Пристан за двама

3

Косата му бе побеляла, когато беше едва двайсет и няколко годишен, факт, който предизвикваше добродушните закачки на приятелите му. Освен това промяната не настъпи постепенно, не започна с едно-две косъмчета тук-там, които постепенно се посребряват. Просто през януари косата му си беше черна, а на следващия януари не беше останало почти нищо от този цвят. Двамата му братя се оказаха пощадени от подобна съдба, макар че през последните години и техните бакенбарди се бяха прошарили. Нито майка му, нито баща му имаха обяснение за случилото се, понеже доколкото им бе известно, Алекс Уийтли беше аномалия и в двата рода.

Странно, но побеляването изобщо не го смущаваше. Докато беше в армията, подозираше, че то е спомогнало за бързото му повишение. Работеше в Дивизията за криминални разследвания, ДКР, в Германия и в Джорджия и цели десет години беше разследвал военни престъпления: от отлъчили се войници до грабежи, домашно насилие, изнасилвания и дори убийства. Редовно го повишаваха и накрая, на трийсет и две години, се уволни от армията като майор.

След като го раниха и това сложи край на кариерата му като военен, той се премести в Саутпорт, родния град на жена си. Тъкмо се бяха оженили, очакваха първото си дете и Алекс възнамеряваше да кандидатства за работа в полицията, когато тъстът му предложи да му продаде семейния бизнес.

Ставаше дума за старомоден провинциален магазин с бяла дървена обшивка, сини капаци на прозорците, двускатен покрив и пейка отпред — магазини като този се бяха радвали на разцвет много отдавна и повечето вече бяха изчезнали. На втория етаж имаше жилище. Грамадна магнолия хвърляше сянка над едната страна на постройката, а отпред се пъчеше дъб. Само половината паркинг бе асфалтиран — другата беше покрита с чакъл — но рядко оставаше празен. Тъстът на Алекс беше започнал бизнеса преди раждането на Карли, когато наоколо имаше само селскостопанска земя, обаче се гордееше, че притежава дарбата да разбира хората и се стремеше да има на склад всичко, от което биха могли да се нуждаят клиентите му, и затова магазинът беше претъпкан и доста безреден. Алекс споделяше това виждане и го остави почти непроменен. На пет-шест редици щандове предлагаше хранителни стоки и тоалетни артикули, а фризерите в дъното бяха препълнени с каквото се сетиш: от сода и вода до бира и вино. Както във всеки универмаг и тук имаше рафтове с чипс, бонбони и вредни храни, които хората грабват, чакайки на касата. И с това приликите се изчерпваха. По рафтовете на магазина вече се предлагаше разнообразно риболовно оборудване и прясна стръв, имаше и грил закусвалня, която въртеше Роджър Томпсън, някога работил на Уолстрийт, но предпочел Саутпорт заради по-простичкия начин на живот. В грила сервираха бургери, сандвичи и хотдог, имаше и къде да седнеш. В магазина даваха под наем дивидита с филми, продаваха разнообразни боеприпаси, дъждобрани и чадъри, имаше и неголяма селекция от бестселъри и класически романи. Предлагаха също свещи и ремъци за автомобили и газови бутилки, а Алекс изработваше и дубликати на ключове на струг в задната стаичка. Имаше и три бензинови колонки, както и четвърта колонка за гориво на пристана, откъдето зареждаха лодки, а до касата бяха подредени кошници с пресни зеленчуци.

Учудващото бе, че лесно успяваше да поддържа разнообразието в асортимента.

Някои стоки се търсеха редовно, други не. Подобно на тъста си, Алекс имаше добър усет за нуждите на хората още щом прекрачеха прага. Винаги забелязваше и помнеше неща, които другите не помнеха — способност, която му беше от неизмерима полза през годините, докато работеше в ДКР. В днешно време постоянно сменяше асортимента, който държеше на склад, стараейки се да задоволява променливите вкусове на клиентите си.

Никога не си беше представял, че ще се занимава с подобно нещо, но решението му беше добро, дори и само поради факта, че му позволяваше да държи децата под око. Джош ходеше на училище, но Кристен щеше да бъде в първи клас чак наесен и сега прекарваше повечето време в магазина. Беше й подредил кът за игра зад касата, където умната му и бъбрива дъщеря обичаше да стои най-много. Едва петгодишна, тя умееше да работи с касовия апарат и да връща ресто, стъпила на столче, за да стига копчетата. Алекс обожаваше да наблюдава изражението на хората, когато малката започнеше да им прави сметката.

