Беше средата на юни и Кейти си тръгваше от ресторанта на Айвън след натоварена вечерна смяна, когато забеляза позната фигура до изхода.
— Здрасти — махна й Джо, застанала под улична лампа, докато тя отключваше колелото си.
— Какво правиш тук? — попита Кейти и прегърна приятелката си. Преди не беше срещала Джо в града и сега, когато я виждаше извън обичайната среда, се почувства някак странно.
— Идвам да те видя. Къде се губиш?
— И аз мога да ти задам същия въпрос.
— Достатъчно дълго живея тук, за да науча, че от няколко седмици се срещаш с Алекс — намигна й Джо. — Но понеже съм ти приятелка, не исках да се натрапвам. Реших, че двамата се нуждаете от известно време насаме.
Кейти неволно се изчерви.
— Откъде знаеше, че съм тук?
— Отникъде. Просто у вас не светеше, затова реших да си опитам късмета тук.
Джо сви рамене и направи знак през рамо:
— Имаш ли планове? Искаш ли да пийнем по нещо, преди да се прибереш?
Забеляза колебанието на Кейти и продължи:
— Знам, че е късно. Само по едно, обещавам. После ще те заведа в леглото.
— Само по едно — съгласи се Кейти.
Няколко минути по-късно влязоха в кръчмата, предпочитано местно заведение с ламперия от тъмно дърво, изпонадраскана през годините, и с дълго огледало зад бара. Тази вечер беше спокойно, заети бяха само няколко маси и двете жени седнаха на ъгловата в дъното. Явно нямаше сервитьор, затова Кейти поръча две чаши вино на бара и ги отнесе до масата.
— Благодаря — пое своята Джо и обеща: — Следващото е от мен.
Облегна се назад.
— Значи ти и Алекс, а?
— Наистина ли дойде да говорим за това? — попита Кейти.
— Е, понеже собственият ми любовен живот никакъв го няма, преживявам твоя. Явно нещата вървят добре. Той се отби… колко? Два-три пъти миналата седмица? И предната също?
Всъщност повече, помисли си Кейти.
— Нещо такова.
Джо завъртя столчето на чашата си.
— Аха.
— Какво аха?
— Човек би си помислил, че нещата стават сериозни — каза тя.
— Все още се опознаваме — отговори Кейти, тъй като не беше сигурна накъде води този разпит.
— Така започва всяка връзка. Той те харесва, ти го харесваш. И продължавате нататък.
— Затова ли дойде в града? — попита Кейти, мъчейки се да не звучи раздразнено. — За да научиш всички подробности?
— Не всички. Само по-сочните — отговори Джо и изви вежди.
Кейти завъртя отчаяно очи.
— А защо не поговорим за твоя любовен живот?
— Защо? Искаш да се потиснеш ли?
— Кога за последен път излезе на среща?
— На хубава среща или просто на среща?
— На хубава среща.
Джо се поколеба:
— Трябва да призная, че беше преди няколко години.
— Какво се случи?
Джо топна пръст във виното, после прокара пръст по ръба на чашата и тя забръмча. Накрая вдигна поглед:
— Трудно е да намериш свестен мъж — отбеляза замечтано. — Не всеки има твоя късмет.
Кейти не знаеше точно как да й отговори, затова просто докосна ръката й.
— Какво става всъщност? — попита тя мило. — За какво искаш да поговорим?
Джо огледа празния бар, сякаш за да почерпи вдъхновение от обстановката.
— Случвало ли ти се е да се замислиш какво означава всичко това всъщност? Дали някъде има нещо повече, нещо по-величаво? Дали са ти отредени по-велики дела?
— Според мен всеки го прави — отговори Кейти с растящо любопитство.
— Като малка си представях, че съм принцеса. От добрите. Че винаги постъпвам правилно и притежавам силата да променям живота на хората към по-добро и да са щастливи до края на дните си.
Кейти кимна. Помнеше как е правила същото, но все още не беше сигурна накъде бие Джо, затова мълчеше.
