Смъртоносно

6. Спенсър отива в участъка

По същото време във вторник Спенсър тъкмо бе завършила петте мили джогинг по Марвин Трейл, старата влакова линия, която беше превърната в туристическа пътека. Докато вървеше към колата си, връзвайки косата си на конска опашка, вятърът спря. На пътеката не се виждаха нито бегачи, нито колоездачи, но тя можеше да се закълне, че вижда човешка фигура в храстите. Али?

На завоя се появи жена с три кучета. Край нея профуча кънкьор, катеричка изскочи от храсталака. Спенсър се ощипа по дланта. Али не е навсякъде. Само че дали наистина вярваше в това?

Тя седна в колата си, пресуши бутилката с кокосова вода и включи радиото. Първото нещо, което чу, беше името на Ноъл Кан. Спенсър усили звука.

— … Макар че господин Кан е останал жив след нападението, той се нарежда сред нарастващия брой жертви в Роузууд, редом с Гейл Ригс, която беше убита на алеята пред новия си роузуудски дом, и Кайла Кенеди, пациентка в клиниката по изгаряния, която бе открита мъртва зад болницата — говореше мъж с дълбок баритон. — Повдигат се нови въпроси във връзка с вилнеещия сериен убиец. Освен това властите разследват възможна връзка с взрива на круизния кораб „Селебрити“ преди няколко седмици — на борда на който се намираха ученици от гимназията „Роузууд Дей“ и други училища от околността.

Спенсър потегли рязко назад, като едва не сгази една гъска. Само ако можеха да покажат есемесите от А. Те за нула време щяха да изяснят историята на този сериен убиец.

Тя сви по своята улица, опивайки се от великолепието на късната пролет. Цъфтяха хиляди цветя, черешови цветчета се сипеха от небето. Но когато забеляза спрелия пред къщата й новинарски микробус, тя натисна спирачката. Тъкмо се накани да обърне и да отиде някъде другаде — където и да е — когато репортерите се втурнаха към колата й.

— Госпожице Хейстингс, моля ви! — Юмруците им трополяха по прозорците. — Само няколко въпроса! Какво ви отведе до тялото на Ноъл Кан?

— Не ви ли идва всичко в повече? — извика друг репортер. — Мислите ли да се самоубиете?

Спенсър наведе глава и навлезе в алеята. Репортерите проявиха достатъчно разум, за да не я последват, но продължиха да подвикват. Отпред се появи рейндж роувърът на господин Пенитисъл. Странно; часът бе едва четири, а господин Пенитисъл обикновено се прибираше от работа едва след шест. След това се появи и самият той, застанал на прага, вперил поглед в приближаващата се кола на Спенсър. До него, със сериозно изражение на лицето, стоеше майката на Спенсър, облечена в къси до коленете панталони с цвят каки и стара бархетна риза от хотела „Четири сезона“ в курорта Свети Барт. Доведената сестра на Спенсър, Амилия, седеше на стъпалата, все още облечена в училищната си униформа — Спенсър не познаваше друго момиче, което да продължава да носи униформата си и след училище. Тя се подсмихваше самодоволно.

Спенсър спря пред къщата и ги погледна, усещайки, че става нещо.

— Ъъъ, здравейте? — рече тя, слизайки от колата.

Госпожа Хейстингс я привика към вратата.

— Добре, че се прибра — процеди тя през стиснати зъби.

Сърцето на Спенсър подскочи.

— К-какво има?

Госпожа Хейстингс я придърпа в къщата. Двата лабрадудъла на семейството, Руфъс и Беатрис, дойдоха да ги посрещнат, но госпожа Хейстингс не им обърна никакво внимание — което означаваше, че нещо наистина не беше наред. Тя погледна към годеника си.

— Ти й кажи.

Господин Пенитисъл, все още облечен в работния си костюм, въздъхна дълбоко и показа на Спенсър една снимка на телефона си. На нея се виждаше разбита всекидневна. Миг по-късно Спенсър разпозна тежките завеси с цвят на мед и мраморната холна маса.

— Рекламната ти къща? — рече тя с писклив глас. В нея се намираше паник-стаята, където тя й приятелките й бяха обсъждали А.

— Снощи ми се обадиха едни съседи — рече господин Пенитисъл с мрачен глас. — Минавали наблизо с кучето си и видели петната по прозорците и счупени стъкла по пода. А Амилия ми каза, че миналата седмица те е видяла да крадеш ключовете за рекламната къща от кабинета ми. Ти ли си направила това?

Спенсър стрелна с поглед Амилия, която буквално подскачаше от радост. Клюкарка.

— Разбира се, че не. Искам да кажа — да. Няколко пъти ходих дотам. Но снощи не съм я разбивала аз. Снощи си бях вкъщи. — Тя ги погледна умолително, но тогава се досети — предишната вечер само тя си беше вкъщи. Майка й и господин Пенитисъл бяха отишли на концерта на Амилия.

Той се прокашля и прехвърли на следващата снимка. На нея високо русокосо момиче стоеше в ъгъла на дневната, вперило поглед във входната врата. Това беше Спенсър.

— Това е невъзможно — изписка тя. — Някой ме е фотошопнал!

Господин Пенитисъл наведе глава.

— И кой би го направил?

— Сигурно онзи, който наистина е съсипал къщата. — Спенсър се отпусна на дивана във всекидневната. И това, разбира се, беше Али или нейният помощник. Но защо? За да изпратят ясно послание, че винаги са знаели за какво са разговаряли момичетата в паник-стаята? За да й създадат неприятности? Тя отново се замисли за присъствието, което бе усетила, когато двамата с Чейс отидоха в новия квартал. Може би Али знаеше, че са били там.

