Прелестни създания

11.II Семейството се събира

След като се убедих, че татко е на сигурно място в ръцете на медицинските екипи, които обезопасяваха историческата възстановка, се затичах към купона с бясна скорост. Минах покрай момичетата от „Джаксън“, които куфееха на музиката на „Холи Ролерс“ и изглеждаха доста мръснишки, облечени в спортните си якета и прекалено късите си горни блузки. Бандата свиреше, но Линк не беше на сцената, а тичаше редом с мен. Беше шумно. Шумна музика на живо. Толкова шумна, че за малко да не чуя как Ларкин ме вика.

— Итън, насам! — Той стоеше сред дърветата, точно зад светлоотразителното въже, което отделяше безопасната зона от територията, където можеше да получиш няколко куршума в задника. Какво правеше там? Защо не беше в къщата? Помахах му с ръка, той ми отвърна и се скри зад хълма. Обикновено бих казал, че да прескочиш това въже не е най-добрата идея, но не и днес. Нямах друг избор, освен да го последвам. Линк продължаваше да тича зад мен, препъвайки се в мрака, но все пак някак успяваше да поддържа темпото, както винаги е било.

— Хей, Итън…

— Какво?

— За Ридли… Трябваше да те послушам.

— Всичко е наред, човече. Аз трябваше да ти кажа всичко по-рано.

— Нямаше да помогне. Едва ли щях да ти повярвам.

Звуците от изстрелите на пушките отекваха над главите ни. И двамата приклекнахме инстинктивно.

— Да се надяваме, че са халосни — каза Линк нервно. — Няма ли да е странно, ако собственият ми баща ме простреля тук?

— С моя късмет напоследък няма да се изненадам, ако ни простреля и двамата.

Стигнахме до върха на хълма. Виждах гъстите храсти, дъбовете и пушека от оръдията в полето под нас.

— Насам! Тук сме. — Ларкин ни извика от другата страна на гъсталака. Предположих, че има предвид себе си и Лена, затова се затичах още по-бързо. Сякаш животът й зависеше от това, а и доколкото знаех, може би наистина беше така.

И тогава осъзнах къде се намираме. Това беше арката към градината на „Грийнбриър“. Ларкин и Лена стояха на полянката, на същото място, където бяхме разкопали гроба на Женевиев преди няколко седмици. От сенките зад тях излезе неясна фигура. Беше тъмно, но имаше пълнолуние и…

Примигнах от изненада. Това беше…

— Мамо, какво, по дяволите, правиш тук? — Линк беше още по-объркан и от мен.

Защото пред нас стоеше майка му, мисис Линкълн, моят най-лош кошмар, или поне в моя топ десет. Изглеждаше странно, някак не на място, облечена в нелепи фусти и смешна басмена рокля, пристягаща прекалено силно талията й. Беше застанала точно на гроба на Женевиев.

— Така… Знаеш какво мисля за просташкия език, нали, млади човече?

Линк се почеса. В това нямаше никакъв смисъл, нито за него, нито за мен.

Лена, какво става?

Лена?

Нямаше отговор. Нещо не беше наред.

— Мисис Линкълн, добре ли сте?

— Чувствам се прекрасно, Итън. Битката не е ли очарователна? И рожденият ден на Лена, разбира се. Тя ми разказа. Чакахме ви, или поне единия от вас.

Линк пристъпи към нея.

— Е, тук съм, мамо. Ще те заведа у дома. Не бива да преминаваш безопасната зона. Някой може да те рани случайно. Знаеш какъв лош стрелец е татко.

Сграбчих ръката на Линк и го дръпнах назад. Имаше нещо сбъркано, нещо особено в начина, по който тя ни се усмихваше. Нещо в ужасения поглед на Лена.

Какво става тук? Лена!

Защо не ми отговаряше? Наблюдавах я как изважда верижката със закачения на нея пръстен на мама изпод блузата си и го стиска с всичка сила. Виждах как мърда устните си в мрака. Успях да чуя някакъв много слаб шепот в най-дълбоките ъгълчета на съзнанието си.

