Пристан за двама

25

Третата седмица от юни бе поредица от прекрасни летни дни. Температурите се покачваха следобед и влагата нарастваше достатъчно, та въздухът да се сгъсти и да замъгли хоризонта. След това, сякаш по силата на някакво вълшебство, се образуваха тежки облаци, разразяваше се силна буря и се изливаше порой. Никога не валеше дълго, а после от листата капеше и се образуваше нисък слой влага.

Кейти продължаваше да взема дълги вечерни смени в ресторанта. Уморено въртеше педалите на велосипеда обратно към вкъщи, а на сутринта краката и стъпалата често я боляха. Половината от бакшишите си събираше в консервената кутия, която вече беше почти препълнена. Имаше повече пари, отколкото си бе представяла, че ще спести, повече от достатъчно, за да замине, ако се наложи. За пръв път се запита дали да заделя още.

Предъвквайки последните залъци от закуската си, тя погледна през прозореца към къщата на Джо. Не беше говорила с нея от последната им среща, а снощи, когато се прибра от работа, видя, че в кухнята и в дневната на съседката й свети. Рано тази сутрин чу как колата й запали и потегли, хрущейки по чакъла. Не знаеше какво да каже на Джо, нито дали изобщо иска да й каже нещо. Не можеше да прецени и дали й е сърдита. Джо се притесняваше за Алекс и за децата и бе изразила тревогата си пред Кейти. В постъпката й трудно можеше да се открие злоба.

Знаеше, че по-късно днес Алекс ще се отбие. Посещаваше я редовно, а докато бяха заедно, все нещо напомняше на Кейти защо изобщо се бе влюбила в него. Той приемаше промените в настроението й и мълчаливостта й от време на време, отнасяше се към нея със смайваща и трогателна нежност. Но след разговора си с Джо Кейти се питаше дали е честна с него. Какво щеше да стане, ако Кевин се появи? Как щяха да реагират Алекс и децата, ако тя изчезне безследно? Беше ли способна да ги изостави и повече никога да не им продума?

Неприятни й бяха въпросите, повдигнати от Джо, защото не бе готова да се изправи пред тях. След разговора им, когато й остана време да се позамисли, й се прииска да каже: нямаш представа какво съм преживяла, не знаеш какъв беше съпругът ми. Но дори тя съзнаваше, че това си е чисто и просто извъртане.

Остави съдовете от закуската си в мивката и обиколи малката къща, отбелязвайки мислено колко много се е променила през последните няколко месеца. Не притежаваше нищичко, но се чувстваше по-богата от всякога. За пръв път от години се усещаше обичана. Не беше родител, но мислеше и се тревожеше за Кристен и за Джош, когато най-малко го очакваше. Знаеше, че не може да предсказва бъдещето, но с внезапна яснота установи, че и дума не може да става да зареже сегашния си нов живот.

Какво беше споделила веднъж Джо? Просто казвам на хората онова, което те вече знаят, но се страхуват да признаят пред себе си.

Размишлявайки над тези думи, Кейти разбра точно какво трябва да направи.

— Разбира се — отговори Алекс, след като тя му изложи молбата си. Личеше си, че е учуден, но освен това явно бе обнадежден. — Кога искаш да започнем?

— Какво ще кажеш да е още днес? — предложи тя. — Ако имаш време…

Той огледа магазина. В грила имаше само един клиент, а Роджър се беше облегнал на бара и си бъбреше с него.

— Ей, Роджър, можеш ли да наглеждаш касата за около час?

— Няма проблем, шефе — отговори Роджър, но остана на мястото си.

Алекс знаеше, че той няма да дойде отпред в магазина, ако не се наложи. Но нямаше нищо против, понеже и не очакваше много клиенти в делничен ден след обичайното натоварване рано сутрин. Измъкна се от мястото си зад касата.

— Готова ли си?

— Не съвсем — неспокойно обгърна тя тялото си с ръце. — Но мисля, че трябва да се науча.

Излязоха от магазина и тръгнаха към джипа му. Докато се качваше, Кейти усети погледа му върху себе си.

— Откъде се появи това внезапно желание да се научиш да караш? — попита Алекс. — Колелото не ти ли харесва вече? — подкачи я той.

— То ми е напълно достатъчно — отвърна тя, — но искам да взема шофьорска книжка.

Той се пресегна към ключа, но спря. Отново се извърна към нея и в погледа му тя за миг долови следа от някогашния следовател. Беше нащрек и Кейти усети предпазливостта му.

— Да се научиш да шофираш, е само едната част. За да получиш книжка, трябва да представиш документ за самоличност. Акт за раждане, номер на социалната осигуровка, такива неща.

— Знам.

— Тази информация може да бъде проследена — поясни той, внимателно подбирайки думите. — Ако получиш шофьорска книжка, можеш да бъдеш открита.

— Вече използвам безопасен номер на социалната осигуровка — каза Кейти. — Ако Кевин знаеше за него, щеше да ме е намерил. Но ако ще оставам в Саутпорт, трябва да се науча да шофирам.

— Кейти… — поклати глава той.

Тя се наведе към него и го целуна по бузата.

— Всичко е наред — увери го. — Не се казвам Кейти, нали знаеш?

Той плъзна пръст по бузата й.

— За мен винаги ще си Кейти.

— Ще ти разкрия една тайна — усмихна се тя. — Косата ми не е кестенява. Всъщност съм руса.

Той се облегна, асимилирайки информацията.

— Сигурна ли си, че искаш да споделиш това?

