Смъртоносно

5. Изкопана тайна

Във вторник следобед Ариа вървеше с наведена глава към часа по журналистика, който бе последен за деня. Поривите на вятъра подмятаха снопчета току-що окосена трева, обвивки от дъвки и момичешка лента за коса към столовата. Когато Ариа вдигна глава, тя можеше да се закълне, че за частица от секундата бе зърнала прегърбената фигура на Ноъл да прекосява игрището.

Но него всъщност го нямаше. По време на обедната почивка тя беше чула неколцина от играчите по лакрос да коментират, че Ноъл е бил изписан от болницата и се възстановявал у дома си. Самотен ли беше? Какво гледаше по телевизията? Тя не би признала пред приятелките си, но всъщност непрекъснато проверяваше профила му в Туитър. След балната вечер не беше публикувал нищо.

Сърцето й се сви от болка. Ноъл ужасно й липсваше. И тя се ненавиждаше заради това.

Освен това мразеше странните погледи, които всички й хвърляха. Точно както я гледаше Шон Ейкърд в момента: полусъжалително, полууплашено. След миг той се приближи до нея.

— Заповядай, Ариа — каза той, пъхвайки нещо в ръката й.

Тя го погледна. Епископална младежка група за помощ на проблемни тийнейджъри, Роузууд.

— Чух, че… — започна притеснено Шон. — Мисля, че може да ти помогне. — Той се накани да каже още нещо, след което размисли и бързо се отдалечи.

Ариа затвори очи. Проклетите слухове за колективното им самоубийство. Бяха започнали да циркулират из училището след круизното пътуване — всички смятаха, че момичетата бяха поели със спасителната лодка навътре в морето, за да сложат край на живота си. А сега, незнайно по каква причина, слуховете се бяха подновили с нова сила.

Ариа смачка флаера на топка и тръгна към плевнята. Когато ръката й докосна бравата, някой я хвана отзад и я издърпа зад ъгъла. Тя извика възмутено, но след миг установи, че това е брат й.

— Търсих те — каза навъсено Майк.

Ариа наведе поглед. Предишната вечер, когато се беше прибрала вкъщи след посещение в „Уърдсмитс Буукс“, където цяла вечер бе препрочитала един-единствен абзац от „Библия на раздялата“, тя намери оставена на леглото й бележка, написана с почерка на Майк:

Хана ми разказа всичко. Трябва да поговорим.

Тя се беше обадила разгневена на Хана. Как може да застраши Майк по този начин, особено след като се бяха разбрали да си мълчат? Но Хана не си вдигаше телефона. Няколко минути по-късно Майк почука на вратата на Ариа, но тя се зави през глава и се престори, че похърква. На сутринта се беше измъкнала от дома за ранния си час по йога преди Майк да се събуди.

— Разбирам защо не си ми казала нищо — рече тихо той. — Но аз мога да помогна. Имам предвид, че ако Ноъл наистина си пада толкова по нея, както вие смятате, може без да искам да съм научил нещо от него. — Той се намръщи. — Не мога да повярвам, че ти причини това. За мен той вече не съществува.

Ариа потрепна. Тя изпитваше благодарност към брат си за лоялността му, но не се беше замисляла, че постъпките на Ноъл ще се отразят и на отношенията му с останалите.

— Виж какво, стой настрани от това. Ако наистина става дума за Али, няма как да знаем на какво е способна.

Майк сбърчи вежди.

— Не се страхувам от Али. Дай я насам.

В различна ситуация Ариа сигурно щеше да се разсмее. Поведението на Майк й напомняше на детските им години, когато ходеха на външния басейн в Холис. Майк, тогава на пет години, заставаше на високата дъска за скачане с ръце на хълбоците си, и обявяваше на света, че нищо не може да го уплаши. Но всъщност така и не скочи от дъската. Слизаше си по стълбичката и твърдеше, че не искал да се измокри и да съсипе новия си бански.

Ариа се загледа в косачката, която обикаляше по футболното игрище. Обикновено ароматът на прясно окосена трева й действаше ободряващо, но не и днес.

— Знаеш ли какво искам всъщност? Да избягам. Да потъна в пълна анонимност.

