Смъртоносно

4. Изчезналото момиче

Когато по-късно същия ден Емили Фийлд изскочи през вратата на „Роузууд Дей“ след приключването на занятията й, тя беше посрещната от нежелани подвиквания.

— Госпожице Фийлдс! Аз съм Алиса Гейдън от „Филаделфия сентинъл“! Имате ли една минутка?

— Емили! Насам!

Просветваха светкавици. Репортери тикаха микрофони в лицето й. Емили се опита да мине покрай тях, но те я последваха.

— Вярно ли е, че вие сте открили Ноъл Кан в бараката зад училище? — извика жената от „Сентинъл“.

— Можете ли да ни кажете какво ви накара да отидете там? — изкрещя някакъв мъж.

— Да не би вие, момичета, да сте решили да се самоубиете? — изврещя нечий глас. — Затова ли излязохте в морето с онази лодка?

Емили потрепна. След взрива на круизния кораб всички се бяха евакуирали със спасителните лодки. Емили и приятелките й си бяха взели отделна лодка и отплаваха далеч от брега, за да скрият стария медальон на Табита — А. беше успял да го сложи в ръцете на Ариа и момичетата не искаха да бъдат свързвани с него. Но спасителната лодка се беше спукала в морето и те бяха попаднали в капан. Екипажът на кораба ги спаси и веднага тръгнаха слухове, че те са отплавали самички в морето, за да умрат.

Някой сложи ръка на рамото й, издигайки барикада между Емили и репортерите.

— Без коментар, без коментар, без коментар.

Беше директорът Епълтън. Той обгърна раменете на Емили и я поведе нагоре към паркинга на учениците.

— Съжалявам, скъпа — рече тихо той.

— Благодаря — отвърна искрено Емили.

Епълтън я остави до колата й, кимна с глава и след няколко окуражителни думи я остави там. Момичето се свлече на седалката на семейното волво комби. През последните няколко години тя й приятелките й се бяха превърнали в мишена на медиите — дори направиха филм за тях, наречен „Малка сладка убийца“. Всичко й беше толкова, толкова опротивяло.

Ако онези врани на телефонния стълб излетят в следващите десет секунди, всичко ще бъде наред, помисли си Емили, загледана в опънатите край дърветата жици. Птиците не помръднаха. Към тях се присъединиха още врани, изгърбени, черни петна на фона на сивото небе.

Тя въздъхна, извади телефона си и провери имейла си. Единственото съобщение беше от Хана: „Мацки, ще дойдете ли утре с мен на погребението на Греъм? Имам нужда от морална подкрепа“.

Ариа беше приела. Емили написа, че също ще отиде. Излезе от програмата и погледна с любов към тапета на екрана. На снимката бяха тя и приятелката й Джордан Ричардс на палубата на круизния кораб, който се отдалечаваше от Сан Хуан в Пуерто Рико.

Емили затвори очи, припомняйки си момента. Двете с Джордан се бяха сближили толкова бързо. Тя копнееше да може да поговори с нея, но Джордан се криеше от ФБР. Всъщност двете планираха да избягат заедно, но А. беше насочил ФБР към Модния крадец. Сега Джордан се криеше някъде на Карибите, за да избегне ареста си. Само ако можеше да се свърже с нея и да се разберат да се срещнат някъде. Все пак какво я задържаше тук? Това щеше да е идеалното бягство от А. Но всъщност нямаше никаква възможност да влезе във връзка с Джордан.

Или пък имаше?

Тя отвори приложението на Туитър. Трябва да поговорим — написа тя в съобщение до тайния акаунт на Джордан. — Важно е.

Изпрати съобщението и зачака. Джордан сигурно нямаше да отговори — няколко пъти беше връщала съобщения на Емили, но не спираше да повтаря, че наистина е опасно. Но за нейна огромна изненада само за минутка в кутията й се появиха няколко лични съобщения. Наред ли е всичко? — пишеше Джордан. — Току-що гледах по новините за онова момче от Роузууд. Той е гаджето на приятелката ти, нали?

Емили преглътна. Да — написа тя. — Но аз съм добре, приятелките ми също.

Добре — отвърна Джордан. — Радвам се.

Липсваш ми — написа бързо Емили. — Отчаяно искам да се махна оттук. Стана адски страшно. Къде си?

След миг се появи новото съобщение.

Иска ми се да ти кажа, но знаеш, че не мога точно сега. Рисковано е.

Емили се размърда в седалката, надничайки през прозореца към неколцината ученици, които се едва се мъкнеха нагоре по хълма към колите си. Шансовете бяха малки, но тя се беше надявала, че Джордан ще каже да. Ще те чакам — обеща й тя.

Добре. И аз ще те чакам.

Джордан беше подписала съобщението си с XO. Емили излезе от приложението на Туитър и пъхна телефона в раницата си. Чувстваше се така, както когато опитваше макароните със сирене на майка си — една хапка никога не й стигаше. Само ако можеше двете с Джордан да говорят в продължение на часове, а не само на няколко секунди. Само ако знаеше къде се намира Джордан.

