Пристан за двама

10

Малко по-късно Кейти поведе треперещата Кристен и развълнувания Джош обратно към одеялата, които Алекс беше разпънал. Грилът беше приготвен и въглените вече бяха побелели по ръбчетата.

Алекс разпъна и последните шезлонги върху одеялата и ги наблюдава, докато се приближаваха.

— Как беше водата?

— Страхотна! — отговори Джош. Косата му беше поизсъхнала и стърчеше във всички посоки. — Кога ще обядваме?

Алекс погледна въглените и отговори:

— След двайсетина минути.

— Може ли с Кристен пак да влезем във водата?

— Ама вие току-що излязохте. Защо не си починете няколко минути?

— Няма да плуваме, ще строим пясъчен замък — отговори Джош.

Алекс забеляза, че зъбите на Кристен тракат.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я той. — Посиняла си от студ.

Кристен закима оживено.

— Добре съм — увери го тя с треперещо телце. — Трябва да строим замъци на плажа.

— Добре, но си облечете по една фланелка. И стойте ето там да ви виждам — посочи баща й.

— Знам, татко — въздъхна Джош. — Не съм бебе.

Алекс порови в един платнен сак и помогна на децата да си облекат фланелките. После Джош грабна торба с пластмасови играчки и лопатки, хукна и се установи на няколко метра от водата. Кристен го последва.

— Искаш ли да отида долу при тях? — попита Кейти.

— Не, те ще се оправят — поклати глава Алекс. — Свикнали са с тази част. Не припарват до водата, докато приготвям храната.

Приближи се до хладилната чанта, приклекна и отвори капака.

— Ти не огладня ли?

— Малко — призна тя и после си даде сметка, че не е хапвала нито залък след сиренето и виното предната вечер. В този момент и коремът й се обади и Кейти го натисна с длани. — Всъщност и аз умирам от глад.

Докато Алекс ровеше в хладилната чанта, тя забеляза очертаните мускули на ръката му.

— Смятам да приготвя хотдог за Джош, чийзбургер за Кристен, а за нас двамата с теб пържоли.

Алекс извади месото и го остави настрани, после се наведе над грила и раздуха въглените.

— Да ти помогна ли с нещо?

— Би ли сложила покривка на масата? В хладилната чанта е.

— Разбира се.

Кейти извади едната торбичка с лед от хладилната чанта и се ококори смаяна.

— Ама тук има храна за пет семейства! — възкликна тя.

— Да, заради децата имам правилото да вземам повече храна, понеже никога не се знае колко точно ще изядат. Представа нямаш колко пъти съм идвал тук и се е оказвало, че съм забравил нещо, поради което се налага да ги натоваря обратно в колата и да се върнем обратно в магазина. Днес се постарах да го избегна.

Кейти разгъна мушамената покривка за маса и по инструкция на Алекс притисна ъглите с щипки, които той се беше сетил да вземе.

— Сега какво? Да подредя ли и останалите неща на масата?

— Имаме няколко минути. Не знам за теб, обаче аз бих пийнал една бира.

— Предпочитам сода.

— Диетична кола? — попита той и отново бръкна в чантата.

— Чудесно.

Когато Алекс й подаде кутийката, ръката му докосна нейната, но Кейти не беше сигурна, че изобщо е забелязал.

— Заповядай, седни — посочи той с жест столовете.

Тя се поколеба, преди да се настани до него. Беше поставил столовете достатъчно далеч един от друг, така че надали биха се докоснали дори случайно. Алекс отвори бирата си и отпи.

— Няма нищо по-хубаво от студена бира в горещ ден на плажа.

Кейти се усмихна, леко притеснена да бъде насаме с него.

— Ще се доверя на мнението ти.

— Не обичаш ли бира?

Мислите й се върнаха обратно към баща й и празните кутийки от бира „Пабст Блу Рибън“, които обикновено се въргаляха по пода до креслото му.

— Не особено — призна Кейти.

— Само вино, така ли?

Нужно й беше малко време да си спомни, че той й бе подарил бутилка вино.

— Всъщност снощи пийнах малко. Със съседката.

— Така ли? Браво на теб.

Тя се помъчи да намери по-безопасна тема за разговор:

— Спомена, че си от Спокейн…

Алекс изпъна крака напред и ги кръстоса в глезените.

— Да, и там израснах. Живях все в същата къща чак до колежа. — Метна й кос поглед. — Вашингтонският университет, между другото. Давайте, „Хъски“!

Кейти се усмихна и попита:

— Родителите ти още ли живеят там?

— Да.

— Май не им е лесно да посещават внуците си.

— Сигурно.

Нещо в тона му привлече вниманието й:

— Сигурно ли?

— Те не са хора, които биха се отбивали да навестяват внуците си, дори да живееха по-наблизо. Виждали са децата само два пъти — веднъж при раждането на Кристен и после на погребението — поклати глава Алекс и продължи: — Да не ти обяснявам. Просто единствената проява на интерес от страна на моите родители към внуците им са картичките за рождените им дни и подаръците за Коледа. Предпочитат да пътуват или да се занимават със своите неща.

— Хм!

— Какво да правя? И с мен не са се държали много по-различно, нищо че бях единствено дете. За пръв път ме посетиха в колежа в деня на дипломирането ми и макар да плувах толкова добре, че получих пълна стипендия, те са ме гледали на състезание само два пъти. Дори да живеех срещу къщата им, надали щяха да виждат децата. Това е една от причините да остана тук. И по-добре, нали?

— А другите баба и дядо?

Алекс задраска с нокът по етикета на бирената си бутилка.

