Пристан за двама

28

— Здрасти, Кевин! — махна му Бил. — Би ли дошъл в кабинета ми за минутка?

Кевин беше почти до бюрото си и Кофи и Рамирес го проследиха с поглед. Новият му партньор вече седеше на мястото си и го удостои с вяла усмивка, която бързо изчезна още преди Тод рязко да се извърне.

Главата на Кевин пулсираше и никак не му се говореше с Бил рано сутринта, но не се тревожеше. Биваше го със свидетелите и жертвите, познаваше кога престъпниците лъжат, беше извършил многобройни арести и извършителите на престъпленията бяха осъдени.

Бил му посочи стола и макар на Кевин да не му се сядаше, седна и се запита защо Бил го кани, след като обикновено разговаряха прави. Слепоочието го болеше, все едно някой беше забил молив там. Известно време Бил просто се взираше в него. После стана, затвори вратата и приседна на крайчеца на бюрото си.

— Как си, Кевин?

— Добре съм — отговори той. Искаше му се да затвори очи, та болката да отслабне, но си личеше, че Бил го наблюдава изпитателно. — Какво има?

Шефът му скръсти ръце.

— Повиках те, понеже получихме оплакване срещу теб.

— Какво оплакване?

— Работата е сериозна, Кевин. От Вътрешния отдел са се заели, така че от този момент си временно отстранен от длъжност.

Думите звучаха объркано, напълно лишени от смисъл, поне отначало, но когато успя да се съсредоточи и се вгледа в изражението на Бил, на Кевин му се искаше да не беше изпил толкова водка и да не се бе събудил с главоболие.

— Какви ги говориш?

Бил вдигна няколко листа от бюрото си:

— Убийството на Гейтс. Момченцето, улучено от куршум през пода? В началото на месеца?

— Помня го — отговори Кевин. — По челото му имаше сос за пица.

— Моля?

Кевин примигна.

— Момчето. Така го намерихме. Беше ужасно. Здравата поразтърси Тод.

Бил набърчи чело.

— Повикали са линейка — каза той.

Кевин вдиша и издиша. Съсредоточи се.

— Беше за майката. Беше много разстроена и опита да се нахвърли на гърка, който беше стрелял. Сборичкаха се и тя падна по стълбите. Веднага се намесихме и… доколкото знам, незабавно я откараха в болницата.

Бил продължаваше да се взира в него и най-накрая остави листовете настрани.

— Ти си разговарял с нея преди това, нали?

— Помъчих се… тя беше в истерия. Опитах да я успокоя, но тя направо откачи. Какво друго да ти кажа? Останалото го пише в доклада.

Бил се пресегна към листовете върху бюрото си.

— Знам какво си написал, обаче жената твърди, че си й казал да бутне негодника по стълбите.

— Моля?

Бил се зачете в листовете.

— Твърди, че си говорил за Бог и си казал: „Този човек е грешник и заслужава да бъде наказан, понеже в Библията е казано: не убивай“. Освен това си й казал, че онзи най-вероятно ще получи условна присъда, въпреки че е убил момчето, затова тя трябва да вземе нещата в свои ръце. Защото грешниците заслужават наказание. Да ти звучи познато?

Кевин усети как кръвта се качи в бузите му.

— Това е нелепо — каза той. — Знаеш, че тя лъже, нали?

Очакваше Бил веднага да се съгласи с него, да изрази увереност, че Вътрешният отдел ще го оправдае. Но той не го стори. Вместо това се приведе напред и попита:

— Какво точно й каза? Дословно.

— Нищо не съм й казал. Попитах я какво се е случило, тя ми разказа, огледах дупката в тавана, качих се горе, арестувах съседа и той си призна, че е стрелял. Закопчах го и тръгнах да го водя надолу по стълбите, а тя изневиделица го нападна.

Бил мълчеше, приковал поглед върху Кевин.

— И не си й казвал нищо за грях?

— Не.

Бил вдигна листа, от който четеше.

— Никога не си казал: „… отмъщението е мое. Аз ще отплатя, казва Господ“.

— Не.

— Нищо от това не ти звучи познато, така ли?

Кевин усети как гневът му се надига, но се постара да се успокои.

— Нищо. Пълни лъжи. Знаеш какви са хората. Тя сигурно иска да съди общината, за да изкопчи тлъсто обезщетение.

Мускулчето на челюстта на Бил потръпна. Мина доста време, преди отново да продума:

— Беше ли пил, преди да разговаряш с жената?

— Не знам как ти хрумна. Не. Аз не правя така. Не бих го направил. Знаеш как работя. Аз съм добър детектив. — Кевин протегна ръце почти заслепен от пулсиращата болка в главата си. — Стига, Бил. Работим заедно от години.

— Затова разговарям с теб, вместо да те уволня. През последните месеци не си на себе си. Носят се слухове.

— Какви слухове?

— Че идваш пиян на работа.

— Не е вярно.

— Значи ако те проверя с дрегера, нищо няма да отчете, така ли?

Кевин чуваше как сърцето му блъска в гърдите. Умееше да лъже, биваше го в това, но сега положи специално старание гласът му да звучи спокойно:

— Снощи окъснях с един приятел и пийнахме. Може и да има алкохол в кръвта ми, но не съм пиян, не съм пил и преди да дойда на работа тази сутрин. Нито в онзи ден. Нито когато и да било.

Бил впери поглед в него.

— Кажи ми какво става с Ерин.

— Вече ти казах. Помага на своя приятелка в Манчестър. Преди няколко седмици ходихме заедно на Кейп Код.

— Казал си на Кофи, че сте ходили с нея в някакъв ресторант в Провинстаун, но заведението е затворено от шест месеца, освен това изобщо не си се регистрирал в пансиона, който си споменал. Никой не е виждал и чувал Ерин от месеци.

Кевин усети как кръвта нахлува в главата му и как пулсиращата болка се засилва.

— Проверявал си ме, така ли?

— Пиеш в работно време и ме лъжеш.

— Не съм…

— Престани да ме лъжеш! — кресна внезапно капитанът. — Оттук ми миришеш на алкохол! — гневно припламнаха очите му. — От този момент се смятай за отстранен. Мини през „Личен състав“, преди да отидеш във Вътрешния отдел. Остави пистолета и значката си на бюрото ми и си върви.

— За колко време? — успя да попита дрезгаво Кевин.

— В момента отстраняването е най-малкият ти проблем.

— Да знаеш обаче, че нищо не съм казвал на онази жена.

— Чули са те! — кресна Бил. — Партньорът ти, патологът, криминолозите, приятелят й.

Капитанът млъкна и видимо положи огромно усилие да се овладее.

— Всички са те чули — отсече той накрая и Кевин усети, че губи контрол над всичко и че за това е виновна Ерин.