Все пак не беше идеалното детство за нея, макар да познаваше само този живот. Когато Алекс беше честен пред себе си, се виждаше принуден да признае, че грижите за децата и за магазина изсмукват цялата му енергия. Понякога усещаше, че не издържа повече — да приготвя обяд на Джош, да го кара на училище, да поръчва стока от доставчиците, да се среща с търговците, да обслужва клиентите и през цялото време да обръща внимание на Кристен. И това беше само началото. Понякога му се струваше, че вечер е още по-зает. Правеше всичко по силите си да върши някакви детски работи с децата си — да кара колело, да пуска хвърчила и да ходи на риба с Джош, обаче Кристен обичаше да си играе с кукли, да рисува и да изработва разни неща, а него хич не го биваше в тези работи. Като добавим приготвянето на вечеря и почистването на къщата, през повечето време Алекс едва успяваше да смогне. Дори след като най-сетне сложеше децата да си легнат, не можеше да си отдъхне, понеже винаги имаше още нещо за вършене. Вече не беше сигурен дали изобщо знае какво е това почивка.

След като децата си легнеха, прекарваше остатъка от вечерта сам. Познаваше почти всички в града, но имаше малцина истински приятели. Двойките, на които двамата с Карли понякога бяха гостували на барбекю или на вечеря, постепенно, но неотвратимо се отчуждиха. Донякъде вината беше негова — работата в магазина и грижите по децата запълваха времето му почти изцяло — но понякога той оставаше с усещането, че причинява неудобство на познатите си, сякаш им напомня, че животът е непредсказуем и плашещ и че всичко може да се сгромоляса само за миг.

Водеше изтощителен и понякога самотен живот, но всичките му усилия бяха насочени към Джош и Кристен. Макар и не толкова често както по-рано, понякога двамата сънуваха кошмари след смъртта на Карли. Събудеха ли се посред нощ, безутешно разплакани, Алекс ги притискаше в прегръдките си и шепнешком ги уверяваше, че всичко ще бъде наред, докато отново не заспяха. Отначало всички ходеха на консултации с психолог, децата рисуваха и говореха за чувствата си, но изглежда това не им помагаше толкова, колкото се надяваше той. Кошмарите продължиха почти година. От време на време, докато Алекс оцветяваше заедно с Кристен или ловеше риба с Джош, децата се умълчаваха и той разбираше, че тъгуват за майка си. Кристен понякога си го признаваше с бебешко и треперещо гласче, а по бузите й се стичаха сълзи. В такива мигове сърцето му се късаше, понеже знаеше, че не би могъл да направи или да каже нищо повече, за да подобри нещата.

Психологът го уверяваше, че децата са издръжливи и че ако се чувстват обичани, кошмарите в крайна сметка ще престанат и сълзите няма да са толкова чести. Времето доказа правотата му, но сега Алекс се бе оказал изправен пред опасността от нова загуба, също толкова съкрушителна. Осъзна, че състоянието на децата се подобрява, тъй като спомените за майка им постепенно, но сигурно избледняваха. Изгубиха я съвсем малки — съответно на четири и на три години — а това означаваше, че някой ден за тях тя щеше да бъде по-скоро представа, отколкото човек от плът и кръв. Разбира се, това беше неизбежно, но на Алекс някак не му се струваше редно хлапетата да не помнят смеха на Карли, нито нежността, с която ги прегръщаше като бебета, нито дълбоката й обич към тях.

Не си падаше много по снимките. Винаги Карли се бе пресягала към фотоапарата, затова имаше десетки снимки на него и децата. На много малко обаче присъстваше и тя и макар Алекс специално да разглеждаше албума заедно с Джош и Кристен и да им разказваше за майка им, подозираше, че разказите му постепенно се превръщат само в разкази и нищо повече. Свързаните с тях чувства бяха като пясъчни замъци на пътя на прилива, които морето бавно отмиваше. Същото се случваше и с портрета на Карли, окачен във всекидневната. През първата година от брака им той уреди да й направят портретна снимка въпреки протестите й. И се радваше, че го беше направил. На снимката тя изглеждаше красива и независима, волевата жена, която бе запленила сърцето му, и вечер, след като децата си легнеха, понякога Алекс съзерцаваше портрета на съпругата си и у него бушуваше буря от чувства. Джош и Кристен обаче почти не забелязваха снимката.

