Пристан за двама (Никълъс Спаркс) читать бесплатно онлайн полную версию книги

43

В унес Кейти влезе в къщата си с несигурна крачка. Седна на люлеещия се стол и се загледа към къщата на Джо, чудейки се дали не е полудяла съвсем.

Знаеше, че децата често си имат въображаеми приятели, но тя не беше дете. Да, откакто беше пристигнала в Саутпорт, наистина беше изложена на огромен стрес. Сама и без приятели, непрекъснато озъртайки се през рамо, ужасена, че Кевин може да е наблизо — кой не би се тревожил? Но това достатъчно ли беше, че да предизвика появата на алтер его? Някои психиатри вероятно биха отговорил утвърдително, но Кейти не беше толкова сигурна.

Проблемът беше, че тя не искаше да го повярва. Не можеше да повярва, понеже усещането беше толкова реално… Спомняше си онези разговори, все още виждаше изражението на Джо, още чуваше смеха й. Спомените й за нея бяха толкова истински, колкото и спомените й за Алекс. Разбира се, той сигурно също не беше реален. Може би и него си бе въобразила. А също Кристен и Джош. Може би лежеше вързана за леглото в някоя лудница, потънала в цял един измислен от самата нея свят. Поклати глава, безсилна и объркана, но все пак…

Още нещо я гризеше отвътре, но не можеше да определи точно какво. Сякаш пропускаше нещо. Нещо важно.

Колкото и да се опитваше, не успя да установи какво е. Събитията от последните няколко дни бяха изпили силите й и я бяха напрегнали. Вдигна поглед. По небето вече се стелеше здрач и температурите падаха. Близо до дърветата се бе появила мъгла.

Кейти отмести поглед от къщата на Джо — така я наричаше винаги, каквото и да говореше това за умственото й състояние — пресегна се към писмото и го разгледа. Пликът не беше надписан.

Имаше нещо плашещо в неотвореното писмо, макар да не беше сигурна точно какво. Може би се дължеше на изражението на Алекс, когато й го подаде… Тя усети, че той е не просто сериозен, но и че това е много важно за него, и се запита защо не й е казал нищо по въпроса.

Не знаеше, но скоро щеше да се стъмни и съзнаваше, че не разполага с достатъчно време. Обърна плика и разчупи печата. На избледняващата светлина тя плъзна ръка по жълтите листове, преди да ги разгърне. Най-накрая се зачете:

„До жената, която съпругът ми обича

Сигурно ще ти се стори необичайно, докато четеш тези страници, но повярвай ми, за мен е също толкова необичайно, че ги пиша. Но пък нищо, свързано с това писмо, не е нормално. Искам да ти кажа толкова много неща… и когато се наканих да ти пиша, всичко ми се струваше съвсем ясно. Сега обаче се измъчвам и не знам откъде да започна.

Нека да започна така: убедена съм, че във всеки живот настъпва безспорен момент на промяна, някакви обстоятелства, които внезапно променят всичко. За мен това беше запознанството с Алекс. Не знам кога и къде ще четеш писмото, но след като го четеш, това означава, че той те обича. Означава също, че иска да сподели живота си с теб, а ако не друго, това неизменно ще бъде общото помежду ни.

Вероятно вече знаеш, че се казвам Карли, но приятелите ми почти винаги са ме наричали Джо…“

Кейти спря да чете и се взря в писмото в ръцете си, неспособна да проумее думите. Пое си дълбоко дъх и препрочете последните думи: „приятелите ми почти винаги са ме наричали Джо…“.

Стисна силно листовете и най-сетне усети, че споменът, който се мъчеше да изрови от съзнанието си, се прояснява. Неочаквано тя отново се озова в голямата спалня в нощта на пожара. Усети напрежението в ръцете и гърба си, когато запокити тежкия люлеещ се стол през прозореца, усети как я обзема паника, докато увиваше Джош и Кристен със завивката, и чу силния шум от пращенето на огъня зад гърба си. Неочаквано ясно си спомни, че рязко се бе завъртяла и бе видяла портрета на стената, портрета на съпругата на Алекс. Тогава беше объркана, нервите й изпращаха неясни сигнали заради пушека и обзелия я страх.

Но бе видяла лицето. Да, беше пристъпила крачка напред, за да го огледа по-ясно.