Телефонът й изпиука. Беше получила съобщение от Гугъл за появата на нов материал във връзка с Убежището в Адисън-Стивънс, психиатричната клиника на Али — Емили се беше абонирала за това преди известно време, в случай, че се появят някакви новини за избягали пациенти, които биха могли да са потенциалният приятел на Али. Сегашното съобщение беше свързано с прессъобщение за новия терапевтичен басейн, който беше построен в клиниката. Беше прикачена и снимка. Емили се вторачи в размазаните лица на пациентите. Никой от тях нямаше платиненоруса коса като на Айрис Тейлър, момичето, което бе измъкнала от Убежището предишната седмица, беше я развеждала из Роузууд и я бе разпитвала за Али, някогашната й съквартирантка. Доколкото Емили знаеше, Айрис се беше върнала в Убежището веднага след бала. В клиниката не позволяваха получаването на имейли, есемеси или телефонни обаждания, затова Емили нямаше как да знае дали с нея всичко е наред.

Тя се поколеба. Хана се беше запознала с Айрис през краткото си пребиваване в Убежището и момичето изглеждаше невероятно зловещо — може би дори беше от отбора на Али. Но Емили беше видяла различната й страна — тя беше просто една тъжна, неуверена в себе си девойка, която търсеше внимание. В света на Емили, където почти всички, които тя познаваше, се оказваха не такива, каквито изглеждаха, беше приятно да разбере, че Айрис не бе чак толкова лоша. Внезапно Емили установи, че момичето донякъде й липсва.

В съзнанието й се оформи една мисъл. Може би трябва да отидем в Убежището — беше предложила Хана в болницата. — Да проверим дали са имали пациент, чието име започва с Н. Може би Айрис знаеше кой е той. Емили се страхуваше до смърт да се впусне отново в разследването, но ако жизненоважната следа се намираше точно под носа й?

Тя излезе от паркинга, изпълнена с решителност. Вместо да завие надясно към квартала си, тя пое вляво по криволичещия страничен път, покрай фермите и магазина за сладолед, нагоре по полегатия хълм. Трафикът не беше интензивен и тя пристигна в Убежището по-рано от очакваното. Докато колата й изкачваше стръмния хълм към приличащата на крепост болница, изградена от камък и тухла, с островърхи кули, тя се размина с една отдалечаваща се линейка. Емили потрепери, чудейки се кой ли е вътре — и защо.

Тя паркира и отиде във фоайето, оглеждайки познатите сандъчета с цветя и фонтаните. Мъжът, който стоеше на регистратурата, й се усмихна.

— Добър ден.

Емили кимна смутено.

— Дойдох да видя Айрис Тайлър. Аз съм нейна приятелка. Емили Фийлдс.

Мъжът поглед към монитора и се намръщи.

— Айрис не е вече наша пациентка.

Емили рязко вдигна глава.

— Какво означава това? — Дали жестоките родители на Айрис не я бяха изписали? Дали не е била прехвърлена в друга болница?

Мъжът се огледа, след което се наведе към нея.

— След като сте нейна приятелка, мисля, че трябва да знаете. От вчера сутринта е изчезнала.

Емили примигна. Изчезнала? Айрис се чувстваше ужасно нещастна тук — може би беше избягала, както бе избягала заедно с Емили предишната седмица. Но лицето на мъжа изглеждаше напрегнато, сякаш криеше нещо.

— Д-добре ли е тя?

В този момент през вратата влезе някаква сестра и мъжът рязко се дръпна назад.

— Това е личен въпрос — отвърна той, стрелвайки с поглед втората сестра. — Съжалявам.

Емили се наведе напред.

— Можете ли да ми кажете дали преди няколко години в тийнейджърското отделение е имало пациент, чието име да започва с Н? Бил е приятел със, ъъъ, Кортни Дилорентис?

Устните на мъжа потръпнаха. Той стрелна с поглед Емили, после погледна сестрата, която стоеше наблизо.

— Съжалявам — прошепна той.

— Бихте ли ми позволили само да надзърна в списъка с пациенти? — примоли се Емили. — Важно е.

Сестрата се прокашля звучно. Мъжът просто вдигна безпомощно рамене.

Емили му обърна гръб; мислите препускаха в главата й. Айрис гледаше толкова оптимистично на връщането си в Убежището, за да се излекува завинаги. Защо си беше тръгнала толкова скоро?

В този миг я връхлетя ужасяваща мисъл. Айрис им беше разкрила важна информация. Дали Али знаеше за това?

Автоматичната врата се отвори със съскане и Емили замаяно излезе в двора, откъдето се стигаше на паркинга. Точно когато минаваше покрай пейката с паметната плочка на Табита Кинг, телефонът й изпиука. Тя го извади от джоба си, с надеждата, че може да е Айрис, която иска да й съобщи, че всичко е наред. Но подателят бе непонятна смесица от букви и цифри. Сърцето на Емили спря.

Приключи ли с душенето, Скуби Ду? Всички, които си замесила в тази история, ще пострадат. Включително и ТИ.

А.