Смъртоносно

17. Стените рухват

Петък сутринта Спенсър и Чейс седяха в „Уърдсмитс Букс“. Помещението миришеше на прясно сварено кафе и захаросани бухтички, от тонколоните се носеше тих джаз, а на импровизираната сцена един поет рецитираше последните си творения в сферата на белия стих. Книжарницата представяше поредица рецитали, наречена „Утринна муза“, в която местни автори четяха творбите си на жадните за кафе клиенти.

— Страхотно беше, нали? — попита Чейс, когато поетът завърши своята безкрайна поема в бял стих и двамата се изправиха, за да си вървят. — Този човек има невероятен усет за метафоричност. Ще ми се аз да можех да пиша такива стихотворения.

Спенсър повдигна вежда.

— Това означава ли, че пишеш стихове?

— Понякога. — Чейс изглежда се смути. — Но повечето се оказват много смотани.

— С удоволствие бих ги прочела — рече тихо Спенсър.

Той срещна погледа й.

— С удоволствие бих написал едно за теб.

В стомаха на Спенсър запърхаха пеперуди, но тя бързо отмести поглед встрани, изпълнена с вина. Заплахата на А. срещу Чейс. Дали не трябва да го предупреди?

— Добре ли си? — попита Чейс.

— Разбира се. — Спенсър се прокашля. — И така… напоследък да се е случвало нещо?

Чейс сбърчи вежди.

— Какво например?

— Нещо… странно? — Спенсър не знаеше как да се изрази. Изречение като Да имаш усещането, че някой те наблюдава само щеше да го раздразни.

Чейс сви рамене.

— Единственото странно нещо в момента е, че ти ми обръщаш внимание. — Той наведе глава. — Което, между другото, много ми харесва.

— И на мен ми харесва — каза Спенсър и бузите й пламнаха. Трябва просто да му го каже. Но всичко беше в ръцете на Фуджи, нали? Може би Чейс също имаше охрана, която беше толкова тайна, че дори те не знаеха, че е тук.

— По-добре да отивам на училище — промърмори тя, стана и хвърли пластмасовата си чаша в металната кофа до масата им.

Чейс излезе след нея на улицата и двамата се разделиха с въздържана прегръдка.

— Мога ли да ти се обадя по-късно? — попита нетърпеливо той.

— Със сигурност. — Спенсър му се усмихна свенливо.

Тя запази невинния израз на лицето си, докато Чейс не се скри зад ъгъла. После извади телефона си, намери номера на Фуджи и го набра. За нейно голямо раздразнение отново бе прехвърлена на гласова поща. Точно както шестте й други обаждания до Фуджи през последните двайсет и четири часа.

— Обажда се отново Спенсър Хейстингс — каза тя след сигнала. — Просто проверявам дали са осигурени охранителни мерки за приятеля ми Чейс — наистина се притеснявам за него. Освен това си мисля, че и сестра ми ще има нужда. Нали получихте верижката с емблемата на „Акура“? А писмото ми?

Предишният ден, тъй като изпращането на имейли беше твърде рисковано, тя отнесе на ръка в офиса на Фуджи едно писмо, в което описваше връзки и изводи. Като например как Али и/или помощникът й са били в Ню Йорк няколко месеца по-рано, когато Спенсър, майка й, господин Пенитисъл и неговите син и дъщеря бяха посетили града — Спенсър беше получила съобщението от А. буквално в секундата, когато господин Пенитисъл я беше заварил в леглото със сина му Зак. Може би А-отборът също беше отседнал в хотел Хъдсън. Може би щеше да е полезно да проверят пътническите декларации за влака „Амтрак“ от тези дни.

— Моля ви, обадете ми се при първа възможност — изчурулика Спенсър. След това затвори и зави към „Роузууд Дей“. След като паркира колата, тя слезе и тръгна през мократа трева към детските люлки, където винаги се срещаше с приятелките си — известно време не бяха разговаряли за А. и може би сега беше моментът. Емили мързеливо се полюшваше на люлката и краката й се търкаха по земята. Ариа издърпа един конец от качулката на яркозеленото си яке. Хана се оглеждаше в кръглото огледалце на пудриера „Шанел“. Това бе една от онези красиви пролетни утрини, когато буквално всички гимназисти се мотаеха из двора преди първия звънец.

— Нещо ново? — попита Спенсър, когато стигна при приятелките си.

— Ами, Шон Ейкърд официално е добавен към преследвачите — промърмори Ариа. Тя посочи групата ученици на стълбището. Шон и Клаудия Хууско, ученичката на разменни начала, която бе отседнала у семейство Кан, ги гледаха. Когато забелязаха, че вниманието на момичетата е насочено към тях, те бързо извърнаха глави.

— Може би Шон отново те харесва, Хана — подразни я Емили.

— Или може би причината са онези слухове за самоубийството ни. — Ариа погледна към Хана. — Онзи ден Шон ми даде една брошура за някаква помощна група към църквата му. Гледаше ме така, сякаш още там, на място, ще си прережа вените.

Хана завъртя очи.

— Вече взе да ми писва от тези слухове.

Спенсър наведе главата и настрани.

— Чудя се дали ченгетата са разпитвали Шон заради Кайла.

Хана сви рамене.

— Бяха напъплили цялата клиника. Сигурно са го питали.