Итън, бягай! Повикай чичо Макон! Бягай!

Но не можех да помръдна. Не можех да я оставя отново.

— Линк, ангелче мое, ти си толкова внимателен към мама.

„Линк“? Жената пред нас определено не беше мисис Линкълн.

Шансът мисис Линкълн да нарече сина си „Линк“ беше толкова голям, колкото този да реши да се разхожда по улиците гола за разнообразие. „Не проумявам защо използваш този глупав прякор, когато си имаш такова достойно име“, казваше тя всеки път, когато някой се обадеше у тях по телефона и потърсеше Линк.

Линк усети ръката на рамото ми и спря. Виждах по лицето му, че и той беше стигнал до същото заключение.

— Мамо?

— Итън, махайте се оттук! Ларкин, Линк, някой да извика чичо Макон! — Лена пищеше. Не можеше да спре. Никога не я бях виждал толкова уплашена. Втурнах се към нея.

Чух звука от взривяващ се снаряд. После внезапна канонада от пушечни изстрели. Нещо ме блъсна в гърба, силно. Почувствах, че главата ми щеше да се пръсне, после за секунда загубих представа какво се случва около мен.

— Итън! — Чувах гласа на Лена, но не можех да помръдна. Бяха ме ранили. Сигурен бях. Опитвах се да не изгубя съзнание.

След няколко секунди зрението ми се проясни. Лежах на земята, облегнат на голям дъб. Изстрелът явно ме беше запратил към дървото. Опипах се, за да видя къде съм ранен, но по мен нямаше кръв. Не можах да намеря дупката от куршума. Линк беше на няколко метра встрани, подпрян неудобно на друго дърво. Изглеждаше точно така, както се чувствах аз самият. Изправих се и се опитах отново да стигна до Лена, но лицето ми се блъсна в нещо и паднах пак на земята. Сякаш отново бях малък и се удрях в плъзгащата се стъклена врата на Сестрите. Не бях ранен, имаше нещо друго. Друг вид оръжие.

— Итън! — Лена продължаваше да крещи.

Станах на крака и пристъпих бавно напред. Нямаше стъклена врата, но някаква невидима стена обграждаше мен и дървото. Блъсках се в нея и юмрукът ме заболя, но не се чуваше никакъв звук. Удрях дланите си в нея отново и отново. Какво друго можех да правя? Тогава забелязах, че и Линк се блъска срещу своя собствена невидима стена.

Мисис Линкълн ми се усмихна — такава зловеща усмивка дори Ридли не би могла да докара и в най-силните си дни.

— Пусни ги! — Лена вече пищеше.

Внезапно небето се отвори и от облаците буквално се изсипа пороен дъжд, сякаш някой отгоре го изливаше върху нас с кофа. Лена. Косата й се навиваше бясно. Дъждът се превърна в суграшица, която имаше собствена воля и нападна мисис Линкълн от всички посоки. За секунди бяхме мокри до кости.

Мисис Линкълн, или която и да беше, се усмихна. Имаше нещо в тази усмивка… Изглеждаше почти горда.

— Няма да ги нараня. Исках само да спечеля малко време, за да си поговорим. — Над главите ни се чу тътен. Гръмотевица. После още една. — Надявах се да имам шанса да видя някоя от твоите дарби. Как съжалявам само, че не съм била тук, за да ти помогна да ги усъвършенстваш.

— Млъкни, вещице — прекъсна я Лена с леден глас. Никога не бях виждал зелените й очи да светят с такава студена светлина. Бяха пълни с омраза, гняв и отвращение. Изглеждаше така, сякаш искаше да отскубне главата на мисис Линкълн. И определено можеше да го направи.