— Наистина ли смяташ, че Али ще ти позволи да го направиш?

— Не. Освен това всички в тая глупава страна знаят коя съм. — Ариа погледна към паркинга точно когато микробуса на „Канал 4“ спря там. Може би точно в тази секунда към нея беше насочена камера.

Майк пъхна ръце в джобовете си.

— Но хората в другите страни сигурно не знаят.

— И какво от това?

Сините му очи срещнаха нейните.

— Виж какво, не казвам, че трябва да заминеш. Но когато снощи влязох в стаята ти, видях брошурата на бюрото ти. Онази за Амстердам.

На Ариа й трябваха няколко секунди, за да се досети за какво говори той. Сякаш бяха минали векове от получаването на писмото, в което й съобщаваха, че е сред финалистите за арт-стипендията в Амстердам. Тогава го беше отписала, защото не искаше да се отделя от Ноъл.

— Не знам — промърмори тя. — И без това сигурно няма да я спечеля. А и точно сега пътуването ми се струва малко страшничко.

Майк изсумтя.

— Каза момичето, което си умира да се върне в Европа. Звучи страхотно и ти го знаеш много добре. Или пък просто гледам егоистично на нещата. Но на Алисън ще й е доста трудно да лети чак до Холандия, за да те хване. Там ще си на по-безопасно място.

Нима, помисли си Ариа. Предишното лято Али я беше последвала чак до Исландия. Но въпреки това се замисли за миг. Това щеше да е страхотно бягство — не само от А. и помощника му, а и от неуморната преса и всичко, което непрекъснато й напомняше за Ноъл. Ако Ариа си спомняше правилно, обучението включваше и работа на ротационен принцип с прочути художници. Щеше да посещава студията им и изложбите, и щеше да има време да създава свое собствено изкуство. Беше ходила в Амстердам само веднъж, за няколко дни, но не беше забравила тесните улички, спокойните хора, огромния парк в края на града. Всъщност й се беше сторил като рай.

Тя придърпа Майк към себе си и бурно го прегърна.

— Добре. Ще опитам.

Майк се намръщи, сякаш разкъсван от противоречия.

— Ако те приемат, вземи и мен. Обзалагам се, че амстердамската марихуана е много по-добра от колорадската.

Ариа разроши косата му. Откакто Колорадо легализира марихуаната, Майк беше като омагьосан от този щат.

— Обещавам, че поне ще те поканя на гости — подразни го тя. След това се шмугна покрай него и влезе в журналистическия хамбар, където имаше по-добро покритие на телефона. Очакваше я едно важно обаждане.

* * *

Няколко часа по-късно Ариа слезе от влака в Хенли, градче с двайсетина километра по-близо до Филаделфия, прочуто с колежа си по свободни изкуства и ежегодния кинофестивал. Тя сви вдясно след старата железария на главната улица и тръгна по пътя покрай болницата, който водеше до сградата на колежа „Хенли“. Подминаваха я забързани студенти, стиснали в ръце учебници и айпади. Под едно дърво се беше събрала група деца. Край близкото павилионче за кафе дългокосо момче подрънкваше на китара песен на Бийтълс.

Вълнението на Ариа нарастваше. Когато се обади от училище на майка си, Ила й даде номера на американския офис на студентската програма. Оттам й казаха, че днес е предпоследният ден за интервюта и жената, с която трябва да разговаря, някоя си Агата Янсен от Катедрата по германски езици, има свободно време днес следобед. Това си беше чист късмет.

В сградата на катедрата миришеше на мухъл и имаше силно ехо, а плочките по стените бяха същите като в сградата, където се провеждаше курсът по готварство на Ариа и Ноъл. Тя изпита угризение на съвестта. Дали да не му се обади?

Разбира се, че не. Той те излъга. Ариа стисна зъби и прогони мисълта, от главата си. Сега би трябвало да мисли за Амстердам и за новия си живот. Формално все още не беше приета, но предпочиташе да гледа позитивно на нещата. Очакваше с нетърпение да започне да прави разни неща в Холандия, които никога не би правила с Ноъл, като например да гледа всяка сутрин изгрева на слънцето; да гледа дълги безсюжетни чуждестранни филми, в които хората много пушат и правят любов; и да ходи в малки кафенета, където да обсъжда философски въпроси. Там.