Той често мислеше за Карли, липсваше му разбирателството помежду им и приятелството, което бе основата на брака им в най-добрите му години. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, съзнаваше, че отново иска да изпита тези неща. Беше самотен, макар да се смущаваше да го признае. Месеци след смъртта на жена си просто не можеше да си представи друга връзка, камо ли да допусне възможността отново да живее с някого. Дори година след това прогонваше от главата си подобни мисли. Болката беше още прясна, споменът и равносметката — твърде болезнени. Преди няколко месеца обаче бе завел децата в аквариума и докато стояха пред басейна на акулата, бе завързал разговор с привлекателната жена, застанала до него. И тя като него беше довела децата си, и тя като него нямаше халка на пръста. Децата й бяха връстници на Джош и на Кристен и докато четиримата се отдалечаваха, сочейки рибите, жената се засмя на някаква негова забележка и Алекс усети искрица привличане, която му припомни какво е имал преди. Накрая сложиха точка на разговора и всеки пое по пътя си, но на излизане той я мярна още веднъж. Жената му махна и Алекс за миг се запита дали да не изтича до колата й и да поиска телефонния й номер. Не го стори и след малко я видя да излиза от паркинга. Повече не я срещна.

Вечерта очакваше да го залее вълна от укори и съжаления, но странно защо, това не се случи. Което пък не му се стори неуместно, а някак… в реда на нещата. Не беше положително, не беше въодушевяващо, а просто в реда на нещата и Алекс отсъди, че явно най-сетне раната му е започнала да зараства. Разбира се, това не означаваше, че е готов да се впусне стремглаво в ергенския живот. Ако се случи, случи. Ами ако не се случи? Е, нямаше да се притеснява предварително. Искаше му се да почака, за да срещне подходящата жена, която не само отново ще изпълни живота му с радост, но и ще обикне децата силно като него. Даваше си сметка обаче, че вероятността да срещне такъв човек в градчето е нищожна. Саутпорт беше прекалено малък. Всичките му познати бяха или женени, или пенсионери, или ученици в местните училища. Нямаше много неомъжени жени, още по-малко такива, които да са готови да приемат мъж с деца. Което естествено пречеше. Може и да беше самотен, може и да имаше нужда от компания, но Алекс не смяташе да пожертва децата си за това. Достатъчно бяха преживели и винаги щяха да бъдат основната му грижа.

Все пак… май имаше една възможност. Заинтригува го друга жена, за която обаче не знаеше почти нищо, освен че не е омъжена. От началото на март идваше в магазина един-два пъти седмично. Когато я видя за пръв път, беше бледа, измъчена и почти отчайващо слаба. Едва ли би я забелязал. В магазина често се отбиваха хора, които просто минават през града и спират да си купят сода, бензин или нещо за хапване. Повече не ги виждаше.

Тя обаче не си купи това. Тръгна с наведена глава към стелажите с хранителни стоки, сякаш се мъчеше да остане незабелязана, призрак в човешка форма. За нейно съжаление не се получаваше. Беше твърде привлекателна, за да остане незабелязана. Алекс допускаше, че жената е към трийсетте, имаше къса кестенява коса, подстригана малко неравно над раменете. Не слагаше грим, а високите й скули и кръглите раздалечени очи й придаваха изискан и крехък вид.

На касата Алекс установи, че отблизо жената е още по-хубава, отколкото му се бе сторила отдалеч. Очите й бяха лешниково зеленикави със златисти точици, а кратката й разсеяна усмивка изчезна така бързо, както се и появи. Тя стовари на касата само хранителни продукти — кафе, ориз, овесена каша, макарони, фъстъчено масло — и тоалетни принадлежности. Алекс усети, че непознатата би се смутила, ако я заговори, затова мълчаливо се зае да маркира покупките й. И докато го правеше, чу гласа й за пръв път:

— Имате ли сух боб? — попита тя.

— Съжалявам, но обикновено не го поддържам на склад — отговори той.

