсолютно точно пресъздаден, от униформите до амунициите и местоположението на войниците на бойното поле.

Линк ми се ухили, целият омазан със снакс.

— Не казвай на Лена. Искаме да я изненадаме. Това ще бъде подаръкът й за рождения ден от нас двамата.

Погледнах го, без да кажа нищо. Мислех за изпадналата в депресия Лена, облечена в затворническия си оранжев гащеризон. За — без съмнение — ужасната банда на Линк, за купона с цялата гимназия, за Емили Ашър и Савана Сноу, за „падналите ангели“, за Ридли, за „Рейвънуд“, да не споменаваме за гърмежите от битката при Хъни Хил в далечината. Всичко това под неодобрителния поглед на Макон, на останалите смахнати роднини на Лена и на майка й, която се опитва да я убие. А, да, и на кучето, което позволява на Макон да вижда всяко движение, което правят хората от града.

Звънецът би. Думата, с която можеше да се опише как ще се почувства Лена, едва ли щеше да е „изненада“. И определено трябваше да й кажа какво я очаква.

— Не забравяйте да се подпишете в списъка, когато дойдете на възстановката. Няма ли подпис, няма и завършване по история! И помнете — стойте в обезопасената с въжета територия. Дори да ви гръмнат, това не ви гарантира отлична оценка — крещеше мистър Лий, докато се изнизвахме от кабинета.

Точно в този момент гръмването с пушка не ми се струваше най-лошото нещо на света.

Възстановките на събитията от Гражданската война са по принцип доста странен феномен и битката при Хъни Хил не прави изключение. Кой се вълнува искрено от това да се облече в запарващи вълнени дрехи, които приличат на костюми за Хелоуин? Кой би искал да търчи насам-натам, стреляйки с направо древни пушки, и то толкова нестабилни, че се знаеше за няколко случая, при които оръжията са гръмнали в ръцете на стрелците и са причинили сериозни наранявания? Всъщност точно така умря Ърл Ийтън старши. Кой се интересува от възстановяване на битки от война отпреди почти 150 години, която дори не е спечелена от южняците? Кой би се занимавал с такива неща?

В Гатлин и в почти целия Юг отговорът на всички тези въпроси бе следният: твоят лекар, твоят адвокат, твоят свещеник, момчето, което ти оправя колата, пощальонът, най-вероятно баща ти, всичките ти чичовци и братовчеди, учителят ти по история (особено ако фамилията му е Лий) и най-вече, разбира се, собственикът на магазина за оръжия в града. След втората седмица на февруари, независимо дали вали или грее слънце, Гатлин мислеше, говореше и се занимаваше само с едно — възстановката на битката при Хъни Хил.

Хъни Хил е Нашата битка. Не съм много сигурен как е било решено това, но мисля, че има нещо общо със седемте пушки. Хората в града се готвят седмици наред за възстановката. Оставаха броени часове, униформите на войниците от Конфедерацията бяха изпрани и изгладени и из въздуха се носеше миризмата на затоплена от парата вълна. „Райфъл“-ите бяха почистени, сабите излъскани и половината мъже от града бяха прекарали последните почивни дни при Бъфорд Радфорд в правене на амуниции, защото жените им не искаха да умирисват къщите си. Вдовиците — основно те дават стаи под наем — перяха чаршафите и печаха пайове за стотиците туристи, които се изсипват в Гатлин, за да станат свидетели на „Живата история“. Дамите от ДАР също в продължение на седмици подготвяха своята версия на възстановката, южняшките туристически обиколки, а дъщерите им печаха кейкове и бисквити с тонове, за да ги сервират след това на туристите.

Това е особено забавно, защото дамите от ДАР, включително мисис Линкълн, водят тези обиколки, облечени в дрехи от периода на войната; пристягат се в колани и жартиери и се навличат в слоеве фусти — така приличат на наденички, готови да се спукат по шевовете си. И не са единствени; дъщерите им — например Савана и Емили, бъдещото поколение на ДАР, трябва да се разхождат небрежно около историческите плантации, облечени като героини от „Малка къща в прерията“. Обиколката винаги започва от щабквартирата на ДАР, тъй като това е втората най-стара къща в Гатлин. Чудех се дали покривът й щеше да бъде оправен навреме.

Но не само ДАР-ките участват в представлението. Войната между щатите често е наричана „първата съвременна война“, но ако човек се разходи из Гатлин седмица преди възстановката, едва ли ще открие нещо съвременно. Всяка реликва от Гражданската война се вади на показ, от пощенските файтони до „Ховицер“-ите, за които дори малките деца в града ще ви обяснят, че са вид оръдия, с които се стреля отвисоко. Сестрите изкарват автентичното си знаме на Конфедерацията и го провесват на входната си врата, защото аз отказвам да се катеря и да го закача на верандата им. Макар да е само за шоуто, за мен това е границата, която не мога да пресека.

В деня преди възстановката се организира голям парад, за да могат всички участници да минат по улиците на града пред туристите в пълното си бойно снаряжение, защото на следващия ден ще бъдат покрити с толкова мръсотия и дим, че никой няма да забележи лъснатите месингови копчета на автентичните им военни униформи. След парада се прави голям фестивал, както си му е обичаят — с търг на прасета, сергия, на която можеш да целунеш хубаво момиче срещу пари за благотворителност, и класическа старомодна разпродажба на домашно приготвени пайове. Ама готви дни наред. Като изключим Окръжния панаир, това е най-голямото кулинарно шоу, на което може да се изяви, и най-добрата й възможност да спечели победа над враговете си. Нейните пайове винаги обират овациите, което докарва мисис Линкълн и мисис Сноу до лудост. Всъщност Ама се занимава с цялото това печене най-вече по тази причина. За нея няма по-голямо удоволствие от това да натрие носовете на дамите от ДАР с техните второразредни пайове.

Така че всяка година, когато наближеше втората седмица на февруари, животът, който познавахме, спираше и всички се озовавахме в 1864 г., посветени на битката при Хъни Хил. Тази година не беше изключение, с една особена добавка. Задаваше се още една битка, доста по-различна от тази, с която бяхме свикнали.

Само че тя нямаше да започне от втората най-стара къща в Гатлин, а от най-старата. В нея нямаше да участват пушки и коне, но това не я правеше по-безопасна. Всъщност това може би щеше да бъде единствената истинска битка, ставала някога в този град.

А що се отнасяше до осемте души, загинали при Хъни Хил, те не значеха нищо за мен. Съжалявам, ако звуча непочтително, но се тревожех за единствената жертва, която щеше да бъде дадена в другата битка. Защото ако загубех нея, щях да загубя и себе си.