Кабинетът на госпожица Янсен се намираше в края на коридора. Когато Ариа почука, вратата отвори възрастна жена с накъдрена черна коса и очила с телени рамки, която беше облечена в нещо като рокля, ушита от множество копринени шалове.

— Здравейте, госпожице Монтгомъри! — каза тя със силен холандски акцент. — Влезте, влезте.

Вътрешността на кабинета й миришеше на ябълков пай. На стената бяха окачени картини на дигите около Амстердам и снимка на малко момиче с огромни, жълти дървени обувки.

— Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо — каза Ариа, събличайки карираното си пролетно яке.

— Няма проблем. — Госпожица Янсен написа нещо на клавиатурата, подрънквайки с дървените си гривни. — Както знаете, аз мога да препоръчвам кандидати. Проведох интервюта с ученици от Ню Йорк, Бостън и Балтимор, но вашето портфолио е доста впечатляващо. А и знаете малко холандски, което е плюс.

— Научих го в Исландия — похвали се Ариа. — Живях там няколко години.

Госпожица Янсен прибра зад ухото си кичур коса.

— Така, срокът на обучение е две години. Ще помагате на няколко художници, ще научите доста неща от тях. Всеки, който е преминал през тази програма, е започнал своя собствена кариера в света на изкуството.

— Знам. Това е забележителна възможност. — Ариа си припомни всичко, което бе прочела следобеда. Учениците щяха да обиколят цяла Европа заедно със своите художници.

Преподавателката зададе още няколко въпроса на Ариа, свързани с интересите й, силните и слабите й страни и познанията й по история на изкуството. След всеки въпрос, на който отговаряше момичето, госпожица Янсен изглеждаше все по-доволна и усмивката й ставаше все по-широка. Нито веднъж не повдигна въпроса за това, че Ариа е Малка сладка лъжкиня. Като че ли не знаеше нищо за глупавия филм, представящ живота на Али, или за това, че Ариа бе пътувала с круизния кораб, който се беше подпалил, или за това, че е била свидетелка на убийството на Гейл Ригс, или че само преди няколко дни беше открила приятеля си завързан в една барака. В този малък кабинет Ариа беше просто една млада художничка и нищо повече. Онази Ариа отпреди всичко да се обърка.

— Ще бъда откровена е вас — каза госпожица Янсен след минутка. — Изглеждате ми доста обещаваща. Бих искала да ви препоръчам.

— Наистина ли? — изписка Ариа, притиснала длани към гърдите си. — Това е страхотно!

— Радвам се, че мислите така. Сега нека да попълня официалната ви молба, която е точно… — Тя погледна към прозореца и гласът й заглъхна. — О!

Ариа проследи погледа й. През големия панорамен прозорец се виждаха три полицейски коли, спрели край тротоара с пуснати буркани. От тях слязоха двама униформени полицаи и закрачиха към сградата. Скоро стъпките им отекнаха в коридора. Дочу се пропукване на радиостанции. Докато гласовете се приближаваха все повече, Ариа можеше да се закълне, че чу някой от тях да казва Монтгомъри.

Тръпки я полазиха по гърба.

Вратата се отвори и в кабинета влязоха двама мъже с присвити очи и напрегнати мускули. Госпожица Янсен се сви до стената.

— Мога ли да ви помогна?

Мъжът, който вървеше пръв, посочи Ариа. На джоба на якето му пишеше ФБР. Очите му бяха раздалечени и той дъвчеше плодова дъвка.

— Това е тя.

Преподавателката се втренчи в Ариа така, сякаш момичето внезапно се беше превърнало в гигантска жаба.

— За какво става въпрос?

— Издирваме я за разпит във връзка с международен инцидент — отвърна сухо агентът.

Гърлото на Ариа пресъхна.

— К-какво имате предвид? — И сякаш в отговор на въпроса телефонът в чантата й изпиука. Ариа го извади със свито сърце. На екрана имаше надпис „Едно ново съобщение“, последван от поредица букви и цифри.

Мръсното ти бельо, Ариа? Време е да го изперем.

А.