Най-накрая проумях от какво се беше страхувала Лена през цялата тази година. Тя имаше силата да унищожава. Досега бях виждал само нейната сила да обича. Когато откриеш, че притежаваш и двете, как можеш да разбереш какво да правиш с тях?

Мисис Линкълн се обърна към Лена.

— Почакай да осъзнаеш какво умееш наистина. Как можеш да манипулираш природните стихии. Това е истинският талант на един Самороден, това е общото между нас.

Общото между тях.

Мисис Линкълн погледна към небето, дъждът се стичаше около нея, сякаш държеше в ръка невидим чадър.

— Засега предизвикваш само обикновен дъжд, но скоро ще се научиш да контролираш и огъня. Нека ти покажа. Много обичам да си играя с огън!

Обикновен дъжд? Шегуваше ли се? Бяхме в центъра на мусон!

Мисис Линкълн вдигна ръката си и светкавица прониза облаците, наелектризирвайки небето. Събра три пръста. От всеки от изящно лакираните й пръсти изригна мълния. Едно. Мълния удари земята на около метър от мястото, където беше хванат в капан Линк. Две. Втора мълния подпали дъба зад мен, разцепвайки дънера наполовина. Три. Мълнията удари Лена, която беше вдигнала ръка пред себе си, за да се защити. После рикошира и удари земята в краката на мисис Линкълн. Тревата около нея започна да пуши и да гори.

Мисис Линкълн се засмя и махна с ръка. Пламъците в тревата угаснаха. Тя погледна към Лена, изпълнена с гордост.

— Не е зле. Щастлива съм, че крушата не е паднала далеч от дървото.

Нямаше начин!

Лена се взря в нея и събра ръце пред себе си в отбранителна поза.

— Нима? Казват, че и дървото се познава по плода, но май не е вярно.

— Ще видим, има време. — После мисис Линкълн се обърна към мен и Линк с нелепата си рокля с многобройни фусти. Погледна право към нас, златистите й очи искряха. — Съжалявам, Итън. Надявах се първата ни среща да стане при други обстоятелства. Не всеки ден се запознаваш с приятеля на дъщеря си. — Погледна отново Лена. — Нито пък със самата нея.

Сарафина.

Миг по-късно лицето на мисис Линкълн, роклята й, цялото й тяло буквално започна да се разтваря във въздуха. Виждаше се как кожата й се отдръпва встрани като обвивка на шоколадов десерт. Като че ли тялото й беше палто, което някой просто беше наметнал върху себе си. И този някой най-накрая се появи отдолу.

— Аз нямам майка — каза рязко Лена.

Сарафина потръпна демонстративно, сякаш искаше да покаже, че майчините й чувства са наранени. Когато човек ги погледнеше отстрани, едва ли би се усъмнил, че са майка и дъщеря. Сарафина имаше същата дълга, черна, вълниста коса като Лена. Но докато Лена беше плашещо красива, Сарафина беше само плашеща. Също като Лена майка й имаше изящни черти на лицето, но вместо нейните красиви зелени очи от лицето й грееха пронизващите жълти очи на Ридли и Женевиев. И тези очи показваха колко са различни всъщност една от друга.

Сарафина беше облечена в тъмнозелена кадифена рокля с корсет, в доста готически стил и същевременно модерна. На краката си носеше високи мотористки ботуши. Тя „излезе“ от тялото на мисис Линкълн, което се строполи отново цяло, сякаш някой го беше съшил с невидим конец. Истинската мисис Линкълн остана да лежи просната на земята със смешната си рокля с кринолин, повдигната нагоре така, че се виждаха дългите й чорапи и многобройните фусти.

Линк беше в шок.

Сарафина се изпъна, отърсвайки се от тежестта на чуждото тяло, и потрепери.

— Смъртни. Това тяло беше толкова непоносимо, така непохватно и неудобно. Трябваше да се грижа за лицето на всеки пет минути. Отвратителни създания.

