Смъртоносно

10. Нов ден

Когато полицейската кола стигна до дома на Ариа, косачите тъкмо привършваха работата си. Двете мускулести момчета натовариха косачките си на закаченото за колата им ремарке. Те й махнаха за поздрав, сякаш това, че Ариа слиза от полицейска кола във вторник вечер е нещо напълно нормално.

— Искате ли да ви придружим до вратата, госпожице Монтгомъри? — попита ченгето, което я беше докарало, като се оглеждаше предпазливо наляво и надясно.

— Няма нужда — отвърна Ариа.

— Добре, ако имате нужда от нещо, просто сигнализирайте на Бъз. — Той посочи минивана, който беше паркиран на улицата. Макар на бронята му да беше лепнат стикер с надпис „МОЕТО ДЕТЕ Е ОТЛИЧНИК“ и на антената стърчаха чифт ушички на Мики Маус, на шофьорското място седеше мускулест мъж със слънчеви очила, който приличаше на дубльор на Скалата.

— Ясно. — Ариа се усмихна и весело тръгна през ливадата.

— Ариа? — Ила беше застанала на верандата. Носеше жълтата туника със зигзагообразни шарки от времето й в арт училището, а посребрялата й черна коса беше прибрана на кок. На лицето й беше изписано ужасено изражение. — Защо те докара полицейска кола? — попита тя, без да сваля поглед от колата, която се отдалечаваше по улицата.

— А, това ли. — Ариа махна с ръка. — Няма проблем. Не съм загазила.

Ила примигна.

— Днес е интервюто ти, нали? Да не се е случило нещо в университета?

— Хей, тук мирише много вкусно! — извика Ариа, докато влизаше в антрето, с надеждата да смени темата. — Да не си пекла хляб?

Ила затвори вратата.

— Ариа, кажи ми какво става. Веднага.

Ариа въздъхна.

— Дълга история, но не съм загазила. Наистина. И отидох на интервюто, но… се провалих.

Ила вирна брадичката си.

— Какво се случи?

Ариа сви рамене.

— Не бях техният тип. — Тя седна на дивана. — А толкова ми се искаше да замина.

Ила седна до нея и взе в скута си Поло, котката на семейството.

— И защо точно толкова ти се ходеше?

Ариа погледна майка си.

— Защото искам да се занимавам с изкуство. Защото искам да се срещам с невероятни хора и да работя по страхотни проекти. Защото…

Ила сложи ръка върху коляното на Ариа.

— Но не можеш ли да правиш тези неща и в Ню Йорк? Филаделфия? Дори в Роузууд? Защо ти трябва да ходиш чак до Холандия?

Ариа погледна към пронизващите сини очи на Ила и въпросителното й изражение.

— Да не би да има нещо общо с Ноъл? — продължи Ила. — Майк ми каза, че сте скъсали. Че Ноъл те е излъгал.

Устните на Ариа потрепнаха. Казано по този начин прозвуча толкова… грубо. Ужасно. Но пък донякъде си беше истина. Дори Ноъл да не беше направил нищо с Али, пак беше излъгал.

Тя затвори очи, мислейки си за Ноъл. По някое време, между отиването й в полицията и освобождаването й, той й беше изпратил есемес „Как си?“. Тя се съмняваше, че Ноъл има някаква представа какво й се случва; това беше чисто съвпадение. Докато се прибираше у дома, тя му беше написала отговор.

Но не го беше изпратила. Трябваше да продължи напред, нали? Тя погледна към другия край на стаята, където върху масичка бяха подредени семейните снимки. Ила отдавна беше махнала онези, на които имаше и Байрън, затова сега повечето бяха на Ариа и Майк и една на старата прабаба на Ариа, Хилда.

— Как се почувства, когато разбра, че татко се среща с Мередит? — попита тя.

Ила изстена и се облегна назад върху възглавничките.

— Ужасно. И аз исках да избягам. Но не го направих.

— Разбира се, че не си. Ти имаше мен и Майк.

— Ти също имаш мен и Майк — рече твърдо Ила. — Както и баща ти и Лола. Все още имаме нужда от теб. — Тя се прокашля. — Чувам и разни други неща, скъпа. — Тя взе ръцете на Ариа в своите. — Нали не смяташ… да се нараниш?

Очите й бяха пълни със сълзи. Гласът й прозвуча толкова нежно. Ариа отпусна рамене, изпълнена с ненавист към глупавите слухове за самоубийство.

— Разбира се, че не — отвърна тихо тя. — Много по-силна съм от това.

— И аз така си мислех — каза Ила и гласът й леко потрепери. — Просто исках да съм сигурна.

Ариа се сгуши в рамото й. Прозрачната блуза на Ила миришеше на пачули. Тя погали Ариа по косата по същия начин, както го правеше когато Ариа беше малка и се страхуваше да заспи, защото си мислеше, че в гардероба й живее гигантска змиорка.

— Съжалявам за Ноъл, скъпа — каза тихо майка й. — И знам, че провалът на пътуването до Холандия изглежда като спънка. Но ти си издръжлива. И не ти трябва да ходиш до някоя далечна страна, за да си щастлива. Можеш да намериш невероятна арт сцена и тук, в Роузууд.

Ариа подсмръкна.

— Да бе, да. — Идеята на Роузууд за съвременно изкуство беше рисуването на натюрморти с ябълки в леко различен от червения цвят и на круши с почти неестествен оттенък на зеленото.

— Мисля, че се сещам за нещо, което може да те поразвесели. В галерията обявиха почасово място за помощник. Ако искаш работата, твоя е.

Ариа едва устоя на желанието си да се изкиска. Майка й работеше в една арт галерия в Холис, където се продаваха скучни, безлични пейзажи на стари пенсилвански плевни и подробни картини на местните птици. Ариа получаваше главоболие всеки път, когато отидеше там, защото помещението миришеше поразително като съседния магазин за свещи.

— Добре ще ти се отрази да се въртиш около хора — настоя Ила. — Донеси си портфолиото — може пък Джим да реши да закачи някои от творбите ти и да ти организира мини-изложба.

Може би Ила беше права. Работата щеше да ангажира следобедите й — сега, след като се беше разделила с Ноъл, разполагаше с ужасно много часове за запълване. И макар Ариа да мразеше мисълта картините й да бъдат купени, за да се озоват на стената до някой евтин амишки вещерски знак, тя наистина хареса идеята творбите й да се продават.

— Добре, сигурно мога да го направя — каза тя.

— Страхотно. — Ила се изправи, след което се спря и отново погледна към Ариа. — И си сигурна, че няма защо да се притеснявам относно полицейската кола?

Ариа се престори, че се е заинтересувала от психеделичните шарки на дивана.

— Разбира се — промърмори тя.

— Добре! — Ила се престори, че избърсва потта от челото си. — И без това ми се появиха достатъчно бели коси!

Ариа успя да се засмее. Ила използваше израза за белите коси още преди А. да започне да тормози Ариа. Но този път тя беше сигурна, че може да спази своята част от сделката. От сега нататък нямаше да има повече драма. Нито проблеми. Нито лъжи.

И може би този път, след като А. вече не представляваше заплаха, желанието на Ила щеше да се сбъдне.