Смъртоносно

8. Признание

Спенсър седеше в килията на филаделфийския офис на ФБР вече повече от час. Стаята беше малка и мрачна, с нацепена маса и тя просто нямаше с какво друго да се занимава — бяха й взели чантата и телефона — освен да крачи напред-назад. Единственият предмет в стаята беше празна пластмасова чаша, доскоро пълна с вода. Откъм тавана се разнасяше бръмченето на климатик. Цялото помещение миришеше леко на гроздов сладолед на клечка.

Тя обиколи за пореден път стаята, размишлявайки усилено. Все още не знаеше защо полицай Гейтс я беше довел във ФБР. Не трябваше ли престъплението й да се разследва от местната полиция? Или притежанието на наркотици беше нещо по-голямо? Какво щеше да стане, ако я изпратеха във федерален затвор? Тя затвори очи, представяйки си как бъдещето й в Принстън полека изтича в канала. Естествено, че това щеше да е следващият ход на Али. Колко глупаво от нейна страна да не го предвиди.

Вратата се отвори и Спенсър застана мирно. Появи се Ариа. Полицай Гейтс и мъжът с надпис ФБР на якето избутаха вътре и Хана, и Емили.

А. се беше докопал и до тях.

Гейтс погледна към Емили и Хана.

— Изпразнете джобовете си и ми дайте чантите си. Искам ключовете, телефоните и всички останали лични принадлежности.

Хана и Емили направиха каквото им беше казано. Ариа просто сви рамене; очевидно вече бяха прибрали личните й вещи. След това агентите им подадоха чаши с вода и излязоха от стаята. Металната врата се затвори със звън.

Момичетата се събраха около масата. Спенсър докосна ръката на Емили.

— Джордан? Или Гейл? — попита тихо тя.

Емили наведе глава.

— ФБР знае, че съм имала контакти със… — Гласът й секна. — Ами ако ме попитат къде е тя?

— Значи знаеш къде се намира Джордан? — прошепна Спенсър.

Емили се накани да отговори, но Спенсър я улови за ръката и се огледа. Може да ни подслушват, произнесе само с устни тя. На стената висеше огледало. Възможно бе агентите да ги наблюдават от другата му страна.

Емили придърпа стола си към нея и прошепна в ухото й.

— Не знам къде е тя.

Ариа прикри устата си шепи и също заговори тихо:

— Поне няма да те екстрадират. Аз може да прекарам следващите двайсет години в исландски затвор за нахлуване в чужд имот и подпомагане на крадец — нищо, че картината беше фалшива.

Хана спусна косата си пред лицето и каза тихо:

— Мацки, ами ако пресата разбере защо сме тук? — В очите й проблеснаха сълзи. — Това ще съсипе кампанията на баща ми.

— Мама беше у дома, когато ченгетата дойдоха да ме арестуват. — Спенсър си спомни ужасяващата сцена в къщата. — Трябваше да видите изражението на лицето й.

Емили се огледа.

— Защо точно сега?

Ариа облегна чело на масата.

— Може би ме наказва, защото се опитах да измъкна някои отговори от Ноъл.

— Не, защото аз отидох в Убежището — настоя Емили. Спенсър я погледна изненадано. Емили й разказа какво се беше случило.

— Може би е защото разказах всичко на Майк — промърмори Хана.

Буца заседна на гърлото на Спенсър.

— Вината е и моя. Потърсих къщата на снимката от охранителната камера. Онази, на която беше и Али.

Хана рязко вдигна глава.

— Така ли? Какво се случи? — Гласът й прозвуча по-силно и тя притисна длан към устата си.

— Защо не ни каза нищо? — промърмори Ариа под носа си.

Спенсър отпусна рамене и погледна приятелките си.

— Али не беше там. Не мисля, че изобщо е била. Предполагам, че това през цялото време е било капан.

— Не трябваше да се занимаваме с това — изсъска Емили. — Случилото се с Ноъл не беше достатъчно наказание — Али трябваше да накара нас да си платим. И тя разполага с всички нужни муниции.

— Предполагам, че просто сме изпуснали края на всичко, което Али знае за нас — рече тихо Ариа.

