Смъртоносно

33. Сладкият мирис на смъртта

Емили потрепери, когато почувства стоманения, убийствен поглед на Али върху себе си. Ето я най-после. Истинска. Жива. С болнав вид и твърде слаба, дънките висяха около бедрата й, ръцете й бяха като клечки за зъби, жилите и вените изпъкваха на шията й. Лицето й беше изцапано, косата й бе лишена от блясък и един от предните й зъби беше изгнил, разваляйки усмивката й. Сякаш някой беше драскал с химикал по Мона Лиза. Красиво момиче, най-красивото момиче, предизвикващо завистта на всички, обожавано от самата Емили. Сега се беше превърнала в почерняла руина. В извратена откачалка. После Емили се обърна към Ник. Дерик. В това нямаше никакъв смисъл. Емили не можеше да повярва, че това е любимият й довереник, момчето, което й беше помогнало да изкара онова безрадостно лято. Беше й предложил да я спаси от общежитието на Карълайн. Но сега той я гледаше студено, със зловеща, непозната усмивка на лицето. Тогава тя се сети още нещо: Дерик познаваше Гейл. Той беше работил като озеленител в дома й през онова същото лято. Затова Гейл се беше обърнала фамилиарно към него в нощта, когато я беше убил. Сигурно се беше зачудила какво търси точно Дерик на автомобилната алея към дома й.

Али махна с пистолета, застанала твърдо на прага на входната врата, единствения им изход навън.

— В ъгъла има капак на пода. Отивайте при него. Веднага.

Те закараха момичетата до скритата врата в пода. Ник дръпна ръждясалата й дръжка и я отвори. В мазето се спускаше стълба. Забелязваше се ивица слаба светлина. Отвътре излезе странна, сладникава миризма, която накара Емили да се закашля.

— Каква е тази миризма? — избъбри тя.

— Без въпроси. Слизайте долу — нареди Али, притискайки дулото на пистолета в гърба на Ариа.

Разтреперана, Емили заслиза по стълбите, като на два пъти едва не падна. Спенсър, Ариа и Хана я последваха. Когато краката на Емили стъпиха на земята, тя се огледа. Намираха се в тесен коридор. Нямаше нищо, освен четири стени. Сладникавата миризма беше по-силна, наситена и почти задушаваща, а във въздуха се носеше смущаващо съскане — може би още от сладникавата отрова насищаше помещението. Емили се изкашля няколко пъти, но това като че ли не помагаше. Спенсър дишаше тежко. Ариа беше пребледняла.

Фигурите на Али и Ник танцуваха пред очите им, докато двамата се спуснаха последни по стълбата, затваряйки капака над главите им.

— И така, момичета — каза Ник, озъбвайки се в крокодилска усмивка. — Все още ли сте объркани?

Никой не се осмели да се обади, макар Емили да беше сигурна, че те са също толкова объркани, колкото и тя.

— Ти ме последва в Исландия — обяви Ариа.

Ник сви рамене.

— Май да.

— Ти също ли беше там? — погледна Ариа към Али.

Али просто се подсмихна, без да отговори. Сигурно бе решила, че не е нужно да отговаря.

— Ти ли вкара Ноъл в бараката? — прошепна Ариа с насълзени очи.

Ник скръсти ръце на гърдите си. Отново същата самодоволна усмивка.

Емили примигна, главата й едва се държеше изправена. Не усещаше и краката си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Когато ви намерят — обясни Али с любезен глас, — те ще си помислят, че това е вашият олтар в моя чест.

Очите на Спенсър проблеснаха.

— Никога не бихме направили олтар в твоя чест.

— О, стига. — Али завъртя очи. — Вие ме обичате. Винаги сте ме обичали. Аз съм единственото нещо, за което мислехте през последните няколко години. Това ще си помислят ченгетата, когато намерят труповете ви тук. Собственият ви план за самоубийство, последна почит пред moi⁴.

