Смъртоносно

28. Тайният код

— О, господи — изблея госпожа Кан, когато по-късно същия следобед отвори вратата на дома си. Русата й коса бе издухана в идеална прическа, гримът й беше перфектен и тя бе облякла нов кашмирен пуловер в цвят слонова кост и прилепнали по тялото й дънки и беше обула чисто нови чехли. Но лицето й беше бледо и жилите на шията й бяха изпъкнали. Тя гледаше уплашено Ариа, и момичето веднага разбра, че госпожа Кан вярва на абсолютно всичко, което казват по новините. И това беше жената, която веднъж, на една сватба, където присъстваха Ариа и Ноъл, я беше придърпала в прегръдките си и й беше казала: Знаеш ли, мисля за теб като за моя дъщеря. Невероятно бе как няколко нови истории могат до такава степен да променят нечие отношение.

За милионен път през последния един час, Ариа съжали, че се беше съгласила на това. Но така или иначе вече беше тук. Вредата беше нанесена. Тя си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да поговоря с Ноъл за няколко минути?

Госпожа Кан отстъпи назад.

— Не мисля.

Невероятно. Ариа хвана дръжката на вратата, преди майката на Ноъл да успее да я затвори.

— Майка ми ме чака ей там. Всичко е наред. — Тя махна с ръка към тротоара, където Ила я чакаше в субаруто. Ариа се изненада, когато майка й се съгласи да я докара при Ноъл, като се имаше предвид, че момичето се беше измъкнало от церемонията по дипломирането. Но може би Ила беше решила, че ченгетата не могат да направят нещо по-лошо на Ариа от това, което бяха сторили досега. През последния месец майка й беше проляла доста сълзи, но сега изглеждаше просто изхабена и изтощена.

— Ще поговорим тук отвън и тя ще ни наблюдава през цялото време — додаде Ариа.

Госпожа Кан погледна с присвити очи към субаруто, но не махна с ръка — сигурно си мислеше, че Ила също е престъпничка.

— Пет минути — каза строго тя. — После трябва да тръгваме за партито на абитуриентите.

Тя притвори вратата. Когато отново я отвори, навън излезе Ноъл.

— Ариа — каза той. Гласът му прозвуча дрезгаво. В ръката си държеше академичната шапка.

— Здрасти — рече тихо Ариа, а сърцето й биеше ускорено.

Имаше усещането, че не беше разговаряла с него от векове. И изведнъж двамата се бяха озовали на верандата му, застанали на няколко сантиметра един от друг. Част от нея копнееше да го прегърне силно. Друга част се страхуваше, че той ще я отблъсне — не се бяха чували откакто я бяха арестували. Трета част, гневната част, искаше просто да се обърне и да побегне.

Когато той срещна погледа й, в очите му се забелязваха дълбоки чувства, загриженост и неувереност. Отоците по бузите му бяха избледнели, а шевовете на челюстта му вече не бяха подпухнали като на чудовището на Франкенщайн. На ръката му имаше гипс, но в общи линии това си беше Ноъл, когото тя си спомняше. Ариа погледна към тениската му на Найк и гърдите й се свиха от болка. Той я беше носил в деня, когато тя се беше върнала от Исландия, първия ден, в който можеше да се каже, че бяха разговаряли. Дали си го спомняше? Дали нарочно не я беше облякъл точно днес?

— Добре… — започна Ноъл.

— Вече… — каза Ариа едновременно с него и млъкна. — Ти пръв.

— Не. — Ноъл преглътна. — Ти.

Ариа се загледа в шарката на теракотения под на верандата. Внезапно осъзна, че няма представа какво трябва да му каже.

— Поздравления — успя да произнесе най-накрая тя, сочейки шапката.

— Благодаря. — Ноъл остави шапката настрани и пъхна ръце в джобовете си. От небето, което синееше над главите им, се разнесе писък на сокол. — Не мога да повярвам — каза тихо той. — Не знам какво се е случило и не искам от теб да ми разказваш, но мисля, че знам кой стои зад всичко това. Прав ли съм?

Ариа кимна и стомахът й се сви.

— Затова имам нужда от твоята помощ.

Ноъл сбърчи вежди.

— Моята?

— Ти й беше приятел. Сигурен ли си, че не знаеш къде може да е?

Ноъл силно тръсна глава.

— Нямам представа.

Ариа въздъхна. Бронзовите камбанки над главата й зазвъняха. Слънцето се появи иззад един облак, огрявайки широката морава.

— Добре, тогава — рече тя и се обърна. — Ще трябва да вървя.

— Чакай. — Гласът на Ноъл прозвуча рязко като гребло, прорязващо водата. Ариа се обърна и видя странния, измъчен израз на лицето му. — В Убежището не са позволени нито телефони, нито имейли, затова използвахме един таен код всеки път, когато тя искаше да поговорим.