Спенсър се огледа.

— Но защо сме тук, във ФБР? Всъщност да, за Емили и Ариа има смисъл. Но защо ни привикаха всичките? Защо сме в една стая?

Емили зачопли нокътя си.

— Ами нали знаете кой работи за ФБР. Фуджи.

Спенсър притисна език към небцето си. Джасмин Фуджи беше агентката от ФБР, която разпитваше момичетата за смъртта на Табита Кларк. Ямайка? — произнесе беззвучно тя.

Ариа се огледа нервно.

— Може би са разбрали… сещате се. — Тя написа с пръст едно Т на масата. Т за Табита.

— Може би Али им е казала — рече Емили.

— Но ние имаме доказателство, че не сме го направили — каза Хана. — Али ни изпрати есемес, в който каза, че тя я е убила. Просто трябва да им го покажем.

— И как да го направим? — попита Емили с насълзени от страх очи. Тя също написа с пръст нещо на масата. Буквата А.

Спенсър знаеше какво има предвид. Ако им разкажеха за А., той можеше да убие още някого.

Ариа се облегна назад и столът й изскърца.

— Иска ми се да има някакъв начин да им разкажем всичко, но да останем защитени. Нещо различно от програмата за защита на свидетели.

Спенсър облиза устните си.

— Бихме могли да поискаме имунитет — прошепна тя. — Да ги накараме да обещаят, че ще ни защитят, ако им разкажем за А.

Емили изглеждаше изнервена.

— Ами ако откажат… и след това успеят да измъкнат всичко от нас?

— Или ако обещаят да ни защитят, а после се отметнат? — попита Ариа.

— Да, този план нещо не ми харесва — рече Хана, гризейки нокътя си.

— Планът е добър — настоя Спенсър. — Гледам го непрекъснато по „Закон и ред“.

В коридора отекнаха стъпки, които постепенно се приближаваха. След това вратата се отвори и в стаята влезе една жена. Всички скочиха на крака.

— Здравейте, момичета — разнесе се познат рязък глас.

Това беше агент Фуджи. Тя затвори вратата зад себе си. Спенсър преглътна тежко. Наистина ставаше дума за Табита.

Черната коса на Фуджи както винаги беше прибрана в безупречна прическа, но в изражението й се забелязваше някаква умора. Когато си придърпа един стол, за да седне, единият от ноктите й се счупи.

— Да поговорим — рече тя. Докато сядаше, Фуджи ги огледа една по една.

Никой не обели нито дума. Косата на Хана висеше пред лицето й. Ариа избърса сълзите си с ръкав. Спенсър беше изгризала цялата кожа около палеца си. Тя се чудеше дали Фуджи е чула разговора им.

Агент Фуджи се настани на стола и задрънка с ключовете си. На ключодържателя беше закачена снимка на западнохайландски териер с розови панделки в козината. Спенсър не си беше представяла Фуджи като някой, който обича кучета.

Някъде отвън се затръшна врата. Иззвъня телефон. Климатикът се включи с тракане.

— Така — рече най-накрая Фуджи. — Сблъсък и бягство. Помощ и съучастничество. Среща с беглец. И кражба на картина в чужда държава. И всичко това изниква изведнъж? Струва ми се ужасно съвпадение. Чака ви дълго време в затвора. Това ще съсипе кампанията на баща ти, Хана. Ако сте приети в университета, сигурно ще ви отхвърлят. Съсипвате живота си. Изобщо замисляли ли сте се за това?

Никой не посмя да я погледне. Сърцето на Спенсър блъскаше като полудяло в гърдите й.

— Работя доста време с щата и местната полиция по случая Кларк и мисля, че тук също има нещо, което криете от мен. — Фуджи скръсти ръце. — По-добре започвайте да говорите — за каквото и да е.

Хана се размърда. Ариа избърса нова сълза от бузата си. Спенсър се прокашля и огледа всички около масата.

— Андерсън Купър — каза тя със спокоен, равен глас. Това беше тайният им код за Али.

— Не знам, Спенсър. — Ариа изглеждаше измъчена.

Хана преглътна звучно.

