Смъртоносно

27. Истинските приятели не позволяват на своите приятели да скачат

Същата сутрин Спенсър и Мелиса стояха до столовата на „Роузууд Дей“. Всичките сто и шестима съученици на Спенсър, облечени в черно-бели академични мантии, седяха на сгъваеми столове пред импровизираната сцена. Спенсър, обаче, беше облечена в обикновена памучна рокля и не носеше шапка.

Лицата на децата, с които беше прекарала последните дванайсет години, стояха подредени в редица. Фай Темпълтън седеше до Девън Арлис. Приятелката на Спенсър от отбора по хокей на трева Кирстен Калън се кискаше с Мая Сен Жермен. Ноъл Кан, който все още изглеждаше леко отпаднал, седеше заедно с приятелчетата си от отбора по лакрос. Наоми Циглър, Райли Улфи и Клаудия Хууско си шепнеха нещо. Участниците в многобройните училищни пиеси, където бе играла и Спенсър, си играеха с пискюлите на академичните си шапки. Колегите й от училищния вестник и годишника си правеха вятър с програмите. Никой от тях не я погледна. Нямаше дори четири празни стола, където би трябвало да седят Спенсър, Ариа, Емили и Хана. Сякаш „Роузууд Дей“ ги беше изтрил от паметта си.

Спенсър се огледа, чудейки се дали някое от останалите три момичета ще се появи. Най-накрая забеляза Ариа и майка й в другия край на игрището. Хана се криеше под пейките. Емили не се виждаше никъде. Може би тя бе постъпила най-правилно.

Директорът Апълтън се прокашля на сцената.

— А сега ви представям нашия отличник Мейсън Байърс, който ще произнесе прощално слово.

Разнесоха се гръмотевични аплодисменти и Мейсън се надигна от мястото си, за да излезе на сцената. Спенсър поклати глава едва забележимо. Мейсън Байърс? Вярно, че той беше умен, но тя нямаше престава, че е втори в поредицата отличници. Тя трябваше да е там, на сцената. Беше си приготвила речта още предишната година. Доколкото познаваше Мейсън, който не се стряскаше от нищо, той сигурно бе написал речта си едва предишната вечер.

Мелиса се пресегна и стисна ръката на Спенсър.

— Всичко ще бъде наред.

Спенсър преглътна буцата в гърлото си, изпълнена с признателност, че до нея има човек, който разбира колко болезнено приема всичко. Но все пак й идваше в повече.

— Да се махаме оттук — изръмжа тя и тръгна към паркинга.

Мелиса я последва. Когато минаха край големия фонтан пред гимнастическия салон, тя се прокашля.

— Виж какво, опитваме се да ти намерим някой първокласен адвокат от Ямайка. Дарън има някои връзки там, както и татко.

Спенсър се щипна по носа; ненавиждаше мисълта, че никой от американските адвокати дори не се замисляше върху възможността да поеме случая.

— Знаеш ли колко време ще е необходимо, за да се стигне до процес в Ямайка?

— Получавам противоречиви отговори. — Токчетата на Мелиса потракваха по тротоара. — Някои хора твърдят, че са само няколко месеца. Други казват години.

Спенсър тихо проплака.

Откъм столовата се дочуха радостни възгласи. Мелиса се спря насред претъпкания паркинг.

Съжалявам — каза тя със съчувствено изражение. Огледа паркинга и се наведе към Спенсър. — Ако наистина те изпратят в Ямайка, аз ще я потърся, докато те няма. Не искам да спирам, докато наистина не умре.

Спенсър поклати глава.

— Недей. Страхотно е, че ми правиш такова предложение, но тя е опасна. Ще те убие, Мелиса. Не бих могла да го понеса.

— Но… — Мелиса се поколеба и въздъхна. — Така просто не е честно.

Спенсър също не смяташе, че е честно. И точно в това се криеше иронията: точно когато двете с Мелиса наистина бяха започнали да се разбират, бяха се превърнали в сестрите, които Спенсър винаги се бе надявала, че ще бъдат, животът й бе свършил.

Телефонът й шумно иззвъня. Спенсър погледна към екрана. „ЕМИЛИ“, пишеше там. Докато Мелиса отключваше колата, Спенсър се обади. От другата страна не се чуваше нищо, само воят на вятъра.

— Ало? — каза Спенсър. — Ем?

След това чу плач. В началото риданията бяха тихи, после постепенно се засилиха.