Тя подаде телефона на господин Пенитисъл.

— Знам как изглежда всичко. Но не бях аз. Честно. Обадете се в полицията. Кажете им да проверят за отпечатъци върху натрошените неща.

— Няма да е необходимо — отвърна навъсено господин Пенитисъл.

— Моля ви! — рече Спенсър. Трябваше да го направят — може би щяха да се появят отпечатъците на Али.

Госпожа Хейстингс притисна длан към челото си.

— Спенсър, трябва ли да ти уговорим нова среща с доктор Евънс?

— Не! — ахна Спенсър. Двете с Мелиса бяха посетили психоложката доктор Евънс предишната година и макар че консултацията сигурно щеше да й се отрази добре, тя не искаше да ходи там и да бъде принудена да лъже за по-голямата част от живота си. — Не съм потрошила аз къщата, но ще я почистя, ако това ще ви направи щастливи — рече тя със слаб глас.

— Почистването е едно добро начало — рече твърдо господин Пенитисъл.

Чук.

Главите на всички се обърнаха в посока към звука. Зад закритите с пердета прозорци се размърдаха две сенки. Госпожа Хейстингс се втурна към вратата с изкривено от гняв лице.

— Ще удуша проклетите репортери.

— Има ли някой вътре? — разнесе се сериозен дълбок глас. — Ние сме полицаи.

Госпожа Хейстингс замръзна на мястото си. Спенсър се втренчи в господин Пенитисъл.

— Не каза ли, че няма да се обаждаш в полицията? — прошепна тя.

Господин Пенитисъл примигна.

— Не съм звънял.

Той мина покрай майката на Спенсър и предпазливо отвори вратата. Двама униформени полицаи стояха на прага.

— Аз съм полицай Гейтс — каза по-високият от тях, показвайки значката си. Спенсър го разпозна — това бе същият човек, който й бе задавал въпроси за Ноъл в болницата. Стомахът й се сви.

Полицай Гейтс посочи човека, който седеше до него.

— Това е партньорът ми, полицай Мълвейни. Трябва да отведем Спенсър в участъка, за да й зададем няколко въпроса за престъплението, което разследваме.

Те погледнаха към Спенсър. Тя отстъпи назад към дивана. Бяха ли дошли, защото знаеха, че ги е излъгала?

— Какво престъпление? — Госпожа Хейстингс стоеше до масата, стиснала в ръката си голямата нефритова мечешка статуя, която тя и бащата на Спенсър бяха купили преди години в Япония.

Полицай Мълвейни, който имаше стоманеносиви очи и тънки устни, пъхна значката в джоба си.

— Получихме анонимно обаждане, че миналото лято госпожица Хейстингс е натопила друго момиче за притежание на наркотици.

Ушите на Спенсър зазвъняха. Какво?

Госпожа Хейстингс избухна в смях.

— Дъщеря ми не взема наркотици. И миналото лято тя беше в Университета на Пенсилвания за една изключително интензивна програма за университетска подготовка.

Високото ченге се подсмихна.

— Престъплението е било извършено в кампуса на Пен.

На бузата на госпожа Хейстингс потрепна нерв. Тя погледна към Спенсър, която гледаше замаяно. Анонимно обаждане. Притежание на наркотици.

Али.

Изражението й сигурно я беше издало, защото лицето на госпожа Хейстингс посърна.

— Спенсър?

В гърлото на Спенсър сякаш бе заседнала буца с размерите на хокейна шайба. Единствената картина, която се въртеше в главата й, беше от онази вечер, няколко седмици след началото на курса. Спенсър и приятелката й Келси Пиърс седяха на леглата си в стаята на общежитието, опитвайки се да запомнят огромно количество информация, когато на вратата изведнъж се почука.

— О, слава Богу! — възкликна Спенсър, скачайки от леглото.

На прага стоеше Финиъс ОКонъл, друг участник в подготвителния курс — и техен пласьор. Тя прегърна силно кльощавото му тяло, разрошвайки подстриганата му в стил емо-рок коса и игриво мушна с пръст опърпано изглеждащата му тениска на Деф Лепард, която сигурно струваше поне осемдесет долара в „Сакс“. След това каза с нервен глас:

— Добре, давай ги насам.

Финиъс пусна две хапчета в шепата й — едно за нея и едно за Келси. Спенсър му плати и той излезе с танцова стъпка през вратата. Келси му се поклони до земята. Спенсър му изпрати въздушна целувка. Двете изпиха хапчетата, учиха като луди и на следващия ден изкараха шестици на изпита.

Нищо чуцно, че след като Финиъс си тръгна, Спенсър потърси пласьор извън кампуса, макар това да доведе до ареста на двете момичета. Едва ли Финиъс ги беше издал на полицаите — вината беше и негова. А Келси? Наистина ли полицаите бяха повярвали на някой, който е лежал в психиатрична клиника?

— Сигурна съм, че има някаква грешка — рече тя с треперлив глас, отивайки при ченгетата. — Но, ъъъ, ще отговоря на въпросите им. — Тя беше на осемнайсет, което означаваше, че може да отиде сама в участъка. В никакъв случай нямаше да води този разговор в присъствието на семейството си. Колкото по-дълго майка й останеше в неведение, толкова по-добре.

Докато полицаите я отвеждаха до колата, репортерите снимаха и молеха за коментар. Въпреки суматохата, Спенсър чу звъна на телефона си. Тя го извади от джоба си и погледна екрана му. Веднага щом видя, че новият есемес е изпратен от непознат номер, й се прииска да си удари шамар. Естествено!

Това беше фасулска работа, Спенсър. Нали не мислеше, че ще запазя тайната ти завинаги?

А.