Пристан за двама

6

Докато Кейти пазаруваше, Алекс се навърташе край касата и я наблюдаваше с ъгълчето на очите си. Подреди плота, нагледа Джош, хвърли око на рисунката на Кристен и отново подреди плота, правейки всичко по силите си да изглежда зает.

Беше се променила през последните седмици. Имаше наченки на слънчев загар и свежата й кожа блестеше. Освен това вече не се държеше толкова плашливо в негово присъствие и днешният ден беше чудесен пример. Е, не беше лумнал невиждан огън след искрата от разговора им, но беше някакво начало, нали?

Начало на какво обаче?

Той бе усетил веднага, че тя е в беда, и инстинктивната му реакция беше да помогне. Разбра, че тя бе красива въпреки подстрижката и обикновените дрехи. Но всъщност истински се бе трогнал от начина, по който бе утешила Кристен след падането на Джош във водата. Още по-трогателна беше реакцията на момиченцето му към Кейти. То бе протегнало ръчички към нея като към майка.

Гърлото му се стегна и това му напомни, че колкото на него му липсваше съпруга, толкова на децата им липсваше майка. Знаеше, че те скърбят, и се опитваше с всички сили да компенсира загубата им, но едва след като видя Кристен и Кейти заедно, осъзна, че тъгата е само част от чувствата на сина и на дъщеря му. Те бяха самотни досущ като него.

Разтревожи го фактът, че не го беше проумял по-рано.

Що се отнася до Кейти, тя беше същинска загадка за него. Липсваше нещо, което не му даваше мира. Наблюдаваше я и се питаше коя е тя всъщност и какво я води в Саутпорт.

Кейти стоеше близо до един от хладилниците и разгледаше стоките зад стъклото — нещо, което никога досега не бе правила. Взираше се леко смръщена и Алекс забеляза, че докато избира какво да купи, пръстите на дясната й ръка мърдат около безименния пръст на лявата, играейки си с несъществуващ пръстен. Жестът й предизвика у него нещо едновременно познато и отдавна забравено.

Това беше навик, тик, който бе забелязвал понякога през годините на служба в ДКР у жени с насинени и обезобразени лица. Седяха срещу него и не можеха да спрат да докосват пръстените си, сякаш бяха окови, привързващи ги към съпрузите им. Обикновено те отричаха, че мъжът ги удря, а в редките случаи, когато признаваха истината, твърдяха, че вината не е негова, че са го провокирали. Обясняваха, че са прегорили вечерята, че не са пуснали пералнята или че той е пил. И винаги, ама винаги същите тези жени се кълняха, че им се случва за пръв път и че не искат да повдигат обвинения, понеже това ще съсипе кариерата на мъжа им. Всеизвестно е, че армията наказва строго съпрузи с прояви на домашно насилие.

Някои обаче бяха различни — поне в началото — и твърдяха, че искат да повдигнат обвинения. Алекс се заемаше с доклада и ги изслушваше, докато го разпитваха защо документацията е по-важна от ареста. От прилагането на закона. Той така или иначе написваше доклада и им прочиташе собствените им думи, преди да ги помоли да подпишат. Понякога точно тогава смелостта им секваше и под гневната маска Алекс зърваше ужасената жена отдолу. Много от тях в крайна сметка не подписваха доклада, а дори и тези, които подписваха, бързо променяха мнението си, когато привикаха съпрузите им. Случаите се придвижваха по каналния ред независимо от решението на съпругата. Но по-късно, когато жената откажеше да свидетелства, наложеното наказание беше нищожно. Алекс се убеди, че само жените, които предявят обвинения, успяват да се освободят, защото всъщност животът им приличаше на затвор, нищо че мнозинството от тях не го признаваха.

Нямаше обаче друг начин да избягат от ужаса в живота си, макар че след всичките години работа Алекс познаваше само една жена, която действително бе успяла да го постигне. Беше разговарял с нея веднъж и тя пое по познатия път на отричането и на самообвиненията. Няколко месеца по-късно обаче той узна, че жената е избягала. Не при близките си и не при приятели, а някъде другаде, където дори съпругът й не можеше да я намери. Изпаднал в ярост, че съпругата му го е напуснала, той си беше изпуснал нервите след дълга пиянска нощ и беше размазал от бой един военен полицай. Накрая се озова в Левънуърт, а Алекс помнеше колко доволно се беше усмихнал, когато научи новината. Усмихваше се и щом си помислеше за съпругата на този тип, браво на нея!

Сега, докато наблюдаваше как Кейти си играе с несъществуващия си пръстен, той усети как инстинктите му на следовател се разбуждат. Имала е съпруг, каза си той, съпругът е липсващата брънка. Или все още беше омъжена, или не беше, но интуицията му категорично подсказваше, че тя все още се страхува от мъжа си.