Докато пъхаше покупките й в торбичка, забеляза, че тя се взира навън през прозореца и разсеяно хапе долната си устна. По някаква причина Алекс остана със странното усещане, че жената всеки момент ще се разплаче.

Той се прокашля и каза:

— Ако ще ви трябва редовно, с радост ще поръчам. Просто ми кажете коя марка предпочитате.

— Не искам да ви затруднявам — отговори тя с почти недоловим шепот.

Плати му с дребни банкноти, взе торбата си и излезе от магазина. За негово учудване прекоси паркинга пеша и едва тогава Алекс осъзна, че не е дошла в магазина с кола, което допълнително разпали любопитството му.

На следващата седмица в магазина имаше фасул. Той зареди три вида: маслен, пъстър и бял, макар и само по един плик от всеки, и при следващото й посещение специално изтъкна, че са на долния рафт в ъгъла, до ориза. Тя донесе на касата и трите плика и попита дали има лук. Посочи й малката торба, която държеше в голяма кошница до вратата, но тя поклати глава.

— Трябва ми само една глава — промърмори с извинителна и колеблива усмивка. Отброи банкнотите с треперещи ръце и отново си тръгна пеша.

Оттогава в магазина винаги имаше боб и възможност да купиш отделна глава лук, а през седмиците след първите й две посещения в магазина жената му стана редовен клиент. Макар да си остана мълчалива, тя вече не изглеждаше толкова крехка и неспокойна. Тъмните кръгове под очите й постепенно избледняха и дори цветът на лицето й се бе подобрил благодарение на хубавото време напоследък. Освен това понапълня — немного, но достатъчно, за да се смекчат деликатните й черти. Гласът й също укрепна и макар непознатата да не проявяваше никакъв интерес към него, все пак задържаше очи върху Алекс малко по-дълго, преди отново да ги отмести. Разговорът им не стигна много по-далеч от „Намерихте ли всичко необходимо?“, последвано от „Да, благодаря“, но вместо да бяга от магазина като подплашена сърна, понякога тя обикаляше щандовете малко по-дълго и дори започна да говори с Кристен, когато двете се окажеха самички. Тогава за пръв път той видя непознатата да изоставя предпазливостта. Непосредственото й поведение и откритото й изражение говореха, че тя обича децата, а първата мисъл на Алекс беше, че за миг е зърнал жената, която е била преди и би могла отново да стане при подходящи обстоятелства. Кристен също явно бе забелязала нещо различно у нея, понеже след като тя си тръгна, съобщи, че си има нова приятелка, която се казва госпожица Кейти.

Това обаче не означаваше, че Кейти се чувства удобно в негово присъствие. Предишната седмица, след като непринудено си беше побъбрила с Кристен, той я видя да разглежда задните корици на романите, които предлагаше в магазина. Не си купи нищо, а когато преди да си тръгне Алекс небрежно я попита кой е любимият й автор, отново забеляза по лицето й да се прокрадва предишната тревожност. Озадачи се, щом осъзна, че не е трябвало да се издава, че я наблюдава. „Няма значение — побърза да добави той. — Не е важно.“ На излизане обаче тя поспря на прага, стиснала чантата си в извивката на ръката. Полуизвърната към него, отвърна: „Харесвам Дикенс“. После отвори вратата и пое по пътя.

Оттогава той се сещаше за нея все по-често, но мислите му бяха някак смътни, забулени в тайнственост и обагрени от ясното желание да я опознае по-добре. Не че знаеше как да подходи. Като изключим времето, когато бе ухажвал Карли, Алекс не беше специалист по срещите. В колежа от лекции и тренировки по плуване не му оставаше много време за това. В армията хвърли всичките си сили в кариерата си, работеше много и се местеше от база в база след поредното повишение. Беше излизал с няколко жени, но това бяха все мимолетни връзки, които започваха и свършваха в спалнята. Понякога, когато се замислеше за живота си, почти не можеше да познае човека, който е бил някога, и съзнаваше, че промяната се дължи на Карли. Да, беше му трудно, чувстваше се самотен. Липсваше му жена му и макар да не бе споделял с никого, можеше да се закълне, че от време на време все още долавя присъствието й наблизо — как го наблюдава, за да се увери, че всичко е наред.