— Мамо! Мамо, събуди се! — Линк удряше с юмруци срещу това, което очевидно беше някакъв вид магическо силово поле. Независимо какъв дракон беше, мисис Линкълн беше драконът на Линк и за него сигурно беше ужасно тежко да я вижда захвърлена така, като купчина ненужен боклук.

Сарафина махна с ръка. Устата на Линк продължаваше да се отваря и затваря, но от нея не излизаше никакъв звук.

— Така е по-добре. Трябва да си доволен, че не прекарах изцяло последните няколко месеца в тялото на майка ти. Щеше да бъде мъртва досега. Не мога да ти кажа колко пъти ми се е искало да те убия от скука на вечеря, докато те слушах как дрънкаш и дрънкаш за тъпата си група.

Нещата започнаха да ми се изясняват. Кръстоносният поход срещу Лена, срещата на Дисциплинарния комитет, лъжите за предишното училище, дори странните курабийки, които ми донесе на Хелоуин. Откога ли Сарафина се преструваше на мисис Линкълн?

Не на, а във мисис Линкълн.

Досега не бях осъзнавал напълно срещу какво се борим. Най-мрачният жив чародеец на този свят. Ридли изглеждаше безобидна в сравнение с нея. Нищо чудно, че Лена се страхуваше до смърт от този ден.

Сарафина погледна отново към… дъщеря си.

— Може да си мислиш, че нямаш майка, Лена, но това е така само защото баба ти и чичо ти те отнеха от мен. Винаги съм те обичала. — Бях объркан от това колко лесно Сарафина минаваше от една емоция към друга, от искреност и съжаление към отвращение и презрение.

Очите на Лена бяха изпълнени с огорчение.

— Затова ли се опита да ме убиеш, майко!

Сарафина се опита да си придаде угрижен или може би изненадан вид. Беше трудно да се определи точно, защото изражението й беше толкова неестествено, толкова принудено.

— Така ли са ти казали? Просто исках да се свържа с теб, да поговорим. Ако ги нямаше всички онези заклинания и установени граници, моите опити нямаше да ти причинят никаква вреда. И те бяха наясно с това. Естествено, разбирам тяхното притеснение. Аз съм тъмен чародеец, Катаклист. Но, Лена, ти знаеш — както и всички останали, че не съм имала избор. Така е било предопределено да стане. Това не променя чувствата ми към теб, ти си единствената ми дъщеря.

— Не ти вярвам! — изкрещя Лена. Но изглеждаше несигурна, сякаш вече не знаеше на какво да вярва.

Погледнах часовника си. 9:59. Два часа до полунощ.

Линк се свлече до дървото, хванал се за главата с ръце. Не можех да откъсна поглед от мисис Линкълн, която продължаваше да лежи на тревата. Лена също гледаше към нея.

— Тя не е… знаеш… Нали? — Трябваше да разбера. Заради Линк.

Сарафина се постара да изглежда изпълнена със състрадание. Но личеше, че е изгубила интерес към Линк и към мен, което не беше добре за нас.

— Скоро ще се върне към предишното си жалко състояние. Доста противна женица. Не се интересувам от нея, нито от момчето й. Исках само да покажа на дъщеря си истинската природа на смъртните. Колко лесно можеш да им повлияеш, колко са отмъстителни… — Обърна се към Лена. — Само няколко думи от мисис Линкълн и виж как целият град се настрои срещу теб. Ти не принадлежиш на техния свят. Принадлежиш на мен.

Сарафина погледна към Ларкин.

— Като говорим за жалки състояния… Ларкин, защо не спреш вече с глупостите?

Ларкин се усмихна, затвори очи и изпъна ръцете си нагоре и встрани, сякаш се протягаше след дълга дрямка. Когато отвори очите си, в него имаше нещо различно. Мигна няколко пъти и с всяко мигане очите му се променяха. Почти се виждаше как се пренареждат молекулите му. Ларкин се преобразяваше, докато накрая на неговото място се появиха куп змии. Те започнаха да се увиват и усукват една върху друга и в един момент от купчината отново се оформи човешко тяло. Гърмящите съскащи змии се превърнаха в ръце и пред нас пак застана самият Ларкин. И после повдигна клепачи. Но вместо зелените му ириси, които бях свикнал да виждам, той ни гледаше със същите златисти очи като на Сарафина и Ридли.