Небето се разцепи, докато Кейти се пресягаше към кутия крекери. Блесна мълния и няколко секунди след това изтрещя гръмотевица, която отзвуча със силен и гневен грохот. Джош влетя в магазина секунди преди да рукне пороят, стиснал в ръка кутията с рибарските си такъми и въдицата. Лицето му беше зачервено, дишаше учестено като бегач на финалната права.

— Здрасти, тате.

Алекс вдигна поглед:

— Хвана ли нещо?

— Пак само един морски вълк. Същият, който хващам винаги.

— Ще се видим след малко за обяд, става ли?

Джош хлътна в склада и Алекс го чу да трополи нагоре по стълбите към жилището им.

Навън валеше проливно и вятърът мяташе водни завеси към прозорците. Клоните се огъваха на вятъра, прекланяха се пред по-висшата сила. Светкавица озари тъмното небе, гръмотевица изтрещя достатъчно силно, за да разтресе стъклата. Алекс видя как в другия край на магазина Кейти се присвива уплашено, забеляза изписания по лицето й ужас и изненада и се зачуди дали някога съпругът й я е виждал такава.

Вратата на магазина се отвори и вътре се втурна мъж, който остави мокра диря по стария дъсчен под. Новодошлият отърси струйките от ръкавите си и кимна на Алекс, преди да се запъти към грила.

Кейти отново се обърна към рафта с крекерите. Нямаше голям избор, само „Солтинес“ и „Риц“, единствените два вида, които се продаваха редовно, и тя си избра „Риц“.

Подбра обичайните продукти и понесе кошницата си към касовия апарат. След като маркира всичките й покупки, Алекс тупна торбата, която бе оставил върху плота по-рано.

— Да не забравиш зеленчуците.

Тя погледна към касовия бон:

— Сигурен ли си, че ги маркира?

— Разбира се.

— Понеже сумата е почти същата като преди.

— Давам ти ги по цени на едро.

Тя се намръщи и се зачуди дали да му повярва, но накрая бръкна в плика. Извади един домат и го поднесе към носа си.

— Хубаво мирише.

— Снощи ги опитах. Страхотни са с малко сол, а на краставиците пък нищо не им трябва.

Кейти кимна, но без да откъсва поглед от вратата. Вятърът я блъскаше на гневни тласъци. Вратата изскърца и се открехна под напора на стихията да нахлуе вътре. Светът от другата страна на стъклото се бе превърнал в мъгляво петно.

Хората не бързаха да си тръгват от грила. Алекс ги чуваше да говорят, че ще изчакат бурята да отмине.

Кейти си пое въздух, сякаш да почерпи сили, и посегна към торбите си.

— Госпожице Кейти! — провикна се Кристен почти паникьосано. Изправи се и размаха рисунката, която оцветяваше. Вече я беше откъснала от книжката. — За малко да си забравиш рисунката.

Кейти се пресегна да я вземе и лицето й светна, докато я разглеждаше. Алекс забеляза, че поне за миг всичко друго на света бе забравено.

— Красива е — промърмори Кейти. — Нямам търпение да си я окача.

— Ще ти оцветя още една, когато дойдеш следващия път.

— Много ще се радвам.

Кристен грейна и отново се настани на масата. Кейти уви рисунката на руло, като се постара да не я измачка, и я пъхна в торбата. Светкавицата и гръмотевицата изтътнаха почти едновременно този път. По земята забарабаниха дъждовни капки и паркингът се превърна в море от локви. Небето притъмня като северно море.

— Имаш ли представа колко ще продължи бурята? — попита Кейти.

— Доколкото чух, почти през целия ден — отговори Алекс.

Тя впери поглед към вратата. Докато обмисляше как да постъпи, отново се заигра с несъществуващия пръстен. В настъпилото мълчание Кристен подръпна ризата на баща си.

— Трябва да откараш госпожица Кейти у тях — нареди му тя. — Тя няма кола, а навън вали силно.

Алекс погледна към Кейти, защото знаеше, че е чула думите на Кристен.

— Искаш ли да те откарам?

— Не, няма нужда — поклати глава тя.

— Ами рисунката ми? — попита Кристен. — Може да се намокри.

Кейти не отговори веднага и Алекс излезе иззад касата.

— Хайде — кимна с глава той. — Ще станеш вир-вода! Колата ми е отзад.

— Не искам да се натрапвам…

— Не се натрапваш.

Той потупа джоба си и извади ключовете на колата, а после се пресегна към торбите.

— Дай да взема това. Кристен, миличка, изтичай горе и кажи на Джош, че се връщам след десет минути.

— Добре, татко.

— Роджър! — провикна се Алекс. — Ще наглеждаш ли магазина и децата за малко?

— Няма проблем — махна му Роджър.

Алекс кимна към дъното на магазина и попита:

— Готова ли си?