Времето беше прекрасно и магазинът беше по-пълен от обичайното за неделя. Когато Алекс отключи вратата в седем, на пристана вече бяха вързани три лодки, които чакаха да включи помпата. И както обикновено, докато плащаха за горивото, собствениците на лодките ги товареха със закуски, напитки и пликчета лед. Роджър, който работеше на грила както винаги, не бе имал нито миг почивка, откакто си беше вързал престилката, а масите бяха пълни с хора, които похапваха сандвичи с наденички и чийзбургери и му искаха съвети как да играят на борсата.

Обикновено Алекс работеше на касата до обяд, когато предаваше поста на Джойс, благодарение на която, точно както и благодарение на Роджър, работата в магазина не беше толкова тежка, колкото би могла да бъде. Джойс бе работила в съда, преди да се пенсионира, а Алекс, така да се каже, я наследи заедно с магазина. Тъстът му я беше наел преди десет години, но и сега, вече над седемдесетгодишна, тя не показваше никакви признаци, че възнамерява да забави темпото. Съпругът й беше починал преди години, децата й се бяха преместили да живеят другаде и тя гледаше на клиентите като на свое семейство. Джойс беше неизменна част от магазина досущ като стоките по рафтовете.

Най-хубавото от всичко беше, че тя разбира нуждата на Алекс да отделя време на децата си извън магазина и не превръщаше в трагедия факта, че се налага да работи в неделя. Още с идването заставаше на касата и му нареждаше да тръгва с тон по-скоро на началник, отколкото на служител. Освен това Джойс му помагаше и като бавачка, единствената, на която той се доверяваше да гледа децата по време на отсъствията му от града. Което не се случваше често — един-два пъти през последните години, когато Алекс се срещаше със стар приятел от армията в Роли. Беше започнал да я възприема като едно от най-хубавите неща в живота си. Когато се нуждаеше от нея най-много, тя винаги бе насреща.

В очакване Джойс да пристигне, Алекс обиколи магазина и огледа рафтовете. Компютърът чудесно следеше наличностите, но той знаеше, че колонките с цифри невинаги дават пълната картина. Понякога добиваше по-ясна представа, ако огледа лавиците и види какво са продали предния ден. За да бъде магазинът печеливш, запасите трябваше да се обновяват колкото може по-често, което ще рече понякога да предлагаш стоки, каквито другите магазини не предлагат. Алекс продаваше домашно приготвени сладка и конфитюри, стрити подправки по „тайни рецепти“ за свинско и телешко, а също и няколко вида местни плодови и зеленчукови консерви. Дори хора, които редовно пазаруваха във „Фуд Лайън“ или в „Пигли Уигли“, често се отбиваха в магазина на път за вкъщи, за да си купят някой местен специалитет, който Алекс се стараеше да предлага.

Интересуваше го не само обемът на продажбите, а и кога са продадени стоките — факт, който невинаги ставаше ясен от цифрите. Беше забелязал, че хлебчетата за хотдог се продават много добре през почивните дни, но рядко през седмицата, а с обикновения хляб е точно обратното. След като установи този факт, той можеше да поддържа в наличност по-голямо количество и от двете стоки точно когато се търсят, и продажбите му нараснаха. Не беше бог знае какво, капка по капка Алекс успяваше да поддържа скромния си бизнес жив, въпреки че големите вериги принуждаваха повечето местни магазини да затворят.

Докато оглеждаше рафтовете, той разсеяно се зачуди какво да прави с децата следобед и реши да ги повози на колелото. Карли най-много обичаше да ги опаше с коланите в кошовете на велосипеда си и да ги откара в града. Само че нямаше да запълнят целия следобед с това занимание. Дали да не ги пусне сами да покарат колело в парка… сигурно щеше да им бъде приятно.

Метна бърз поглед към входа на магазина и щом се увери, че никой не идва, забързано се запъти към задния склад и надникна навън. Джош ловеше риба на пристана, което беше най-любимото му занимание. Алекс остана доволен, че той е сам на пристана — някои хора несъмнено щяха да го вземат за лош баща, задето му го позволява — но синът му винаги беше пред очите му на монитора зад касата. Такова беше правилото и момчето винаги го спазваше. Кристен, както обикновено, седеше на масата си в ъгъла зад касовия апарат. Беше разпределила дрехите на куклата си на различни купчини и явно й доставяше удоволствие да я преоблича. Всеки път щом приключеше, поглеждаше баща си с грейнало невинно личице и го питаше как му се струва куклата, като че би могъл да не я хареса.

