Пристан за двама

27

Кейти получи шофьорска книжка през втората седмица на юли. В дните преди изпита й Алекс редовно я водеше да кормува и макар тя да се попритесни преди теста, получи почти максималния брой точки. Шофьорската й книжка пристигна по пощата след броени дни и когато Кейти отвори плика, направо свят й се зави. До снимката й пишеше име, което изобщо не беше нейно, но според щата Северна Каролина тя си беше реална личност колкото всеки друг местен жител.

Вечерта Алекс я заведе на вечеря в Уилмингтън. След това се разхождаха по улиците на града, хванати за ръце, и разглеждаха магазините. От време на време тя улавяше развеселения му поглед.

— Какво? — попита го най-накрая.

— Просто си мислех, че изобщо не изглеждаш като Ерин. Изглеждаш си като Кейти.

— Би трябвало да изглеждам като Кейти — отговори тя. — Това ми е името, имам си и шофьорска книжка за доказателство.

— Знам, сега ти трябва само кола.

— Че за какво ми е кола? — сви рамене тя. — Градчето е малко и си имам велосипед. А когато вали, познавам човек, който охотно ме кара където се налага. Все едно си имам личен шофьор.

— Така ли?

— Аха. Сигурна съм, че ако го помоля, дори ще ми заеме колата си. Въртя го на малкото си пръстче.

Алекс изви вежди.

— Май е доста мекушав.

— Не, става — подразни го тя. — Отначало ми се стори малко отчаян — все ми пробутваше безплатно някакви неща, но накрая свикнах.

— Златно сърце имаш ти.

— Очевидно. Аз съм една на милион.

Той се засмя.

— Струва ми се, че най-сетне излизаш от черупката си и започвам да опознавам истинската ти същност.

Тя мина мълчаливо няколко крачки, после спря и го погледна:

— Повече от всички останали.

— Знам — придърпа я той към себе си. — И тъкмо затова си мисля, че сме създадени един за друг.

Макар че в магазина беше оживено както обикновено, Алекс си взе отпуск за пръв път от доста време и прекарваше повечето следобеди с Кейти и с децата, наслаждавайки се на ленивите летни дни, както не бе правил от дете. Ловеше риба с Джош, строеше къщи за кукли с Кристен и заведе Кейти на джаз фестивал в Мъртъл Бийч. Когато се развихриха светулките, двамата наловиха десетки с мрежи и ги затвориха в буркан. По-късно същата вечер съзерцаваха загадъчното сияние със смесица от почуда и очарование, докато най-накрая Алекс не отвори капака.

Караха велосипеди, ходеха на кино, а когато Кейти не работеше вечер, той обичаше да пали скарата. Децата хапваха и после плуваха в потока чак до мръкнало. След като малките се изкъпеха и си легнеха, Алекс и Кейти седяха на малкия пристан зад магазина, провесили крака над водата, а луната бавно прекосяваше небосклона. Пиеха вино и си бъбреха за несъществени неща, но Алекс свикна да се наслаждава на тези спокойни мигове, които прекарваха заедно.

Кристен много обичаше да прекарва времето си с Кейти. Докато се разхождаха четиримата, момиченцето често се пресягаше да я хване за ръката, а случеше ли се да падне на детската площадка, хукваше да търси утеха при нея. Макар че Алекс се радваше на тези признаци, винаги усещаше и лека тъга — те му напомняха, че никога не би могъл да даде на дъщеря си всичко, от което тя се нуждае, колкото и да се старае. Въпреки това, когато Кристен доприпкаше при него, за да попита дали може да отиде по магазините с Кейти, Алекс не можеше да й откаже. Самият той се стараеше да я води на пазар веднъж-два пъти годишно, но гледаше на това по-скоро като на родителско задължение, отколкото като на възможност за забавление. На Кейти обаче идеята явно й допадаше. Той й даваше малко пари, подаваше й ключовете за джипа и им махаше от паркинга, докато двете потегляха.

