Пристан за двама

31

Последните напъни на тропическа буря прехвърчаха през Саутпорт и почти през целия следобед чак до вечерта валя. Кейти беше обедна смяна, но заради лошото време ресторантът беше полупразен и Айвън я освободи по-рано. Беше взела джипа и след като прекара един час в библиотеката, отиде да остави колата в магазина. Алекс я откара до вкъщи, а тя го покани по-късно да наминат с децата на вечеря.

Беше напрегната през останалата част от следобеда. Искаше й се да повярва, че е свързано с времето, но докато стоеше до прозореца на кухнята и наблюдаваше как вятърът огъва клоните на дърветата и как се сипе пороен дъжд си даде сметка, че по-скоро се дължи на неловкото усещане напоследък, че животът е прекалено идеален. Взаимоотношенията й с Алекс и следобедите, които прекарваше с децата, запълваха у нея празнина, за чието съществуване не беше подозирала, но отдавна се бе убедила, че нищо хубаво не трае вечно. Радостта беше мимолетна като прекосила небето падаща звезда, която ей сегичка ще угасне.

По-рано, в библиотеката, Кейти бе прегледала онлайн изданието на вестник „Бостън Глоуб“ на един от компютрите и се беше натъкнала на некролога на Гладис Фелдман. Знаеше, че Гладис е болна, знаеше, че диагнозата е рак още преди да замине. И макар че редовно преглеждаше раздела с некролозите, оскъдното описание на живота и на близките на Гладис я покруси неочаквано силно.

Не беше възнамерявала да вземе документите от архива на семейството, дори не се беше замисляла над тази възможност, преди Гладис да извади папката, за да й покаже снимката на Кейти от завършването. Тогава беше видяла акта за раждане и картата с номера на социалната осигуровка и тутакси бе осъзнала какъв шанс й се предоставя. При следващото си посещение в къщата се извини, че й се ходи до тоалетната, но вместо това отиде до картотеката. После хапна заедно с домакините си пай с боровинки, а документите пареха в джобовете й. Седмица по-късно направи копие на акта за раждане в библиотеката, нагъна го и го посмачка, за да изглежда старо, и върна документа в папката. Щеше да стори същото и с картата за социалната осигуровка, но нямаше как да направи достатъчно хубаво копие, затова се надяваше, че дори да забележат липсата, ще решат, че картата се е изгубила или са я преместили бог знае къде.

Напомняше си, че Кевин няма как да разбере какво е направила. Той не харесваше семейство Фелдман и чувството беше взаимно. Кейти подозираше, че те знаят за побоите. Четеше го в очите им, докато я наблюдаваха как пресича стремително, за да ги посети, докато се преструваха, че не забелязват синините по ръцете й, разбираше го и от начина, по който лицата им се напрягаха, когато тя споменеше за Кевин. Искаше й се да вярва, че те не биха имали нищо против стореното от нея, че дори биха желали да вземе личния документ, понеже съзнават колко й е нужен и също искат тя да избяга.

Бяха единствените хора от Дорчестър, които й липсваха, и Кейти се запита какво ли прави Лари. Те бяха нейни приятели, когато си нямаше никого, и й се искаше да изрази пред него съчувствието си заради загубата му. Искаше й се да поплаче заедно с Лари, да си поговорят за Гладис и да му каже, че благодарение на тях сега животът й беше по-хубав. Искаше да му каже, че е срещнала мъж, който я обича, че за пръв път от много години е щастлива.

Но нямаше да направи нищо такова. Просто излезе на верандата и със замъглени от сълзи очи загледа как бурята брули листата на дърветата.

— Много си мълчалива тази вечер — отбеляза Алекс. — Всичко наред ли е?

Беше сготвила за вечеря гювеч с риба тон и той й помагаше да раздигне съдовете. Децата бяха в дневната и играеха на електронни игри — Кейти чуваше пиукането и бибиткането въпреки шуртенето на водата.

— Моя приятелка е починала — каза тя и му подаде една чиния да я избърше. — Знаех, че е неизбежно, но въпреки това ми е тъжно.

— Винаги е тъжно — съгласи се той. — Съжалявам.

Алекс беше достатъчно съобразителен да не пита за повече подробности. Вместо това изчака дали тя няма да продължи, но Кейти му подаде една измита чаша и смени темата:

— Кога ще отмине бурята според теб?

— Скоро. Защо?

— Чудех се дали пътуващият лунапарк няма да отпадне. Или пък няма да отменят полета.

Алекс погледна навън през прозореца.

— Времето ще се оправи. Бурята вече отминава. Сигурен съм, че й се вижда краят.

— Тъкмо навреме — отбеляза Кейти.

— Разбира се. Природните стихии не биха дръзнали да се месят в старателно изготвения план на градската управа. Или на Джойс.

Тя се усмихна.

— За колко време ще успееш да докараш дъщеря й?

— Може би за четири-пет часа. Роли не е много наблизо.

— Защо не лети до Уилмингтън? Или просто не си наеме кола?

— Не знам. И не попитах, но допускам, че иска да спести пари.

— Хубаво е, че помагаш на Джойс.

Той нехайно вдигна рамене, за да покаже, че не прави нищо особено.

— Утре ти предстои да се забавляваш.

— На карнавала или с децата?

— И двете. И ако ме помолиш мило, ще те почерпя с пържен сладолед!

— Пържен сладолед? Звучи отвратително.

— Всъщност е вкусно.