Момиченца. Разтапят и най-суровото сърце. Алекс подреждаше подправките, когато чу звънеца на входа. Надникна над рафтовете и видя Кейти да влиза.

— Здравей, госпожице Кейти — провикна се Кристен и изникна зад касата. — Какво ще кажеш за куклата ми?

От мястото си Алекс почти не виждаше главичката на Кристен над касата, но тя държеше… Ванеса? Или Ребека? Както и да се казваше куклата с кестенявата коса, дъщеря му я държеше достатъчно високо, за да я види Кейти.

— Красива е, Кристен — отговори Кейти. — Тази рокля нова ли е?

— Не, стара е, обаче не съм й я обличала скоро.

— Как се казва?

— Ванеса — отговори Кристен.

Ванеса значи, помисли си Алекс. По-късно, когато направи комплимент на Ванеса, ще се представи като много по-грижовен баща.

— Ти ли я кръсти?

— Не, така я купихме. Ще ми помогнеш ли с ботушките? Не мога да ги издърпам догоре.

Алекс видя как Кристен подаде куклата на Кейти и как тя се зае с меките пластмасови ботушки. Той знаеше от опит, че това е по-трудно, отколкото изглежда. Момиченцето не би могло да ги надене самичко. Самият той трудно се справяше, но Кейти ги обу с лекота. Подаде куклата на дъщеря му и попита:

— Е, как е сега?

— Идеално — отговори Кристен. — Да й облека ли палто?

— Навън не е толкова студено.

— Знам, обаче понякога Ванеса настива. Според мен й трябва палто.

Главата на Кристен се скри зад касата и после отново се показа.

— Кое — синьото или лилавото?

Кейти закри устата си с пръст и доби сериозно изражение.

— Според мен лилавото е подходящо.

— И аз така мисля — кимна Кристен. — Благодаря.

Кейти се усмихна, преди да се извърне, а Алекс насочи вниманието си към рафтовете, преди да го хване, че я наблюдава. Премести бурканите с горчица и сосове по-напред. С ъгълчето на очите си видя как Кейти взима малка кошница и се насочва към друга редица рафтове.

Алекс тръгна обратно към касата. Тя го забеляза и му махна приятелски.

— Добър ден — поздрави той.

— Здравей.

Тя опита да пъхне зад ухото си кичур коса, но той се оказа прекалено къс.

— Отбих се да взема това-онова.

— Кажи, ако не успяваш да намериш нещо. Понякога стоките се разместват.

Тя кимна и продължи надолу по пътеката. Алекс застана на касата и погледна монитора. Джош си седеше на същото място, а една лодка бавно акостираше.

— Какво ще кажеш, тате? — подръпна го за панталона Кристен и му показа куклата.

— Ау, колко е красива! — Алекс приклекна до нея. — Много ми харесва палтото. Ванеса понякога настива, нали?

— Аха — потвърди Кристен. — Обаче ми каза, че иска да отиде на люлките, така че сигурно ще трябва да се преоблече.

— Идеята не е лоша — съгласи се Алекс. — Дали пък и ние да не отидем в парка по-късно? Ако и ти искаш да се полюлееш.

— Аз не искам да се люлея, Ванеса иска. Освен това всичко е наужким, тате.

— А, добре — каза той и отново се изправи. Край с парка, помисли си.

Потънала в мислите си, Кристен се залови отново да разсъблича куклата. Алекс проконтролира Джош на монитора точно когато в магазина влезе някакъв тийнейджър само по шорти. Подаде му няколко банкноти.

— За колонката на пристана — обясни той и отново хукна навън.

Алекс натрака поръчката на касата и пусна колонката точно когато Кейти се приближи. Същото както винаги, плюс тубичка със слънцезащитен лосион. Когато тя погледна над касата към Кристен, Алекс забеляза как се променя цветът на очите й.

— Намери ли всичко необходимо?

— Да, благодаря.

Той се зае да прибира покупките й в торбата.

— Любимият ми роман на Дикенс е „Големите надежди“ — осведоми. Помъчи се да звучи приятелски. — А твоят?

Тя не отговори веднага, озадачи се, но после явно си спомни, че му е казала колко харесва Дикенс.

— „Приказка за два града“ — отговори тихичко.