Кристен беше видимо щастлива от присъствието на Кейти, чувствата на Джош не бяха толкова очевидни. Предния ден, когато Алекс го взе от забавата край басейна на негов приятел, Джош не обели и дума нито на Кейти, нито на баща си до края на вечерта. Преди това на брега също беше доста мълчалив. Алекс знаеше, че нещо го тревожи, и предложи да си вземат въдиците, когато вече се здрачаваше. Сенките започваха да се източват върху потъмнялата вода и потокът бе притихнал и спокоен — черно огледало, в което се отразяваха бавно плъзгащите се по небето облаци.

Хвърлиха въдиците за около час, през това време небето стана виолетово и после индигово, а стръвта им образуваше кръгчета по повърхността на водата. Джош беше необичайно мълчалив. Друг път сцената би навявала покой, но в момента Алекс изпитваше мъчителното усещане, че нещо не е наред. И тъкмо когато се канеше да попита, синът му се извърна леко към него.

— Тате?

— Да?

— Понякога мислиш ли за мама?

— Непрекъснато.

— И аз мисля за нея — кимна Джош.

— И би трябвало. Тя много ви обичаше. За какво по-конкретно си мислиш?

— Помня как ни правеше курабийки и ми позволи да слагам глазурата.

— И аз го помня. Цялото ти лице беше омазано с розова глазура, а тя те снима. Снимката още виси на хладилника.

— Сигурно затова си го спомням.

Джош облегна въдицата в скута си.

— Тя липсва ли ти?

— Разбира се. Много я обичах — отговори Алекс, гледайки го право в очите. — Какво има, Джош?

— Вчера на забавата… — потърка носа си момчето, явно колебаейки се.

— Какво се случи?

— Повечето майки останаха през цялото време. И си говореха.

— И аз щях да остана, ако ти беше поискал.

Джош сведе поглед и в настъпилото мълчание Алекс изведнъж се досети какво премълчава момчето.

— Трябваше да остана, нали? Така постъпват родителите с децата.

Изрече го по-скоро като твърдение, не като въпрос.

— Обаче ти не ми каза, понеже щях да съм единственият баща там, нали?

Джош кимна с виновно изражение.

— Не се сърди.

Алекс обгърна с ръка раменете на сина си.

— Не се сърдя.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Как може да ти се сърдя за такова нещо?

— Според теб мама щеше ли да остане?

— Разбира се. За нищо на света не би го пропуснала.

В далечния край на потока скокна кефал и вълничките се понесоха към тях.

— Какво правиш, когато излизаш с госпожица Кейти? — попита Джош.

Алекс се поразмърда неловко.

— Ами същото, което правихме днес на брега. Хапваме, разговаряме и понякога се разхождаме.

— Напоследък прекарваш много време с нея.

— Да.

Джош се замисли.

— За какво си говорите?

— За най-обикновени работи — наклони глава Алекс и продължи: — Говорим и за вас двамата със сестра ти.

— И какво по-точно?

— Колко ни е забавно с вас, колко добре се справяш в училище, колко чиста поддържате стаята си.

— Ще й кажеш ли, че не съм те предупредил, че трябва да останеш на забавата?

— Искаш ли да й кажа?

— Не — отговори Джош.

— Тогава няма.

— Обещаваш ли? Понеже не искам тя да ми се сърди.

Алекс вдигна длан:

— Честна дума. Но за твое сведение, тя не би ти се разсърдила. Смята, че си страхотно дете.

Джош се поизправи и започна да навива кордата на въдицата си.

— Добре, защото според мен и нея доста си я бива.

След разговора си с Джош Алекс не бе мигнал цяла нощ. Взираше се в снимката на Карли в спалнята си и изпи три бири вечерта.