Хукнаха към джипа, стиснали огънати от буреносния вятър и пороя чадъри. Просветваха мълнии и облаците присветваха. Настаниха се на местата си и Кейти избърса с длан запотеното стъкло.

— Не подозирах, че ще стане така, като тръгвах от вкъщи.

— Никой не подозира, докато не се разрази бурята. Прогнозите за времето непрекъснато предупреждават за бури, затова когато наистина започне нещо сериозно, хората никога не са подготвени. Ако не е толкова сериозно, колкото са ни предупреждавали по телевизията, се оплакваме. Ако е по-зле от очакваното, пак се оплакваме. Ако положението е точно толкова сериозно, колкото са прогнозирали, и тогава се оплакваме и твърдим, че понеже прогнозите често са неверни, не сме можели да допуснем, че този път ще познаят. Хората просто си търсят повод да се оплакват.

— Като клиентите в грила ли?

Той кимна и се усмихна широко.

— Но те все пак са свестни. Повечето са трудолюбиви, честни и добросърдечни. Всеки от тях с радост би наглеждал магазина, ако го помоля, и би следил за всяко пени. Тук е така. Понеже дълбоко в себе си хората съзнават, че в малък град като нашия се нуждаем един от друг. Чудесно е, но ми трябваше малко време да свикна.

— Не си ли тукашен?

— Не, жена ми беше. Аз съм от Спокейн. Помня, че когато се преместих тук, си казах, че няма никакъв шанс да остана в градчето. Малко южняшко градче, което пет пари не дава за мнението на света. Трябва ти време да свикнеш, но после… се привързваш. Имаш възможност да съсредоточиш вниманието си върху наистина важните неща.

— А кои са важните неща? — попита тихо Кейти.

— Зависи от човека, нали? — сви рамене той. — В момента за мен това са децата ми. Тук е домът им, а след всичко, което им се стовари на главите, те имат нужда от предвидимост. На Кристен й е нужно място, където да може да рисува и да облича куклите си, а Джош трябва да има къде да ходи на риба. И двамата знаят, че аз съм тук винаги когато се нуждаят от мен. Градчето и магазинът им дават тази сигурност, затова в момента аз точно това искам. От това се нуждая.

Алекс замълча, смутен, задето се е разбъбрил така.

— Всъщност накъде да карам?

— Направо. Трябва да завиеш по тесен път, застлан с чакъл, малко след този завой.

— Имаш предвид чакълестия път до плантацията?

— Да — кимна Кейти.

— Дори не знаех, че води до някъде — сбърчи чело Алекс. — Разстоянието не е никак малко, за да го изминаваш пеша. Сигурно има три километра?

— Не е толкова зле — сдържано отговори тя.

— При хубаво време може би, но днес щеше да се наложи да плуваш. Не би могла да се прибереш пеша толкова далеч. А и рисунката на Кристен щеше да се измокри.

Алекс забеляза сянката от усмивка по лицето на Кейти при споменаването на името на Кристен, но нищо не каза.

— Някой спомена, че работиш в ресторанта на Айвън — каза той.

— От март — кимна тя.

— Как ти се струва?

— Става. Това е просто работа, но собственикът се държи добре с мен.

— Айвън ли?

— Познаваш ли го?

— Всички познават Айвън. Знаеш ли, че всяка есен той се костюмира като генерал от Конфедерацията за възстановка на битката при Саутпорт? Когато Шърман опожарил града. В което няма нищо лошо, разбира се, само дето по време на Гражданската война не е имало никаква битка за Саутпорт. Тогава градът дори не се е казвал така, името му е било Смитвил. А и Шърман е бил на сто и петдесет километра оттук.

— Сериозно? — попита Кейти.

— Не ме разбирай погрешно. Харесвам Айвън, той е свестен човек, а ресторантът му е символ на града. Кристен и Джош много обичат царевичните бухти там, а Айвън винаги ни посреща сърдечно. Понякога обаче просто не го разбирам. Семейството му пристигнало от Русия през петдесетте. Първо поколение емигранти. Никой от роднините му вероятно не е и чувал за Гражданската война. Обаче Айвън цял уикенд размахва меча и крещи заповеди насред улицата точно пред Съдебната палата!

— Как така не съм чула за това досега?

— Защото местните хора не обичат да го обсъждат. Малко е… ексцентрично, нали разбираш? Дори тукашните жители, които наистина познават Айвън, се стараят да не му обръщат внимание. Като го видят изтъпанчен посред центъра, се обръщат и почват да говорят за друго, например за красивите хризантеми пред Съдебната палата.

Кейти се засмя за пръв път, откакто се беше качила в колата.

— Не знам дали да ти вярвам.

— Няма значение. Ако си тук през октомври, ще го видиш с очите си. Но пак те моля да не ме разбираш погрешно. Той е свестен човек и ресторантът му е чудесен. Ако сме ходили на плаж, почти винаги се отбиваме там. Следващия път като дойдем, ще потърсим теб.