Ариа се почеса по брадичката.

— Може пък Фуджи да се е изпуснала и да е признала, че Кайла всъщност е Али.

Спенсър сви устни.

— Мислех, че иска това да остане в тайна. Да не подплашат хората, преди да са я открили.

— Може би това означава, че са я открили — рече въодушевено Хана.

Устните на Ариа се разтеглиха в замечтана усмивка.

— Можете ли да си го представите, мацки? Али зад решетките. Този път завинаги.

Всички замълчаха, наслаждавайки се на мисълта. Спенсър си представи как Алисън, облечена в затворнически гащеризон, поставя печати на регистрационни табели, охранявана двайсет и четири часа дневно. Кучката със сигурност си го заслужаваше.

— Щом я хванат, ще се наложи да даваме още повече интервюта — отбеляза Ариа.

— Да, но готини интервюта — отвърна Хана. — Като при Опра. Джими Фалън. А не за местните тъпотии в шест часа, където дори не ти осигуряват гримьор.

Емили спря да се люлее.

— Като говорим за тези слухове, някой споменавал ли ви е, че е получавал анонимни бележки, че искаме да се нараним?

Очите на Хана се разшириха и тя кимна.

— Майк е получил. И татко. — Тя завъртя очи. — Не знам, обаче, дали са от А-отбора или някой се опитва да си прави шега с нас.

Емили внезапно придоби разтревожено изражение.

— Сестра ми също е получила. Пишело, че сме толкова объркани, че може да излезем от релсите. Според вас за какво става дума?

Спенсър махна презрително е ръка.

— Из цялото училище се носят слухове, че сме се разбрали да извършим колективно самоубийство. Това са просто глупости.

— Значи според теб съобщенията не са от А.? — попита Емили.

— Дори да са, какво значение има това? — рече Спенсър.

Зад тях се разнесе вой на полицейски сирени. Четири черни джипа навлязоха с бясна скорост в алеята, криволичейки около автобусите.

Всички, които се намираха на тротоара и в столовата, се обърнаха да видят какво става. Децата от основното училище скочиха от катерушките и ги зяпнаха. Учителите излязоха от стаите си с пребледнели лица. Колите спряха до тротоара със свистене на спирачки.

Спенсър се пресегна и хвана ръката на Ариа.

— Мацки, може би е това. Може би точно днес са намерили Али.

Вратата на първия джип се отвори и от него слезе агент, който изглеждаше също като Уил Смит в „Мъже в черно“. Спенсър се наведе напред, очаквайки да види как Али се изсулва от задната седалка с белезници на ръцете, но мястото беше празно. Вратата на втория джип се отвори и оттам слезе по-нисък и пълен агент, който оправи слънчевите си очила с огледални стъкла и затвори вратата зад гърба си с трясък.

Агентите тръгнаха със сериозни лица през поляната към момичетата. Сърцето на Спенсър затупка силно. Каквито и новини да носеха, те бяха важни. Значителни.

Двойникът на Уил Смит ги изгледа мрачно.

— Спенсър Хейстингс? Ариа Монтгомъри? Емили Фийлдс? Хана Мерин?

— Да? — Гласът на Спенсър се пречупи.

Ариа стисна здраво ръката й. Устните на Хана леко се отвориха. Спенсър усещаше погледите на съучениците си. Една друга фигура стоеше на тротоара до джиповете. Агент Фуджи. Тя беше скръстила ръце на гърдите си и на лицето й бе изписано гордо, самодоволно изражение.

Това е то — помисли си Спенсър. — Наистина са я намерили.

Вторият агент пристъпи напред. В първия момент Спенсър си помисли, че иска да я хване за ръката, но той извади чифт белезници. Бързо и професионално ги закопча около китките й. Направи същото с Ариа. Уил Смит закопча Хана и Емили.

— К-какво става, по дяволите? — проплака Ариа, дръпвайки се назад.

— Не се опитвайте да избягате, момичета — каза тихо вторият агент. — Арестувани сте за убийството на Табита Кларк.

— Какво? — изписка Спенсър.

— Ние? — изпищя Емили.

Първият агент ги прекъсна.

— Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съдебната зала.

Мъжете поведоха Спенсър и останалите към колите. Краката на Спенсър се препъваха в тревата и плочките на тротоара. Пред нея се появи лицето на Фуджи с доволната си усмивка.

— Какво правите? — проплака Спенсър. — Това е грешка!

Фуджи се отпусна на единия си крак.

— Нима, Спенсър?

— Ами съобщенията, които ви дадохме? — извика Хана. — Всичко, което ви разказахме? Ами А.?

Фуджи свали очилата си „Рей-Бан“. Очите й проблеснаха подигравателно.

— Засякохме айпи информацията за всяко съобщение и имейл, изпратени от А. Проверихме всяка картичка и ръкописна бележка за отпечатъци. И знаете ли какво открихме?

Спенсър примигна. Стоящата до нея Ариа се размърда.

— Какво? — прошепна Емили.

Фуджи пристъпи напред, събирайки момичетата в кръг.

— Всеки един от тези съобщения е бил изпратен от вашите телефони — изсъска тя. — Върху всяка бележка, всяка картичка има вашите отпечатъци и ничии други. Единственият А в живота ви, момичета, сте вие четирите.