— И този ми харесва, но е тъжен.

— Да — съгласи се тя, — точно затова го обичам.

Алекс знаеше, че тя ходи пеша, затова сложи покупките в две торби.

— Реших, че след като познаваш дъщеря ми, не е лошо и аз да се представя. Алекс, Алекс Уийтли.

— Тя се казва госпожица Кейти — изчурулика Кристен зад него. — Но аз вече ти казах, забрави ли?

Алекс я погледна през рамо, а когато се обърна отново, Кейти усмихната му подаваше парите.

— Просто Кейти — каза тя.

— Приятно ми е, Кейти.

Алекс изтрака по клавишите и чекмеджето на касата звънна и се отвори.

— Май живееш наблизо?

Тя така и не му отговори. Когато вдигна поглед, той забеляза, че очите й са се разширили от уплаха. Бързо се завъртя и видя същото, което и тя гледаше на монитора: Джош — във водата, напълно облечен и ужасено размахал ръце. Алекс усети как гърлото му внезапно се стяга, светкавично се измъкна зад касата, хукна през магазина и влетя в склада. На вратата събори кашон със салфетки и те се разлетяха, но това не го спря.

Ритна задната врата и адреналинът забушува в тялото му, докато прескачаше редица храсти, за да стигне по-бързо до пристана. Понесе се по дъските и докато скачаше във водата, видя Джош да се дави и да маха отчаяно с ръце.

С неистово разтуптяно сърце Алекс полетя във въздуха и цопна във водата само на метри от сина си. Не беше дълбоко — може би метър и осемдесет — и когато докосна меката и развълнувана кал на дъното, краката му потънаха до пищялите. Успя да се покаже на повърхността и усети как ръцете му се напрягат, щом се протегна към Джош.

— Държа те! — викна Алекс. — Държа те!

Джош обаче се мяташе, давеше се и не можеше да си поеме въздух, затова Алекс се помъчи да го овладее, докато го изтегляше на по-плитко. След това го повдигна мощно и го изнесе на тревистия бряг, трескаво премисляйки какво да прави: изкуствено дишане, помпане на корема, сърдечен масаж. Опита се да го положи на земята, но той се съпротивляваше. Бореше се и кашляше. И макар самият Алекс още да беше в паника, бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да си дава сметка, че детето ще се оправи.

Нямаше представа след колко време — вероятно само броени секунди, макар да му се стори по-дълго — Джош се изкашля шумно, от гърдите му изригна струя вода и той най-сетне успя да си поеме въздух. Вдиша рязко и отново се разкашля, после пак вдиша и пак се закашля, но този път прозвуча така, сякаш по-скоро си прочиства гърлото. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, все още обзет от паника, и сякаш едва тогава започна да осъзнава какво се е случило.

Протегна ръка към баща си и той го притисна силно към себе си. Джош се разплака, раменете му се разтресоха и сърцето на Алекс се сви, когато си помисли какво е можело да се случи. Ами ако не беше уловил погледа на Кейти към монитора? Ами ако се беше забавил още минута? От отговорите на тези въпроси тялото му се разтресе като това на Джош.

След известно време плачът на момчето утихна и то изрече първите думи, откакто Алекс го беше извадил от водата.

— Съжалявам, татко — задавено каза.

— И аз съжалявам — прошепна Алекс в отговор и продължи да притиска сина си, опасяваше се, че пусне ли го, времето ще потече на обратно, но този път резултатът ще бъде различен.

Когато най-сетне вече бе в състояние да се откъсне от Джош, Алекс видя, че зад магазина се е събрала тълпа. Роджър беше там заедно с клиенти на грила. Двама други клиенти бяха проточили шии, вероятно току-що бяха пристигнали. Разбира се, Кристен също беше тук. Алекс отново се обвини какъв ужасен баща е, когато забеляза, че момиченцето плаче, уплашено е и се нуждае от него, макар и в прегръдките на Кейти.

Едва след като си облякоха сухи дрехи, Алекс успя да навърже последователността на случилото се. Роджър приготви двата вида хамбургери и пържени картофки и всички се настаниха на една маса в грила, макар че на никого не му се ядеше.

— Кордата ми се закачи за лодката, която потегляше, а не исках да си изгубя въдицата. Помислих, че веднага ще се счупи, ама ме повлече и глътнах малко вода. След това усетих, че не мога да дишам, и като че ли нещо ме теглеше надолу.