— Този случай е по-особен. Те имат още две дъщери, които се преместиха във Флорида, и след като ми продадоха магазина, старите също се преместиха там. Гостуват ни един-два пъти годишно за по няколко дни, но все още им е трудно. И не искат да отсядат в къщата, понеже им напомня за Карли. Твърде много спомени.

— С други думи, ти се справяш почти сам.

— Напротив — кимна той към децата. — Имам тях.

— Все пак понякога вероятно ти е трудно. Да управляваш магазина, да се грижиш за децата.

— Не е толкова зле. Стига да ставам в шест сутринта и да си лягам в полунощ, успявам да се справя.

Кейти се засмя непринудено.

— Въглените не са ли готови?

— Я да проверя.

Алекс остави бутилката си в пясъка, стана от стола си и се приближи към грила. Брикетите се бяха нагорещили до бяло и над тях на трептящи вълни се стелеше горещина.

— Безпогрешно улучи момента — осведоми я той и метна върху скарата пържолите и месото за хамбургера, а тя се запъти към хладилната чанта и се зае да изважда безброй неща: кутии с картофена салата, туршия, зелева салата, салата от зелен фасул, нарязани плодове, два плика чипс, сирене и най-разнообразни подправки.

Кейти поклати глава и започна да подрежда всички неща, отбелязвайки си мислено, че Алекс явно забравя колко малки са децата му все още. Имаше повече храна, отколкото тя държеше у дома, откакто бе пристигнала в Саутпорт.

Той обърна пържолите и месото за хамбургера, после сложи върху скарата и двата хотдога. Междувременно обаче се улови, че погледът му се отклонява към краката на Кейти, която се суетеше около масата, и за пореден път си даде сметка колко е привлекателна.

Тя явно усети, че я наблюдава.

— Какво?

— Нищо — отвърна той.

— Мислеше си за нещо.

Алекс въздъхна и призна:

— Радвам се, че реши да дойдеш, защото си прекарвам чудесно.

Двамата подеха непринуден разговор, докато Алекс се суетеше над скарата. Той запозна Кейти накратко с това какво означава да си управител на провинциален магазин. Разказа й как родителите на съпругата му основали бизнеса и описа сърдечно някои от редовните си клиенти, местни хора, които най-точно можеха да бъдат определени като особняци, и тя безмълвно се запита дали би попаднала в тази категория, ако на плажа вместо нея беше някой друг.

Не че имаше значение. Колкото повече говореше Алекс, толкова по-ясна сметка си даваше тя, че той е настроен да вижда най-доброто у хората и че не обича да се оплаква. Помъчи се, но не успя да си представи какъв е бил като по-млад и постепенно насочи разговора натам. Той разказа за детството си в Спокейн, за дългите лениви уикенди, през които е карал колело по Сентениъл Трейл с приятели; за това как веднъж открил плуването, то се превърнало в негова страст. Плувал по четири-пет часа дневно и мечтаел за участие в олимпиада, но през втората си година в колежа скъсал мускул от роторната група и това сложило край на мечтите му. Разказа й за купоните на студентския клуб, в който членувал, и за приятелите, които си бе намерил в колежа, и призна, че почти всичките му такива приятелства бавно, но неотвратимо приключили. Кейти забеляза, че Алекс нито разкрасява, нито омаловажава миналото си, нито пък се интересуваше прекалено от мнението на другите за себе си.

Забеляза и следите от някогашните му активни занимания със спорт, грациозната му и плавна походка, непринудената му усмивка на човек, отдавна привикнал и с победите, и с пораженията. Когато Алекс се смълчаваше, тя се опасяваше да не би да я попита за нейното минало, но той явно усещаше, че това ще я смути, и подемаше друга история от своя живот.

Когато храната беше готова, Алекс извика децата и те дотичаха. Целите бяха в пясък и той ги накара да се дръпнат настрани, за да ги изтупа. Кейти го наблюдаваше и си мислеше, че всъщност е по-добър баща, отколкото смята, и че го бива във всяко важно отношение.

След като децата се настаниха на масата, темите за разговор се промениха. Кейти ги слушаше как бъбрят за пясъчния си замък и за едно филмче на Дисни, което и двамата харесваха. Обсъждаха десертите, които после щяха да си изпекат на грила — крекери от грахам с разтопени между тях бонбони маршмелоу и шоколад. Явно Алекс беше създал специални забавни традиции за децата. Беше различен от мъжете, които Кейти познаваше, всъщност от всичките й познати, и докато си бъбреха, всяка следа от неловкост у нея се стопи.

Храната беше вкусна и съвсем различна от скромния й хранителен режим напоследък. Небето остана ясно, само от време на време по някой гларус прекосяваше ширналата се синева. Ветрецът ту се усилваше, ту намаляваше, а несекващият грохот на вълните създаваше усещане за покой.

Когато се нахраниха, Джош и Кристен помогнаха да разчистят масата и да приберат останалата храна. Върху нея останаха няколко неща, които нямаше да се развалят — туршията и чипсът. Децата искаха да влязат да поплуват с дъските си, така че Алекс отново ги намаза със слънцезащитен крем, съблече си ризата и влезе заедно с тях сред вълните.

Кейти занесе стола си близо до водата и през следващия един час наблюдава как Алекс помага на децата да се бухват във вълните, като наглася първо единия, а после и другия в удобна позиция, за да яхнат талазите. Те пищяха от удоволствие и очевидно прекрасно се забавляваха. Кейти се възхити на способността на баща им да накара всяко от тях да се чувства център на внимание. Отнасяше се с тях нежно и с огромно търпение, каквото не бе очаквала да притежава. Следобедът превали, появиха се облаци и тя установи с усмивка, че за пръв път от много години се чувства напълно умиротворена. И не само това, беше сигурна, че се забавлява не по-малко от децата.