— Да, може би трябва…

— Трябва — прекъсна я Спенсър. — Това е единственият начин. Просто ми се доверете.

Останалите мълчаха. Фуджи ги гледаше очаквателно. Накрая Ариа въздъхна.

— Добре. Да го направим.

Миг по-късно Хана кимна едва доловимо. Емили я последва. Спенсър огледа стаята за последен път, преди най-накрая да си признаят за Табита. Преди животът им да се промени завинаги. Но тя знаеше, че постъпват правилно. Те постепенно затъваха все повече. Имаха нужда от помощ.

Тя се наведе напред и погледна Фуджи.

— Вижте какво. Не твърдим, че онова, което сме направили, е правилно, но сбъркахме и съжаляваме за това. Но имаме причини да си мълчим досега. И наистина имаме повече информация за Табита, но не можехме да ви я кажем.

— Защо? — попита остро Фуджи.

— Защото не беше безопасно — обясни Спенсър. — Заплашваха ни. Онова, което знаем, е много, много опасно. Така че ако ще ви го разказваме, искаме нещо в замяна.

— Продължавай. — Фуджи скръсти ръце. — Слушам те.

— Искаме да сме сигурни, че ще ни пазите — рече твърдо Спенсър. — Не искаме нещо да се случи на нас или на семействата ни.

Фуджи кимна.

— Добре. Можем да го уредим.

— Освен това искаме да паднат обвиненията ни. Всичко, което сме направили — наркотиците, кражбата, тайното общуване с бегълката и катастрофата — трябва да бъде изчистено от досиетата ни.

— Спенсър! — извика Емили.

Ариа прикри очите си с ръце.

Но Спенсър нито се извини, нито оттегли искането си. Тя беше възприела тактиката, която използваше на игрището за хокей на трева: да не сваля очи от противника си преди първия удар по шайбата. Не им позволявай да видят, че се потиш. Не отстъпвай.

— Това е, което искаме. Можете ли да го направите за нас?

Фуджи примигна първа.

— Добре. Но се надявам онова, което ми кажете, да си заслужава.

Спенсър си пое дълбоко дъх. Тя не вярваше, че Фуджи наистина ще й се върже.

След това й разказа всичко, което знаеха, включително това как случайно бяха бутнали Табита от терасата, но не я бяха убили. Как не са можели да разкажат истината на никого, заради всеобщото впечатление от случилото се. И защото някой ги заплашваше.

Агент Фуджи сплете пръсти.

— Значи има още един А.?

Емили погледна към останалите.

— Според нас е повече от един.

Фуджи скръсти ръце.

— И според вас кой е преследвачът ви?

Момичетата отново се спогледаха. Ариа се прокашля.

— Алисън — рече тя със силен глас.

Очите на Фуджи се разшириха.

— Разбирам.

Спенсър се впусна в обяснения защо смятат, че А. е Али и как всичко си идва на мястото.

— Чакай малко — прекъсна я агент Фуджи, когато стигнаха до момента с бебето на Емили. — Мислиш, че Алисън е убила Гейл Ригс?

Спенсър кимна.

Фуджи присви очи.

— Но според архивите на полицията вие сте казали, че тя като че ли е разговаряла с човека, която я е застрелял.

— Точно така — каза Емили. — Чухме Гейл да говори с някого. Каза нещо като „Какво правиш тук?“. И след това дойде изстрелът.

Фуджи сбърчи вежди.

— Значи може би Гейл е познавала Алисън?

— Може би — отвърна Спенсър. — А може да е познавала помощника й.

— Имате ли представа кой може да е този помощник?

Момичетата отново се спогледаха.

— Имаме много теории — каза Спенсър. — За известно време беше Греъм Прат. А след това Ноъл Кан.

— Ноъл? — Фуджи вдигна глава. — Какво общо има той с това?

Спенсър отвори уста да обясни, но Ариа я улови за ръката.

— Оказа се фалшива следа — рече бързо тя. През лицето й премина изражение, което казваше „Нека не намесваме Ноъл точно сега“. Спенсър просто сви рамене.

— Това е много, много сериозно, момичета — каза Фуджи. — Става дума за сериен убиец. Радвам се, че най-после ми разказахте всичко — сами просто нямаше как да се справите, а и не е нужно.