Джош се поколеба и додаде:

— Май си изпуснах въдицата в реката.

Седнала до него, Кристен слушаше все още със зачервени и подпухнали очи. Помоли Кейти да постои при нея и тя го стори, дори в момента държеше ръката й.

— Няма нищо. Ще отида да проверя след малко, а ако не успея да я намеря, ще ти купя нова въдица. Но ако се случи отново, просто я пусни, ясно?

Джош подсмръкна и кимна.

— Много съжалявам — каза той.

— Беше нещастен случай — успокои го Алекс.

— Ама сега няма да ми позволяваш да ловя риба, нали?

„И отново да рискувам да те изгубя — помисли си Алекс. — В никакъв случай.“

— Ще поговорим за това по-късно — изрече той на глас.

— А ако обещая, че следващия път ще пусна въдицата?

— Вече казах, ще поговорим по-късно. А сега защо не хапнеш нещо?

— Не съм гладен.

— Знам, обаче е обяд и трябва да ядеш.

Джош си взе картофче, отхапа хапчица и задъвка механично. Кристен направи същото. На масата тя почти винаги правеше същото като Джош и това го влудяваше, но сега нямаше сили да се възпротиви.

Алекс се обърна към Кейти. Преглътна, най-неочаквано смутен:

— Може ли да поговорим за минутка?

Тя стана от масата и той я поведе настрани. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват децата, Алекс се прокашля и рече:

— Искам да ти благодаря за всичко, което направи.

— Нищо не съм направила — възрази тя.

— Напротив, направи — настоя той. — Ако не беше погледнала към монитора, нямаше да разбера какво се случва. И сигурно нямаше да стигна навреме.

Замълча.

— Благодаря ти и че се погрижи за Кристен. Тя е най-сладкото момиченце на света, но е много чувствителна. Признателен съм, че не я остави сама. Дори когато отидохме горе да се преоблечем.

— Всеки би постъпил така — настоя Кейти. В последвалото мълчание тя внезапно си даде сметка колко близо един до друг са застанали и отстъпи половин крачка назад. — Вече наистина трябва да вървя.

— Почакай — спря я Алекс и се запъти към хладилните шкафове в дъното на магазина. — Обичаш ли вино?

Тя поклати глава.

— Понякога пия, но…

Преди да успее да довърши, той се обърна и отвори единия хладилник. Пресегна се и извади бутилка шардоне.

— Моля те, настоявам да я вземеш. Виното е много хубаво. Едва ли смяташ, че би могла да намериш свястно вино тук, но докато бях в армията, един приятел ме понаучи да познавам хубавото. Той е самоук познавач и подбира вината, които зареждам. Ще ти хареса.

— Няма нужда.

— Това е най-малкото, което мога да направя — усмихна се той. — В знак на благодарност.

За пръв път, откакто се познаваха, тя го погледна в очите.

— Добре — рече накрая.

Взе си покупките и си тръгна от магазина. Алекс се върна на масата. След още малко увещаване Джош и Кристен се наобядваха, докато баща им отиде да потърси въдицата. Когато се върна, Джойс вече надяваше престилката, а той заведе децата да покарат колело. После ги откара в Уилмингтън на кино и на пица — дежурните им занимания. Когато се прибраха, слънцето вече залязваше и те бяха капнали от умора, така че се изкъпаха и облякоха пижамите. Алекс полежа в леглото между тях около час и им чете приказки, докато най-сетне угасиха лампата.

Той отиде в дневната, пусна телевизора и обиколи каналите, но не му се гледаше. Мислите му отново се върнаха към Джош и макар синът му да беше в безопасност на горния етаж, Алекс усети как го залива вълна от страха, който бе изпитал по-рано, същото усещане за провал. Правеше всичко по силите си и едва ли някой обичаше децата си повече от него, ала не можеше да се отърси от усещането, че това не е достатъчно.

По-късно, много след като Джош и Кристен бяха заспали, той отиде в кухнята и си взе една бира от хладилника. Изпи я, седнал на дивана. В главата му се въртяха спомените от деня, но този път си мислеше за дъщеря си — за това как се бе притиснала към Кейти и бе заровила личицето си в шията й.

За последен път я бе виждал да прави така, когато Карли беше още жива.