— Емили! — извика Спенсър в телефона. — Ем, там ли си? Защо не си на дипломирането?

Риданията спряха. Чу се някакво шумолене и после Емили подсмръкна шумно в слушалката.

— С-спенсър? — изхленчи тя.

Спенсър се напрегна.

— Защо не си на дипломирането?

— Просто се обаждам, за да ти кажа сбогом.

Вятърът отново задуха в слушалката. Откъм мястото на събитието се разнесоха първите ноти на „Pomp and Circumstance“ на Едуард Елгар.

— Какво става? — Внезапно й се стори, че Емили отново плаче. Спенсър стисна по-здраво телефона. — Ем. Какво има?

— Просто повече не мога да издържам — каза Емили. Гласът й беше абсолютно равен. — Наистина съжалявам. Просто… приключих.

Кожата на Спенсър настръхна. И преди се беше сблъсквала с отчаянието на Емили, особено след като бе родила бебето си. Но това изглеждаше по-различно, сякаш Емили бе попаднала на някое много тъмно място и нямаше представа как да се спаси.

— Къде си? — попита настоятелно тя, стиснала здраво телефона. Мелиса се спря, преди да влезе в колата, поглеждайки с любопитство към Спенсър.

— Няма значение. — Разнесе се съскане като от преминаваща кола. — Никога няма да успееш да дойдеш навреме.

Сърцето на Спенсър се разтупка силно.

— Какво имаш предвид? — попита настоятелно тя, макар да си помисли с ужас, че всъщност знаеше много добре. Завъртя се в кръг, изпълнена с чувство на безпомощност. — Ем, каквото и да си мислиш да правиш, недей. Знам, че нещата са доста напечени, но трябва да се държиш. Просто ми кажи къде си, чу ли?

Емили горчиво се засмя.

— Сигурно дори няма да успея да се удавя. Точно това си мислех, преди случайно да ти се обадя. Избрах си мост — а съм плувкиня, по дяволите.

— Мост? — Погледът на Спенсър шареше насам-натам. Мелиса вече стоеше до нея, очите й бяха ококорени и пълни с въпроси. — Кой? Покрития мост?

— Не — отвърна твърде бързо Емили и Спенсър веднага разбра, че лъже. — Не идвай, Спенсър. Затварям.

— Ем, недей! — изпищя Спенсър. Връзката прекъсна. Спенсър се опита да набере отново Емили, но телефонът звънеше ли звънеше, без дори да се прехвърли на гласова поща.

— Мамка му — произнесе на висок глас Спецрър.

— Какво става? — попита Мелиса.

Гърлото на Спенсър беше пресъхнало.

— Това беше Емили. Тя е на моста. Мисля, че иска да… — Гласът й секна, но по изражението на Мелиса се виждаше, че тя знае какво има предвид Спенсър.

— Кой мост? — попита настоятелно Мелиса.

— Покрития, в другия край на града — отвърна Спенсър. Тя впери поглед в Мелиса. — Може ли да взема колата ти?

Мелиса сви устни.

— Идвам с теб.

Спенсър се завъртя.

— Не искам да те замесвам в това. — Ами ако Али беше отвела Емили там? Ами ако беше опасно?

Но Мелиса беше непреклонна.

— Престани. Да вървим.

На игрището децата се качваха на сцената и взимаха дипломите си под гръмотевичните аплодисменти. Спенсър се качи в колата и затръшна вратата. Мелиса запали двигателя и се изстреля от паркинга по за щастие абсолютно празната улица.

— За нула време ще стигнем там — каза тя, вперила поглед в пътя.

Докато директорът Апълтън произнасяше името на Чейси Бледсоу, Спенсър набра 911.

— Една приятелка смята да скочи от покрития мост в Роузууд — извика тя на диспечерката. — Веднага изпратете линейка!

Мелиса излезе от училищната алея. След това Спенсър набра Ариа и Хана; не искаше да губи ценно време да ги търси на игрището. Хана вдигна на второто позвъняване. Спенсър можеше да чуе аплодисментите през слушалката.

— Трябва да отидем на покрития мост — извика тя. — Емили е загазила.

— Какво имаш предвид? — попита Хана.

— Не знам. — Спенсър прехапа устната си. — Мисля, че трябва да отидем при нея. Намери Ариа и да се видим там, чу ли?

— Ясно — отвърна бързо Хана и затвори.

Мелиса направи бесен завой и стрелна с поглед Спенсър.

— Ами ако стигнем твърде късно?