Емили положи огромни усилия да се обърне и да погледне ужасено най-добрите си приятелки. Мислите й се движеха бавно, но всичко си идваше на мястото. Ченгетата. Олтар на Али. План за самоубийство. Когато полицаите ги откриеха — ако изобщо ги откриеха — щеше да изглежда сякаш са се самоубили заради — в чест на — Али. Защото бяха обсебени от нея.

Емили са хвана за главата, която пулсираше от болка.

— Какво си направил? — попита тя Ник. — Пуснал си нещо във въздуха, нали? Нещо отровно, което ще ни убие.

— Може би да, а може би не — подразни я Ник.

— Не мога да дишам — избъбри Спенсър. — Спри го.

Ник поклати глава, после посегна назад и сложи нещо на лицето си. Приличаше на противогаз. Подаде друг на Али и тя също си го сложи. Напрежението им изчезна, щом поеха от чистия въздух. Пластмасовите стъкла се замъглиха. Той не спираше да си поема дълбоко дъх и ги гледаше подигравателно.

След известно време Емили започна да изпитва болка при всяко поемане на дъх. Тя усещаше как клетките в тялото й жужат, цвърчат и бавно се предават. Приятелките й започнаха да се гърчат; очевидно страдаха също като нея. Очите на Емили се напълниха със сълзи. Това беше краят. Тя го чувстваше. Но аз имам нужда от повече време, пищеше мозъкът й. Не можеше да умре точно сега. Не можеше да позволи на А. да спечели.

Ала това беше краят. Спенсър проплака безпомощно. Ариа се свлече на пода, губейки съзнание, очите й се подбелиха. Ник и Али плеснаха победоносно ръце като радостни деца. Това ужасно им харесваше.

Емили ги погледна. Те бяха диваци. Нечовеци. Внезапно някъде дълбоко от тялото й избликна енергия, която я изпълни. Тя скочи към Ник с протегнати ръце. Той изпищя, когато тя се приземи върху гърба му. Изскубна маската му и я запрати към другия край на стаята, след това изтръгна пистолета; и също го хвърли настрани. Когато отново го погледна, очите му се бяха затворили, а устните му бяха леко разтворени. Той си поемаше дълбоко и равномерно дъх. Беше го изпратила в безсъзнание.

Пистолетът проблесна в другия край на стаята. Емили не знаеше откъде се бе появила енергията й, но се хвърли към него и го сграбчи с двете си ръце. Беше по-тежък, отколкото бе очаквала, а металът беше доста студен.

— Я виж ти, кой бил толкова здрав.

Емили вдигна глава. Али я гледаше през стъклото на маската си.

— Махай се оттук. — Емили насочи пистолета към нея.

Али сви рамене и насочи своя пистолет към Емили.

— Стига, Ем — рече тя с мил, приглушен глас. След това свали маската си и се усмихна, показвайки ужасната дупка между зъбите си. Тя се отпусна на колене до Емили. — Не е нужно всичко да свършва така. Можем отново да бъдем приятелки, нали?

Емили усещаше топлия й, кисел дъх. Тя се отдръпна настрани; не искаше Али да я докосва. Погледна към лежащия на пода Ник. Той беше в безсъзнание. След това се обърна към приятелките си, които стояха в другия край на стаята. Те я гледаха със страх, но бяха ужасно замаяни, твърде слаби, за да помръднат.

— Ще пострадаш — предупреди Емили Али.

Али отново сложи маската на лицето си и завъртя очи.

— Не, няма, Ем. Знам какво изпитваш към мен. Знам, че не съм толкова красива като преди, но съм си все същата Али. Знам, че продължаваш да мислиш за мен. И аз мисля за теб. Особено след последния път, когато се видяхме. Когато ме пусна от онази къща точно преди да избухне. Така и не успях да ти благодаря за това.

Емили чувстваше голяма буца в гърлото си.