— Зеленото никога не е било моят цвят. Едно от предимствата да бъдеш Илюзионист.

— Ларкин? — Сърцето ми спря за миг. Той беше един от тях, тъмен чародеец. Мрак. Положението беше по-лошо, отколкото си мислех.

— Ларкин, какво си ти? — Лена изглеждаше объркана, но само за секунда. — Защо?

Но отговорът беше пред нас, в златистите очи на Ларкин.

— Защо не?

— Защо не? Ами не знам… Може би заради семейната лоялност, заради близките ти?

Ларкин завъртя глава, а дебелата златна верига около врата му се превърна в змия с изваден и съскащ към нас език.

— Никога не съм си падал много по семейните ценности.

— Предаде всички, дори собствената си майка. Как можеш да живееш така?

Ларкин подаде напред езика си. Змията изпълзя в устата му и изчезна. Той я погълна.

— Много по-забавно е да си Мрак, отколкото Светлина, братовчедке. Ще видиш. Ние сме такива, каквито сме. Предопределено ми е да бъда това, което виждаш. Няма защо да му се противопоставяш. — Езикът му потрепери, вече раздвоен като на змията вътре в него. — Не разбирам защо вдигаш толкова шум. Виж Ридли. Прекарва си страхотно.

— Предател! — Лена побесня. Над главите ни се чу силен тътен и дъждът се усили.

— Не само той е предател, Лена. — Сарафина пристъпи към нея.

— За какво говориш?

— Твоят любим „чичо Макон“. — Звучеше нажалено и беше ясно, че не е простила на Макон за това, че е откраднал дъщеря й от нея.

— Лъжеш.

— Той те е лъгал. През цялото време. Накарал те е да вярваш, че съдбата ти е предопределена, че нямаш избор. Че тази нощ на твоя шестнайсети рожден ден, ще бъдеш Призована да станеш Мрак или Светлина.

Лена разтърси невярващо глава. Повдигна ръцете си нагоре. Чу се гръм, дъждът вече се изливаше като порой, почти не се виждаше нищо наоколо. Лена крещеше, за да я чуем.

— Така се случва винаги. Това стана с Ридли, с Рийс… с Ларкин.

— Права си, но ти си различна. Тази нощ няма да бъдеш Призована. Трябва сама да се Призовеш.

Думите отекнаха силно във въздуха. Призови се сама. Сякаш те самите можеха да спрат времето.

Лицето на Лена беше бледо като на мъртвец. За миг помислих, че ще припадне.

— Какво каза? — прошепна тя.

— Имаш избор. Сигурна съм, че чичо ти не ти го е споменал.

— Не е възможно. — Почти не чувах гласа на Лена от плющящия вятър.

— Имаш право на избор, защото си моя дъщеря, вторият Самороден чародеец от рода Дюшан. Сега съм Катаклист, но някога бях първата Самородна, родена в нашето семейство.

Сарафина замлъкна, а после изрецитира стиха:

— Не разбирам. — Краката на Лена се подкосиха и тя се отпусна на колене сред калта и високата трева.

— Винаги си имала избор. Чичо ти го знаеше от самото начало.

— Не ти вярвам! — Лена замахна с ръце. Буци пръст изхвърчаха от земята и се завъртяха във въздуха между тях двете. Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, защото във всички посоки летяха камъни и пръст. Опитах се да надвикам бурята, но не бях сигурен, че Лена ме чува.

— Лена, не я слушай. Тя е Мрак. Не я е грижа за никого. Сама ми го каза!

— Защо чичо Макон ще крие истината от мен? — Лена ме погледна така, сякаш само аз знаех отговора.