— Добре — отвърна Кейти след кратко колебание.

— Тя те харесва — каза Алекс. — Имам предвид Кристен.

— И аз я харесвам. Тя е светъл дух, има характер.

— Ще й предам думите ти. И ти благодаря.

— На колко години е?

— На пет. Когато тръгне на училище през есента, направо не знам какво ще правя. В магазина ще стане адски тихо.

— Ще ти липсва — отбеляза Кейти.

— Много — кимна той. — Знам, че в училище ще й хареса, но аз обичам да е край мен.

Докато Алекс говореше, дъждът се стелеше като пелена по прозорците. Небето ту просветваше, ту притъмняваше като мигаща лампа на фона на почти несекващ тътен.

Кейти зарея поглед през страничния прозорец, унесена в мислите си. Той изчака, сигурен, че тя ще наруши мълчанието.

— Колко време бяхте женени със съпругата ти? — попита Кейти най-накрая.

— Пет години. Излизахме година преди това. Запознахме се, когато бях разпределен във Форт Браг.

— Военен ли си бил?

— Десет години. Натрупах добър опит и съм признателен. Обаче в същото време се радвам, че приключи.

Кейти посочи през предното стъкло:

— Ето там е завоят.

Алекс зави по пътя към къщата й и намали. Неравният чакъл се бе наводнил от пороя и водата пръскаше чак до прозорците и по предното стъкло. Той насочи цялото си внимание към шофирането, но внезапно го връхлетя мисълта, че за пръв път от смъртта на съпругата си остава сам в колата с жена.

— Коя е къщата? — Вгледа се с присвити очи към двете малки вили.

— Дясната — посочи тя.

Алекс зави по импровизираната алея и спря възможно най-близо до къщата.

— Ще донеса покупките ти до входа.

— Не е нужно.

— Нямаш представа как са ме възпитали — възрази той и скокна, преди тя да успее да го спре. Грабна торбите и изтича с тях до верандата. Докато ги остави и се изтръска от дъжда, Кейти вече се приближаваше забързано към него, стиснала с две ръце чадъра, който й беше заел.

— Благодаря — надвика тя грохота на пороя. Подаде му чадъра, а той поклати глава:

— Задръж го за известно време. Или завинаги. Няма значение. След като ходиш толкова много пеша, ще ти трябва.

— Мога да ти платя… — поде тя.

— Не се тревожи.

— Но той е от магазина.

— Всичко е наред. Но ако ти се струва нередно, ще си оправим сметките следващия път, когато дойдеш да пазаруваш, става ли?

— Алекс, наистина…

Той не й позволи да довърши.

— Ти си редовен клиент, а аз обичам да помагам на клиентите си.

Тя се позамисли, преди да отговори.

— Благодаря ти — рече най-сетне, вперила в него очи, в момента тъмнозелени. — Благодаря и че ме докара до вкъщи.

Той наклони глава и каза:

— За теб винаги.

Какво да прави с децата: вечният и понякога неразрешим въпрос, пред който Алекс се изправяше през уикендите, и този път, както обикновено, нямаше никаква представа.

Бурята се разрази с пълна сила и тъй като не даваше никакви признаци, че се кани да утихне, не можеше и дума да става за занимания на открито. Би могъл да ги заведе на кино, обаче не даваха нищо, което да заинтересува и двамата. А би могъл просто да ги остави да се позабавляват малко сами. Знаеше, че много родители постъпват по този начин. От друга страна, децата му бяха още малки, прекалено малки, за да ги оставя да се оправят сами. И което бе още по-важно, те бездруго често оставаха сами, импровизираха си забавления просто защото той прекарваше много време в магазина. Алекс се замисли какви варианти има, докато печеше сандвичи със сирене, но скоро мислите му се отклониха към Кейти. Тя очевидно се стараеше да не се набива на очи, но той съзнаваше, че това е почти невъзможно в град като този. Беше твърде привлекателна, за да се слее с тълпата, освен това, когато хората научеха, че тя навсякъде ходи пеша, неизбежно щяха да започнат да говорят и да задават въпроси за миналото й.

А на него не му се искаше да става така. Не по себични причини, а защото Кейти имаше право на живота, който беше дошла да търси. На нормален живот. На простички удоволствия, каквито повечето хора приемат за даденост: на възможността да ходи където си поиска и когато си поиска и да живее в дом, в който се чувства сигурна и в безопасност. Освен това трябваше да се придвижва някак.

— Ей, деца — повика ги той, докато разпределяше сандвичите по чиниите. — Хрумна ми една идея. Хайде да направим нещо за госпожица Кейти.

— Добре! — съгласи се Кристен.

Джош просто кимна, сговорчив както обикновено.