Тя стисна здраво пистолета на Ник и отблъсна Али от себе си.

— Стой далеч от мен.

Али падна по задник, развеселена.

— Нима малката пикла Емили вече не ме обича? — рече тя с престорен бебешки глас, приглушен от маската на лицето й.

Емили я погледна в очите.

— Никога не съм те обичала — изсъска тя.

Али замахна и й зашлеви плесница. Червени петна се появиха пред очите на Емили, лицето й пламна и тя залитна назад. Пистолетът изхвърча от ръцете й и отново се озова на пода. Емили посегна към него, но Али я хвана и я дръпна назад с изненадваща сила.

— Кажи, че не си спирала да мислиш за мен — изръмжа тя, опряла пистолета си в слепоочието на Емили. Маската й се беше разхлабила и висеше на врата й. Тя я притисна към устата си, ноздрите й пламтяха. — Кажи, че си готова да предадеш и най-добрите си приятелки, ако така ще можеш да ме върнеш.

Бузата на Емили пареше. Тя не можеше да произнесе и дума. Погледна отново към Спенсър, Ариа и Хана. Те бяха почти изпаднали в безсъзнание, кожата им беше посивяла, дишането бе накъсано. На лицата им бе изписано отчаяние — ясно бе, че искаха да помогнат на Емили, но просто не можеха. Пистолетът лежеше в ъгъла, далеч от тях.

— Кажи го! — настоя Али. — Кажи на приятелките си колко много искаш да живея. Кажи им, че си ги предала. Да видим тогава колко много ще те обичат.

— Тя вече ни го каза, Алисън — изрече Ариа със слаб глас. — Не ни интересува. Емили си остава наша приятелка.

Али притисна пистолета към плътта на Емили.

— Въпреки това го кажи.

— Остави ме на мира. — Устните на Емили трепереха. Макар да знаеше, че това е краят, макар че сигурно щеше да умре след няколко минути и Али отново щеше да избяга, тя не искаше това да са последните й думи. Емили не обичаше Алисън. В никакъв случай.

Разнесе се изщракване, когато Али вдигна предпазителя.

— Кажи го — изръмжа тя. — Кажи колко се вълнуваше, докато вие, момичета, ме търсехте. Кажи колко много искаше да ме намерите, за да можеш да ме целунеш отново.

— Престани! — изпищя Емили, свита на кълбо на земята.

Али притисна дулото на пистолета към слепоочието на Емили.

— Ами тогава кажи сбогом.

Емили започна да плаче. Всяко мускулче в тялото й трепереше. Тя огледа стаята, първо приятелките си, след това отпуснатото тяло на Ник, всички ужасни снимки на Али по стените и накрая самата Али.

— Мразя те — прошепна тя.

— Какво беше това? — изръмжа Али иззад маската си.

Емили се накани да го повтори, но от горния етаж се разнесоха тихи звуци. Али вирна глава и се ослуша. Емили направи същото. Звуците се усилваха. Приличаха на… полицейска сирена.

Али ахна и погледна към Емили.

— Ти ли повика ченгетата?

Емили се обърна към останалите. За тях ли идваха полицаите? Знаеха ли? Щяха ли да пристигнат навреме?

Но сирените все още бяха много далеч. Дори полицията да стигнеше до къщата, тя никога нямаше да открие мазето. По бузите на Емили потекоха сълзи. Помощта беше толкова близо… и въпреки това толкова далеч. Али отново щеше да спечели… този път завинаги.

— Твърде късно, твърде късно — рече Али с успокояващ глас, притискайки пистолета към главата на Емили. — Кажи сбогом, скъпа Емили.

Емили затвори и очи и се опита да мисли за нещо добро и чисто. И тогава се разнесе силно бум. Звукът отекна в стените. Емили се притисна към земята, ужасена от мощта му.

След това падна мрак.

⁴ Moi (фр.) — мен. — Б.пр.