Спенсър загриза усилено нокътя на палеца си.

— Не знам.

Колата продължи с бясна скорост по околния път, който водеше до моста; тя прелиташе покрай една кравеферма, обширно имение, обградено от огромна поляна и изискан ресторант, който се помещаваше в стара плевня. Когато им остана да преодолеят само още един хълм, Спенсър погледна напред към пътя, а след това се обърна назад.

— Защо не чувам сирена на линейка? — произнесе тя на глас.

— Тъкмо си мислех същото нещо — промърмори Мелиса. След това натисна здраво педала за газта. — Всичко ще бъде наред — произнесе гневно тя. — Ще стигнем навреме.

Взеха последния завой. Моля те, не скачай — не спираше да повтаря наум Спенсър, а стомахът й се свиваше болезнено. — Моля те, моля те, моля те, Ем, не скачай.

Ръждясалият, покрит с графити мост се появи пред тях. Никъде не се виждаха полиция или линейки. Веднага щом Мелиса спря край пътя, Спенсър изскочи от колата и се затича към малкия перваз, който ограждаше моста. Надникна от лявата страна, после от дясната. Не се виждаше никой.

— Емили? — Със свито гърло Спенсър погледна към буйната река, очаквайки да види проблясъци от червеникавозлатистата коса на Емили в бързеите.

След това с рев се появи колата на Ариа и двете с Хана изскочиха от нея и хукнаха към моста.

— Ето я! — извика Ариа. От моста стърчеше една дъска. Емили се намираше зад нея. Вятърът развяваше косата й около лицето. Бузите й бяха изцапани от сълзите. Тя се наведе над водата, дишайки тежко.

— Емили! — изпищя Спенсър. — Недей!

Емили ги погледна и лицето й се сгърчи.

— Оставете ме на мира. Трябва да го направя.

— Не, не трябва! — изпищя Хана, разплакана.

Емили се взря обезверено в бързеите.

— Никой не ме иска. Семейството ми иска да съм мъртва.

— Те просто са разстроени — извика настоятелно Спенсър. — Не го искат наистина.

Емили притисна ръце към очите си.

— Нима вие не сте си мислили за това, момичета? И без това все едно сме мъртви. По-добре да сложим край.

Спенсър се спогледа ужасено с останалите.

— Не виждаш ли какво става? — проплака Хана. — Али натопи всички ни. Тя изпрати онези самоубийствени бележки на нашите приятели и семейства, като изкара нещата така, сякаш наистина искаме да се убием. Всичко е пределно ясно, Ем.

Емили сви рамене.

— И какво? Това не променя нищо.

— Напротив, променя! — Хана заудря с юмруци по стената на моста. — Месеци — години наред — позволяваме на Али да ни манипулира. Позволихме й да ни накара да си мислим, че хора, които обичаме, са А. Ариа изгуби Ноъл заради това. А Спенсър заподозря майка си, забрави ли? Сега Али използва силата на внушението, за да ни накара да си мислим, че трябва да се самоубием — и ние отново й позволяваме. Наистина ли ще я оставиш да ти повлияе така?

Емили погледна към Хана.

— Но защо ще иска да извършим самоубийство? Тя вече спечели, като направи така, че да ни изпратят в Ямайка.

— Може би се притеснява, че ще ни оправдаят — извика Спенсър към моста. — А може би се притеснява, че ще продължим да разследваме и от затвора и така ще я разкрием. А по този начин се подсигурява. Ще умрем от собствените си ръце. Дори няма да се наложи да помръдне и пръст.

Брадичката на Емили потрепери.

— Не знам дали в думите ти има смисъл. Как ще можем да я разследваме от Ямайка?

— Аз ще помагам! — извика Мелиса. — Ще направя каквото трябва!

Спенсър я погледна признателно, след което отново се обърна към Емили.

— Имаме нужда от теб, Ем. Трябва да се държим заедно, ако искаме да победим А.

Емили здраво стисна очи, изпълнена с емоции.

— Момичета…

— Моля те! — извика Спенсър.

Внезапно, най-после, в далечината се чу вой на сирени. Една линейка спря до брега и няколко парамедици изскочиха от нея.

— Къде е тя? — извика един от тях, млад мъж с набола брада.

— Ето я! — Мелиса посочи към перваза.

Парамедикът кимна, след това се посъветва с другите двама мъже, които изскочиха от колата. Единият от тях поиска подкрепление по уоки-токито си. Вторият започна да вади медицинско оборудване от колата.