— Допускам, че в крайна сметка ще разбереш. Кой знае? Може някой ден пак да стана руса.

— Каква е тази работа? Искаш да се научиш да караш, даваш ми информация по своя воля…

— Нали каза, че мога да ти имам доверие — сви рамене тя. — Вярвам ти.

— Така ли?

— Да. Усещам, че мога да ти кажа всичко.

Той сведе поглед към ръцете им, преплетени на шофьорското място, после вдигна очи към нея.

— Тогава ще карам направо. Сигурна ли си, че документите ти са надеждни? Не може с копие. Трябва да са оригиналите.

— Знам.

Не беше разумно да я разпитва повече. Посегна към ключа, но не запали двигателя.

— Какво има? — попита тя.

— След като искаш да се научиш да караш, може да започнем още оттук.

Той отвори вратата и излезе.

— Сядай зад волана.

Смениха си местата. Щом Кейти се настани зад волана, Алекс й показа основното: педалите на газта и на спирачката, как да включи колата на скорост, мигачите, фаровете и чистачките, приборите по таблото. Винаги е най-добре да започваш от самото начало.

— Готова ли си? — попита той.

— Така ми се струва — отвърна тя, съсредоточавайки се.

— Тъй като колата е автоматична, ще си служиш само с единия крак. Газ или спирачка, ясно?

— Ясно — кимна тя и премести лявото си стъпало настрани към вратата.

— Сега натисни спирачката и запали колата. Когато си готова, премести лоста на задна скорост, без да пускаш спирачката. Не натискай газта, а бавно отпусни спирачката. После завърти волана, за да излезеш, като леко придържаш спирачката.

Тя изпълни инструкциите му съвсем точно и несигурно измъкна колата на заден, после той я изведе от паркинга. Там за пръв път Кейти се поколеба:

— Сигурен ли си, че мога да карам по пътя?

— Ако движението беше натоварено, щях да кажа „не“. Ако беше на шестнайсет години, също. Но според мен ще се справиш, а и аз съм до теб. Готова ли си? Завий наляво и продължи до следващия завой. После пак ще завием надясно. Искам да усетиш колата.

През следващия час караха по междуградските пътища. Като всички начинаещи Кейти твърде много въртеше волана, понякога излизаше на банкета и й отне малко време да схване паркирането, но с изключение на това се справи по-добре от очакванията и на двамата. Към края Алекс я накара да паркира на една от централните градски улици.

— Къде отиваме?

Посочи й малко кафене:

— Реших, че ще ти се иска да го отпразнуваш. Справи се добре.

— Не съм сигурна. Сякаш не разбирах добре какво правя.

— И това ще стане с практиката. Колкото повече шофираш, толкова по-естествено ще ти се струва.

— Може ли да покарам и утре? — попита тя.

— Разбира се, но нека да го направим сутринта. Джош вече е във ваканция и двамата с Кристен ходят на дневен лагер за няколко седмици. Прибират се към обяд.

— Сутринта е идеално. Наистина ли мислиш, че се справих добре?

— Би могла да се явиш на кормуване след още няколко упражнения. За писмения изпит ще трябва да се поподготвиш обаче.

Кейти протегна ръце към него и спонтанно го прегърна:

— Между другото, благодаря ти.

Той също я притисна към себе си.

— Радвам се, че успях да помогна. Дори да нямаш кола, може би не е зле да умееш да шофираш. Защо…

— Защо не съм се научила да карам по-рано ли? — сви тя рамене. — Имахме само една кола и обикновено я караше татко. Дори да вземех книжка, нямаше да мога да шофирам, затова никога не ми се е струвало важно. След като се изнесох от вкъщи, не можех да си позволя да си купя кола, затова не взех книжка. А след като се ожених, Кевин не искаше да карам. И виж ме сега, двайсет и седем годишна колоездачка.

— На двайсет и седем ли си?

— Знаеш го.

— Всъщност не.

— И?

— Не изглеждаш на повече от трийсет.

Тя го щипна лекичко по ръката.

— Заради това ще те накарам да ми купиш и кроасан.

— Съгласен. И понеже днес си настроена да споделяш, иска ми се да разбера как си успяла да избягаш накрая.

Тя се поколеба съвсем за кратко.

— Добре.

Настаниха се на малка масичка навън и Кейти му разказа за бягството си — за пренасочените телефонни разговори, за пътуването до Филаделфия, за непрекъснатата смяна на работата и за мизерните евтини хотели, накрая за пътуването си до Саутпорт. За разлика от първия път сега успя да му опише преживяванията си спокойно, сякаш говореше за някого другиго. В края на разказа й той поклати глава.

— Какво?

— Просто се мъча да си представя как ли си се чувствала, когато си натиснала копчето на телефона след последния си разговор с Кевин. Когато той си е мислел, че още си у дома. Обзалагам се, че си изпитала облекчение.

— Така е. Но бях и ужасена. Тогава още нямах работа и не знаех какво ще правя.

— Успяла си.

— Да, така е.

Погледът й се зарея някъде надалеч.

— Не такъв живот си представях, че ще водя.

— Едва ли има човек, който да живее така, както си е представял — отбеляза меко Алекс. — Можем само да се постараем да извлечем от живота най-доброто. Дори и когато изглежда невъзможно.

Тя съзнаваше, че той говори колкото за нея, толкова и за самия себе си. Двамата се смълчаха за дълго.

— Обичам те — прошепна Алекс най-накрая.

Кейти се наведе напред и погали лицето му.

— Знам. И аз те обичам.