Но аз не го знаех. Нищо не можех да й кажа.

Тя удари с крак пред себе си. Земята започна да трепери, а после усетих как под стъпалата ми се надига вълна. За пръв път в историята земетресение разтресе окръг Каунти. Сарафина се усмихна. Знаеше, че Лена губи контрол и че тя печели. Небето се освети от множество светкавици.

— Престани, Сарафина! — Гласът на появилия се изневиделица Макон се понесе над полето. — Остави я на мира.

Тази нощ на лунна светлина, Макон изглеждате различно. По-малко като човек и повече като това, което беше. Нещо различно. Лицето му беше по-младо, по-сурово. Готово за битка.

— За дъщеря ми ли говориш? За дъщеря ми, която открадна от мен? — Сарафина се изпъна и започна да огъва пръстите си като войник, който проверява оръжията си преди началото на боя.

— Сякаш някога е значела нещо за теб — отвърна Макон спокойно. Поглади сакото си, което беше безукорно, както винаги. Бу излая от храстите зад него. Днес той изглеждаше точно като това, което беше всъщност — един огромен вълк.

— Макон, поласкана съм, обаче чух, че съм изпуснала тържеството. Рожденият ден на дъщеря ми. Но няма значение. Ще наваксаме, предстои ни Призоваването. Остават два часа и това вече няма да го пропусна за нищо на света.

— Ще бъдеш разочарована, защото не си поканена.

— Жалко. Но аз се самопоканих, а има и още някой, който умира да те види. — Сарафина се усмихна и щракна с пръсти. Внезапно, по същия ненадеен начин, както се появяваше Макон, от мрака изникна друг мъж; облегнат на едно дърво.

— Хънтинг? Откъде те изкопа Сарафина?

Мъжът изглеждаше като Макон, но по-висок и по-млад, с права смолисточерна коса и същата бледа кожа. Но докато Макон приличаше на южняшки джентълмен от друга епоха, този човек беше абсолютно модерен. Облечен изцяло в черно, с пуловер, дънки и кожено яке, тип „бомбър“ — истинска филмова звезда, която можеш да видиш на корицата на някой таблоид. Но едно се набиваше на очи. Той също беше Инкуб, и то не от добрия вид — ако въобще имаше нещо такова. Каквото и да беше Макон, Хънтинг беше нещо различно.

Мъжът докара някакво жалко подобие на усмивка и започна да обикаля около Макон.

— Братко. От дълго време не сме се виждали.

Макон не отвърна на усмивката му.

— Недостатъчно дълго. Не съм изненадан, че си в нейната компания.

Хънтинг се изсмя грубо и силно.

— А с кого очакваш да бъда? С дружинка светли чародейци като теб ли? Направо е абсурдно — да вярваш, че можеш просто така да се отвърнеш от това, което си. От семейното си наследство.

— Направих своя избор, Хънтинг.

— Избор? Така ли го наричаш? — Брат му се засмя отново, продължавайки да кръжи около Макон. — По-скоро е фантазия. Не можеш да избираш какво да бъдеш, братко. Ти си Инкуб. И независимо дали си решил да се храниш с кръв или не, все пак си създание на Мрака.

— Чичо Макон, това, което тя каза, вярно ли е? — Лена не прояви интерес към братската среща.

Сарафина се изсмя пискливо.

— Поне веднъж в живота си кажи истината на момичето, Макон.

Макон я погледна непреклонно.

— Лена, не е толкова просто.

— Да, но вярно ли е? Имам ли избор? — От мокрите й, завити на масури къдрици капеше обилно вода. Разбира се, Макон и Хънтинг бяха абсолютно сухи. Хънтинг се усмихна и запали цигара. Очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Чичо Макон, вярно ли е? — настоя Лена.

Макон погледна към нея, въздъхна отчаяно и отклони очи встрани.

— Да, имаш избор, Лена, доста сложен избор. Избор с тежки последствия.