Първият мъж изпъна рамене, завърза катераческо въже около кръста си и закачи края му за стълба на една от уличните лампи. След това тръгна по тесния перваз.

— Ела тук, скъпа — рече той нежно, почти с любов. — Вече си в безопасност.

Емили го погледна като обезумяла.

— Хвани ръката ми — рече умоляващо парамедикът. — Моля те, не скачай.

— Имаме нужда от теб, Ем — изкрещя Хана.

— Обичаме те! — извика Спенсър.

Другите двама парамедици се бяха разположили край водата, готови да се хвърлят в нея, ако Емили реши да скочи. Мъжът на моста се приближаваше към нея, а въжето около кръста му се изопна. Емили не помръдна. Най-накрая той се озова достатъчно близо, за да я обгърне с ръце. Емили се сгуши в него с изкривено от болка лице. Той бавно я повдигна и внимателно тръгна към брега. Когато най-после се озоваха на твърда земя, той внимателно я остави на тревата. Тя плачеше.

Спенсър изтича при нея и я прегърна. Ариа и Хана направиха същото. Всички заплакаха.

— О, господи — не спираше да повтаря Спенсър.

— Как можа да го направиш? — проплака Хана.

— Едва не те изгубихме — додаде Ариа.

Емили плачеше толкова силно, че едва успяваше да говори.

— Аз просто… не можех…

Спенсър силно я притисна към себе си. Хана уви пуловера си около раменете й. Един от парамедиците донесе друго одеяло и също го уви около Емили. Мъжът, който я беше спасил, съобщи по радиостанцията, че вече няма нужда от подкрепление — момичето е в безопасност. После седна на земята до момичетата, прегледа зениците на Емили, за да се убеди, че не е изпаднала в шок. Не спомена нищо за това кои са момичетата и какво ги очаква — може би дори не знаеше.

Хлипанията на Емили преминаха в подсмърчания. Момичетата я прегръщаха силно, сякаш се страхуваха, че отново ще я изгубят. Дори Мелиса се включи в груповата прегръдка, галеше Емили по косата и й казваше, че всичко ще бъде наред. Спенсър си представи за миг какво щеше да се случи, ако не бяха дошли навреме при Емили. Дъхът й секна. Дори самата мисъл я ужасяваше. Ако една от тях умреше, част от Спенсър също щеше да умре. В отиването в Ямайка имаше поне една светла нишка — поне щяха да са заедно. Нямаше да се изправят сами срещу това.

Мислите й отново се насочиха към Али. Тя наистина се беше опитала да вкара мисълта за самоубийство в главите им. И виж какво се беше получило. Виж кой едва не им беше отнет. Заради всичко това кучката трябваше да си плати. Повече от всякога.

Мелиса се върна при колата си, оставяйки момичетата насаме. Един миниван се появи на завоя и забави ход при вида на линейката. Спенсър не разпозна жената зад волана, но на гърба имаше избеляла лепенка „Отбор по лакрос на «Роузууд Дей»“. Тя ахна.

— Какво? — попита Ариа и я погледна.

— Сетих се за друг начин да пипнем Али — каза Спенсър. — Но няма да ви хареса.

Ариа се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Хладна тръпка се плъзна по гърба на Спенсър.

— Имам предвид Ноъл.

Лицето на Ариа се вкамени.

— Какво за Ноъл?

— Може би той знае още нещо за Али. Може би не ни е казал всичко.

Ариа изглеждаше стресната.

— Искаш от мен да разговарям с него? — Спенсър кимна. Ариа поклати глава. — В никакъв случай.

— Мисля, че Спенсър е права — обади се Хана. — Може би Ноъл дори не осъзнава какво знае. Ами ако това ни отведе при нея?

— Ако не искаш, аз ще го направя — предложи Спенсър. — Нямам нищо против да кажа някои неща на тоя тъпанар.

Ариа наведе очи.

— Той не е тъпанар — рече тихо тя, почти автоматично. После въздъхна. — Мога да се справя. Но само ако Емили — и вие — обещаете никога да не заставате на парапета на някой мост. Загубата ви ще ми се отрази много по-зле от отиването в затвора.

— Обещавам — рече тихо Емили.

— И аз обещавам — каза Хана, а Спенсър кимна. Ариа беше права. Точно сега, когато нещата бяха достигнали опасна критична точка, те трябваше да останат заедно.

Можеха да изгубят толкова много.