Кристен И Кейти се върнаха развълнувани и въодушевени, докато му показваха какви дрехи са купили. За негово учудване Кейти върна почти половината пари с обяснението, че много я бива да пазарува на разпродажби. Алекс седна на дивана, а Кристен му направи модно ревю — демонстрираше една дреха, след това хлътваше обратно в стаята и се връщаше, облечена с нещо съвсем различно. Дори Джош, който обикновено не даваше пет пари за такива неща, остави играта си и когато Кристен излезе от стаята си, се приближи към Кейти.

— Може ли и мен да заведеш по магазините? — попита той почти шепнешком. — Понеже имам нужда от няколко ризи и други неща.

След това Алекс поръча китайска храна и всички се настаниха около масата, похапваха и се смееха. В един момент Кейти извади от чантата си кожена лента за ръка и се обърна към Джош:

— Много ми хареса и я взех — каза тя и му я подаде.

Изненадата му бе заменена от удоволствие, след като си я сложи, и Алекс забеляза как до края на вечерта той непрекъснато стрелка Кейти с поглед.

Странно, но точно в такива вечери Карли му липсваше най-много. Не бяха преживявали такива мигове като семейство — когато тя почина, децата бяха твърде малки — но на Алекс никак не му беше трудно да си я представи на масата.

Вероятно по тази причина не успя да заспи много след като Кейти се прибра у дома, а Джош и Кристен спяха в леглата си. Отметна завивките, отиде в дрешника и отвори сейфа, който беше поставил преди няколко години. Вътре държеше важни финансови и застрахователни документи, натрупани до ценните реликви от брака му. Карли ги беше събирала: снимки от медения им месец, четирилистна детелина, която бяха намерили по време на почивката си във Ванкувър, сватбения й букет от божури и калии, снимки от ултразвука на Кристен и Джош в утробата й и дрешките, с които децата бяха изписани от родилния дом. Вещите бяха свързани с много спомени и емоции, а след смъртта на Карли Алекс не бе добавил нищо към сейфа, само писмата, които му беше писала тя. Едното беше адресирано до него. Второто обаче нямаше име на подател и си остана неотворено. Той не можеше да го отвори — обещанието си е обещание.

Извади писмото, което беше чел стотици пъти, и остави другото в сейфа. Не знаеше нищо за писмата, докато тя не му подаде пликовете по-малко от седмица преди смъртта си. Вече беше прикована към леглото и можеше да приема само течности. Когато я носеше до тоалетната, я усещаше лека като перце, сякаш по някакъв начин тялото й беше станало кухо. През последните съзнателни часове от живота й той тихичко седеше до нея. Обикновено тя заспиваше след броени минути, но Алекс не откъсваше поглед от лицето й и хем не излизаше, да не би да има нужда от него, хем се притесняваше, че е до нея и я лишава от покой. В деня, когато му даде пликовете, той видя как те се появяват изпод завивката й сякаш по силата на някакво вълшебство. Едва по-късно разбра, че тя ги е написала два месеца по-рано и ги е поверила на майка си.

Сега Алекс отвори плика и извади писмото, което многократно бе чел. Беше написано на жълта хартия, каквато обикновено използват юристите. Вдигна листа до носа си и усети аромата на лосиона, който Карли често използваше. Спомни си своята изненада и нейния поглед, който молеше за разбиране.

— Искаш да прочета това първо, така ли? — беше попитал, сочейки писмото, на което пишеше неговото име, и тя леко кимна. После Карли се отпусна, когато той извади писмото, и главата й потъна във възглавницата.

След като прочете писмото отново, Алекс го пъхна обратно в плика и го прибра в сейфа. Отвън небето бе покрито с огрени от луната облаци и цялото сияеше тайнствено. Той вдигна поглед нагоре, мислейки за Карли и за Кейти. Карли го съветваше да се довери на инстинкта си и че ще разбере какво да прави с писмото.

И изведнъж си даде сметка, че тя е била съвсем права — е, поне наполовина. Алекс знаеше, че иска да даде писмото на Кейти. Просто не беше сигурен дали тя е готова да го получи.