— Шегуваш се — престори се, че се дави тя.

— Не. Звучи ужасно, но хората се редят на опашка, за да си купуват. Все едно си просят инфаркта.

Кейти изми и изплакна последните чаши, после му ги подаде.

— На децата хареса ли им вечерята, която приготвих? Кристен не яде много.

— Кристен никога не яде много. Най-важното е, че на мен ми хареса. Беше страшно вкусно.

Тя поклати глава.

— Кого го е грижа за децата, щом ти си доволен!

— Съжалявам. Аз съм си егоист.

Тя прокара насапунисаната гъба по една чиния и после я изплакна.

— С нетърпение очаквам да прекарам известно време в къщата ти.

— Защо?

— Защото все сме тук, там никога не ходим. Не ме разбирай погрешно, знам, че така е по-добре за децата. — А също и заради Карли, помисли си тя, но не го каза. — Най-накрая ще имам възможност да видя къде живееш.

Алекс пое чинията.

— Вече си идвала.

— Да, но само за няколко минути, и то или в кухнята, или в хола. Не съм виждала спалнята ти и не съм надниквала в чекмеджетата ти.

— Няма да посмееш — заяви Алекс, престорено гневен.

— Ако имах тази възможност, щях.

Изсуши чинията и я прибра в шкафа.

— Чувствай се свободна да прекараш в спалнята ми колкото време пожелаеш.

— Бива си те — засмя се тя.

— Просто казвам, че нямам нищо против. Може да надникнеш и в чекмеджетата ми. Нямам тайни.

— Така твърдиш — подразни го тя. — Не забравяй, че говориш с човек, който има само тайни.

— Не и от мен.

Тя изми още две чинии, подаде му ги и усети да я залива вълна от задоволство, докато го гледаше как ги бърше и прибира.

Той се прокашля:

— Може ли да те попитам нещо? Не ме разбирай неправилно, просто съм любопитен.

— Питай.

Алекс избърса с кърпата ръцете си — попи всяка капчица, за да спечели време.

— Питам се дали си размислила над онова, което казах миналия уикенд. На паркинга след маймунското родео.

— Ти каза много неща — каза тя предпазливо.

— Не помниш ли? Ти отбеляза, че Ерин не може да се омъжи, а аз изтъкнах, че Кейти вероятно би могла.

Кейти усети как тялото й се сковава не толкова заради спомена, колкото заради сериозния му тон. Прекрасно знаеше накъде тръгва разговорът.

— Помня — отвърна тя с престорена веселост. — Казах, струва ми се, че бих го направила, когато срещна подходящия мъж.

При думите й той стисна устни, сякаш обмисляше дали да продължи.

— Просто исках да попитам дали смяташ, че е възможно някой ден да се оженим.

Водата беше още топла, когато тя се зае с приборите.

— Най-напред трябва да ми предложиш.

— А ако го направя?

Тя затърка една вилица.

— Сигурно ще ти кажа, че те обичам.

— А ще кажеш ли „да“?

Тя замълча.

— Не искам да се омъжвам отново.

— Не искаш или не смяташ, че можеш?

— Каква е разликата? — Изражението й остана затворено и упорито. — Знаеш, че още съм омъжена. Законът забранява двубрачието.

— Ти вече не си Ерин, а Кейти. Както сама изтъкна, шофьорската ти книжка го доказва.

— Но аз не съм и Кейти — остро възрази тя и се извърна към него. — Не разбираш ли? Откраднах името от хора, които са ми скъпи! Хора, които ми имаха доверие.

Впери поглед в него и усети напрежението от по-рано през деня, припомни си съвсем ясно добротата и съжалението на Гладис, бягството си и кошмарните години с Кевин.

— Не можеш ли да бъдеш щастлив с нещата такива, каквито са? Трябва ли толкова да ме притискаш да бъда каквато ти искаш да бъда, а не просто каквато съм си?

Той се сепна и отвърна:

— Аз те обичам каквато си.

— Но поставяш условия!

— Не е вярно!

— Вярно е! — настоя тя. Съзнаваше, че повишава тон, но не можеше да спре. — Създал си си представа какво искаш от живота и се опитваш да ме напаснеш към нея!

— Не е така — възпротиви се Алекс. — Просто те попитах нещо.

— Но искаш конкретен отговор! Искаш правилния отговор и ако не го получиш, ще се опиташ да ме разубедиш, да ме накараш да поискам същото, което и ти. Да правя всичко, което искаш ти!

За първи път, откакто се познаваха, Алекс я погледна с присвити очи.

— Не го прави.

— Кое? Да не говоря истината ли? Да не ти казвам как се чувствам? И защо? Какво ще направиш? Ще ме удариш ли? Хайде, давай.

Той се дръпна рязко, сякаш тя го беше ударила. Кейти си даде сметка, че думите й са улучили право в целта, но вместо да се ядоса, Алекс остави кърпата на плота и направи крачка назад.

— Не знам какво става, но съжалявам, че изобщо повдигнах този въпрос. Не исках да те притискам или да те увещавам. Просто се опитвам да водя нормален разговор.

Замълча и зачака тя да каже нещо, но Кейти мълчеше. Алекс поклати глава и тръгна да излиза от кухнята, но спря.

— Благодаря за вечерята — прошепна той.

Тя го чу как в хола казва на децата, че вече е късно, после предната врата изскърца и се отвори. Алекс тихо я затвори и внезапно къщата отново притихна и Кейти остана насаме с мислите си.