Помнеше, че си каза колко много прилича тази жена на Джо, нищо че не бе успяла да го проумее. Сега обаче, докато седеше на верандата под бавно притъмняващото небе, съзнаваше със сигурност, че е сбъркала. Грешеше за всичко. Отново вдигна очи към къщата на Джо.

И изведнъж проумя, че жената приличаше на Джо, защото беше Джо. Друг неканен спомен се отприщи — от първата сутрин, когато Джо я бе посетила.

Приятелите ме наричат Джо, представила се беше тя.

О, боже, пребледня Кейти.

… Джо…

Значи не си бе въобразила Джо, не си я беше измислила.

Джо наистина беше тук. Кейти усети, че гърлото й започва да се стяга. Не защото не вярваше, а понеже изведнъж схвана, че приятелката й Джо — единствената й приятелка, единственият й съветник, опората и довереницата й — няма да се появи повече.

Никога вече нямаше да пият кафе, никога нямаше да седнат заедно на бутилка вино, нямаше да си бъбрят отпред на верандата. Никога повече нямаше да чуе смеха на Джо или да я види как извива вежда. Никога нямаше да чуе Джо да се оплаква, че й предстои да върши черна работа…

Кейти се разплака, тъжейки за прекрасната приятелка, която не бе имала шанса да опознае.

Не знаеше колко време е минало, преди отново да бъде в състояние да чете. Стъмваше се и тя се изправи с въздишка и отключи входната врата. Вътре седна на масата в кухнята. Спомни си, че Джо веднъж бе седяла на отсрещния стол, и по необяснима причина се почувства по-спокойна.

Добре, каза си, готова съм да чуя какво имаш да ми казваш.

„… но приятелите ми почти винаги са ме наричали Джо… Наричай ме както искаш и те уверявам, че вече те чувствам като приятелка. Надявам се в края на това писмо и ти да изпитваш същото към мен.

Странно нещо е да умираш, но не възнамерявам да те отегчавам с подробностите. Може да ми остават седмици, а може и да са месеци, но макар да е ужасно трудно, истината е, че много от нещата, които преди смятах за важни, вече не са. Вече не чета вестници, пет пари не давам за стоковата борса, не се притеснявам дали ще вали по време на почивката ни. Предпочитам да размишлявам над важните мигове в живота си. Мисля за Алекс, колко красив беше в деня на сватбата ни. Помня изтощението и въодушевлението си, когато за пръв път поех Джош и Кристен в обятията си. Бяха прекрасни бебета и аз имах навика да ги полагам в скута си и да ги съзерцавам, докато спят. Можех да го правя с часове, мъчейки се да установя дали имат моя нос или носа на Алекс, дали очите са моите или неговите. Понякога, докато сънуваха, юмручетата им обхващаха пръста ми — никога друг път не съм изпитвала толкова чиста радост.

Едва когато ми се родиха деца, проумях какво означава любовта. Не ме разбирай погрешно. Обичам Алекс от все сърце, но обичта ми към него е различна от тази към Джош и Кристен. Не знам как да го обясня и не знам дали изобщо трябва. Знам само, че въпреки болестта си се чувствам благословена, защото съм имала шанса да изпитам и двете. Живях пълноценно и щастливо и преживях любов, каквато повечето хора така и не изпитват.

Обаче прогнозата ме плаши. Старая се да бъда смела заради Алекс — децата са твърде малки, за да разбират какво се случва — но в спокойните мигове, когато съм сама, сълзите рукват и понякога се питам дали изобщо ще спрат. Знам, че не бива, но си мисля, че никога няма да заведа децата си на училище, няма да имам шанса да видя вълнението им в коледната утрин. Никога няма да помогна на Кристен да си избере рокля за абитуриентския бал, няма да гледам как Джош играе бейзбол. Толкова много неща никога няма да видя и да направя с тях и понякога се отчайвам, че когато се женят, за тях ще бъда само далечен спомен.

Как да им кажа, че ги обичам, когато вече няма да ме има?

И Алекс. Той е моята мечта и моят спътник, моят любим и моят приятел. Той е всеотдаен баща, но е и нещо повече — той е идеалният съпруг. Не мога да опиша колко уютно се чувствам в обятията му, с какво нетърпение очаквам да легна до него вечер. Той притежава непоклатима човечност и вяра в доброто, затова сърцето ми се къса, като си го представям сам. Това е причината за молбата ми да ти даде това писмо. Смятам, че като го принуждавам да спази обещанието си, той отново ще си намери специална жена, която да го обича и която той също да обича. Алекс има нужда от това.