Ариа затаи дъх.

— Използвал ли си този код наскоро?

— Разбира се, че не. Дори да знаех, че е оцеляла след пожара, щях да направя всичко възможно да й навредя, не да й помогна.

Ариа се върна при него.

— Можеш ли да го използваш сега?

Ноъл огледа предния двор, сякаш мислеше, че Али може да ги наблюдава.

— Не знам. Може да не се хване.

Ариа обви с ръце парапета, който ограждаше верандата.

— Ние получавахме съобщения от А. — от нея. Но никой не ни вярва. Ловим се за всяка сламка. Повярвай ми, нямаше да те моля за това, но ти си последната ни надежда. Не искаме да отиваме в Ямайка.

Ноъл се облегна на един от дървените столове.

— Аз не искам да отиваш в Ямайка.

— Тогава ни помогни.

Вратата зад; гърба му се отвори и госпожа Кан подаде глава.

— Ноъл? Трябва да тръгваме.

Ноъл погледна раздразнено майка си.

— Само секунда, става ли?

Госпожа Кан неохотно затвори вратата, макар Ариа да се досети по светлината зад прозореца, че сигурно се навърта наблизо. Ноъл измъкна мобилния си телефон и отвори една уебстраница в браузъра си. Ариа гледаше как той поръчва една опаковка алкални батерии. На страницата за адресни данни вписа името Максин Прептуил и като адрес обществената библиотека на Роузууд. В секцията за специални инструкции написа 9 часа тази вечер.

— Коя е Максин Прептуил? — прошепна Ариа.

Ноъл сви рамене.

— Не знам. Али предложи името. — Той посочи телефона си. — Това е фалшива страница. Съобщението винаги стига до нея. — Ноъл пъхна телефона в джоба си. — Готово. Ще се срещнем в девет довечера в обществената библиотека.

Сърцето на Ариа заби ускорено. Тази вечер щеше да остане у Байрън. Щеше да й е по-лесно да се измъкне.

— Ще успееш ли да се измъкнеш от партито?

— Ще измисля нещо.

Ариа кимна.

— Добре. Ние ще се крием наблизо и ще чакаме.

Ноъл изглеждаше ужасен.

— Само вие ли? Не трябва ли да се обадите и на полицията?

Ариа поклати глава.

— Тя никога няма да се появи, ако там има цяла камара полицейски коли. Ще й направим засада. Ще скочим върху нея. Ще я хвърлим в колата ми. И след това ще я закараме в полицията.

Изражение на несигурност премина през лицето на Ноъл.

— Това ми звучи твърде опасно. И насилствено.

Ариа преглътна тежко, мразейки се заради това, в което се беше превърнала — човек, който дори смяташе да хвърли друг човек в багажника на колата си.

— Знам — призна тя. — Но не знам какво друго да правя. Това може да ни спаси.

— Добре, ще участвам. — Ноъл кимна и се обърна към вратата. Майка му се размърда отвътре. — Ще се видим довечера, Ариа също кимна и се обърна към очакващото я субару. Тъкмо се накани да слезе от верандата, когато Ноъл извика:

— Защо не разказа на ченгетата за онова, което знам за Али?

Ариа се извърна и го погледна. Очите му гледаха право в нея. Лицето му бе открито и уязвимо. Красивите му, розови устни бяха леко отворени.

— Н-не можех — призна тя. — Не можех да ти го причиня.

Ноъл пристъпи към нея. Когато се приближи достатъчно, за да може да я прегърне, той протегна ръка, докосвайки края на брадичката й, и леко я повдигна.

— Толкова ми липсваш — прошепна той. — Ако можех да върна времето назад, щях да го направя. Иска ми се да бяха намерили Али. Иска ми се да я бяха убили. И ми се иска, когато всичко това свърши, двамата отново да бъдем заедно.

Зелените му очи срещнаха нейните и в главата й нахлуха хиляди спомени. Как се смееха на курса по готварство. Как Ариа беше държала ръката на Ноъл докато се возеха на Батманското увеселително влакче в „Страхотно приключение“, защото той тайно се страхуваше. Изражението на лицето му, когато бе дошъл да я вземе за есенния бал. Първият път, когато й беше казал, че я обича.

Тя се пресегна, но се поколеба, преди да хване ръката му. Пръстите й останаха неподвижни за няколко дълги секунди, само на няколко милиметра от неговите. Наоколо всичко утихна. Единственото, което Ариа виждаше, бяха гъстите вежди на Ноъл, квадратната му челюст, силните рамене.

— И аз искам същото — избъбри тя. След това се затича към колата на майка си. Ако беше останала на онази веранда и секунда по-дълго, тя нямаше да има сили да си тръгне.