Никой не отговори нищо. Спенсър затаи дъх.

— С ваше разрешение бих искала да задържа телефоните ви. Искам да прегледам есемесите, които А. е изпращал. Има начин да се проследи от кой телефон са били изпратели, дори от коя част на Филаделфия. Предайте ми и всички останали улики, за които се сещате. Предмети, които тези хора може да са докосвали. Места, където може да са били. Трябва ни всичко, което можете да намерите.

Лицето на Спенсър се проясни.

— Мисля, че Али и помощникът й са потрошили рекламната къща на доведения ми баща.

Фуджи кимна.

— Може да има отпечатъци.

— Освен това се притеснявам, че Али може да е причинила нещо на едно момиче на име Айрис Тайлър — додаде Емили и обясни откъде Али е познавала Айрис и как момичето е изчезнало, след като Емили й е задавала въпроси.

Фуджи записа името на Айрис в бележника си.

— Ще я потърсим.

Хана колебливо вдигна ръка.

— Имаме още много есемеси, но трябва да ги вземем от старите ни телефони, които оставихме вкъщи. Сменихме ги, когато разбрахме, че А. ги следи.

— Голяма част от съобщенията дори не са в телефоните ни — додаде Спенсър, сещайки се за първото официално послание от А. То бе написано на пощенска картичка в кутията на Али.

Ямайка е толкова красива по това време на годината! Жалко, че не можете да се върнете повече там.

— Няма проблем — рече Фуджи. — Съберете всичко и ми го донесете колкото се може по-бързо. А що се отнася до безопасността, имате личното ми обещание, че осигуря на всяка една от вас — и на семействата ви — двайсет и четири часова охрана, докато не решим случая. А. няма да има повече възможност да ви досажда.

Ариа примигна.

— Значи наистина ще ни пуснете?

Фуджи кимна.

— Ще поговоря с партньорите ми и с щатската полиция и ще им съобщя, че обвиненията ви са свалени.

— Значи баща ми няма да научи за това? — изблея Хана.

Ръцете на Емили трепереха.

— Нямам проблеми с ФБР?

— Онова, което ми разказахте, е много важно. Трябва да спазя моята част от обещанието — отвърна Фуджи, докато ставаше от стола. — И все пак, ако получите ново съобщение от А., искам веднага да ми го препратите. Но ви моля да не казвате на никого за това какво правим или защо имате охрана. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Ясна ли съм?

— Да — отвърнаха всички в един глас, макар че Хана отново вдигна ръка.

— Приятелят ми знае — призна тя. — Той някак се досети.

Фуджи потрепна.

— Ами той така или иначе ще бъде охраняван, защото е брат на Ариа. — Тя се огледа. — А., Алисън, или който и да е този човек, е убил Табита. Убил е Гейл. Убил е Греъм и Кайла. Очевидно е опасна. Лично ще водя този екип — и повярвайте ми, цял екип ще работи по това. Ще работим денонощно, за да открием какво става. Които и да са тези хора, те няма да са по-умни от нас. Ще ги пипнем.

Момичетата се спогледаха.

— О, Господи — изписка Хана. — Това звучи…

— Страхотно! — ахна Емили.

Те се спогледаха невярващо. Спенсър се обърна към Фуджи и агентката й се усмихна леко и искрено, първата усмивка, която Спенсър виждаше на лицето й. Изпълни я великолепно усещане. Възможно ли бе най-накрая всичко да свърши? Наистина ли някой щеше да им помогне?

Момичетата се изправиха и се прегърнаха силно. Вече нямаше да се налага сами да се справят с това. Нямаше да се налага непрекъснато да поглеждат през рамо или да замръзват на място, когато чуят нечии стъпки или изскърцване на панти, или звънването на телефоните им. Нямаше да се налага да се крият и да водят тайни разговори на тъмни места, от страх, че Али може да ги подслушва.

Спенсър отметна глава и се засмя. Усещането всичко да е в нейна власт беше опияняващо. Сега, ако знаеше как да се свърже с Али, тя би й изпратила свое анонимно съобщение: Така ти се пада, кучко.