Имах щастието да бъда женена за него пет години и съм майка на децата му от малко по-скоро. Сега животът ми почти приключи, а ти трябва да заемеш моето място. Ще станеш съпругата, която ще остарее с Алекс, ще станеш единствената майка, която децата ми ще познават. Не можеш да си представиш колко ужасно е да лежа в леглото, да гледам семейството си, да си давам сметка за тези неща и да съзнавам, че не мога да направя нищо, за да ги променя. Понякога мечтая да намеря начин да се върна, да се уверя, че всичко ще бъде наред. Иска ми се да вярвам, че ще ги гледам от небето или че ще мога да ги посещавам в сънищата им. Иска ми се да се престоря, че житейското ми пътуване не е свършило, и се моля безграничната ми обич към тях по някакъв начин да направи това възможно.

И тук е твоето място. Искам да направиш нещо за мен.

Ако обичаш Алекс, обичай го завинаги. Накарай го отново да се смее и да копнее за времето, което прекарвате заедно. Разхождайте се и карайте колело, сгушете се на дивана и гледайте филми заедно, завити с одеяло. Приготвяй му закуска, но без да го глезиш. Карай го и той да ти прави закуска, за да ти докаже, че те смята за специална. Целувай го и се люби с него и бъди убедена, че си късметлийка, задето си го срещнала, понеже той ще ти го докаже.

Искам и да обичаш децата ми, както ги обичам аз. Помагай им с домашните, целувай надрасканите лакти и колене, когато паднат. Прокарвай ръка през косите им и ги уверявай, че са способни да постигнат всичко, което си наумят. Завивай ги вечер и им помагай да си кажат молитвата. Приготвяй им обяд, подкрепяй ги в приятелствата. Обожавай ги, смей се с тях, помогни им да пораснат и да станат почтени и независими зрели хора. След време те ще ти върнат десетократно любовта, която им даряваш, дори и само защото Алекс е техният баща.

Моля те, умолявам те да направиш тези неща за мен. В крайна сметка, сега те са твоето семейство, не моето.

Не ревнувам и не съм ядосана, че ти заемаш мястото ми. Както вече ти казах, смятам те за своя приятелка. Ти направи съпруга и децата ми щастливи и на мен много ми се иска да можех да ти благодаря за това лично. Само че мога единствено да те уверя във вечната си признателност.

След като Алекс те е избрал, бъди уверена, че аз също съм те избрала.

Твоя приятелка по дух:

Карли Джо“

След като дочете писмото, Кейти изтри сълзите си и плъзна пръст по страниците, преди да ги пъхне обратно в плика. Седеше безмълвно и размишляваше над думите, написани от Джо, но вече знаеше, че ще постъпи точно така, както я молеше тя.

Не заради писмото, а понеже знаеше, че по някакъв необясним начин тъкмо Джо внимателно я беше насърчавала да даде шанс на Алекс.

Усмихна се:

— Благодаря за доверието — прошепна.

Джо имаше право — Кейти наистина се бе влюбила в Алекс, беше обикнала децата и вече не можеше да си представи бъдещето без тях. Време беше да се прибира у дома, време беше да види семейството си.

Навън луната беше лъчист бял диск, който я направляваше, когато се запъти към джипа. Преди да се качи обаче, хвърли поглед през рамо към къщата на Джо.

Вътре светеше и прозорците на къщата сияеха с жълтеникава светлина. Видя Джо да стои на прозореца на пребоядисаната кухня. Беше твърде далеч, за да се види нещо повече, но Кейти остана с усещането, че съседката й се усмихва. Джо вдигна ръка за приятелско сбогом и отново й напомни, че понякога любовта може да постигне невъзможното.

Ала щом Кейти примигна, къщата отново стана тъмна. Нямаше светлини, Джо беше изчезнала, но Кейти сякаш чуваше думите от писмото да долитат заедно с лекия ветрец.

След като Алекс те е избрал, бъди убедена, че и аз съм те избрала.

Кейти се усмихна и се извърна, защото знаеше, че това не е илюзия, не е плод на въображението й. Прекрасно знаеше какво е видяла.

Прекрасно знаеше в какво вярва.