— Мисля, че затова сега се занимавам с такива неща. Когато започвах, исках просто да помагам. Виждах как хората се мъчат да преодолеят загубата на свой близък — родител, дете, приятел — и сърцето ми преливаше от съчувствие. Правех всичко по силите си да им помогна да се почувстват по-добре. Но с течение на времето започнах да проумявам, че възможностите ми са ограничени. Че в крайна сметка хората, които скърбят, трябва сами да поискат да продължат напред с живота си, че първата стъпка, онази живителна искра, трябва да се запали вътре в тях. И когато това стане, ще се отворят дверите към неочакваното.
Кейти си пое дълбоко дъх, мъчейки се да проумее казаното от Джо.
— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.
Джо разклати виното си и се вгледа в развълнуваната течност в чашата си. За пръв път тонът й стана съвсем сериозен.
— Говоря за теб и Алекс.
Кейти не успя да скрие изненадата си.
— За мен и Алекс ли?
— Да — кимна тя. — Разказал ти е за загубата на жена си, нали? И колко трудно я преодоляха той и цялото му семейство?
Кейти впери поглед към отсрещната страна на масата и изведнъж се почувства неловко.
— Да… — поде тя.
— В такъв случай бъди внимателна с тях — предупреди я Джо сериозно. — С всички тях. Не ги съкрушавай.
В настаналото неловко мълчание Кейти се замисли над първия им разговор за Алекс.
Помнеше, че е попитала Джо дали двамата са се срещали.
„Не така, както си мислиш — отговори й Джо. — И за да сме наясно, беше отдавна и всеки от нас продължи напред.“
Тогава Кейти допусна, че Джо и Алекс са били двойка преди време, но сега…
Сега й просветна един съвсем очевиден извод. Психологът, за когото беше споменал Алекс, който се беше срещал с децата и бе съветвал и него след смъртта на Карли — явно е ставало дума за Джо. Кейти се поизправи на мястото си.
— Ти си работила с Алекс и с децата, нали? След смъртта на Карли.
— Предпочитам да не отговарям — каза Джо с премерен и спокоен тон. Като на професионален консултант. — Ще кажа само, че всички те… означават много за мен. И ако не обмисляш сериозно възможността да имате общо бъдеще, трябва веднага да се оттеглиш. Преди да е станало твърде късно.
Кейти усети как страните й пламват. Смяташе, че е неуместно и дори самонадеяно Джо да й говори така.
— Не мисля, че това е твоя работа — отговори тя напрегнато.
Джо кимна неохотно:
— Имаш право. Не е моя работа — в момента преминавам някои наистина важни граници. Но наистина смятам, че те преживяха достатъчно. И последното, което искам, е да се привържат към човек, който няма намерение да остане в Саутпорт. Може би се тревожа, че миналото никога не е минало и че ти може да решиш да заминеш, независимо от тъгата, която ще оставиш подире си.
Кейти остана безмълвна. Този разговор беше толкова неочакван, толкова неловък, а думите на приятелката й определено я хвърлиха в смут.
Джо може и да усети неудобството на Кейти, но въпреки това продължи:
— Любовта не означава нищо, ако човек не е склонен да се обвърже — заяви тя, — и ти трябва да помислиш не само за собствените си желания, но и за неговите. Не само сега, а и за в бъдеще.
Тя продължи да се взира в Кейти, а кафявите й очи не трепваха.
— Готова ли си да бъдеш съпруга на Алекс и майка на децата? Защото това иска Алекс. Може би не веднага, но в бъдеще. И ако не си склонна да поемеш този ангажимент, ако само ще си играеш с неговите чувства и с чувствата на децата, значи не си човекът, от когото се нуждае той.
Преди Кейти да успее да отговори, Джо стана от масата и продължи:
— Може би не е редно да ти казвам всичко това, може би това е краят на приятелството ни, но не бих се чувствала добре, ако не съм пряма. Както ти казах още в началото, той е добър човек — изключителен човек. Любовта му е дълбока и постоянна.
Даде на Кейти време да осмисли думите й и изражението й внезапно омекна.
— Мисля, че и ти си такава, но исках да ти напомня, че ако наистина го обичаш, трябва да си готова да се обвържеш с него. Каквото и да крие бъдещето. Колкото и да е плашещо.
С тези думи тя се обърна, излезе от бара и остави Кейти на масата слисана и умълчана. Едва когато се изправи да си ходи, тя забеляза, че Джо не е докоснала виното си.