Внезапно дъждът спря. Въздухът застина. Ако това беше ураган, ние се намирахме в окото му. Знаех какво чувства Лена дори без да чувам гласа й в главата си. Щастие, защото най-накрая притежаваше единственото нещо, което винаги беше искала — възможността да избере собствената си съдба. Гняв, защото беше загубила единствения човек, на когото винаги беше вярвала.

Лена гледаше Макон, сякаш й бяха дали нови очи. Виждах мрака, пълзящ по лицето й.

— Защо не ми каза? През целия си живот съм се бояла да не стана Мрак. — Нова гръмотевица и дъждът започна да вали отново, като сълзи от небето. Но Лена не плачеше, беше бясна.

— Имаш право на избор, Лена. Но ще има последствия. Последствия, които като дете не можеше да разбереш. Дори и сега не си готова да ги разбереш напълно. Обмислял съм ги всеки ден от живота си, още преди да се родиш. А както скъпата ти майка много добре знае, условията на тази сделка са определени много отдавна.

— Какви последствия? — Лена погледна със съмнение към Сарафина. Предпазливо. Като че ли умът й се отваряше за новите възможности. Знаех какво си мисли — ако не може да вярва на Макон, след като той беше крил от нея тази тайна през цялото време, може би майка й казваше истината.

Трябваше да я накарам да ме чуе.

Не я слушай. Лена! Не можеш да й вярваш…

Но нищо не се получаваше. В присъствието на Сарафина връзката ни беше прекъсната. Сякаш беше прерязала кабела на телефона помежду ни.

— Лена, не можеш да разбереш изцяло избора, който ще бъдеш принудена да направиш. И какъв е залогът.

Дъждът прерасна отново в убийствен порой.

— Като че ли можеш да му се довериш. След хилядите лъжи, които ти е казал. — Сарафина се взря в Макон, а после се обърна към Лена. — Иска ми се да имахме повече време да си поговорим, Лена. Но ти трябва да избереш и аз съм длъжна да ти обясня какъв е залогът. Има последствия, чичо ти не лъже за това. — Спря за миг. — Ако избереш да станеш Мрак, всички светли чародейци в рода ти ще умрат.

Лена побледня.

— Защо бих се съгласила на такова нещо?

— Защото ако избереш Светлината, всички тъмни чародейци и лилуми в рода ти ще умрат. — Сарафина се извърна към Макон. — Имам предвид всички. Чичо ти, човекът, който ти беше като баща, ще спре да съществува. Ще го унищожиш.

Макон изчезна и след частица от секундата се материализира пред Лена.

— Лена, чуй ме. Готов съм да направя тази жертва. Затова не ти казах. Не исках да се чувстваш виновна за смъртта ми. Винаги съм знаел какво ще избереш. Направи своя избор. Пусни ме да си отида.

Лена се олюля. Можеше ли да унищожи Макон, ако това, което казваше Сарафина, беше вярно? Но ако беше истина, какъв друг избор имаше? Макон беше само един, колкото и да го обичаше. А от другата страна бяха всички останали…

— Мога да ти предложа нещо друго — обади се отново Сарафина.

— Какво би могла да ми предложиш, което да ме накара да убия баба, леля Дел, Рийс и Риан?

Сарафина пристъпи внимателно към нея.

— Итън. Има начин двамата да бъдете заедно.

— За какво говориш? Ние вече сме заедно.

Сарафина поклати леко глава и присви очи. Нещо премина през златистите й очи. Предвкусваше победата.

— Не знаеш, нали? — Обърна се към Макон и се изсмя тържествуващо. — Не си й казал. Е, не играеш честно.

— Какво трябва да знам? — прекъсна я Лена.

— Че с Итън не можете да бъдете заедно, не и физически. Чародейците и лилумите не могат да бъдат със смъртни. — Усмихна се, наслаждавайки се на момента. — Поне не и без да ги убием.